Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (14)

6 януари 2001 г.

Скъпи Франклин,

Избирателната колегия току-що утвърди републикански президент, ти сигурно си доволен. Само че въпреки твоя сексизъм и патриотарската ти ретроградност, и ти като баща си беше доста либерален и се отнасяше с нужната взискателност към телесното наказание и нестимулиращите насилие играчки. Не се шегувам, само се чудя дали и ти размишляваш над предпазливостта ни и се питаш къде сме сбъркали.

Собственият ми обзор на възпитанието на Кевин беше подпомогнат от подготвени юристи.

— Госпожо Хачатурян — измъчваше ме Харви на свидетелското място, — имаше ли в семейството ви забрана децата да играят с играчки оръжия?

— Доколкото има значение, да.

— Контролирахте ли телевизионните предавания и филмите?

— Стараехме се да не даваме на Кевин достъп до предавания с прекалено много насилие или явно сексуално съдържание, особено докато беше малък. За съжаление, това лишаваше и съпругът ми от възможността да гледа повечето си любими предавания. Наложи се да направим едно изключение.

— Кое? — Отново раздразнение, защото това не беше по план.

— Историческия канал. — Кискане. Играех си с публиката.

— Важното е — продължи Харви през стиснати зъби, — че сте се постарали да ограничите вредното влияние над сина си, нали?

— У дома — отговорих. — На ограничената квадратура от шест акра от нашата планета. А дори там аз не бях предпазена от вредното въздействие на Кевин върху мен.

Харви спря да диша. Досетих се, че специалист по алтернативна медицина му е препоръчал някаква техника.

— С други думи, не можехте да контролирате на какво играе и какво гледа Кевин, когато гостува на други деца?

— Честно казано, другите деца рядко канеха Кевин повече от веднъж.

— Госпожо Хачатурян, отговорете на въпроса, моля ви — намеси се съдията.

— Да, като че ли — отговорих безстрастно. Започваше да ми писва.

— А интернет? — продължи Харви. — Синът ви имаше ли свободата да посещава каквито уебстраници пожелае, включително с насилие или порнография например?

— О, приложихме всички мерки за родителски контрол, но Кевин ги преодоля за един ден. — Махнах презрително с ръка. Харви ме беше предупредил с нищо да не издавам, че не възприемам сериозно съдебната процедура, но това дело предизвикваше моята вироглавост. Още по-трудно обаче ми беше да се съсредоточа. На масата на защитата клепачите ми натежаваха, главата ми клюмваше. Само за да се разсъня, добавих и ненужен коментар, за който съдийката — благовъзпитана и строга жена, която ми напомняше доктор Райнстийн — вече ме беше предупредила да не правя.

— Разбирате ли — продължих, — когато той стана на единайсет или дванайсет, вече беше прекалено късно. Забраната на оръжията, компютърните пароли… Децата живеят в същия свят като нас. Не е наивно, а е самомнително да се заблуждаваме, че ги предпазваме от него. Искаме да се хвалим, че сме добри родители, че правим всичко по силите си. Ако трябва да започна отначало, ще оставя Кевин да си играе на каквото поиска, и бездруго му харесваха съвсем малко неща. И щях да зарежа всякакви забрани за телевизионните предавания и за филмите. Изглеждахме глупаво заради тях. Подчертаваха нашата безпомощност и предизвикваха презрението му.

Никой не ме прекъсна, спрях сама. Нетърпението на правораздавателната система вече не ме ограничава, затова нека поясня.

Причината за презрението на Кевин не беше, както наглед намеквах, явната ни неспособност да го предпазим от големия лош свят. Не, Кевин се подиграваше на същината, не на безполезността на наложените от нас табута. Сексът? О, той го използваше, след като откри, че се страхувам от него, по-точно, че се страхувам от секса по отношение на Кевин, но иначе го отегчаваше. Не се обиждай, защото двамата с теб си доставяме огромна наслада, но сексът сам по себе си е скука. Като играта, която Кевин отхвърли с презрение още като съвсем малък и в която кръглото гвоздейче влиза в кръгла дупка. Тайната е, че няма тайна. Всъщност в гимназията обикновеното чукане беше толкова разпространено и банално, че едва ли го вълнуваше особено. Взаимозаменяемите кръгли дупки предлагат само мимолетна новост, чиято илюзорност той очевидно беше прозрял.

Що се отнася до насилието, тайната е по-скоро евтин трик.

Помниш ли как, след като се отказахме да следим рейтингите, за да гледаме някой свестен филм, и си устроихме един вид семейна прожекция на „Смело сърце“? В последната сцена с изтезанието Мел Гибсън лежи проснат на една диба, а ръцете и краката му са разперени в различни посоки и вързани. Всеки път, когато английските му мъчители пристегнат въжетата, влакното простенваше, аз също. Когато палачът забоде острия си нож в корема на Мел и го разпори, аз притиснах слепоочията си с длани и изскимтях. Но щом погледнах към Кевин над извивката на ръката си, погледът му беше равнодушен. Киселата половинчата усмивка беше обичайното му спокойно изражение. Не решаваше кръстословицата на вестник „Таймс“, просто разсеяно запълваше с черен флумастер всички бели квадратчета.

Трудно възприемаш изтезанията във филмите само ако дълбоко в себе си вярваш, че потърпевшият си самият ти. Всъщност е нелепо, че тези сцени се ползват с толкова лоша слава сред християнските проповедници, защото зловещите специални ефекти разчитат за въздействието си на християнската принуда да се поставяш на мястото на ближния си. Кевин обаче беше разгадал тайната: онова на екрана не само не беше истинско, но не се случваше и на него. През годините наблюдавах как Кевин гледа сцени с обезглавяване, изкормване, отсичане на крайници, бой с пръчки или камшици, набучване на кол, избождане на очи и разпъване на кръст, и нито веднъж не забелязах да трепне. Защото знаеше къде е разковничето. Ако откажеш да се идентифицираш, кълцането няма да те разстрои повече, отколкото ако гледаш как майка ти приготвя „Бьоф Строганов“. Така че, от какво точно се опитвахме да го предпазим? Практическите въпроси, свързани с насилието, са просто елементарна геометрия, законите им са граматически. Подобно на школското определение за предлог, насилието е онова, което един самолет е способен да причини на един облак. Нашият син владееше и геометрията, и граматиката над средното ниво. Малко бяха нещата в „Смело сърце“ — или в „Глутница кучета“, или „Детска игра 2“ — които Кевин не бе способен да измисли сам.

В крайна сметка той точно това не ни прости. Може и да не се сърди, че се опитахме да поставим преграда между него и страховете на възрастните, но със сигурност се възмущава дълбоко, че ние го поведохме по пътеката, че го подлъгахме с примамлива перспектива за нещо екзотично. (Нима самата аз не си фантазирах, че в крайна сметка ще се озова в страна, която е някъде другаде?) Когато обвихме със завеса своите тайни на възрастни хора, за които Кевин беше твърде малък, ние по подразбиране му обещавахме, че настъпи ли моментът, завесата ще се разтвори и ще се покаже… Какво? Точно както аз си въобразявах, че отвъд раждането на дете ме очаква неясна емоционална вселена, така и Кевин едва ли си е изградил ясна представа какво точно крием от него. Това, което не можеше да си представи обаче, е, че всъщност не криехме нищо. Че отвъд нашите глупави правила няма нищо, нищичко.

Истината е, че тщеславието на покровителствените родители, което споменах пред съда, е нещо повече от „вижте ни какви отговорни настойници сме“. Нашите забрани укрепват самомнението ни. Те подсилват убеждението, че ние, възрастните, до един сме посветени. Чрез измама сме получили достъп до някакъв неписан Талмуд, чието покъртително съдържание сме се заклели да пазим в тайна от „невинните“ деца за тяхно добро. Насърчавайки този мит за наивността, ние обслужваме собствената си легенда. Вероятно вече сме поглеждали ужаса право в лицето, все едно сме се взирали в слънцето с невъоръжено око, и сме се изприщвали при вида на буйните извратени същества, загадка дори за самите нас. Отвратени от видяното, ние бихме върнали времето назад, ако можехме, само че няма как да изтриеш от главата си този ужасен канон, няма как да се върнеш към блажено скучния свят на детството, нямаш друг избор, освен да се нагърбиш с тази тежка мрачна далновидност, чиято най-възвишена цел е да предпазва вятърничавите ни малчугани да не надзърнат в бездната. Саможертвата е ласкателно трагична.

Изобщо не ни се иска да признаваме, че забраненият плод, от който отхапваме още откакто сме навършили вълшебните двайсет и една, е същата онази сипкава златна превъзходна, която пъхаме в кутиите за храна на собствените си деца. Последното, с което ни се иска да се съгласим, е, че караниците на игралната площадка са идеалният предшественик на машинациите в заседателните зали на корпорациите, че нашата социална йерархия е просто продължение на това кой е бил избран пръв за футболния отбор, и че възрастните също се делят на хулигани, дебелаци и ревли. Какво предстои да узнае едно дете? Вероятно превъзхождаме децата със своя ексклузивен достъп до секса, но действителността шеметно разбива на пух и прах тази заблуда, която може би е резултат от груповата амнезия на някаква заговорническа група. И до ден-днешен някои от най-живите ми сексуални спомени са отпреди да навърша десет години, както съм споделяла с теб под завивките в нашите по-хубави времена. Не, децата също се занимават със секс. Те са по-голямата и по-ненаситна версия на същата маса от същества, които ядат, изхождат се и се чифтосват, твърдо решени да скрият от някого, ако ще да е тригодишно хлапе, че почти всичко, което правим, се свежда до ядене, изхождане и чифтосване. Тайната е, че няма тайна. Ето това всъщност се опитваме да скрием от децата си и това потискане е истинският сблъсък на зрелостта, съглашението, което сключваме, Талмудът, който защитаваме.

Когато Кевин навърши четиринайсет, вече се бяхме отказали от всякакви опити да контролираме филмите, които той гледа, до колко късно остава и малкото книги, които изобщо чете. Сигурно обаче, докато е гледал онези глупави филми и е влизал в онези глупави уебстраници, наливал се е с глупавия алкохол, пушел е глупавите цигари и е чукал глупавите ученички, Кевин се е чувствал жестоко измамен. А в онзи четвъртък? Обзалагам се, че се е чувствал все така измамен.

А междувременно от снизходителното изражение на Харви заключих, че той смята кратката ми проповед за поредното ми унищожително самоугаждане. Нашето дело — всъщност неговото дело — се градеше върху предположението, че аз съм била нормална майка с нормални майчински чувства, която е предприемала нормалните предпазни мерки, за да отгледа нормално дете. Работа на шамани, биолози или антрополози беше да преценят дали ние бяхме жертва на лош късмет, на лоши гени или на лоша култура, но не беше работа на съда. Харви беше твърдо решен да разбуди всеки дремещ родителски страх, че е възможно да направиш всичко както трябва и въпреки това да пуснеш новините и да узнаеш за кошмар, от който събуждане няма. Като се замисля, подходът му беше много здравомислещ, и сега, около година по-късно, се смущавам, че навремето бях толкова своенравна.

Въпреки това подобно на обезличаващото клеймо на следродилната депресия, нашата защита в духа на „бог да ни е на помощ“ ме отблъскваше. Искаше ми се да се отделя от онези свръхнормални майки, ако ще и като крайно неумел родител и въпреки опасността това да ми струва 6,5 милиона долара (ищците бяха проучили, че на толкова се оценява „По вятъра“). Вече бях изгубила всичко, Франклин, всичко освен фирмата, но при дадените обстоятелства ми се струваше невероятно глупаво да продължа да я притежавам. Не мога да отрека, че понякога тъгувах по своите фирмени отрочета, вече под грижите на непознати, но по онова време не ми пукаше. Пет пари не давах дали ще изгубя делото, стига да ме държи будна. Пет пари не давах дали ще изгубя всичките си пари и със сигурност се молех горещо да бъда принудена да продам отвратителната ни къща. Нищо не ме интересуваше. Освен това в безразличието се крие известна свобода, диво и шеметно освобождение, което опиянява. Способен си на всичко. Попитай Кевин.

Както обикновено, сама проведох кръстосания си разпит за отсрещната страна (те много ме харесваха, много биха искали да ме призоват като свой свидетел), затова ме поканиха да напусна свидетелското място. Спрях по средата на пътеката.

— Извинете, госпожо съдия, току-що се сетих за нещо.

— Искате да допълните показанията си за протокола ли?

— Всъщност ние позволихме на Кевин да има едно оръжие. (Харви въздъхна.) Воден пистолет, когато беше на четири. Съпругът ми много обичал водните пистолети като малък, затова направихме изключение.

 

 

Беше изключение от правилото, което още от самото начало смятах за безсмислено. Ако не позволяваш на децата да имат играчки оръжия, те ще те набият с пръчка, а аз не виждам съществена разлика за тяхното психологическо развитие в това дали ще размахват отлята пластмаса, която прави трака-трак на батерии, или ще насочват дървена пръчка и ще крещят „дум-дум-дум“! Кевин поне харесваше водния си пистолет, след като откри колко ни дразни с него.

Докато се местехме от Трайбека, той пръскаше панталоните на носачите и после им се присмиваше, че са се напикали. Намирах обвинението за нахално от устата на момче, което все още не схваща хитрите ни намеци, че трябва да се научи да „ходи в тоалетната като татко и маманка“ почти две години, след като другите деца си пускаха и водата. Носеше дървена маска, която бях купила от Кения с проскубана и щръкнала коса от сизал, тесни цепки за очите сред огромни бели кръгове и кръвожадни седемсантиметрови зъби от птичи кости. Маската беше огромна за слабичкото му телце и с нея приличаше на вуду кукла с памперс. Не знам изобщо защо я купих. Момчето ни не се нуждаеше от маска, лицето му вече беше непроницаемо, а мен тръпки ме побиваха от неподправената отмъстителност, която излъчваше онази физиономия.

Едва ли е най-приятното нещо на света да пренасяш кашони, когато слабините ти са мокри. Момчетата бяха свестни, не се оплакваха и внимаваха, затова щом забелязах, че лицата им започват да потрепват нервно, казах на Кевин да престане. В този момент той завъртя маската към мен, за да се увери, че го гледам, и изстреля водна струя в задника на един от чернокожите работници.

— Кевин, казах ти да престанеш. Недей да пръскаш тези любезни момчета, които ни помагат да се преместим. Сериозно ти говоря.

Естествено, е тези думи само му внушавах, че първото ми предупреждение не е било сериозно. Всяко умно дете ще съобрази, че щом този път мама говори сериозно, значи предишния не е било така, и ще заключи, че предупрежденията й са пълна смешка.

Продължихме да правим всеки своето. Цррр-цррр. Кевин, веднага престани. Цррр-цррр. Кевин, няма да повтарям. И после неизбежното (цррр-цррр): Кевин, ако опръскаш още някого, ще ти взема пистолета, с което си спечелих:

— НААА-на? Наа на-на-на НАА на-на-на на на на-на на-на-на-НАААА!

Франклин, каква полза от всички книги с родителски съвети, които изчете ти? В следващия момент ти се наведе до сина ни и взе играчката му. Чух приглушен смях, нещо за маманка и после ти опръска мен.

— Франклин, не е смешно. Казах му да престане. Така не ми помагаш.

— НААА-на? На на на-на. НАА-на на на на-на-на. На-на на на на-на-на!

Не можех да повярвам, но това на-на-на излетя от твоята уста, след като ме опръска между очите. Кевин изкряска (и до ден-днешен не се е научил да се смее). А когато ти му върна пистолета, той изля водопад върху лицето ми.

Взех му пистолета.

— Ау! — провикна се ти. — Ива, местенето е такава досада, да му се не види! („Да му се не види“, вече така ругаехме.) Защо да не се позабавляваме?

Водният пистолет беше у мен и ми предлагаше лесен изход от положението: можех да те опръскам весело по носа и да превърнем семейната свада в буйна веселба, по време на която ти да ми вземеш пистолета и да опръскаш Кевин… Щяхме да се смеем, да се сборим и може би дори да си припомняме случилото се след години: онази епична стрелба с воден пистолет, докато сме се местили в Гладстон. След това някой от двама ни щеше да върне играчката на Кевин и той щеше да продължи да мокри носачите, а аз нямаше да имам основание да му нареждам да спре, след като също съм пръскала хора. Или пък можех да прекратя забавлението, както и сторих, и да прибера пистолета в чантата си, което също сторих.

— Носачите се напишкаха — каза ти, — обаче маманка оплеска всичко.

Разбира се, чувала бях други родители да разказват за несправедливото разделение на добро и на лошо ченге, как доброто ченге винаги е любимец на детето, а лошото ченге върши тежката работа, и си помислих: ама че изтъркано, как допуснах да се случи на мен? Тези работи дори не ме интересуваха.

Вуду двойникът на Кевин забеляза изчезването на пистолета в чантата ми. Повечето деца биха надули гайдата. Той обаче безмълвно извърна птичата си физиономия към майка си. Още от малък беше голям конспиратор. Умееше да изчаква подходящия момент.

И тъй като чувствата на децата са раними, привилегиите им — ограничени, а личните им вещи са нищожен брой дори при заможни родители, ми беше втълпено, че е мъчително да наказваш собственото си дете. Истината беше, че изпитах буйна радост, когато отнех пистолета на Кевин. Докато карахме с пикапа след микробуса на носачите към Гладстон, фактът, че играчката на Кевин все още е у мен, ме преизпълваше с такова удоволствие, че я извадих от чантата си и пъхнах показалец в спусъка, както си седях на предната седалка. Настанен в столчето помежду ни, Кевин вдигна поглед от скута ми към таблото с престорено безразличие. Мълчеше, тялото му беше отпуснато, но маската го издаваше — кипеше вътрешно. Ненавиждаше ме с цялото си същество, а аз бях на седмото небе.

Мисля, че той усети колко ми е приятно и реши в бъдеще да не ми доставя това удоволствие. Вече интуитивно усещаше, че привърже ли се към нещо — ако ще да е най-обикновено воден пистолет — това ще го направи уязвим. А понеже желаният предмет можеше да бъде и нещо, което ще му отнема, дори най-малкото желание се превръщаше в слабост. И за да ознаменува прозрението си, той захвърли маската на пода на пикапа, ритна я разсеяно с гуменката си и й счупи няколко зъба. Съмнявам се, че е бил толкова преждевременно развито дете — такова чудовище — та още на четири годинки и половина да овладее всичките си земни желания. Все още си искаше водния пистолет, но в крайна сметка безразличието щеше да се превърне в разрушително оръжие.

 

 

Когато се приближихме, къщата ми се стори още по-противна, отколкото я помнех. Как щях да издържа да не се разплача през нощта. Слязох от таксито. Кевин вече можеше сам да си разкопчава колана и презрително отказваше помощ. Застана на стъпалото, за да ми попречи да затворя вратата.

— Дай си ми пистолета. — Не беше мрънкане, а ултиматум. Нямаше да получа втори шанс.

— Държа се като хулиган, Кевин — обясних ведро, прихванах го под мишниците и го свалих на земята. — А на хулиганите не им се полагат играчки.

Започва да ми харесва да съм родител, помислих си. Забавно е.

Водният пистолет течеше, затова не исках да го прибирам обратно в чантата си. Когато работниците започнаха да разтоварват багажа ни, Кевин ме последва в кухнята. Качих се върху един плот и с върховете на пръстите си избутах пистолета върху кухненските шкафове.

След това започнах да насочвам момчетата кое къде да носят и се върнах в кухнята чак двайсет минути по-късно.

— Веднага престани, господинчо — наредих. — Спри!

Кевин беше избутал някакъв кашон до два други един върху друг, за да си направи стълба към плота, върху който един от носачите беше поставил кашон със съдове — още едно стъпало. Само че беше изчакал да чуе стъпките ми, преди да се покатери върху шкафовете. (Според наръчника на Кевин е безсмислено да прави пакост, ако няма свидетели.) Докато стигна до него, гуменките му вече бяха върху третата полица. Лявата му ръка стискаше отгоре една поклащаща се вратичка, а дясната беше на сантиметри от водния му пистолет. Изобщо нямаше нужда да му крещя да спре, защото той вече беше застинал, все едно позира за снимка.

— Франклин! — креснах настойчиво. — Ела тук, моля те! Веднага!

Не бях достатъчно висока да го смъкна на пода. Застанах под него, за да го прихвана, ако тръгне да пада, и двамата се вторачихме един в друг. В зениците му трептеше гордост или пък ликуване, или съжаление. Боже, помислих си, само на четири е, а вече се налага.

— Здрасти, мой човек! — Ти се засмя и го смъкна долу, но той вече беше успял да докопа пистолета. Франклин, имаш толкова красиви ръце. — Рано ти е още да летиш!

— Кевин беше лошо момче! — процедих аз. — Сега ще му вземем пистолета за много-много дълго време!

— Е, той си го заслужи, нали, хлапе? Боже, това катерене иска смелост. Голяма си маймунка.

По лицето му пробяга сянка. Сигурно е решил, че му говориш снизходително, но дори да беше така, вършеше му работа.

— Аз съм маймунка — повтори той с безизразно лице и излезе от стаята, поклащайки пистолета си с наглото нехайство, което си представях, че излъчват похитителите на самолети.

— Ти току-що ме унижи.

— Ива, преместването е трудно и за нас, а за децата е направо травмиращо. Не бъди толкова строга с него. Виж, имам лоши новини за твоя люлеещ се стол…

За първата ни вечеря в новата къща на следващата вечер купихме пържоли и аз облякох любимата си туника — бяла с бели обшивки — която бях купила от Тел Авив. Същата вечер Кевин се научи да си пълни пистолета със сок от червено грозде. На теб ти беше смешно.

 

 

Къщата ми се съпротивляваше точно толкова, колкото и аз на нея. Нищо не се поместваше. Имаше толкова малко прави ъгли, че като набуташ най-обикновен скрин в ъгъла, винаги оставаше нелеп празен триъгълник. Моите мебели също бяха малко поочукани, но в мансардата в Трайбека ръчно скованата кутия за играчки, разстроеното детско пиано, удобното канапе, от чиито възглавници хвърчеше перушина, си бяха съвсем на място. Изведнъж в модерния ни нов дом непретенциозната старинна вещ се превърна във вехтория. Дожаля ми за тези предмети, както би ми дожаляло за добродушните ми и непретенциозни съученици от Расин, попаднали на купон с модерни нюйоркчани с остър език като Айлийн и Белмонт.

Същото се отнася и за кухненските уреди: върху лъскавите зелени мраморни плотове миксерът ми от четиресетте вече не изглеждаше чудато, а вехто. По някое време ти ми донесе кухненски робот с формата на куршум и аз отнесох стария си миксер в „Армия на спасението“, сякаш ти ми беше опрял пистолет в слепоочието. Когато разопаковах нащърбените си тенджери и тигани покрити с коричка плътен алуминий и залепени с тиксо дръжки, все едно някакъв бездомник се канеше да се настани в къщата, докато заможните й собственици са в Рио. Тенджерите също си заминаха — ти намери в „Мейсис“ хубав нов комплект от модерен червен емайл. Не бях забелязала колко бяха обгорели старите ми съдове за готвене, но пък май ми харесваше да не забелязвам.

Общо взето, може и да съм почти богата, но никога не съм притежавала много и освен копринените щори от Югоизточна Азия, няколко гравюри от Западна Африка и арменските килими от чичо ми, ние в плашещо кратки срокове изхвърлихме повечето вехтории от предишния ми живот в Трайбека.

Дори предметите от чужбина придобиха фалшиво излъчване, все едно бяха купени от скъп аутлет за вносни предмети. И тъй като нашето естетическо преобразяване съвпадна с отпуска ми от фирмата, аз имах усещането, че се изпарявам.

Затова обзавеждането на кабинета имаше такова значение за мен. Съзнавам, че за теб този случай е показателен за моята нетолерантност, за моята непреклонност, за отказа ми да правя жертви в името на децата, но за мен той има друго значение.

За свой кабинет избрах единствената стая в онази къща, през която не беше прораснало нито едно дърво, имаше само един оберлихт и беше почти правоъгълна — сигурно беше проектирана към края, когато за късмет блестящите идеи на предишните собственици за тяхната къща на мечтите бяха започнали да се поизчерпват. Повечето хора биха сметнали за безобразие облепването на хубава дървена ламперия с хартия, обаче ние буквално тънехме в тиково дърво и на мен ми хрумна, че така ще се почувствам поне в една стая като у дома: щях да залепя географски карти по стените на кабинета си. Имах многобройни кашони с карти: на градове като Опорто или Барселона, а всички хостели и пансиони, които планирах да посетя за иберийското издание на пътеводителя, бях оградила с червено; карти на „Джеографикъл Сървей“ на долината на Рона, на които с жълто беше очертано ленивото криволичене на пътуването ми с влак; цели континенти с амбициозни самолетни маршрути, очертани с химикалка.

Както знаеш, открай време си падам по картите. Понякога ми се струваше, че в случай на ядрена атака или на нахлуване на чужда армия, най-силни ще бъдат не въоръжените бели супремасисти или мормони, които консервират сардини, а умеещите да разчитат карти, които знаят, че ето този път води към планината. Затова още щом пристигнех на някое ново място, си намирах карта, и то ако не съм успяла да се отбия в „Ранд Макнали“, преди да се кача на самолета. Без карта се чувствам лесна жертва, захвърлена на произвола на съдбата. Сдобия ли се с карта, опознавам града по-добре от повечето му обитатели, много от които се губят извън ограничената орбита на сладкарницата, месарницата и къщата на някоя позната. Открай време се гордея с ориентацията си, защото по-умело от повечето хора превръщам двуизмерното пространство в триизмерно и съм се научила как да се ориентирам по реките, железопътните линии и слънцето. (Извини ме, но с какво друго да се похваля сега? Остарявам и започва да ми личи. Работя в туристическа агенция, а синът ми е убиец.)

Свързвах картите с умения и може би се надявах чрез ориентацията, която винаги са ми давали, да ме направляват и в този непознат за мен живот като майка от предградията. Копнеех за някакъв физически символ от предишната си личност дори и само за да ми напомня, че съм изоставила онзи живот по свой избор и мога да се върна към него, когато поискам. Хранех далечна надежда, че когато поотрасне, Кевин може да се заинтригува, да посочи Майорка в ъгъла и да ме попита какво съм видяла там. Гордеех се с живота си и макар да си повтарях, че ако майка му е успяла жена, Кевин ще се научи да се гордее със себе си, вероятно просто исках той да се гордее с мен. Все още нямах представа колко трудноизпълнимо е това родителско желание.

От физическа гледна точка проектът ми беше пипкав. Всички карти бяха с различни размери и се налагаше да измисля някаква подредба, която не беше нито симетрична, нито асиметрична, а някакъв красив пачуърк с хармонични цветове и благоразумно съчетание от градове и континенти. Трябваше да се науча да си служа с лепило за тапети, а то се оказа мръсна работа, освен това се налагаше по-старите и по-разпокъсани карти да се изгладят, а хартията лесно покафенява. В къщата имаше още много за вършене и тъй като постоянно ми се обаждаше Луис Роул, новият главен редактор на пътеводителя ми, всъщност приготвях кабинета си цели няколко месеца.

Ето това имам предвид, като казвам, че Кевин умееше да изчаква удобния момент. Той наблюдаваше как облепвам кабинета си и знаеше колко много усилия влагам — лично се бе постарал да ме затрудни още повече, като разнесе лепилото из цялата къща. Може и да не разбираше значението на картите, но със сигурност знаеше, че имат значение за мен.

Когато залепих и последния правоъгълник до прозореца — топографска карта на Норвегия с мрежа от фиорди, слязох от стълбата и се завъртях да огледам резултата. Беше превъзходно! Динамично, чудато, страшно сантиментално. Откъснати билети за влакове, планове на музеи и разписки от хотели привнасяха лично излъчване в колажа. Бях наситила със смисъл поне едно кътче от тази безизразна и глупашка къща. Пуснах си Big World на Джо Джаксън, затворих кутията с лепилото, навих покривалото върху голямото си бюро с капак, отворих го и разопаковах последния си кашон, подредих старинните си писалки и шишенцата с червено и черно мастило, тиксото, телбода и всякакви джунджурии — камбанка от Швейцария, теракотена фигурка на каещ се грешник от Испания.

Междувременно бърборех на Кевин нещо в духа на Вирджиния Улф:

— Всеки човек има нужда от своя стая. Ти нали си имаш твоя? Е, това е стаята на маманка. И всеки иска да направи стаята си специална. Маманка е ходила на много места и всички тези карти ми напомнят за моите пътешествия. Ще видиш, че един ден и на теб ще ти иска да си направиш стаята специална, и аз ще ти помогна…

— Как така специална — попита той, обгърнал единия си лакът. С отпусната си свободна ръка държеше водния пистолет, който беше протекъл още по-силно. Беше още слабичък за възрастта си, но не познавам друг човек, който да заема толкова много метафизично пространство. Начумереното му, сериозно присъствие не допускаше да го забравиш и макар да говореше рядко, непрекъснато наблюдаваше.

— За да е отражение на твоята индивидуалност.

— Какво означава „индивидуалност“.

Сигурна бях, че вече съм обяснявала тази дума. Непрекъснато обогатявах речника му, разказвах кой е Шекспир, бъбрех образователно, за да запълвам мълчанието. Имах чувството, че му се иска да замълча. Информацията, която не желаеше да получава, сякаш бе неизчерпаема.

— Когато пръскаш с пистолета си, това е част от твоята индивидуалност. — Въздържах се и не добавих, че начинът, по който съсипа любимата ми туника, също е част от твоята индивидуалност. Или как фактът, че продължаваш да се изхождаш в памперсите, макар да си почти на пет, също отразява твоята индивидуалност. — Както и да е, Кевин, подозирам, че просто се инатиш. Иначе прекрасно разбираш за какво говоря.

— Трябва да окача разни боклуци по стените — засегнато изтърси той.

— Само ако така предпочиташ.

— Не предпочитам.

— Чудесно, значи открихме още едно нещо, което не искаш да правиш — отсякох. — Не обичаш да се разхождаш в парка и не обичаш да слушаш музика, не обичаш да ядеш, нито да си играеш с конструктора. Обзалагам се, че колкото и да се стараеш, няма да се сетиш за още нещо, което не ти харесва.

— Всичките тия криви хартии — незабавно отговори той. — Тъпи са.

„Тъп“ му беше втората любима дума след „тванемихаресва“.

— Знаеш ли, Кевин, точно в това е смисълът да имаш собствена стая. Не ме интересува дали според теб моите карти са тъпи, аз си ги харесвам. — Помня, че отворих чадъра на предизвикателството — нямаше да му позволя да ми развали празника с дъждовното си настроение.

Кабинетът ми изглеждаше страхотно, беше си само мой, щях да си седя на бюрото и да се правя на възрастна. Нямах търпение да положа последния щрих — щях да монтирам резе на вратата. Да, бях поръчала на местен дърводелец и той ми беше поставил врата.

Кевин обаче не се отказваше. Искаше да ми каже нещо.

— Не разбирам. Беше много гадно. И много дълго. А сега изглежда тъпо. Какво значение има. Защо си загуби толкова време. — Кевин тупна с крак. — Тъпо е!

Беше пропуснал етапа на „защо“, който обикновено настъпва към третата годинка, защото тогава почти не говореше. Фазата на „защо“ привидно издава ненаситно желание за вникване в причинно-следствената връзка, но достатъчно често бях подслушвала на игралната площадка (Време е да приготвяме вечерята, сладкишче! Защо! Защото ще огладнеем! Защо? Защото тялото ни подсказва, че трябва да се нахраним. Защо?) и знаех, че не е така. Тригодишните деца не се интересуват от химията на храносмилането, те просто нацелват вълшебната думичка, която предизвиква отговор. Кевин обаче преживя етап на истинско недоумение. За него моите тапети бяха неразбираема загуба на време, както му изглеждаше абсурдно и всяко друго занимание на възрастните. Това не просто го озадачаваше, а го вбесяваше, и засега поне фазата на въпроса „защо“ за Кевин се оказваше не стадий от развитието му, а по-скоро постоянно състояние.

Коленичих. Взрях се в неговото слабичко буреносно лице и положих ръка върху раменете му.

— Защото много харесвам новия си кабинет. Обичам карти. Наистина ги обичам.

Все едно му говорех на урду.

— Тъпи са — с каменно изражение отсече Кевин. Изправих се и отпуснах ръка. Звънеше телефонът. Отделната линия в кабинета ми още не беше инсталирана, затова вдигнах от кухнята. Беше Луис относно нова криза с японския пътеводител, чието разрешаване ми отне доста време. Извиках Кевин да се покаже, за да го виждам, и то няколко пъти. Но трябваше да се погрижа за бизнеса си, а имаш ли изобщо представа колко е изморително да държиш под око едно малко дете всяка минута на всеки ден? Дълбоко съчувствам на всяка добросъвестна майка, която обръща гръб само за миг, оставя детето във ваната, за да отвори вратата и да приеме някаква пратка, после се връща светкавично и открива, че момиченцето й е ударило главата си в крана и се е удавило в пет сантиметра вода. Пет сантиметра. Ще отдаде ли някой заслуженото на тази жена за всичките двайсет и четири часа без три минути дневно, през които е бдяла над момиченцето като орлица? За месеците и годините, през които е повтаряла: „Недей да лапаш това, миличка“ или „Опа, за малко да паднем“? Нищо подобно. Ние изправяме такива хора пред съда, определяме постъпката им като „престъпна небрежност“ и ги замъкваме пред съдията, облени в сълзите и сополите на собствената им печал. Защото са важни само трите минути, онези три злощастни минути, които са се оказали предостатъчни.

Най-накрая приключих разговора си. Малко по-надолу по коридора Кевин беше открил колко е приятно стаята да има врата — кабинетът ми беше затворен.

— Ей, хлапе — провикнах се и завъртях топката, — тревожа се, когато си толкова кротък…

Тапетите ми бяха залети с червено и черно мастило. По-хигроскопичната хартия беше на петна. Таванът също, защото бях облепила и него — кривенето върху стълбата направо ми съсипа гърба. Капките отгоре цапаха един най-ценните арменски килими на чичо ми, нашия сватбен подарък. Стаята беше съсипана и мокра, все едно противопожарната аларма беше задействала пръскалките, но от тях бе текла не вода, а моторно масло, черешов хавайски пунш и черничено сорбе.

От отвратителните струи противно пурпурно впоследствие щях да заключа, че Кевин беше използвал първо шишенцето с черно индийско мастило, преди да сграбчи червеното, само че той не ми даде възможност да вадя заключения: тъкмо изливаше остатъка от червеното мастило в резервоара на водния си пистолет. Точно както застина неподвижно, преди да вземе пистолета от кухненския шкаф, така запази за появата ми последната капка. Беше се покатерил върху работния ми стол, съсредоточено приведен, дори не вдигна поглед. Отворът на резервоара беше съвсем малък и макар Кевин да наливаше много внимателно, полираното ми дъбово бюро беше цялото опръскано. Ръцете му също бяха мокри.

— Ето, вече е специално — оповести Кевин тихо.

Сграбчих пистолета, метнах го на пода и го стъпках на парчета. Бях обута с превъзходни жълти италиански обувки. Червеното мастило ги съсипа.