Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (17)

17 януари 2001 г.

Скъпи Франклин,

Извинявай, че прекъснах писмото, но още оттогава се ужасявам от обяснението. Всъщност днес сутринта, докато отивах на работа с колата, си припомних друг момент от процеса. На практика лъжесвидетелствах. Просто не мислех, че дължа на онази съдийка с малките очета обяснение, което цели десет години не съм дала на собствения си съпруг. (Тя имаше вродена особеност, каквато виждах за пръв път: необичайно малки зеници, които й придаваха вид на зашеметена и безчувствена героиня от анимационно филмче, която току-що са цапардосали по главата с тиган.)

— Госпожо Хачатурян, вие или съпругът ви удряли ли сте сина си?

Адвокатът на Мери се приведе заплашително към свидетелското място.

— Насилието учи детето само на това, че физическата сила е приемлив начин да получиш желаното — изрецитирах.

— Съдът е съгласен с вас, госпожо Хачатурян, но е много важно да уточним за съда по категоричен начин: вие или съпругът ви удряли ли сте Кевин, докато той се намираше под вашето попечителство?

— Категорично не — отговорих твърдо и повторих по-тихо, за да подчертая думите си: — категорично не. — Съжалих за повторението. Има нещо съмнително в твърдение, което се чувстваш длъжен да изречеш два пъти.

Докато напусках свидетелското място, обувката ми се закачи за пирон на пода и черното капаче на тока ми падна. Докуцуках обратно до стола си и си помислих: по-добре скъсана обувка, отколкото дълъг дървен нос.

Пазенето на тайна обаче си е цяла наука. Никога не ме е бивало да лъжа, но след като понатрупах опит, възприех кредото на всеки, който обича да извърта: лъжата не се фабрикува, с лъжата се обвързваш. Не може да създадеш лъжа и безотговорно да я изоставиш — като във всяка отговорна връзка лъжата се нуждае от грижи, и то много по-всеотдайни, отколкото истината, която си остава истина съвсем непринудено, без ничия помощ. Лъжата обаче се нуждаеше от мен толкова, колкото и аз от нея, както е в брака: докато смъртта ни раздели.

 

 

Съзнавам, че ти се чувстваше неловко заради памперсите на Кевин, макар че самият той изобщо не се смущаваше. Вече използвахме най-големия размер и сигурно скоро щеше да се наложи да поръчваме от другите, медицинските. Въпреки многобройните ръководства за родители, които призовават към толерантност, ти подхождаше със старомодно мъжество, което намирах за учудващо привлекателно. Не искаше синът ни да бъде лигльо, да се превърне в лесна мишена за подигравките на тийнейджърите или да се вкопчи в толкова набиващ се на очи бебешки талисман — а издутината под панталона му наистина беше много издайническа. „Боже — мърмореше ти, след като Кевин си легне, — защо просто не си смуче палеца?“.

Само че и ти самият беше водил безкрайна война с педантичната си майка, защото си отказвал да пускаш водата, след като тоалетната веднъж се запушила и преляла. След това си се ужасявал, че щом натиснеш копчето, върху пода на банята ще се излее неспирен поток от екскременти като в някаква скатологична версия на филма „Чиракът на магьосника“. Съгласна бях, че е трагедия децата да развият тревожност, свързана с урината и изпражненията и че е просто излишна тревога, затова възприех новата теория, че малките трябва да бъдат оставени сами да привикнат към гърнето, когато са „готови“. Въпреки това и двамата започвахме да се отчайваме. Ти взе да ме разпитваш дали Кевин ме вижда да използвам тоалетната през деня (не бяхме сигурни дали трябва, или не трябва да ме вижда), дали не съм подметнала нещо, с което да го уплаша и отблъсна от този престол на цивилизования бит, в сравнение с което любезности като „моля те“ и „благодаря“ изглеждат ненужни като хартиени кърпички. Обвиняваше ме или че подценявам проблема, или че го надценявам.

Нямаше как да го подценявам, защото тази фаза от развитието, която синът ни явно беше прескочил, беше най-голямото мъчение в живота ми. Сигурно помниш, че благодарение на новата образователна нагласа към патологична неутралност (нищо не е по-лошо или по-добро, само е различно), както и поради парализиращия ужас от съдебно преследване (заради който все повече американци се въздържат да предприемат каквото и да било: нито правят дишане уста в уста на удавник, нито уволняват некомпетентни кретени), не изключиха Кевин от онази скъпа детска градина в Наяк, докато той… ами, не си седна на задника. Въпреки това учителката отказваше да сменя памперса на петгодишно хлапе, защото имало опасност да бъде обвинена в сексуален тормоз. (Всъщност, когато тихо осведомих Каръл Фабрикант за малката странност на Кевин, тя ме стрелна с кос поглед и отсече унищожително, че понякога такова необичайно поведение е просто зов за помощ. Не ме предупреди открито, но през следващата седмица се опасявах, че на вратата ми ще се почука, а пред прозорците ми ще се въртят сини лампи.) Малко след като го закарам в „Учи с любов“ към девет сутринта и се прибера у дома, трябваше да се върна обратно в детската градина към единайсет и половина с вече доста протритата си чанта за памперси.

Ако беше сух, просто му рошех косата и го питах какво рисува, макар че на хладилника вече висяха достатъчно негови „произведения“, така че имах представа. (Другите деца вече бяха преминали към клечави фигури с плоски глави и пейзажи с тясна ивица синьо небе в горната част, но Кевин продължаваше с безформените и назъбени драсканици с черни и лилави пастели.) Много често обаче дневният ми отдих биваше прекъснат от телефонно обаждане: госпожица Фабрикант ме осведомяваше, че Кевин е мокър и че другите деца се оплакват, защото миришел. Дали не бих била така добра…? Не можех да откажа. Затова, когато го взема в два следобед, вече бях ходила четири пъти до детската градина. Дотук с надеждите да разполагам с време за себе си, когато Кевин тръгне на градина, както и с мечтата, която незнайно защо поддържах жива, че скоро ще мога да поема отново ръководството на фирмата си.

Ако Кевин беше послушно и любознателно дете, което просто има неприятен проблем, учителката сигурно щеше да се смили над него. Само че взаимоотношенията на госпожица Фабрикант със сина ни бяха трудни и по много други причини.

Вероятно сбъркахме, като го изпратихме в детска градина по системата на Монтесори, където изповядват меко казано оптимистична философия за човешката природа. Обучението е направлявано, но не е структурирано — децата биват поставени в „стимулираща среда“ с видеоигри, кубчета с букви, сметала и грахови кълнове — по силата на предположението, че способността за самообучение им е вродена. Въз основа на своя опит обаче мисля, че ако оставиш хората да вършат каквото си поискат, те правят едно от двете: нищо особено или нищо хубаво.

В първоначалния доклад за „развитието“ на Кевин от онзи ноември пишеше, че бил „недостатъчно социален“ и че „може би ще се нуждае от помощ за овладяване на началните навици“. Госпожица Фабрикант мразеше да критикува питомците си и трябваше да й вадя думите с ченгел от устата, докато разбера, че през първите два месеца Кевин е седял отпуснат на стол насред стаята и е гледал тъпо припкащите наоколо деца. Познавах онзи преждевременно старчески и замъглен поглед, в който само от време на време потрепват недоверчиво присмехулни искри. Притиснат ли го да си играе с другите момичета и момчета, той отговарял, че заниманията им са „тъпи“, изричайки думите изморено и с усилие, поради което учителката му по история в прогимназията щеше да го помисли за пиян. Никога няма да узная как изобщо Фабрикант беше успяла да го убеди да нарисува онези мрачни и яростни рисунки.

Трудно ми беше постоянно да се възхищавам от пастелните му драсканици. Бързо изчерпвах похвалите (Блика толкова много енергия, Кевин!) и изпълнените с въображение тълкувания (Това буря ли е, скъпи? Или си нарисувал сапуна и топките косми, които вадим от сифона на ваната?). Трудно можех да коментирам вълнуващия му колорит, защото Кевин рисуваше предимно в черно, кафяво и виолетово, но не се сдържах и подметнах кротко, че абстрактният експресионизъм е стигнал до задънена улица през петдесетте, затова може би ще е по-удачно той да опита поне да наподоби птица или дърво. Според госпожица Фабрикант обаче противните натюрморти на Кевин били категорично доказателство, че методът Монтесори е способен да сътвори чудо дори със стопер за врата.

Въпреки това даже Кевин, който има дарба дълго да поддържа статично състояние, рано или късно ще опита да направи нещо, което да поразнообрази живота му, както демонстрира нагледно в онзи четвъртък. В края на учебната година госпожица Фабрикант сигурно е гаснела от мъка по времето, когато Кевин Хачатурян е бездействал.

Може би се подразбира, че граховите растения умряха, както и кълновете авокадо, които ги замениха, но по онова време между другото забелязах, че е изчезнала белината ми. Имаше и други загадки: след един конкретен ден през януари, всеки път, когато въвеждах Кевин за ръка в класната стая, момиченце с къдрици като на Шърли Темпъл се разплакваше и постепенно ревваше все по-гръмогласно, докато някъде през февруари престана да ходи в детската градина. Едно момченце пък, буйно и необуздано през септември, от онези якички деца, дето все те удрят с юмруци по крака или бутат другите хлапета в пясъчника, изведнъж стана мълчаливо и затворено, неочаквано разви тежка астма и започна да изпитва необясним ужас от гардероба — започваше да се задъхва и да хрипти още на метър и половина от там. Какво общо имаше това с Кевин? Не знам, вероятно нищо. Някои случки бяха напълно безобидни, например когато малкият Джейсън пъхнал крака в яркочервените си ботушки, но те се оказали пълни с парчета ябълков сладкиш от закуска. Детска игра, наистина е само детска игра, беше единодушното ни мнение.

Разбира се, госпожица Фабрикант беше огорчена най-вече от факта, че другите й питомци един след друг започват да проявяват пропуски в ходенето на гърне. В началото на учебната година двете с нея обнадеждено допуснахме, че Кевин може би ще се вдъхнови от примера на съучениците си в тоалетната, но се опасявам, че се случи точно обратното — когато той завърши, шестгодишните деца с памперси вече бяха станали три-четири.

Мен обаче ме разстроиха повече други мимолетни случки.

Една сутрин нежно момиченце с прякор Мис Мафет, донесла чаен сервиз, за да го покаже в градината. Не обикновен сервиз, а превъзходен комплект от много части, подредени в тапицирани с плюш вдлъбнатини в махагонова кутия. Впоследствие майка й пухтеше, че сервизът бил наследствен и че Мафет можела да го изважда само по специални поводи. Безспорно сервизът нямаше място в детската градина, но момиченцето много се гордеело с многобройните му части, научило се да борави с тях внимателно и поднесло предпазливо чашките върху чинийките заедно с керамични лъжички на дузина свои съученици, насядали край ниските масички. След като наляла „чай“ (вечния сок от ананас и грейпфрут), Кевин вдигнал чашката си за тънката дръжка уж като за тост… и я пуснал на пода.

Едно по едно останалите единайсет деца последвали примера му. Преди госпожица Фабрикант да овладее положението, чинийките и лъжичките със звън били сполетени от същата съдба, вследствие на което, когато следобед майката на Мафет отишла да вземе своята обляна в сълзи дъщеря, от сервиза била оцеляла единствено каната.

Ако съм имала надежда синът ми да прояви качества на лидер, не това имах предвид. Но когато го отбелязах пред госпожица Фабрикант, тя не беше в настроение за шеги. Усещах как вече започва да се изпарява въодушевлението, присъщо на нейните двайсет и няколко години, че ще успее да превърне тези възприемчиви дечковци в многостранно развити, отговорни към природата вегетарианци, които жадуват да премахнат несправедливостите в Третия свят. За първа година от веждите й се стичаше брашнена каша, нощем заспиваше със соления вкус на брашнена смес по венците и й се налагаше да наказва толкова много деца да поседят сами „за глътка въздух“, че дейността напълно замираше поради липса на достатъчно участници. Докато ни се представяше през септември, тя оповести: „Просто обичам децата“, но аз изпитвам дълбоки съмнения. От устата на млади жени като госпожица Фабрикант с объл като картоф нос и с широки бедра, подобно нереалистично твърдение означава по-скоро: „Искам да се омъжа“. Тъй като аз самата имах не просто дете, а едно конкретно дете, не виждах как някой може да твърди, че обича децата по принцип, както не можеш да твърдиш, че обичаш хората най-общо, обхващайки Пол Пот, Дон Рикълс и съседа си от горния етаж, който изпълнява по две хиляди подскока в три през нощта.

След като разказа ужасната си история със задъхан театрален шепот, тя явно очакваше тутакси да предложа да заплатя за чаения сервиз. Финансово можех да си го позволя, колкото и да струваше, но не можех да приема съпровождащото плащането признание за пълно поемане на вината. Признай си, Франклин, ти на мое място щеше да избухнеш. Много се засягаше, когато набележат сина ти — когато стане жертва на „преследване“, както би се изразил ти. В действителност той беше счупил само една чашка и чинийка, затова ти би се съгласил да платиш най-много една дванайсета от пълната компенсация. Предложих също да обясня на Кевин, че трябва да „уважава чуждата собственост“, но госпожица Фабрикант не се впечатли от уверенията ми. Може би интуитивно долавяше, че тези мои речи са започнали да добиват насмешливия и напевен ритъм на думите, с които момиченцата отмерват скачането на въже.

— Не си постъпил много мило, Кевин — казах му в колата. — Не е било редно да чупиш сервиза на Мафет.

Не знам защо ние, родителите, все още вярваме, че децата ни душа дават да ги мислим за „мили“, при положение че ако кажем за свой познат, че е „много мил“, обикновено го мислим за страшно невзрачен.

— Има глупаво име.

— Което не означава, че тя заслужава…

— Изплъзна ми се — излъга той нескопосано.

— Госпожица Фабрикант твърди друго.

— Тя откъде ще знае — прозя се Кевин.

— Ти как би се почувствал, хлапе, ако обичаш нещо страшно много, занесеш го в градината да го покажеш на децата, а някой ти го строши?

— Какво например? — попита той невинно, с нотка на леко самодоволство.

Опитах да си спомня нещо, което Кевин да харесва много, но не открих. Порових в паметта си по-усърдно и преживях същото смайване, както когато отупвам джобовете си, но онзи, където обикновено държа портфейла, се оказва празен. Неестествено беше. По време на собственото си доста бедно детство аз всеотдайно пазех всякакви жалки предмети: като се започне от трикрако магаре на пружина, което се казваше Клопити, и се стигне до четири шишенца от хранителни бои.

Кевин притежаваше огромен брой вещи, защото ти го обсипваше с играчки. Не искам да те засегна и да ти разказвам как той не обръщаше внимание на видеоигрите и на самосвалчетата, но понеже не спираше да му купуваш нови и нови подаръци, явно си знаел, че Кевин захвърля предишните. Може би щедростта ти предизвика нежелани последици и стаята му заприлича на бунище за пластмасови отпадъци, а може би той беше усетил, че купуването на подаръци не ни затруднява, защото сме богати, поради което и най-скъпите вещи са му изглеждали евтини.

Аз обаче отделях седмици, за да измислям самоцелни играчки, изработени специално, които би трябвало хипотетично да имат значение за него. Стараех се Кевин да ме наблюдава, за да разбира, че са изработени с обич. Но любопитството му се свеждаше най-много до раздразнителния въпрос защо просто не съм му взела книжка с приказки. След като собственоръчно илюстрираната от мен детска книжка се озовеше между изрисуваните картонени корици, след като пробиех дупки и завържех листовете с ярка прежда, той зарейваше разсеяно поглед през прозореца, докато му я четях на глас. Признавам, че сюжетът беше банален: за момченце, което губи любимото си кученце Снипи, натъжава се и търси кучето си навсякъде, а накрая Снипи се появява… Сигурно съм го заела несъзнателно от „Ласи“. Никога не съм претендирала, че съм талантлива писателка, пък и акварелите се разтекоха, обаче заблудено очаквах вложената грижа да има значение. Въпреки всичките ми намеци за тъмната коса и кафявите очи на момченцето обаче, не успях да го накарам да се отъждестви с героя на приказката, който тъгува за изгубеното си куче. (Помниш ли, че искаше да купиш на Кевин куче? Умолявах те да не го правиш. Радвах се, че не ме принуди да ти обясня причините, защото не намерих обяснение и за себе си. Знам само, че настръхвах от ужас, когато си представях весел черен лабрадор или доверчив ирландски сетер.) Кевин проявяваше интерес към книжката само когато го оставях сам с нея, докато приготвям вечерята, но колкото да надраска всяка страница с черен маркер — нещо като предвестник на интерактивните издания. По-късно той удави плюшеното си мече с копчета вместо очи в Мечешкото езеро (колко уместно) и изхвърли няколко парчета от нарисувания от мен черно-бял дървен пъзел зебра в канавката покрай алеята за колите ни.

Хванах се за един стар случай.

— Помниш ли водния пистолет?

Той сви рамене.

— Помниш ли как маманка избухна, започна да го тъпче и го счупи?

Бях добила странния навик да говоря за себе си в трето лице — може би вече имах раздвоение на личността и „маманка“ стана моето алтер его: приятно закръглена образцова майка с набрашнени ръце и бумтящ огън в тумбестата печка, която разрешаваше спорове между съседските деца с помощта на увлекателни басни и на току-що изпечени сладки. А междувременно Кевин беше престанал да ми казва „маманка“ и вече само аз използвах измислената от него дума като глуповато название за самата себе си. В колата с тревога установих, че е престанал да ме нарича както и да било. Струваше ми се невъзможно, но децата обикновено се обръщат към теб по име, ако искат нещо, дори да е само внимание, а Кевин мразеше да ме моли за нещо.

— Не ти стана приятно, нали?

— Не ми пукаше — отговори той.

Ръцете ми се плъзнаха по волана от десет и две минути към случайното седем и пет. Прекрасно помнеше. Според теб, обезобразявайки картите ми, Кевин само искал да помогне, затова ти му купи нов воден пистолет, който той захвърли в купчината играчки в коша и изобщо не го докосна. Водният пистолет беше изпълнил предназначението си. Дори изпитвах зловещото предчувствие, че когато престанах да мачкам с крака пластмасовата играчка на пода, той се зарадва, че вече я няма, точно защото се беше привързал към нея.

Когато ти разказах за чаения сервиз, ти понечи да омаловажиш случилото се, но аз те стрелнах предупредително с поглед — бяхме обсъдили колко е важно да бъдем единен фронт.

— Ей, Кев — подметна ти небрежно, — знам, че чаените чашки са момичешка глезотия, но недей да ги чупиш, ясно? Не е гот. Искаш ли да поиграем на фризби? Тъкмо имаме време преди вечеря да потренираме как хвърляш!

— Еха, татко!

Помня, че гледах как Кевин се понесе към шкафа да вземе фризбито и се чудех. Стиснал ръцете си в юмруци, размахал лакти, той изглеждаше като най-обикновено палаво хлапе, въодушевено от възможността да поиграе с баща си. Само дето приликата му с обикновено дете беше някак прекомерна, сякаш заучена. Дори това „Еха, татко!“ беше отрепетирано, звучеше особено, макар да не можех да определя точната причина. Изпитвах същото странно усещане и през уикендите, когато Кевин възкликваше с тънко гласче — да, наистина възкликваше! „Еха, татко, събота! Може ли пак да отидем на някое от старите бойни полета?“ Ти толкова се радваше, че сърце не ми даваше да ти намекна за вероятността Кевин да те взима на подбив. Онзи ден ви гледах от прозореца на трапезарията и не можех да повярвам, че след толкова много игри Кевин още хвърля фризби тъй кьопаво. Продължаваше да мята диска странично, заканваше ръба със средния си пръст и фризбито се приземяваше на десет метра от стъпалата ти. Ти проявяваше търпение, но аз се притеснявах, че тъкмо търпението ти изкушава Кевин да го постави на изпитание.

О, не помня всички случки от онази година, помня само, че бяха няколко и ти до една ги пренебрегна като маловажни: „Ива, всяко момче прави пакости“. Много пъти дори не ти разказвах, защото ми се струваше, че портя сина ни, като ти съобщавам за пакостите му. Накрая започнах да мисля лошо не за него, а за себе си. Да му бях сестра, добре, но може ли майката да клюкари? Явно да.

Обаче онова, което се разигра пред очите ми… през март, струва ми се… не знам защо толкова ме разстрои, но не можех да го премълча. Отидох да взема Кевин в обичайното време, но никой не знаеше къде е той. Лицето на госпожица Фабрикант се изпъна, но нещата вече стояха така, че дори ако Кевин беше отвлечен от опасни педофили, които тогава подозирахме зад всеки храст, щях да заподозра нея, че ги е наела. Изчезналото дете беше синът ни, затова мина известно време, преди на някого от нас да му хрумне да надникне в тоалетната — какво щеше да търси той там!

— Ето го! — провикна се учителката от вратата на момичешката тоалетна. И после ахна.

Едва ли си спомняш ясно тези стари истории, затова нека освежа паметта ти. Имаше едно слабичко тъмнокосо момиченце Виолета, за което може и да съм ти споменала в началото на учебната година, защото то много ме трогна. Беше тиха и затворена, криеше се до полата на госпожица Фабрикант и ми отне цяла вечност да я придумам да си каже името. Беше много хубава всъщност, но трябва да се вгледаш внимателно, за да го установиш, а повечето хора не го правеха. Не виждаха нищо освен екземата й.

А тя беше наистина противна. Ръцете, слабите крачета, и най-лошото от всичко — лицето й — бяха покрити с огромни петна, зачервени и лющещи се, които понякога се пукаха, където ги разчесваше. Кожата й беше набръчкана като на влечуго. Чувала съм, че такива състояние се свързват с емоционални разстройства, а може би самата аз имам склонност към фантасмагорични предположения, защото не спирах да се питам дали Виолета не е малтретирана по някакъв начин, или пък родителите й не преживяват труден развод. Тъй или иначе, всеки път, когато я погледнех, бучка засядаше на гърлото ми и ме обземаше порив да я притисна в прегръдките си. Никога не съм искала синът ни да има такива ужасни петна, но ми се щеше д-р Фулке да изнамери някакво сърцераздирателно заболяване — временно състояние, което е лечимо, но ще поражда у мен същото бездънно съчувствие към собствения ми син, каквото изпитвах към Виолета — непознатото дете, което се криеше стеснително.

Имала съм екзема само веднъж, на прасеца, колкото да добия представа за непоносимия сърбеж. Чувала бях как майката тихо наставлява момиченцето да не се чеше и допусках, че кремчето, което Виолета винаги стискаше срамежливо в джоба на жилетката си, е против сърбежа, защото ако беше лекарство, явно беше шарлатания. Само че мазилата против сърбеж не са особено ефикасни, затова бях впечатлена от самоконтрола на Виолета. Тя плъзгаше измъчено нокът по ръката си, но после сграбчваше провинилата се ръка с другата, все едно й слагаше каишка.

Когато чух възклицанието на госпожица Фабрикант, застанах до нея на входа. Кевин беше с гръб към нас и шушукаше. Щом отворих вратата още малко, той млъкна и се отдръпна. С лице към нас пред мивките стоеше Виолета. Беше вдигнала лице с блажено изражение. Очите й бяха затворени, ръцете й бяха скръстени и дланите почиваха погребално на срещуположните рамене, тялото й беше замряло. Сигурна съм, че никоя от нас не би отнела на това злочесто същество екстаза, който толкова заслужаваше, само че цялото й тяло беше окървавено.

Не искам да звуча мелодраматично. След като госпожица Фабрикант изпищя и избута Кевин, за да грабне хартиените салфетки, бързо стана ясно, че кожата на Виолета не беше толкова сериозно раздрана, колкото изглеждаше. Стиснах ръцете й, за да не дращи предмишниците си, а учителката попи с влажните кърпи крайниците и лицето й в отчаян опит да я почисти поне малко, преди да пристигне майка й. Аз опитах да изтупам подобните на пърхот бели прашинки от тъмносиния й пуловер, но люспиците кожа бяха здраво полепнали. Нямаше време да изтрием кървавите петна от дантелените ръбчета на късите й чорапи и буфанчетата на бялата риза. Повечето рани бяха повърхностни, но покриваха цялото й тяло, и щом госпожица Фабрикант попиеше някое петно от екземата — от бледомораво до пламенно пурпурно — то веднага започваше да сълзи отново.

Чуй ме, не искам отново да спорим по същата тема. Приемам, че е възможно Кевин и с пръст да не я докосвал. Доколкото виждах, момиченцето беше раздрало кожата си самичко. Сърбежите бяха станали непоносими и сигурно й е било страшно приятно най-сетне да изчопли с нокти отвратителните червени корички. Усетих дори някаква отмъстителност в нанесените рани или интуицията й беше подсказала неправилно, че с хирургическа намеса ще успее веднъж завинаги да отчопли тази люспеста напаст, съсипваща живота й.

И въпреки това никога не забравих изражението на лицето й, когато я намерихме, защото то издаваше не само неподправена радост, но и освобождение — диво, първично, почти езическо. Тя прекрасно знаеше колко ще я боли после, знаеше и че така само влошава състоянието си, знаеше, че майка й ще е извън себе си от ярост, и точно очакването на всичко това беше изписано по лицето й и го правеше донякъде непристойно, макар че момиченцето беше едва петгодишно. Виолета беше готова да се принесе в жертва на това възхитително удоволствие, а последиците да вървят по дяволите. Да, те бяха зловещи — кървенето, паренето, бурните сълзи у дома, отблъскващите тъмни корички през следващите седмици — но сякаш точно това беше същината на нейната наслада.

 

 

Онази вечер ти се разбесня.

— Е и, някакво момиченце си раздрало кожата. Какво общо има това с моя син?

— Той беше там! Клетото момиче буквално се дереше живо, а той не правеше нищо!

— Кевин не отговаря за нея, Ива, той е дете.

— Можеше да повика някого, нали? Преди нещата да стигнат прекалено далеч.

— Може би, но още няма шест, чак другия месец ги навършва. Не можеш да очакваш от него да е толкова изобретателен, нито да знае, че нещата са стигнали „твърде далеч“, защото тя просто се чеше. Което не обяснява защо си оставила Кевин цял следобед да се мотае из къщи до шията в лайна! — Рядко допускаше подобен гаф. Забрави да кажеш ако.

— Кевин сам си е виновен, че му мирише памперсът, защото сам си е виновен, че още носи памперс. — Изкъпан от своя възмутен баща, Кевин беше в стаята си, но аз съзнавах, че говоря силно и гласът ми се чува. — Франклин, не издържам вече! Накупих всякакви книжки, дето уж ще научат детето да ходи на гърне, а той вече ги мисли за глупави, защото били за двегодишни бебета. От нас се иска да почакаме, докато синът ни се заинтересува, но на него не му пука, Франклин! И защо да му пука, като мама винаги ще го почисти? Колко ще търпим това, докато замине за колежа ли?

— Добре, съгласен съм, че се плъзнахме по спиралата на позитивизма. Получава внимание заради навика си…

— Не сме в спирала, а във война, Франклин. И нашите сили отслабват. Боеприпасите ни не достигат. И врагът ни обхожда по фланга.

— Хайде да изясним нещо. Това ли е новият ти подход — да го оставиш да се мотае до гуша в изпражнения и да ги размазва по белия диван? Намираш ли го за възпитателно? Или е наказание? Защото според мен твоята най-нова терапия се дължи на налудничавото ти възмущение, че някакво чуждо дете се е разчесало до кръв.

— Той я е подмамил.

— О, за бога!

— Тя изобщо не чешеше екземата си, владееше се прекрасно. И не щеш ли, заварваме я в тоалетната с новия й приятел, който се върти около нея и я насърчава… За бога, Франклин, само да я беше видял! Спомних си онази история от шейсетте как някакъв наркоман си издрал кожата на ръцете, защото му се струвало, че са я налазили буболечки.

— А хрумна ли ти, че може би и Кевин е травмиран, след като сцената е била толкова чудовищна? Че може би и той се нуждае някой да го утеши, да го успокои, да поговори с него за случилото се, а не да го зареже в собствените му изпражнения? Боже, и за по-малко изпращат децата в приемни семейства.

— Де да имах този късмет — промърморих.

— Ива!

— Шегувах се!

— Какво ти става? — отчая се ти.

— Той не беше травмиран, изглеждаше самодоволно. Докато се прибирахме, очите му блестяха. Не съм го виждала толкова доволен от себе си, откакто изтърбуши тортата за рождения си ден.

Ти се отпусна тежко в единия край на непрактичния ни бял диван и обхвана главата си с ръце. Не можех да направя същото, защото другият край още беше изцапан в кафяво.

— И моето търпение се изчерпва, Ива. — Разтри слепоочията си. — Но не заради Кевин.

— Това заплаха ли е?

— Не е заплаха…

— Какви ги говориш?

— Ива, успокой се, моля те. Никога няма да разваля семейството ни.

Преди време казваше: „Никога няма да те напусна“. В по-морализаторското ти твърдение онзи път имаше някаква тежест, а клетвите за вечна любов са печално крехки. Затова се запитах защо твоята желязна всеотдайност към семейството ни ме натъжи.

— Аз го обличам — казах. — Аз го храня, когато ми позволи, аз го транспортирам. Аз му пека закуските за детската градина. Аз го следвам по петите от сутрин до вечер. Аз му сменям памперса по шест пъти дневно, а ти ми говориш за единствения следобед, когато той толкова ме е разстроил и дори ме е уплашил, че не можех да понеса да бъда близо до него. Не исках да го накажа, но в онази тоалетна той изглеждаше толкова… ох… — Отхвърлих три-четири определения като прекалено подстрекателни и накрая се отказах. — Усещах преобуването му като нещо прекалено интимно.

— Чуй се само. Нямам представа за какво дете говориш. Имаме здрав и щастлив син. Започвам да си мисля дори, че той е необикновено умен. (Едва се сдържах да не вметна: „Точно от това се страхувам“.) Ако е малко по-затворен, то е, защото е разсъдлив, умозрителен. Когато сме само двамата, ми казва всичко…

— Какво точно ти казва?

Ти вдигна ръце:

— Какво е рисувал, какво е закусвал…

— И затова си въобразяваш, че ти казва всичко?

— Ама ти полудя ли? Той е на пет, Ива, какво друго има за казване?

— Откъде да започна? Онази случка от миналата година в групата за игра. Другите майки една след друга отписаха децата си. О, да, дадоха някакво обяснение… Джордан все настивал, Тифани не се чувствала добре, защото била най-малка. Докато останахме само аз и Лорна с двете деца и тя промърмори, че вече не било група и тя също ще се откаже. Няколко седмици по-късно се отбих у Лорна, без да се обадя предварително, за да оставя коледен подарък. И заварих цялата група за игра в нейната дневна. Тя се почувства неловко и не обсъдихме въпроса, но щом Кевин ти казва всичко, защо не го попиташ какво може да е накарало всички онези майки да се отдръпнат и после да се събират тайно, но без нашия „здрав и щастлив син“.

— Няма да го попитам, защото историята е грозна и ще го засегне. И не виждам да има някаква загадка, само клюки, групички и типичните за малките градчета кавги. И за майките, които не работят и се чудят с какво да си запълват времето.

— Аз съм една от тези майки, и то с цената на огромна саможертва, ако ми позволиш да ти напомня, и последното, което се чудим, е как да си запълваме времето.

— Значи просто са го отлъчили! Ти защо не им се ядоса? Защо допускаш, че причината е някаква постъпка на нашия син, а не невротична кокошка, на която й е щукнало нещо?

— Защото прекрасно знам, че Кевин на мен не ми казва всичко. О, може да го попиташ и защо нито една бавачка не иска да се върне след първата вечер.

— Не се налага. Повечето момичета тук получават от родителите си по сто долара джобни на седмица. Дванайсет долара на час не са съблазнително предложение за тях.

— Тогава поне накарай твоето добричко и така споделящо момченце да ти обясни какво точно е казал на Виолета.

 

 

Не се карахме непрекъснато. Тъкмо обратното, но аз си спомням само караниците. Интересно как най-напред избледнява споменът за обикновените дни. Не съм от хората, които виреят добре, когато се водят спорове — не и аз, за съжаление. И въпреки това бих се радвала да поразчопля коричката на ежедневното ни спокойствие, както Виолета беше издрала коричките на раните по ръцете и краката си, само и само да бликне отново бистра течност и да полепне по пръстите ни. Обаче и се страхувах какво ще се покаже отдолу. Боях се, че на дъното се крие моята ненавист към собствения ми живот, към майчинството и дори понякога към съпружеството, защото ти ми беше причинил това, заради теб дните ми бяха безкраен поток от урина и изпражнения, и от печене на сладки, които Кевин не близваше.

А междувременно никакви крясъци не помагаха за разрешаването на кризата с памперсите. При някоя рядка размяна на ролите ни ти преценяваше проблема като много сложен, а според мен си беше съвсем простичък: искахме Кевин да ходи в тоалетната, а той тъкмо затова не го правеше. И тъй като ние нямаше да престанем да искаме това от него, не проумявах как да постъпя.

Ти намираше за абсурдно да наричам случващото се „война“, но докато водех Кевин към повивалника — вече доста омалял за целта, поради което краката му висяха над преградката — често си спомнях за хаотичните партизански сблъсъци, при които зле въоръжени бунтовнически сили успяват да нанесат учудващо сериозни загуби на силни държавни военни части. Тъй като не разполагат с огромния, макар и тромав арсенал на властта, бунтовниците разчитат на хитростта. Макар и слаби, нападенията им са чести и с течение на времето въздействието от тях става по-деморализиращо от няколко мощни сблъсъка с много жертви. Поради липсата на артилерийско и техническо обезпечаване, партизаните използват каквото имат подръка и понякога намират разрушително приложение на всекидневни неща. Мисля, че се правят бомби от тор, тръгнал да се превръща в метан. Кевин от своя страна също провеждаше партизанска война и се беше научил да превръща изпражненията си в оръжие.

О, най-спокойно ми позволяваше да го преобувам. Процедурата явно му допадаше и вероятно оставаше все по-доволен от моята засилваща се рязкост, долавяйки, че вече ми се струва неприлично да бърша малките тестиси на шестгодишно момче.

Ако интимните ни срещи бяха приятни за Кевин, за мен не бяха. Никога не съм подкрепяла твърдението, че бебешките екскременти миришат „сладко“, но тези на по-големичко дете със сигурност не заслужават такава слава. Изпражненията на Кевин бяха станали по-твърди и лепкави и в детската стая вече се усещаше възкисела миризма като в тунелите на метрото, завзети от бездомници. Стеснявах се от купчините неразградими памперси, с които само увеличавахме отпадъците на местното сметище. А най-лошото беше, че в някои дни Кевин сякаш умишлено овладяваше движението на червата си така, че да нанесе и втори удар. Може и да не беше Леонардо с пастелите, обаче виртуозно владееше сфинктера си.

И така, подготвям почвата, но не мога да намеря извинение за случилото се през онзи юли. Не се съмнявам, че ще се ужасиш. Дори не те моля за прошка, твърде късно е за това, но много ми се иска да ме разбереш.

Кевин завърши детската градина през юни и двамата бяхме вързани един за друг цяло лято. (Да знаеш, че аз му лазех по нервите точно толкова, колкото и той по моите.) Въпреки умерения успех на госпожица Фабрикант с ужасяващите канализационни рисунки на Кевин, методът Монтесори не направи чудеса у дома. Кевин така и не се научи да играе. Оставиш ли го да се забавлява сам, той просто седеше на пода отпуснато и с вяла апатия, която създаваше потискаща атмосфера в цялата къща. Затова опитвах да го включвам в различни дейности: събирахме прежда, копчета, лепило и пъстри парчета плат в стаята за игра, за да правим парцалени кукли. Сядах до него на килима и си прекарвах страхотно, само дето накрая се оказваше, че съм изработила заек с червена филцова муцунка, огромни сини увиснали уши и мустаци от сламки за пиене, а Кевин само е пъхнал ръката си до лакътя в лепилото. Не очаквах детето ни непременно да е безумно сръчно, но можеше поне да се постарае малко.

Опитах се също да го подготвя за първи клас, като го науча на основните неща.

— Хайде да се позанимаем с числата — предлагах.

— Защо.

— За да може, като тръгнеш на училище, да си по-добър от всички по математика.

— За какво ми е математиката.

— Помниш ли как вчера маманка плати сметките? Трябва да можеш да събираш и да изваждаш, за да си плащаш сметките и да знаеш колко пари са ти останали.

— Ти го правиш с калкулатор.

— Е, човек трябва да може да смята, за да провери дали калкулаторът изчислява правилно.

— Защо изобщо го използваш, щом той невинаги работи?

— Винаги работи — възразих недоволно.

— Значи не ти трябва математика.

— За да използваш калкулатор — заявих с пламнало лице, — все пак трябва да знаеш как изглежда петицата, нали? А сега да упражним броенето. Какво е след три?

— Седем — отговори Кевин.

Продължавахме така, докато веднъж, след поредната хаотична размяна на реплики („Какво е след девет?“, „Петдесет и три.“), той ме погледна право в очите с празен поглед и монотонно изпя:

— Еднодветричетирипетшестседемосемдеветдесетединайсетдванайсет… — Спря само два-три пъти да си поеме въздух, но иначе преброи безукорно до сто. — Вече може ли да престанем?

Почувствах се като пълна глупачка. Не изгарях от нетърпение и да го ограмотя езиково.

— Само не ме питай — прекъсвах го, след като предлагах да почетем, — „защо ми е това“ и „каква полза“. Ще ти обясня. Понякога ще ти доскучава и няма да има какво друго да правиш, освен да почетеш книга. Дори във влака или на автобусната спирка.

— Ами ако книгата е скучна.

— Тогава ще си намериш друга. На света има повече книги, отколкото ще успееш да прочетеш през живота си, затова винаги ще си намираш книга.

— Ами ако всичките са скучни.

— Не мисля, че това е възможно, Кевин — отговарях хладно.

— А според мен е възможно — възразяваше той.

— Освен това, когато пораснеш, ще трябва да работиш, а за това е нужно много хубаво да четеш и да пишеш, иначе никой няма да иска да те наеме. — Разбира се, наум си казах, че ако беше вярно, половината хора в страната щяха да бъдат безработни.

— Татко не пише. Обикаля с колата и снима.

— Има различни работи…

— Ами ако не искам да работя.

— Тогава ще трябва да живееш на социални помощи. Правителството ще ти отпуска малко пари, колкото да не умреш от глад, но не достатъчно, за да се забавляваш.

— Ами ако не искам да правя нищо.

— Обзалагам се, че ще искаш. Ако сам си печелиш пари, ще можеш да ходиш на кино, на ресторанти и дори в други държави, както правеше маманка преди. — „Преди“, намръщих се.

— Мисля, че ще искам да живея от помощи. — Чувала бях други родители да повтарят през смях подобни реплики на децата си на вечеря, но не проумявах защо ги намират за забавни.

Представа нямам как се справят семействата, които обучават децата си у дома. Кевин никога не внимаваше, все едно е унизително да ме слуша. Въпреки това зад гърба ми по някакъв начин научаваше каквото трябва. Учеше, както се хранеше — крадешком, тайно, тъпчеше се с информация, както натъпкваше в устата си смачкан сандвич със сирене, докато никой не гледа. Мразеше да признава какво не знае, затова лукаво се преструваше на глупав, за да прикрива пропуските в образованието си. В неговото съзнание не беше срамно да се правиш на невежа, затова така и не разбирах кога изпълнява роля, и кога наистина не знае. Ако по време на вечеря аз заклеймявах ролята на Робин Уилямс в „Обществото на мъртвите поети“ като банална, се чувствах длъжна да обясня на Кевин какво означава тази дума — „нещо, което вече много хора са правили“. Той изслушваше обяснението ми и дълбокомислено хъмкаше. Дали не беше научил думата „банален“ още тригодишен, докато се преструваше, че не може да говори? Ти ми кажи.

Тъй или иначе, след като седмици наред се борихме с азбуката („Коя буква е след Р?“, „МНО“), един ден той прекъсна филипиката ми — задето само седи и очаква знанията сами да му се излеят през ушите — като ми изпя азбуката безгрешно отначало докрай, макар и с агресивен фалш, неуместен дори ако си човек без никакъв музикален слух, и й придаде някак минорно звучене, заради което ми се стори, че бодрото му детско гласче изрича кадиш. Сигурно бяха учили песничката в детската градина — не че Кевин с нещо се беше издал, че я знае. Когато завърши подигравателно: „Е, кажи сега какво мислиш за мен“, аз отговорих вбесено: „Мисля, че си злобно момченце, на което му е приятно да губи времето на майка си!“, а той се ухили разточително, и с двете ъгълчета на устата си.

Не беше точно непокорен — една от подробностите, които статиите по неделните списания често предават погрешно. Всъщност беше способен изключително прецизно да изпълнява онова, което му е възложено. След задължителния период на елементарни грешки — уродливи и незавършени „Р“, спаружени под реда като простреляни — той сядаше и умело пишеше в очертанията на редовете в тетрадката си за упражнение: „Погледни, Сали, погледни. Върви, Върви, Върви. Тичай. Тичай. Тичай. Тичай, Сали, тичай“. Не мога да обясня защо всичко това беше толкова ужасно, понеже той просто проявяваше типичния за първолаците нихилизъм. Обаче се напрягах дори от начина, по който изписваше буквите. Нямаха характерен почерк. Кевин не си изграждаше личен почерк в обичайния смисъл на думата, който да налага собствения му отпечатък върху стандартизирания шрифт. След като призна, че умее да пише, той безпогрешно копираше примерите в учебника без излишни заврънкулки, но за пръв път издутите овали на О или на В ми изглеждаха толкова празни.

Искам да кажа, че макар формално да беше послушен, ми беше много трудно да му преподавам. Ти се радваше на огромния му напредък, когато си дойдеш у дома, но аз така и не преживях онези мигове на възторг от внезапно постижение, което за възрастния човек е награда за търпеливото убеждаване и отегчителното повторение. Да обучаваш дете, което не желае да учи, е точно толкова неудовлетворително, колкото и да го храниш, като просто му оставяш чиния в кухнята. Той умишлено ме лишаваше от удовлетворение. Беше решил винаги да ме кара да се чувствам ненужна и безполезна. Макар и да не бях убедена като теб, че синът ни е гений, той наистина беше много умен — допускам, че още е, ако може да се твърди подобно нещо за момче, способно на такава върховно идиотска постъпка. Ежедневното ми усещане като негов преподавател беше, че обучавам „изключително дете“ само в духа на евфемистичната традиция, която всяка следваща година като че ли излиза с все по-непочтен синоним за „кретен“. Питах ли, питах колко е две плюс три, докато един ден, когато той за пореден път злобно и инатливо отказа да отговори „пет“, аз го накарах да седне, написах:

12 387

6945

138 964

3 987 234,

начертах отдолу една линия и наредих:

— Хайде, събери ги! И ги умножи по двайсет и пет, като се мислиш за толкова умен!

Денем ти много ми липсваше, липсваше ми предишният живот, когато бях твърде заета да ми липсваш денем. Бях запозната с историята на Португалия отпреди монархията, знаех и за убийствата на евреите по време на Инквизицията, а ето че сега седях и повтарях азбуката. Не кирилицата, нито азбуката на иврит, а азбуката. Дори ако Кевин беше запален ученик, за мен този дневен режим несъмнено беше понижение на статута, който ни връхлита изневиделица и обикновено е само насън: изведнъж се оказва, че съм се върнала в класната стая, седя на последния чин и полагам изпит, но съм без панталон и моливът ми е счупен. Въпреки това сигурно щях да се примиря със скромната роля, ако не беше допълнителното унижение вече шест години да съм до лактите в лайна.

Добре, стига толкова по тази тема.

Ето че настъпи и онзи следобед през юли, когато по традиция Кевин се беше изходил в памперса веднъж, беше измит и намазан със съответното кремче и пудра, но двайсет минути по-късно отново изпразни червата си. Или поне аз така допуснах. Този път обаче синът ни надмина себе си. Беше в деня, когато бях настояла да напише смислено изречение за живота си, а не онази глупост за Сали от тетрадката за упражнение, и той написа: „В детската градинъ фсички казват, че майка ми изглежда многу стара“. Аз посинях от ярост и в този момент ме лъхна издайническата миризма. След като го бях преобула вече два пъти. Седеше на пода с кръстосани крака, аз го стиснах за кръста и го изправих, после разтворих памперса, за да проверя. И откачих.

— Как го правиш? — креснах. — Почти не ядеш, откъде се взема всичко това?

Топла вълна заля тялото ми и не забелязах, че краката на Кевин вече не са стъпили на килима. Почти не тежеше, като че ли стегнатото и плътно телце, от което извираха неизчерпаеми количества изпражнения, беше стиропорено. Ще го кажа направо. Хвърлих го към другия край на детската. Той се удари в ръба на стоманения повивалник и тупна глухо. Главата му се наклони въпросително, като че ли най-сетне беше заинтригуван от нещо, после се свлече на пода сякаш на забавен каданс.