Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (20)

18 февруари 2001 г.

Скъпи Франклин,

Знаеш ли, мисля, че вероятно щях да се справя с всичко — с онзи четвъртък, със съдебните процеси, дори с нашата раздяла — ако можех да задържа Силия. Въпреки това (сигурно ще се изненадаш), ми е приятно да си представям, че тя е с теб, че сте заедно. Радвам се, че най-накрая имате възможност да се опознаете по-добре. Ти й беше добър баща — не искам да те критикувам — обаче винаги се тревожеше прекалено, че ще засегнеш Кевин, затова може би прекаляваше с уверенията, че все още си на негова страна, и държеше нея на известна дистанция. А когато Силия поотрасна, стана много хубава, нали? Стеснително и колебливо момиченце, с развята в лицето руса коса. Мисля, че заради Кевин на теб ти беше неприятно, че хората я намират за толкова очарователна, а по отношение на сина ни прикриваха предпазливостта си с прекомерна сърдечност или преструвка. Понякога дори реагираха с нескрито облекчение, ако се появим в дома им без него. Ти го намираше за несправедливо. И вероятно е така по един универсален начин.

Може би моята обич към Силия се роди твърде непосредствено. Вероятно по собствените ми критерии тя беше някаква нечестна игра от моя страна, защото през целия си живот съм се старала да преодолявам трудности, да овладявам ужаса. Силия беше чисто и просто обичлива. Не помня човек, който да не я намирал за мила, но се съмнявам, че я помнеха. Съседите ни рядко харесваха Кевин, макар от учтивост да не го казваха направо. Обаче го помнеха. Семействата и на двама ни изпитваха сходни чувства. Сестра ти Валъри винаги се стараеше да не оставя Кевин без надзор в педантично обзаведената си къща и за да го проверява, постоянно му носеше сандвичи, които той не искаше. Ако Кевин вдигнеше купа с бонбони или се заиграеше с пискюла на някоя завеса, тя скокваше и веднага му ги отнемаше. Много преди пороците на Кевин да станат национална новина, когато Джайлс питаше как е синът ни, имах чувството, че иска да чуе някоя неприятна история, която да потвърди личния му предразсъдък. Не беше лесно човек да харесва Кевин, още по-малко да го обича, но в това отношение той идеално подхождаше на хора като собствената му майка. Трудно е да обикнеш Кевин точно както е трудно да се нахраниш вкусно в Москва, да намериш евтин хотел в Лондон или да откриеш обществена пералня в Банкок. Само че, откакто се върнах в Съединените щати, аз станах по-мека. Точно както понякога в името на експедитивността поръчвах къри и нан, вместо часове наред да готвя пиле с куркума на котлона у дома, на същия принцип предпочитам удобството на едно покорно и „готово“ дете, пред това да укротявам жилавото упорство на инатлив малчуган дълго и на бавен огън. Цял живот преодолявам предизвикателства. Бях изморена и напоследък нямах сили, духовно не бях във форма.

Напълно естествено е обаче потокът на емоциите да търси пътя на най-малкото съпротивление. За мое учудване, когато сложех Силия да спи, тя спеше. Дали пък наистина не беше безхарактерна? Кевин врещеше дори когато всичките му нужди бяха задоволени, а Силия посрещаше всякакви материални лишения само с едно промрънкване или помръдване — часове наред можеше да стои с мокър памперс, ако забравя да я проверя. Никога не плачеше, когато е гладна, но винаги охотно поемаше гърдата, затова трябваше да спазвам строг график на храненията й. Сигурно бях първата майка в историята, която се притесняваше, че бебето й не плаче достатъчно.

Тъжното ранно детство на Кевин постепенно се превръщаше в пълна скука, а Силия се възторгваше от всяка джунджурия. Еднакво щастлива с парченце шарена салфетка и с онази прескъпа седефена играчка над креватчето си, тя беше заинтригувана от цялата тактилна вселена напълно безразборно и сигурно би побъркала твоите шефове от рекламния бизнес. По ирония на съдбата се оказа много трудно да купиш подарък на момиченце, на което е толкова лесно да угодиш, защото тя беше запленена от играчките, които вече имаше. Когато поотрасна, толкова се привързваше към оръфаните си плюшени животни, че подариш ли й нова животинка с чиста козина, Силия се изпадаше в дълбок душевен смут — като че ли и тя като баща си се страхуваше да разшири малкото си семейство, за да не застраши своите предишни, по-първични връзки. По-новите животни биваха допускани до прегръдката й вечер, преди да заспи, едва след като се докажат, като изгубят ухо или се присъединят към неблагонадеждния тленен свят, покръстени с петно от броколи. Когато проговори, Силия ми довери, че се старае ежедневно да разговаря с всеки член на менажерията си от играчки, да не би някой да се почувства пренебрегнат или да ревнува. Счупените играчки (благодарение на Кевин) бяха онези, които тя закриляше най-всеотдайно.

Сигурно в твоите очи Силия беше твърде нежно момиченце, нейната свенливост и деликатност бяха новост и за мен. Може би си предпочитал буйна и безстрашна мъжкарана, която да поражда гордостта ти, като завладява джунглите на спортните зали, боричка се с момчетата и заявява пред гостите, че иска да стане астронавт — непокорна палавница, която обикаля къщата по каубойски кожени ботуши, изпоцапана с моторно масло. И аз бих предпочела такава дъщеря, но нашата беше друга.

Силия обичаше дантелени роклички и си слагаше от моето червило, което рядко ползвах. Само че момичешката й природа не се свеждаше единствено до влечението й към бижутата на тоалетката ми или клатушкането върху обувки на висок ток. Изразяваше се и в по-голяма слабост, зависимост и доверчивост. Тя имаше много прекрасни качества, но не притежаваше смелост. Измъчваха я всякакви страхове, не само от тъмното, а и от прахосмукачката, от мазето, от канала. В стремежа си да ни угоди, започна да ходи на гърне още преди да навърши две годинки, но в детската градина умираше от ужас да отиде сама до тоалетната. Веднъж ме видя как отварям и хвърлям кофичка плесенясало кисело мляко и после седмици наред не припарваше до хладилника, нито докосваше нещо, което прилича на кисело мляко: ванилов пудинг и дори бяла гвашова боя. И тя като много други деца беше свръхчувствителна към текстурата — калта беше поносима за нея, но ненавиждаше така наречената от нея „сухомръс“ — фина пръст, прах върху линолеума и дори най-обикновено брашно. Първия път, когато я учех как да точи тесто, тя застана насред кухнята, отпуснала набрашнените си ръце край тялото, разперила пръсти и ококорила очи. Ужасът на Силия винаги беше безмълвен.

Отне ми известно време да открия кои храни я отвращават. Не обичаше да изглежда придирчива, затова насила преглъщаше всичко, което й се поднесе, докато не започнах да обръщам внимание на свитите й рамене и на приглушеното гадене. Отвращаваха я всички неща с „бучки“ (тапиока, ръжен хляб със стафиди), „лигави“ (бамя, домати, сосове, сгъстени с царевично нишесте) или с „кожички“ (белият долен пласт на желираните бонбони, изстиналият каймак на какаото, дори необелена праскова). Утешавах се с факта, че детето ми поне има някакви предпочитания — на Кевин можех да поднеса и шарен восък — но Силия така пребледняваше и се потеше пред тези храни, все едно те щяха да изядат нея, а не обратното. За Силия всичко край нея беше живо и дори бучките в тапиоката имаха плътна душица, от която на нея й се гадеше.

Знам, че е изнервящо да държиш непрекъснато лампата в коридора светната или да ставаш посред нощ, за да я придружиш до тоалетната. Ти много пъти ме обвиняваше, че я глезя, че само подхранвам страховете й, като им обръщам такова внимание, но какво да направя, когато заваря четиригодишно дете да трепери в коридора в три през нощта, премръзнало в нощничката си и притиснало ръка между крачетата си, освен да го уверя, че може винаги, ама винаги, да събуди някой от нас, ако се налага да пишка? Освен това Силия се страхуваше от толкова много различни неща, че е възможно да беше храбра посвоему. С колко ли отвратителни текстури или тъмни ъгли беше принудена да се справя сам-сама?

Все пак сложих чертата, когато в отчаянието си ти заяви, че Силия е прилепчива. Това е грозна дума, която описва милото малко създание като нещо лепкаво и досадно, което не можеш да махнеш. Пък и прилепчивостта не е просто грозно определение за едно от най-безценните същества на земята, но внушава също неприемливо и непрекъснато търсене на внимание, на одобрение и на обич, а Силия никога за нищо не ни е молила. Не ни досаждаше да отидем да видим какво е построила в стаята за игра, нито ни подръпваше, търсейки внимание, докато се опитваме да четем. Всеки път, когато я прегърна неочаквано, тя отвръщаше на прегръдката ми признателно и разпалено, като че ли не я заслужава. Когато се върнах на работа във фирмата, Силия никога не се оплакваше от отсъствието ми, макар че лицето й пребледняваше тъжно, когато я оставях в детската градина, и грейваше като коледна елха, когато се прибера у дома.

Силия не беше прилепчива. Просто беше любвеобилна. Понякога наистина обгръщаше крака ми с ръце в кухнята, притискаше буза към коляното ми и възкликваше невярващо: „Ти си ми приятелка!“. Но колкото и трудно да ти беше да приемеш нейната поява, ти не беше безсърдечен и намираше подобни постъпки за трогателни. Всъщност потвърждението, че сме нейни приятели, я възторгваше много повече от абстрактните уверения в родителската ни обич. Знам, че според теб Кевин беше по-умният от двамата, той навлезе в този свят, без да го проумява и без да знае какво да прави с него, но Силия се появи непоколебимо уверена какво иска и къде е смисълът на живота, а това е нещо, което не можеш да заличиш. И представлява своеобразна интелигентност.

Добре, признавам, тя не се учеше добре, но това се дължеше на прекомерното й старание. Толкова се стремеше да направи всичко, както трябва, толкова се страхуваше да не разочарова родителите и учителите си, че не можеше да се съсредоточи над задачата. Поне не се отнасяше презрително към всичко, на което се опитват да я научат.

Стараех се да й го втълпя: просто запомняш, че столицата на Флорида е Талахаси и точка. Силия вярваше в мистерията толкова силно, колкото и съименницата си, затова не можеше да приеме, че е толкова просто, че няма някакъв номер, и винаги се съмняваше в себе си, до такава степен, че когато я изпитваха на столици, не беше сигурна дали „Талахаси“ е верният отговор просто защото е първото, за което се е сетила. Тайните никога не са притеснявали Кевин. За него целият свят беше съвършено ясен и въпросът никога не беше дали е способен да научи нещо, а защо да си прави труда. Силия вярваше в другите със същата страст, с която не вярваше на себе си, и поради това беше убедена, че никой няма да настоява тя да учи неща, които са явно безполезни. Скептицизмът на Кевин пък по сходен начин го убеждаваше, че злонамерената и садистична педагогика му пробутва само глупости.

Не твърдя, че Силия не беше способна да ме извади от нерви. И нея не можех да накажа, също като Кевин, обаче рядко имаше причина да го правя, освен за нещо, както се оказа, което всъщност не е извършила. Въпреки това тя преживяваше дълбоко всеки упрек и човек оставаше с усещането, че е убил муха с чук. И при най-малкия намек, че ни е разочаровала, ставаше безутешна и започваше да се извинява, дори без да е сигурна за какво точно я обвиняваме. Една остра дума, и тя изпадаше в паника. Признавам, че за мен щеше да е облекчение, ако можех да й кресна: „Силия, нали ти казах да слагаш масата!“ (рядко не се подчиняваше, но беше разсеяна), без дъщеря ми да се разтопи от угризения.

Само че най-силно ме дразнеше нещо друго. Ако се прилага разумно, страхът е полезно средство за самозащита. Каналът нямаше да скокне да я ухапе, но страховете на Силия бяха предостатъчно и за реални опасности. В къщата ни имаше едно-единствено нещо, от което бе основателно да се страхува, а тя го обожаваше.

Не споря по този въпрос и възнамерявам безмилостно да се възползвам от факта, че това е моят разказ и на теб не ти остава друго освен да приемеш безропотно моята гледна точка. Не претендирам, че знам цялата история, защото няма как нито ти, нито аз да я знаем. С тревога помня, че през моето детство на Ендърби Авеню, където съюзът между мен и брат ми беше много по-неустойчив, повечето важни събития от моя живот и от живота на Джайлс оставаха извън полезрението на майка ни. Случвало се е някой от двама ни да защитава пред нея своята гледна точка (което тя намръщено приемаше като лъжа), но повечето ни сблъсъци, сражения и взаимни мъчения се случваха извън полезрението й, шифровано. Толкова бях потънала в света на другите малки хора, че в спомените ми за времето като дванайсетгодишна почти напълно отсъстват възрастни. Може би за вас двамата с Валъри е било различно, защото не сте се харесвали особено, но много, всъщност повечето, братя и сестри си имат свой свят, в който избуяват щедрост и предателства, отмъщение, помирение, използване на власт и злоупотреба с нея, а родителите им не знаят почти нищо.

И все пак, не бях сляпа, а явната незаинтересованост е мярка за родителското неведение. Ако вляза в детската стая и заваря дъщеря си сгушена на една страна, глезените й вързани с чорапите, ръцете й — зад гърба с панделката за коса, а устата залепена с тиксо, но синът ми не се вижда никъде, и сама ще се досетя какво означава хлипащото й обяснение, че са играли на отвличане. Може и да не знаех масонските пароли на тайната секта на децата си, но достатъчно добре познавах дъщеря си, за да съм наясно, че колкото и да ме уверява в обратното, тя никога не би държала главата на любимото си пластмасово конче над пламъка на котлона. И макар да поглъщаше доброволно храни, които не подозирах, че мрази, Силия изобщо не беше мазохистка. Затова, когато я намерих вързана за високото си столче до масата, омазана в повръщано, можех логично да предположа, че купата пред нея с майонеза, конфитюр от ягоди, тайландска къри паста, вазелин и бучки от влажни топчета хляб не е приготвена по нейна рецепта.

Разбира се, ти би казал — както и каза тогава — че по-големите братя или сестри по традиция тормозят по-малките, и че номерата на Кевин са в границите на „напълно нормалното“. Сигурно ще възразиш, че намирам проявите на типична детска жестокост толкова отблъскващи само в ретроспекция, а междувременно милиони деца оцеляват след тежък тормоз в семейството и много често като възрастни се справят по-добре с Дарвиновата йерархия. Много от тези някогашни тирани се превръщат в грижовни съпрузи, които не забравят годишнини, а някогашните жертви стават самоуверени млади жени с шеметна кариера и настъпателно отстояват правата на жените. Само че сегашното ми положение има достатъчно предимства и наистина мога да се възползвам от привилегията да гледам в ретроспекция, ако изобщо „привилегия“ е уместната дума.

Миналия уикенд, докато пътувах с влака за Чатам, си помислих, че мога да извлека полза и от примера за християнско опрощение на нашата стеснителна и крехка дъщеря. Само че озадачаващата неспособност на Силия да таи злоба по-скоро е природен дар, не е непременно номер за пред нас. Освен това не съм сигурна какво точно означава да простиш на Кевин. Не можем да заметем в някой ъгъл онзи четвъртък, нито да престанем да държим сина си отговорен за случилото се, защото това е безполезно за неговия морал. Не мога да си представя, че някога ще го „преодолея“, все едно прескачам ниска каменна стена — ако онзи четвъртък е някаква бариера, тя е от бодлива тел и на мен ми се налага не да я прескачам, а да минавам през нея с разкъсана плът, озовавайки се отвъд само в темпорален смисъл. Не мога да се преструвам, че Кевин не го е извършил, не мога да се преструвам, че ми се иска да не го беше извършил, и макар да съм отхвърлила блажената паралелна вселена, в която обичат да се вкопчват моите бели съратнички от чакалнята в „Клаверак“, отказът от моите лични „само ако…“ се дължи повече на бедно въображение, отколкото на здравословно примирение със стореното. Честно да ти кажа, когато Каръл Рийвс официално „прости“ на сина ни по Си Ен Ен за убийството на сина й Джефри, който бил толкова надарен изпълнител на класическа китара, че го ухажвали от „Джулиард“, аз просто не проумявах какви ги говори. Дали мислено не беше оградила Кевин в някакво квадратче, където бушува яростта й, но просто отказваше да влиза вътре? Реших, че тя в най-добрия случай е успяла да го деперсонализира и го е превърнала в печално природно явление, връхлетяло семейството й като ураган или отворило пропаст насред дневната й като земетресение, и беше стигнала до извода, че нищо няма да спечели, ако негодува от бурята или от разместването на тектоничните пластове. Наистина нищо не печелим, ако се възмущаваме буквално от всички обстоятелства, но това не спира повечето от нас.

Обратно към Силия. Не мога да си представя, че Силия е успяла да се затвори или е превърнала в кратък порой деня, в който Кевин с деликатността на начинаещ ентомолог отстрани гнездо на пеперуди от нашия бял дъб в задния двор и ги остави да се размножават в нейната раничка. Когато бръкнала да вземе тетрадката си по писане и я измъкнала покрита с гъсеници — които Кевин тъпчеше и превръщаше в зеленикава гадост на верандата — някои от които я полазили по дланта и по вкаменената й ръка. За жалост Силия нямаше навика да пищи, иначе би повикала помощ по-бързо. Вместо това се вкаменила — започнала да диша тежко, ноздрите й се издули, зениците й се разширили — докато учителката продължавала да обяснява буквата „Б“ като бонбон. Накрая се разпищяло момиченцето на съседния чин и настанал истински хаос.

Въпреки пресния спомен от гъсениците обаче, две седмици по-късно тя приела предложението на Кевин да я качи на гръб, докато се катери по дъба, и го прегърнала през шията. Сигурно се е учудила, когато Кевин я накарал да седне разтреперана на висок клон, после невъзмутимо слязъл на земята. Когато изхленчила: „Кевин? Кевин, не мога да сляза!“, сигурно искрено е вярвала, че след като я зарязал на шест метра над земята и безгрижно влязъл да си направи сандвич, той ще се върне и ще я смъкне от дървото. Това прошка ли е? Както Чарли Браун за пореден път се спуска към топката на Луси, независимо колко плюшени играчки изтърбушваше Кевин, независимо колко замъци от кубчета й събаряше, Силия нито за миг не изгуби вяра, че дълбоко в себе си брат й е свестен.

Наречи го невинност, наречи го доверчивост, ако искаш, но Силия допусна най-разпространената грешка на добродушните хора: тя смяташе, че всички останали са като нея. Доказателствата за обратното просто не намираха място в съзнанието й досущ като книга за теорията на хаоса в библиотека, където няма раздел по физика. Освен това Силия никога нищо не разказваше, а без свидетелство от нейната уста нямаше как да обвиним брат й за нейните беди. В резултат на това от мига, в който се роди сестра му, на Кевин Хачатурян му се разминаваше всичко, дори убийството.

 

 

Признавам, че през първите години от живота на Силия в моето съзнание Кевин отстъпи на заден план, направи две огромни крачки назад като в онази детска игра, където изпълняваш команди само по даден знак. Малките деца поглъщат изцяло вниманието, а междувременно той беше станал войнствено независим. А ти толкова обичаше да го водиш на мачове или по музеи в свободното си време, че аз с облекчение ти го отстъпих. Задължена съм ти и тъкмо затова се чувствам страшно неловко — точно поради дистанцията забелязвам всичко много по-отчетливо.

Франклин, личността на сина ни се развиваше като еквивалент на черно-бялата бисквита. Започна в детската градина, ако не и по-рано, но продължи да се влошава. За жалост, ние опознаваме какви са хората само в наше присъствие, затова шансът случайно да видиш как твой близък крачи по улицата, е наистина безценен. Дано да ми се довериш — но едва ли — че когато те нямаше у дома, Кевин беше кисел, потаен и саркастичен. И не само понякога, в лош ден. За него всеки ден беше лош. Неговата лаконична, презрителна и необщителна личност беше съвсем реална. Може би не беше единственото реално нещо, но беше напълно изградена.

За разлика от поведението му в твое присъствие — Франклин, чувствам с ужасно, сякаш се опитвам да ти отнема нещо скъпо. Когато ти влезеше, лицето му се променяше. Извиваше вежди, вирваше глава, стиснатите му устни се извиваха в широка усмивка. Общо взето, чертите му добиваха постоянното изражение на радостна озадаченост, присъщо на старлетки след твърде много пластични операции. „Здрасти, татко — провикваше се той. — Как беше на работа днес? Снима ли готини неща? Още крави? Още полета, високи сгради или богаташки къщи?“. И ти се впускаше във въодушевено описание на участъците от пътя, които си снимал, а той се прехласваше: „Боже, това е страхотно! Още една реклама за коли! Ще разкажа на всички в училище, че баща ми снима за «Олдсмобил»!“ Една вечер ти донесе у дома новия брой на „Атлантик Мънтли“ и гордо отгърна на рекламата на „Колгейт“, която беше снимана в собствената ни баня от розов мрамор. „Еха, татко!, възкликна Кевин. Щом банята ни е в реклама на паста за зъби, значи сме известни, така ли?“. „Горе-долу“ — съгласи се ти, а аз помня, че подметнах: „В тази страна, за да си истински известен, трябва да убиеш някого“.

О, ти не беше чак толкова доверчив. Кевин години наред хвърляше прах в очите на учителите си. Благодарение на теб още пазя много негови тетрадки от училище.

Като любителски изследовател на американската история, ти беше и семейният хроникьор, фотограф, автор на албумите с изрезки, а аз бях по-склонна да смятам самото преживяване за сувенир. Затова не съм сигурна какво ме накара да запазя папките с есета на Кевин, при положение че като се преместих, зарязах всякакви резачки за яйца и фитнес уреди.

Дали не запазих папките само зарази надписа с твоя стегнат наклонен почерк: „Първи клас“? Мисля, че не. Бях преживяла два съдебни процеса, ако не смятаме за трети онова, което ги предшестваше, и се бях научила да свеждам всичко до уликите. Защо толкова привикнах да отстъпвам собствеността над живота си на други хора — на журналисти, съдии, автори от уебсайтове, на родителите на убитите деца и на самия Кевин — че дори сега се въздържам да унищожа и съчиненията на сина си, да не би да ме обвинят, че манипулирам веществени доказателства.

И така, неделя следобед е и аз се опитвам да прочета няколко. (Нали разбираш, че бих могла да ги продам? И то не евтино. Оказва се, че такива неща се продават по „Ибей“ за хиляди долари, както и горе-долу сносните пейзажи на Адолф Хитлер.) Наивната им материалност е обезоръжаваща: едрият и лишен от индивидуалност почерк, ронливата пожълтяла хартия. Колко прозаично, помислих си отначало, няма да науча нищо друго, освен че той си е писал домашните като прилежно дете. Продължих да чета обаче и се заинтригувах повече, увлякох се, както човек натрапчиво човърка и стиска мехурчето на косъм, враснал се в плътта.

Стигнах до извода, че Кевин предпочита да залива учителите си не с ведрата жизнерадост, с която те посрещаше, когато се връщаш от работа, колкото със злокобното отсъствие на чувства. Съчиненията на Кевин винаги изпълняват педантично заданието, той не добавя нищо, а ако намаляват оценката му, то е поради краткостта на текстовете. Фактологично са верни. Правописът е безукорен. В редките случаи, когато учителят нахвърля препоръка за „малко по-личен подход към материала“, всъщност се оказва неспособен да посочи какво точно липсва в съчинението на Кевин:

Ейбрахам Линкълн бил президент. Ейбрахам Линкълн имал барда. Ейбрахам Линкълн освободил афроамериканските роби. В училище цял месец учим за великите афроамерикански американци. Има много велики афроамериканци. Миналата година учихме за същите афроамерикански американци и в месеца за афроамериканска история. Следващата година ще учим за същите афроамерикански американци през месеца за афроамериканска история. Ейбрахам Линкълн бил застрелян.

Дано не възразяваш, но този път ще застана на страната на Кевин, макар че ти и учителите му в началното училище бяхте на мнение, че той се нуждае от помощ във връзка с организационните си умения. Според мен неговите организационни умения си бяха безукорни. Още от първи клас домашните му работи демонстрират интуитивно разбиране за случайностите, за затъпяващото повтаряне на едно и също и за абсурдната сила на нелогичните изводи. Механичната декларативност на Кевин не е признак за неумението му да овладее тънкостите на прозаичния стил, тя е неговият прозаичен стил, облагороден с присъщата на Х. Л. Менкен рафинираност. На родителските срещи учителите неловко ни намекваха, че „Кевин не влага сърце в учебната работа“. Напротив, Кевин влагаше цялото си сърце в учебната работа, цялото си сърце и душа. Виж ето това негово съчинение от четвърти клас на тема „Запознай се с майка ми“:

Майка ми ходи другаде. Майка ми спи в друго легло. Майка ми яде друга храна. Майка ми се прибира у дома. Майка ми спи у дома. Майка ми се храни у дома.

Майка ми казва на другите хора да ходят другаде. Другите хора спят в друго легло. Другите хора ядат друга храна. Другите хора се прибират у дома. Другите хора спят у дома. Другите хора се хранят у дома. Майка ми е богата.

Знам какво си мислиш, по-точно знам какво ти е минало през главата тогава. Че начумереното и дистанцирано поведение на Кевин пред мен е било фалшиво, а с теб той се е отпускал и е бил весел и жизнерадостен. Че сковаността на съчиненията му издава често срещана пропаст между мислите му и способността му да ги изрази. Иска ми се да се съглася, че резервираната му снизходителност към мен беше престорена, макар че присъщото му изчакване на подходящия момент, което проследявах назад чак до онзи случай, когато му отнех водния пистолет, беше напълно неподправено. Само че и Бийвър Клийвър, и жизнерадостният ученик бяха също толкова фалшиви образи. Кевин беше като онази игра „тука има, тука няма“, но всички чашки бяха празни.

 

 

Току-що прегледах какво съм написала досега и си дадох сметка, че съм представила съвсем сбито цели седем години от съвместния ни живот и че лаконичният ми разказ се отнася предимно за Силия. Засрамих се, наистина, но макар да помня как сме отбелязали всеки рожден ден на Силия през тези години, спомените ми за Кевин от осмата му до четиринайсетата година са смътни.

О, отделни неща се набиват на очи, най-вече моят катастрофален опит да споделя възторзите на професионалния си живот, като заведа теб и тринайсетгодишния Кевин във Виетнам (нали помниш, че Силия беше още малка и я оставихме при майка ми). Нарочно избрах тази страна, защото за всеки американец, поне от нашето поколение, тя неизбежно означава нещо повече от онова усещане „просто различно място, ама на кого му пука“, което те обзема при първото ти посещение в чужда държава и на което Кевин много лесно щеше да стане жертва. Освен това Виетнам се отвори за туризъм едва наскоро, затова и аз не можех да устоя на изкушението. Уверявам те обаче, че това усещане за свързаност, за виновна близост с оризищата и сбръчканите възрастни жени с конични сламени шапки възникна само у мен и у теб. На двайсет и няколко бях протестирала във Вашингтон срещу войната, а пък ти напразно беше умолявал наборната комисия да те вземе въпреки плоскостъпието ти. Когато са запознахме, Сайгон беше паднал три години по-рано и ние дълго спорихме за войната. Кевин не правеше такива асоциации, затова, макар да не възнамерявах, наистина го замъкнах „просто на различно място, ама на кого му пука“. Никога няма да забравя мъчителното унижение, докато синът ни — ако не друго, той наистина учеше много бързо — газеше през морето от скутери в Ханой и нареждаше на „жълтурковците“ да се разкарат.

Един спомен обаче се откроява много ясно и той не е поредният пример за вроденото безсърдечие на нашия син, Франклин.

Говоря за онези две седмици, когато той се разболя сериозно. Беше на десет. Отначало д-р Голдблат се притесни, че е менингит, но болезнена гръбначна пункция доказа, че не е. Въпреки че нямаше голям апетит, Кевин беше здраво момченце и за пръв път се залежаваше за толкова дълго.

В началото на болестта забелязах, че вече не отказва храната с подигравателната си усмивка, а само се взираше съкрушено в чинията. Всъщност, тъй като беше свикнал — подобно на майка си — да се съпротивлява на собствените си пориви, като че ли са външни сили, той се опита да преглътне една от моите агнешки сарми, но се отказа. Не се спотайваше в тъмното, нито закрачи по коридора като войник, а започна да се олюлява и да се подпира на мебелите. Неотстъпчивото му лице се отпусна и кривата подигравателна усмивка изчезна. Накрая го намерих свит безпомощно върху изцапания с мастило арменски килим в кабинета ми и се учудих, че когато го вдигнах и му помогнах да си легне, той не се съпротивлява. Дори обви шията ми с ръце, Франклин!

В стаята си ми позволи да го разсъблека и когато попитах коя пижама иска, не завъртя очи и не ми отговори „все тая“, а се замисли и прошепна безсилно: „С космонавтите. Харесва ми маймуната в ракетата“. За пръв път чувах, че му харесва някоя дреха, която има, а когато установих, че точно тази пижама е в коша за пране, много се разстроих, извадих я, върнах се бързо при него и му обещах да я изпера, за да е чиста на следващия ден. Очаквах да каже: „Няма нужда“, но вместо това той каза: „Благодаря“ — отново за пръв път. Когато го завих, Кевин се сгуши доволно и придърпа завивката до брадичката си, а щом пъхнах термометъра между почервенелите му устни — лицето му гореше трескаво — той засмука стъклото леко и ритмично сякаш най-сетне, вече десетгодишен, се беше научил да суче. Имаше висока температура — над трийсет и осем градуса — и простена, когато обтрих челото му с влажна кърпа.

Трудно ми е да кажа, дали когато сме болни, проявяваме същността си повече, или по-малко, но онзи забележителен период от две седмици беше откровение за мен. Когато присядах на ръба на леглото му, Кевин притискаше темето си към бедрото ми, а веднъж прецених, че няма да насиля късмета си, ако придърпам главата му в скута си, и той наистина се вкопчи в пуловера ми. Няколко пъти не успя да стигне до тоалетната и повърна, но докато почиствах, го успокоявах, и той не реагира със самодоволство, както докато носеше памперси, а простена извинително. Колкото и да го успокоявах, наистина изглеждаше засрамен. Знам, че когато боледуваме, всички малко или много се променяме, но Кевин не беше само раздразнителен или изморен, той стана съвсем различен. Така добих представа колко енергия и постоянство са му необходими през останалото време да поддържа образа на другото момче (или момчета). Дори ти призна, че Кевин се държи „леко враждебно“ към сестра си, но когато двегодишното ни момиченце влизаше на пръсти в стаята му, той й позволяваше да обтрива челото му с влажни кърпи. А когато му показа рисунките си с пожелания да оздравее по-бързо, той не ги отхвърли като смотани, нито се възползва от болестта си, за да й каже да го остави на мира, макар да имаше пълното право на това, а мобилизира сили и каза немощно: „Много хубава рисунка, Сили. Защо не ми нарисуваш още една?“. Преди мислех, че емоционалната му нагласа, преобладаваща по рождение, е неизменна. Както и да я наречем — ярост или негодувание, разликата е само в степента. А тогава с удивление установих, че под пластовете ярост има отчаяние. Той не се сърдеше. Беше тъжен.

Другото нещо, което ме удиви, беше странното му нежелание да бъде в твоята компания. Ти може и да не помниш, защото се засегна и се отдръпна, след като Кевин те отблъсна два пъти за една седмица — молеше те, когато се появиш, да го оставиш да спи или пък мълчаливо и изтощено пускаше на пода ценните комикси, които ти му подаряваше. Може би просто не можеше да събере въодушевлението за обичайното „Еха, татко“, с което те посрещаше в събота следобед, за да хвърляте фризби, но явно смяташе, че за тогава ентусиазмът е задължителен в отношенията с баща му. Утеших те, че децата винаги предпочитат майките си, когато са болни, но ти въпреки това малко ревнуваше. Кевин престъпваше правилата, нарушаваше равновесието. Силия беше моя, а Кевин беше твой. Двамата с него бяхте близки, той ти се доверяваше и разчиташе на теб, когато му е трудно. Според мен обаче той се отдръпна точно по тази причина: твоята настойчивост, твоя натиск, твоята нужда, твоето желание да бъдеш таткото приятел. Беше му в повече. Нямаше сили за това — не да ти даде близостта, която изискваше от него, а да й се съпротивлява. Кевин се изобрети за теб и вероятно в щедростта на тази измислица се криеше дълбоката му болка и желанието му да се харесва. Замислял ли се обаче колко разочарован е бил, когато ти си приел примамката за действителност?

Другото усилие, което той вече не можеше да си позволи, беше да се преструва на апатичен, макар че ти сигурно смяташ апатията за присъща на боледуването. Вместо това започнаха да се появяват островчета на стеснително желание като сгрени от слънцето буци суха земя подир отдръпналото се студено море. След като вече задържаше храната, го попитах какво му се яде и той призна, че иска крем супа от миди, и дори призна, че предпочита млечната пред доматената. Дори помоли за филия арменски хляб, макар че преди правеше и невъзможното да изразява презрението си към всичко арменско. Призна и слабостта си към едно от оръфаните плюшени животни на Силия (горилата) и тя тържествено я положи до възглавницата му, като че ли скромният й примат е удостоен с рядка чест, и наистина си беше така. Когато го попитах какво иска да му чета в дългите следобеди — разбира се, бях си взела отпуск от работа — той малко се озадачи, но според мен само защото когато преди някой от двама ни опитваше да му чете, той просто отказваше да слуша. Затова послушах интуицията си и избрах „Робин Худ и неговите весели момчета“ — стори ми си подходяща за момче.

Много му хареса. Молеше да му чета „Робин Худ“ отново и отново, накрая сигурно е научил отделни абзаци наизуст. И до днес не знам дали конкретно тази история му хареса заради това, че му я четох в момент на удачно биохимично равновесие — имаше сили да внимава, но още беше много изнемощял, за да създаде силово поле от безразличие — или пък нещо точно в тази история плени въображението му. Като много други деца, въвлечени в стремителния ход на цивилизацията на вече доста напреднал етап, той също може би си е намерил утеха в един свят, който му е напълно понятен: конските карети, лъковете и стрелите са приятно разбираеми за едно десетгодишно момче. Може би му е допаднало, че се краде от богатите и се дава на бедните, защото интуитивно му допадаха антигероите. (Или пък, както подхвърли ти навремето, може би той просто беше бъдещ авторитарен демократ.)

Никога няма да забравя онези две седмици, както беше незабравима и сутринта, когато той се почувства достатъчно добре да се надигне от леглото, осведоми ме, че ще се облича, затова да бъда така добра да изляза от стаята. Подчиних се и опитах да прикрия разочарованието си, а когато се върнах да го попитам какво иска за обяд, може би отново мидена супа, той тръсна глава с досада. „Все тая“, отговори с лозунга на неговото поколение. Сандвич с печено сирене? „Дреме ми на задника“, гласеше отговорът — колкото и бързо да растат децата в наше време, тази фраза ме изуми от устата на десетгодишно момче. Отдръпнах се, но едва след като забелязах, че устните му отново са накриво. Казах си, че трябва да съм доволна — явно беше по-добре. По-добре ли? Е, не и в отношението си към мен.

Кевин не вдигна толкова висока температура, че да изпепели семената на своя зараждащ се крехък интерес. Следващата седмица го хванах да чете „Робин Худ“ сам. По-късно помогнах на двама ви да купите първия лък със стрели от спортния магазин и да направите мишена на хребета на склона в задния ни двор, като през цялото време се молех едва напъпилият възторг на нашия първороден син да се запази до края на начинанието. С две ръце бях за това.