Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (19)

1 февруари 2001 г.

Скъпи Франклин,

И аз не знам защо си въобразявам, че ще ти бъде приятно, задето все още получавам „Таймс“. Променила съм обаче мнението си какво е интересното за четене във вестника. Гладът и разводите в Холивуд ми се струват еднакво важни и еднакво незначителни. Или прочитам целия вестник, или го хвърлям на купчината до вратата, без да съм го отгърнала. Колко права бях навремето, Съединените щати преспокойно си карат и без мен.

През последните две седмици захвърлям вестниците непрочетени, защото, доколкото си спомням, помпозната церемония по встъпването на президента в длъжност ме оставяше безучастна дори по времето, когато бях способна да изпитвам и възторг, и отвращение. Тази сутрин обаче по някакъв каприз на съдбата прочетох всичко, включително статия за многото извънредни часове труд, които полагат американците. Може би е интересен факт, макар да не мога да го твърдя, че в страната на свободата предпочитат работата пред забавленията. Прочетох за млад телефонен техник, който скоро щял да се жени и в желанието си да спести пари за бъдещото семейство спял само пет часа на два дни и половина. Катерил се по телефонните стълбове двайсет и четири часа без почивка:

Докато си почивал, за да закуси, в неделя сутринта, отново му се обадили.

Към обяд техникът се покатерил на висок девет метра стълб, закрепил обезопасителните колани и се пресегнал към кабела под високо напрежение, без да е сложил изолиращите ръкавици. Появила се мълния и миг по-късно господин Чърчил висял неподвижно на предпазните си ремъци. Баща му пристигнал преди камионетката със стълбата и понеже се надявал синът му още да е жив, стоял под стълба и повече от час умолявал някой да свали момчето му.

Не изпитвам силни чувства по отношение на извънредния труд и не познавам телефонни техници. Знам само, че този образ ме разплака — бащата, който умолява околните, безпомощни досущ като него, докато тялото на трудолюбивия му син се поклаща като тяло на обесен. Бащи и синове? Скръб и напразно старание? Има връзка. Само че аз плаках и за истинския баща на онзи млад човек.

Знаеш ли, беше ми втълпявано още откакто проговорих, че милион и половина човека от моя народ са избити от турците, собственият ми баща беше загинал във война срещу най-лошото в нас, а в месеца на моето раждане сме били принудени да използваме най-лошото в нас, за да извоюваме победа. Тъй като онзи четвъртък беше отвратителната гарнитура на змийския пир, не бих се учудила, ако бях станала коравосърдечна. Само че аз лесно се трогвам, даже съм доста ревлива. Може би съм занижила очакванията си към своите събратя толкова много, че дори най-незначителната проява на доброта ме изумява, защото и тя, подобно на онзи четвъртък, сякаш е ненужна. Холокостът не ме изумява. Изнасилванията и детското робство не ме изумяват. Франклин, знам, че си на друго мнение, но и Кевин не ме изумява. Изумявам се, когато изпусна ръкавицата си на улицата и някой тийнейджър ме гони две пресечки да ми я върне. Изумявам се, когато касиерката, която ми връща рестото, ме удостои с широка усмивка, въпреки че собственото ми лице е непроницаема маска. Изгубени портфейли, изпратени на техните собственици, непознати, които те упътват най-подробно откъде да минеш, съседи, които взаимно си поливат цветята — ето тези неща ме изумяват. Силия ме изумяваше.

 

 

Както ти нареди, повече не отворих дума. И не ми беше приятно да те лъжа. Но мрачната неумолимост, която се възцари през август, не изчезваше, поради което ти не ми остави друг избор.

Бяха свалили гипса на Кевин две седмици преди това, но след случилото се с колелото на Трент Корли бях престанала да се чувствам виновна. Просто от само себе си. Не можех да поставя знак за равенство между това, което бях направила, и онова, което се канех да направя — беше съвсем ирационално — но като че ли бях намерила идеалния антидот или абсолютното покаяние. Щях да се подложа на изпитание. Изобщо не бях сигурна, че ще издържа втори опит.

Ти забеляза, че съм станала „похотливо зверче“ и явно ти беше приятно от възродилото се желание, защото макар да не обсъждахме отслабналата интимност помежду си, проявите й наистина бяха оредели. Един от двама ни се прозяваше театрално преди лягане, „малко скапан“, и след като преди правехме секс почти всяка нощ, вече го сведохме до веднъж седмично като повечето американци. Моята отново лумнала страст не беше преструвка. Наистина те желаех, от години не те бях желала толкова силно, и колкото повече се любехме, толкова по-ненаситна се чувствах през деня, не си намирах място, потърквах вътрешната част на бедрото си с молив, докато седях на бюрото си. И аз като тебе се радвах, че все още не бяхме попаднали безвъзвратно в онзи коловоз, който тласка толкова много съпрузи в обятията на други хора през обедната почивка.

Откакто имахме момченце, което спи през няколко стаи от нас, ти беше толкова тих в леглото, че често се налагаше да спирам и да питам: „Моля?… Какво?“. Малко е мъчително да говориш мръсотии по даден знак, затова и двамата накрая се оттеглихме всеки в своя си интимен свят. Без твоите импровизации — а ти беше даровит в порока, колко жалко, че занемари това умение — собствените ми фантазии взеха да ме отегчават и аз започнах да си представям образи, които рядко бяха еротични в истинския смисъл на думата, и винаги бяха доминирани от някакъв цвят или текстура. Само че с течение на времето представите започнаха да се разпадат като крупни планове на струпеи или геологични илюстрации на изстинала магма. Имаше нощи, когато ме връхлитаха спомени за мръсни памперси или за изопнати малки тестиси, които все още не са се смъкнали, затова е разбираемо, че вероятно и аз допринесох да сведем интимността си до веднъж седмично. А може би най-лошото от всичко беше, че яркочервеното и небесносиньото, което се появяваше пред очите ми, докато се любехме в бездетните си дни, постепенно помътняха и изгубиха блясъка си, и накрая миазмите от вътрешната страна на клепачите ми забушуваха с неистовото черно и кафеникаво от рисунките на вратата на хладилника.

Щом започнах да оставям диафрагмата си в небесносинята й кутийка, виденията пред очите ми по време на секс отново изсветляха. Вместо стесненото си периферно зрение вече виждах много надалеч, сякаш гледах от върха на Арарат или се носех над тихия океан с планер. Надничах в дълги коридори, които с трептене се стесняваха до една-единствена точка, мраморният им под лъщеше, а от прозорците от двете страни се лееше слънце. Всичко, което си представях, беше светло: сватбени рокли, облаци, поляни с еделвайси. Моля те, не ми се присмивай — знам, че описанието ми ти звучи като реклама на тампони. Но беше красиво. Имах усещането, че се пренасям много надалеч. Съзнанието ми се разтваряше, а преди сякаш виждах пред себе си пещера, която се стесняваше до мъжделив отвор. Тези широкоекранни представи не бяха неясни или размазани, а контрастни и ярки, освен това ги помнех и след като приключим. Спях като бебе. По-скоро като някои бебета, както скоро щях да установя.

Ясно е, че не бях в най-плодовитата възраст, затова ни отне една година. Но когато на следващата есен най-накрая цикълът ми не дойде, аз запях. Не песни от мюзикъли, а арменски народни песни, които моята майка беше пяла на Джайлс и на мен, докато ни слагаше да си легнем — „Сут е, сут е“ („Лъжа е, лъжа е, всичко на този свят е лъжа“). Когато установих, че съм забравила някои думи, аз й се обадих и я помолих да ми ги напише. Тя го направи с радост, защото в нейните очи още си бях упорито момиченце, което отказваше да учи арменски, защото му се струва досадна допълнително домашна. Написа ми текстовете на моите любими песни: „Келе-келе“ на Комитас Вардапет, „Кужн ара“ и „Гна-гна“ с мастило в специални картички, на които нарисува планински селца и шарки от арменски килими.

Кевин забеляза моето преобразяване и макар че сигурно не му беше приятно майка му да се извива като червей из къщата, не остана по-доволен и когато тя разкъса пашкула и излетя като пеперуда. Мъкнеше се нацупен подире ми и повтаряше: „Пееш фалшиво“ или ме командваше с репликата, която беше запомнил от своята пъстра в етническо отношение забавачка: „Говори на английски!“. Обясних му небрежно, че арменските народни песни са полифонични, и когато се престори, че разбира, попитах знае ли какво означава това.

„Че са глупави“, отговори той. Предложих да го науча на някоя и друга песен, като му напомних: „Ти също си арменец, да знаеш“, но той беше на различно мнение: „Аз съм американец“ настоя подигравателно, все едно съобщаваше нещо напълно очевидно като „Аз съм човек, а не мравояд“.

Нещо се случваше. Маманка вече не се тътрузеше прегърбена и не говореше с тъничко гласче, само че не стана отново маманка отпреди счупването на ръката: рязката и доста формална жена, която маршируваше из майчинството като войник на парад. Не, тази маманка изпълняваше задълженията си като ромолящ поток, а всеки камък, хвърлен в нейните бързеи, цопваше безобидно на дъното. Осведомявана от сина си както и преди, че всичките му съученици във втори клас са „бавноразвиващи се“ и че всичко, което учат, той „вече си го знае“, новата маманка не му възразяваше, как той много скоро ще установи, че не знае всичко, не го укоряваше да не нарича децата „бавноразвиващи се“. Тя само се смееше.

Макар да си бях паникьорка, изобщо не се уплаших от предупрежденията на Държавния департамент за растяща заплаха от нахлуване на Ирак в Кувейт.

— Обикновено реагираш много драматично на такива работи — отбеляза ти през ноември. — Не се ли тревожиш?

Не, не се тревожех. За нищо.

Когато за трети път пропуснах цикъла си, Кевин започна да ме обвинява, че напълнявам. Бодваше с пръст корема ми и се присмиваше: „Огромна си!“. Обикновено се отнасях суетно към фигурата си, но тогава се съгласявах весело: „Точно така, маманка е голямо прасе“.

— Знаеш ли, че май си се поналяла в кръста — отбеляза ти най-сетне една нощ през декември. — Да намалим картофите, а? И аз мога да смъкна няколко килца.

Изхъмках в отговор и буквално трябваше да си пъхна юмрука в устата, за да не се засмея.

— Нямам нищо против няколко килограма отгоре. Особено ако ще ми придадат тежест.

— Боже, какво е това, да не е зрялост? Обикновено, като намекна, че си понапълняла, направо откачаш!

Ти си изми зъбите и дойде при мен в леглото.

Взе криминалния си роман, но само потупа с пръсти по корицата и плъзна другата си ръка към набъбналата ми гърда.

— Може би имаш право — промърмори. — Малко повече Ива е страшно секси. — Пусна книгата на пода, извърна се към мен и изви вежда. — Сложила ли си я?

Отново изхъмках утвърдително.

— И зърната ти са големи — отбеляза ти и ги потърка с нос. — Да не наближава цикълът ти? Май отдавна не си имала.

Главата ти застина между гърдите ми. Ти се отдръпна. Погледна ме в очите с най-сериозното изражение на света. И после пребледня.

Сърцето ми се сви. Личеше си, че ще бъде по-зле, отколкото си внушавах.

— Кога смяташе да ми кажеш? — попита ти ледено.

— Скоро. Всъщност преди седмици. Просто все не идваше подходящият момент.

— Не разбирам защо. Да не смяташе да го представиш като случайност?

— Не, не е случайност.

— Нали го обсъдихме?

— Точно това не направихме — не го обсъдихме. Ти просто ми дръпна тирада. Не ме изслуша.

— И затова ти просто го направи… поставяш ме пред свършен факт… стискаш ме за гърлото. Като че ли това няма нищо общо с мен.

— Има всичко общо с теб. Просто аз се оказах права, а ти не.

Погледнах те, без да трепвам. Както обичаше да казваш ти, ние бяхме две, а ти сам.

— Това е най-безцеремонното… най-арогантното нещо, което си правила.

— Да, май е така.

— Не че вече има значение какво мисля аз, но ще ми обясниш ли какво точно става? Слушам те.

Не изглеждаше да ме слушаш.

— Трябва да разбера нещо.

— Какво? Колко можеш да ме притискаш, преди да отвърна на удара?

— Нещо за… — реших да не се извинявам за думата, — … за душата си.

— В твоя свят има ли изобщо някой друг?

Наведох глава.

— Иска ми се да има.

— Ами Кевин?

— Какво за Кевин?

— Ще му бъде трудно.

— Май съм чела, че и други деца имат братя и сестри.

— Недей да хитруваш, Ива. Той е свикнал цялото внимание да е за него.

— С други думи, е разглезен. Или ще се разглези. Това може би е най-хубавото нещо, което може да му се случи.

— Едно птиче ми подсказва, че той едва ли ще е на това мнение.

Мълчаливо си дадох сметка, че вече пет минути разговаряме само за сина си.

— Може би и на теб ще ти се отрази добре. И на двама ни.

— Само някоя глупава лелка може да реши, че един разклатен брак се стабилизира с бебе.

— Нашият брак разклатен ли е?

— Ти току-що го разклати — изстреля ти в отговор и се извърна на другата страна.

Угасих лампата и легнах на възглавницата. Не се докосвахме. Разплаках се. Когато усетих как ръцете ти ме обгръщат, изпитах такова облекчение, че ревнах още по-силно.

— Ей, наистина ли мислеше, че… Затова ли изчака толкова много, за да бъде вече твърде късно? Наистина ли мислеше, че ще те накарам да направиш такова нещо? Със собственото ни дете?

— Не, разбира се — изгъгнах.

Но когато се успокоих, ти продължи по-строго:

— Виж, ще го приема, защото ми се налага. Но ти си на четиресет и пет години, Ива. Обещай ми да направиш онова изследване.

Въпросното изследване има смисъл само ако сме готови да предприемем нужното, ако резултатът не е добър. Със собственото ни дете. Нищо чудно, че отлагах възможно най-дълго да ти съобщя.

 

 

Не направих изследването. О, казах ти, че съм го направила, а новата гинеколожка, която намерих — беше прекрасна — го предложи, но за разлика от д-р Райнстийн тя не смяташе всички бременни жени са публична собственост и не ми оказа ненужен натиск. Каза само, че се надява да бъда готова да обичам и да се грижа за който и да се роди, тоест за каквото и да се роди. Отвърнах, че нямам романтично отношение към удовлетворението от това да отглеждаш дете инвалид, но много сериозно избирам какво и кого да обичам. Исках да се доверя. Поне този път. Исках да имам сляпа вяра в себе си — предпочитам да не казвам в живота, в съдбата или в Бог.

Нямаше нито капка съмнение, че нашето второ дете е мое. Затова ти не демонстрира собственическото и властно отношение, с което ме тиранизираше, докато бях бременна с Кевин. Сама си носех покупките. Ти не се мръщеше, когато си сипя разумно количество червено вино. Дори засилих тренировките си, като включих тичане, гимнастика и малко скуош. Макар и мълчаливо, споразумението ни беше напълно ясно: моя работа е какво правя с тази издутина в корема си. Така ми харесваше.

Кевин вече усещаше вероломството. Отдръпна се от мен повече от всякога, мяташе ми гневни погледи от ъглите, отпиваше от сока си, все едно е арсен, адски подозрително ровеше в храната си и нерядко я разделяше на малки части, еднакво отдалечени една от друга в чинията му, все едно търсеше парченца стъкло. Пишеше домашните си потайно и бдеше над тях като затворник, който кодира в кореспонденцията си подробности за зверства от страна на надзирателите и се кани да я изпрати тайно на „Амнести Интернешънъл“.

Някой трябваше да му съобщи, при това скоро. Вече започваше да ми личи. Затова предложих да се възползваме от възможността да му разясним и за секса. Ти не беше съвсем съгласен. Предложи само да му съобщя, че съм бременна. Не било нужно да знае как се е озовало бебето там. Бил едва на седем, не трябвало ли да запазим невинността му още известно време? Възразих, че е доста странно разбиране за невинност да приравняваш сексуалното невежество със свобода от греха. Да подценяваш сексуалната осведоменост на собственото си дете е грешка стара, колкото света.

И наистина, едва подех темата, докато приготвях вечерята, и Кевин ме прекъсна нетърпеливо:

— За чукането ли става въпрос?

Вярно е, второкласниците вече не са същите като преди.

— По-добре го наричай секс, Кевин. Някои хора намират другата дума за оскърбителна.

— Нали така му викат всички?

— Разбираш ли какво означава?

Кевин завъртя очи и отговори напевно:

— Когато момчето си мушка пишката в цепката на момичето.

Дръпнах изкуствената лекция за „яйцата“ и „семето“, която бях слушала като малка и заради която си представях, че сексът е нещо средно между това да садиш картофи и да гледаш кокошки. Кевин просто ме изтърпя.

— Това го знам.

— Каква изненада — промърморих. — Имаш ли някакви въпроси?

— Не.

— Никакви ли? Винаги можеш да попиташ мен или татко за момчетата и момичетата, за секса или за собственото си тяло, ако нещо не ти е ясно.

— Мислех, че ще ми кажеш нещо ново — каза той мрачно и излезе от стаята.

Не знам защо се засрамих. Бях предизвикала очакванията му, а не ги бях удовлетворила.

Когато ти ме попита как е минал разговорът, отговорих, че май добре. Ти попита дали Кевин ми се е сторил уплашен, объркан или смутен, а аз отговорих, че всъщност изобщо не се е впечатлил. Ти се засмя, а аз попитах тъжно какво ли ще го впечатли някога, ако това не може.

Само че втората порция житейски факти щеше да се окаже по-трудна за преглъщане.

— Кевин — подех аз на следващата вечер, — помниш ли за какво говорихме онази вечер? За секса? Ами, маманка и татко понякога го правят.

— Защо.

— Първо, за да се радваме на твоята компания. Няма ли да ти бъде приятно и ти да си имаш компания? Не ти ли се иска у дома да има някой, с когото да си играеш?

— Не.

Приведох се към масата, върху която Кевин методично чупеше своите шейсет и четири пастела на малки парченца.

— Въпреки това ще си имаш компания. Ще си имаш братче или сестричка. Току-виж ти харесало.

Той ме изгледа дълго и мрачно, но не изглеждаше много изненадан.

— Ами ако не ми хареса.

— Ще трябва да свикнеш.

— Да свикнеш с нещо не означава, че ще ти харесва. — И додаде, чупейки пурпурния пастел: — Ти си свикнала с мен.

— Да! — отговорих. — А след няколко месеца всички ще трябва да свикнем с нов човек.

Колкото по-късо е парчето от пастела, толкова по-трудно се чупи, и пръстите на Кевин вече се бореха с едно такова неподатливо късче.

— Ще съжаляваш.

Най-сетне парчето се счупи.

 

 

Опитах се да те въвлека в разговор за имена на бебето, но на теб ти беше безразлично. Войната в Залива вече беше започнала и не можех да те откъсна от Си Ен Ен. Когато Кевин се стоварваше до теб в хола, забелязвах, че момчешките увлечения по генерали и пилоти на изтребители не са му на сърцето повече, отколкото песничката за азбуката, макар че прояви преждевременен интерес към „ядирната“ бомба. Подразнен от бавното сражение, заснето от камерата, той промърмори:

— Не разбирам защо Кон Пауър се занимава с тези дреболии, татко. Да им пусне една ядирна бомба. Да се научат ракчаните кой командва.

Ти го намери за възхитително.

За да бъда честна, ще кажа, че аз ти напомних за старата ни уговорка второто ни дете да носи името Пласкет. Не ставай смешна, отхвърли предложението ти, без да откъсваш очи от ракетата „Пейтриът“ в кадър. Две деца с различни имена? Хората ще си помислят, че едното е осиновено. Не прояви интерес и към собственото име. Каквото искаш, Ива, съгласен съм с всичко.

Затова предложих Франк, ако е момче. Ако е момиче, отхвърлих Кару или София от изчезващия род на майка ми и се насочих към имена от твоя чезнещ род.

Дванайсетгодишен, ти беше приел тежко смъртта на леля си Силия, бездетната по-млада сестра на майка ти. Чест посетител в дома ви, ексцентричната леля Силия имала игриво увлечение към окултното. Давала ти вълшебно кълбо, което предсказвало съдби, и провеждала сеанси на тъмно с теб и със сестра ти, още по-приятни поради неодобрението на родителите ви. Виждала бях нейна снимка — беше покъртително некрасива, с широка уста и тънки устни, но имаше проницателни ясновидски очи, едновременно храбри и леко уплашени. И тя като мен притежаваше авантюристичен дух и беше умряла млада и неомъжена, след като изкачила връх Уошингтън заедно с красив млад алпинист, на когото възлагала големи надежди, но умряла от измръзване, когато внезапно ги връхлетяла снежна буря. Ти обаче раздразнено отхвърли желанието ми да кръстим детето на нея, като че ли се опитвах да те впримча с помощта на свръхестествените похвати на леля Силия.

По време на втората си бременност се чувствах по-свободна и тъй като Кевин беше във втори клас, можех да се ангажирам по-пълноценно с работата около пътеводителя. Като носиш дете в утробата си обаче, не се чувстваш толкова самотен, затова, когато си бъбрех на глас, докато ти търсеше терени за снимки, а Кевин беше на училище, нямах чувството, че си говоря сама.

Разбира се, втория път винаги е по-лесно. Знаех достатъчно, за да поискам упойка, но когато настъпи моментът, Силия се оказа толкова дребничка, че сигурно щях да се справя и без упойка. Подготвена бях и да не очаквам да ме връхлети бурна любов още с раждането й. Бебето си е бебе, всяко е посвоему едно чудо, но ако очакваш да се преобразиш в мига на раждането, значи възлагаш прекалено големи надежди на едно малко и още объркано вързопче, както и на една изтощена майка на средна възраст. Въпреки това, когато тя настоя да се появи две седмици по-рано, на четиринайсети юни, не устоях и допуснах, че е нетърпелива, както навремето бях допуснала, че Кевин не изпитва желание да се появи на бял свят, поради двуседмичното закъснение.

Имат ли чувства бебета в мига на раждането си? Съдейки по скромния си опит като майка на две деца, твърдя, че имат. Все още не могат да назоват чувствата си, и поради неумението си да диференцират, вероятно изпитват смесица от всякакви противоположни усещания. Аз самата бих казала, че се чувствам тревожна, докато за детето не е проблем да се чувства едновременно спокойно и притеснено. Въпреки това при раждането и на двете си деца веднага успях да различа емоционален обертон като най-високия тон на акорд или цвят от предния план на едно платно. При Кевин беше пронизителният писък на свирка, каквато надуваш при нападение, цветът беше пулсиращо аортно червено, а чувството беше ярост. Не бе възможно да се поддържат дълго пронизителността и напънът на тази ярост, затова когато поотрасна, тонът се укроти до монотонното мучене на автомобилен клаксон, боята от предния план на неговото платно постепенно потъмня и придоби лилаво-черния оттенък на черен дроб, а преобладаващата емоция се превърна от стихиен гняв в неотменно и трайно негодувание.

Ала когато видях Силия, макар да беше цялата в кръв и с мораво като червено цвекло лице, аурата й беше светлосиня. Пред погледа ми се появи същото лазурносиньо, както когато се любехме. Тя не проплака при раждането си, ако изобщо издаде някакъв звук, той приличаше на тихо и криволичещо тананикане на човек, който се разхожда далеч от дома си и не допуска, че някой го чува. Що се отнася до основната емоция, която излъчваше това още сляпо създание — ръчичките й не опитваха да сграбчат въздуха, а го опипваха удивено, и когато устенцето й докосна зърното на гръдта ми, тутакси засука — тя беше признателност.

Не съм сигурна дали ти усети веднага разликата, но след като Силия беше нахранена, измита, повита и връчена на баща си, ти ми я върна много бързо. Може би още беше ядосан заради моята арогантност, а може би съвършенството на твоята новородена дъщеря те изуми допълнително, като живо доказателство, че моята измама е оправдана. Тъй или иначе, идните години щяха да потвърдят първоначалното ми интуитивно усещане: че ти усещаше разликата и че тя те ядосваше. Представям си как би се съпротивлявал и ако, след като сме живели години наред в нашия фатално безличен дом на мечтите, ти влезеш във викторианска къща с люлка на верандата, кухненски асансьор и махагонови перила и научиш, че тя се продава. Ще ти се иска изобщо да не си я виждал и мъничко ще я намразиш. Когато стъпиш отново на нашата импозантна веранда от тиково дърво, най-сетне ще прогледнеш и ще прозреш колко претенциозно е всичко край теб и склонността ти да закръгляш ще бъде завинаги накърнена.

Това е единственото ми обяснение за твоята студенина, защото ти я пое в ръце толкова подозрително и толкова се стараеше да не я гледаш прочувствено и дълго, защото според Брайън точно след такива погледи родителят се влюбва.

Мисля, че тя те плашеше. Мисля, че ти смяташе привързаността към дъщеря си за предателство.

Раждането мина съвсем гладко и аз прекарах само една нощ в болницата, а ти дойде да ме вземеш заедно с Кевин. Бях напрегната, защото подозирах колко вбесяващо е за първородното дете да приеме нахлуването на това безсловесно създание в неговата територия. Само че когато влезе подир теб в стаята ми в болницата, Кевин не се метна върху леглото, за да удуши с възглавница дъщеря ми, която точно в онзи момент кърмех. Облечен с фланелка с надпис „Аз съм по-големият брат“ с усмихнати лица, нарисувани в буквите „О“ — гънките и етикетът на шията му издаваха, че ти си купил фланелката в последния момент от магазинчето в болницата — той заобиколи далечния край на леглото, дотътри се от другата страна, измъкна една циния от твоя букет върху нощното ми шкафче и започна да къса листенцата. Може би за Силия беше най-безопасно просто да изпълва Кевин с досада.

— Кевин, искаш ли да се запознаеш със сестра си? — предложих.

— Защо да се запознавам с нея — попита той отегчено. — Нали ще си дойде с нас у дома. Значи ще я виждам всеки ден.

— А искаш ли да разбереш как се казва?

Внимателно отдръпнах бебето от гърдата си, към която навремето Кевин беше проявил категорично безразличие, макар че тя тъкмо беше започнала да суче. Повечето бебета биха ревнали, но Силия още от самото начало приемаше лишенията като нещо, което й се полага, и приемаше каквото й подадеш с ококорено стеснение. Придърпах чаршафа нагоре и протегнах бебето към Кевин.

— Кевин, това е Силия. Знам, че още не е много забавна, но съм сигурна, че когато порасне малко, ще стане най-добрата ти приятелка.

Дали изобщо той знаеше какво е да имаш приятел? Още не беше водил у дома нито един свой съученик.

— Да не искаш да кажеш, че тя ще се мъкне след мен? Това съм го виждал. Адска досада.

Ти положи длани върху раменете на Кевин и леко го разклати. Лицето му се разкриви.

— Ами да, така правят по-големите братя — каза ти. — Знам, защото и аз имам по-малка сестра. Не те оставят на мира! Искаш да си играеш с камиончета, а малките постоянно те тормозят да си играете с куклите!

— Аз си играех с камиончета — възразих и те стрелнах с поглед. Наложително беше да поговорим за тези ретроградни разбирания за половите роли, когато се приберем у дома. Жалко, че въпреки нищожната разлика помежду ви, ти и сестра ти Валъри — превзето момиченце, което беше станало досадна жена, вманиачена по модела на завесите си, която по време на кратките ни посещения във Филаделфия много държеше да организира обиколки на историческите къщи — изобщо не бяхте близки. — Няма откъде да знаем с какво ще обича да си играе Силия, както не знаем дали на Кевин няма да му хареса да си играе с кукли.

— Друг път! — възкликна бащински ти.

— Ами костенурките нинджа? Спайдърмен? Те са кукли!

— Страхотно, Ива! — промърмори ти. — Сега пък му създаваш комплекси.

А междувременно Кевин се беше прокраднал по-близо до леглото и беше пъхнал ръка в чашата с водата върху нощното шкафче. Метна кос поглед към бебето, вдигна мократа си ръка над лицето й и остави водата да капе върху него. Силия се размърда притеснено, но своеобразното кръщение не я разстрои. Впоследствие щях да установя, че Силия намира за безсмислено да плаче и да се оплаква. С рядко за него, но по-скоро клинично, любопитство Кевин отново намокри ръката си и опръска носа и устата на сестра си. Не бях сигурна как да постъпя. Кръщенето, което й устройваше Кевин, ми напомни за вълшебните приказки, когато обиден роднина идва да прокълне принцесата в люлката. Само че той всъщност не й причиняваше болка, затова не исках да развалям запознанството им с укор. Когато синът ни топна ръката си за трети път, аз се размърдах на възглавницата, избърсах лицето на Силия с чаршафа и дискретно дръпнах бебето по-далеч от него.

— Ей, Кев — потърка ръце ти, — майка ти трябва да се облече, затова хайде да отидем да намерим нещо много мазно и много солено в автоматите в коридора!

На тръгване от болницата ти каза, че сигурно съм много изморена, защото не съм мигнала цяла нощ, и предложи да гледаш бебето, а аз да си отспя.

— Знаеш ли кое е най-странното — прошепнах ти, — наистина ставах няколко пъти да я кърмя, но се налагаше да си настроя будилника. Тя не плаче, Франклин.

— Хм. Е, не се надявай да продължи дълго.

— Не се знае, бебетата са различни.

— Трябва да плачат — разпали се ти. — Ако бебето по цял ден си кротува в креватчето и спи, значи е безхарактерно.

Когато се прибрахме, забелязах, че моята снимка като близо трийсетгодишна, която държахме на масичката във фоайето, я няма, и те попитах дали си я преместил. Ти сви рамене и отговори, че не си, а аз не продължих да разпитвам и допуснах, че все ще се появи отнякъде. Не се появи. Малко се разстроих — вече не изглеждах толкова хубава, а подобни доказателства, че някога сме били красиви и без бръчки, стават безценни. Снимката беше направена в къща лодка в Амстердам, с чийто капитан имах кратка връзка без никакви усложнения. Много харесвах изражението си, което той беше уловил — спокойно, сърдечно, открито. Беше увековечил всичко, което тогава ценях в живота: отблясъците на светлината върху водата, искрящо бяло вино, красив мъж. Портретът смекчаваше чертите ми, които иначе излизаха доста остри, отсеченото чело и хлътналите очи не се забелязваха толкова. Капитанът на лодката ми беше изпратил снимката по пощата, нямах негатива. Е, какво да се прави, сигурно, докато съм била в болницата, Кевин я беше взел и я беше набол с карфици.

Както и да е, не бях в настроение да се напрягам заради някаква глупава снимка. Всъщност, макар да се опасявам, че военната ми метафора може да ти се стори предизвикателна, докато внасях Силия през прага, ме обзе въодушевяващото усещане, че войските ни са се прегрупирали и фронтът ни е укрепнал. Тогава още нямах представа, че едно доверчиво момиченце е по-слаб военен съюзник от всеки друг, че е като оголен ляв фланг.