Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (9)

18 декември 2000 г.

Скъпи Франклин,

Тази вечер в офиса имаше коледно парти — трудна задача за шест човека, които току-що са престанали да се стискат за гушата. Малко неща ни свързват, но общо взето съм признателна, че отношенията ни са дружески — не водим задушевни разговори, докато хапваме сандвич, по-скоро обсъждаме предложения за пътувания на Бахамите. (Понякога съм признателна до сълзи, задето съм толкова заета с резервирането на самолетни билети.) Освен това черпя някаква животинска утеха от близостта до други топли тела.

Управителката беше така любезна да ме наеме. Онзи четвъртък засегна много съдби тук и отначало Уанда се притесняваше, че хората ще започнат да избягват фирмата й, защото присъствието ми ще ги подсеща. Трябва да отдам дължимото на нашите съседи обаче — искрено благопожелание по повод на някой празник понякога издава, че клиентът ме е познал. Всъщност разочаровах другите служители. Може би се бяха надявали, че близостта им до своеобразна знаменитост ще отличи и тях по някакъв начин и че аз ще им поднеса страховити истории, които да разказват на вечеря с приятели. Само че взаимоотношенията ни са съвсем повърхностни, пък и се съмнявам, че приятелите им биха се впечатлили. Повечето ми истории са най-обикновени. Всъщност тях ги интересува една-единствена история, която са знаели на петте си пръста още преди да започна работа във фирмата.

Уанда е разведена жена с широк ханш и гръмогласен кикот, която сигурно също се е надявала да станем неразделни приятелки. Още на първия ни обяд ми довери, че бившият й съпруг получавал ерекция, като я гледал как пишка, че току-що са й изрязали хемороид и че изпитвала непреодолим импулс да краде, преди да се изплъзне на косъм от охранител в „Сакс“, когато била на трийсет и шест. Отвърнах с признанието, че след шест месеца в тясната си къща най-сетне съм си купила пердета. Нали си представяш колко се разочарова тя, когато получи сливи за смет?

Затова тази вечер Уанда ме приклещи до факса. Не искала да любопитства, но дали съм потърсила някаква „помощ“? Разбира се, знаех какво има предвид. Настоятелството предложи психологична помощ на всички ученици от гимназията в Гладстон, и дори деца, записали се тази година, които още не са били гимназисти през 1999-а, бяха заявили, че са травмирани и се бяха излегнали на канапето на психолога. Не проявявам враждебност, но откровено ти признавам, че не виждам как ще намалеят проблемите ми, ако ги споделя с чужд човек, и че такива консултации вероятно са логично убежище за хора, чиито проблеми са ефимерни фантазии, а не реален факт. Обясних, че личният ми опит с психолозите е доста горчив, и любезно пропуснах, че неуспешното психологично лечение на собствения ми син се е озовало във вестникарските заглавия от Източното до Западното крайбрежие. Не ми се стори разумно да споделям с Уанда, че досега ми помага единствено писането на писма до теб, Франклин. Кой знае защо съм сигурна, че такива писма не фигурират сред предписваните лечения, тъй като ти си в центъра на онова, което трябва да „преодолея“, за да мога да „приключа“ емоционално историята. Каква ужасна перспектива.

 

 

Още през 1983 година не можех да проумея защо стандартизираното психиатрично название „следродилна депресия“ се смята за нещо утешително. За нашите сънародници явно е много важно да лепват етикети на болестите си. Вероятно защото ако оплакването ти е толкова разпространено, че си има име, ти не си сам, пред теб са отворени възможности като интернет чатове и групи за подкрепа от местната общност за приповдигнато съвместно вайкане. Непреодолимото влечение към масовост е проникнало дори в ежедневните разговори на американците. Не помня кога за последен път някой ми е казвал, че се буди трудно сутрин. Вместо това ме осведомяват, че не са „от типа на чучулигите“. Огромното множество хора, които се нуждаят от убийствено силно кафе, за да се размърдат сутрин, могат единствено да подсилят неохотата на човек да скокне от леглото и да пробяга петнайсет километра.

Вероятно съм успяла да преосмисля собствените си стандартни предразположения, включително основателното очакване да почувствам нещо, докато нося дете в утробата си, нещо хубаво дори. Само че не се бях променила много. Така и не намерих утеха в това да съм като всички останали. И макар че доктор Райнстийн ми поднесе следродилната депресия като подарък, като че ли щом чуеш такава диагноза, веднага ще се разведриш, аз не плащах на специалисти само за да ме отрупват с очевидното, с описания и нищо друго. Терминът беше не толкова диагностичен, колкото тавтологичен: бях депресирана след раждането на Кевин, защото бях депресирана след раждането на Кевин. Много благодаря.

Доктор Райнстийн предположи също, че тъй като Кевин продължава да не проявява интерес към гърдата ми, вероятно се чувствам и отхвърлена. Пламнах. Ужасно ме досрамя, че вземам толкова присърце непроницаемите предпочитания на такова малко и полуоформено същество.

Разбира се, тя имаше право. Отначало мислех, че не правя нещо както трябва, че не насочвам добре устата му. Но не, пъхвах зърното между устните му, къде другаде? Той засмукваше един-два пъти, а после се обръщаше и синкавата кърма потичаше по брадичката му. Закашляше се и дори сякаш се давеше, но може и да си въобразявах. Когато отидох на извънреден преглед, доктор Райнстийн бездушно ме осведоми, че „понякога се случва“. Боже, Франклин, какви неща откриваш, че се случват понякога, след като станеш родител! Направо обезумях. В кабинета й бях заобиколена от брошури за изграждането на имунната система на бебето. И опитах всичко. Не пиех. Премахнах млечните продукти от храната си. Огромна жертва от моя страна беше да се откажа от лука, чесъна и лютите чушлета. Спрях дори месото и рибата. Започнах безглутенов режим на хранене, така че менюто ми се свеждаше почти само до купичка ориз и салата без подправки.

Накрая умирах от глад, а Кевин продължаваше да се храни равнодушно с млечна формула, претоплена в микровълновата, като приемаше шишето само от теб. От мен дори и това не искаше, започваше да се гърчи, без дори да е опитал. Надушваше миризмата. Надушваше мен. Изследванията не му откриха алергии, поне не в медицинския смисъл. А междувременно моите допреди миниатюрни гърди се издуха, заболяха ме и потекоха. Райнстийн разпалено настояваше да не допускам кърмата да секне, защото понякога това отвращение — тази дума използва тя, Франклин, отвращение — преставало. Беше толкова неловко и болезнено, че не успях да овладея тънкостите на помпата за изцеждане, макар че ти любезно купи ултрамодерна, каквато ползват в болниците. Аз я мразех обаче — за мен беше студен пластмасов заместител на топло сучещо бебе. Изгарях от желание да му дам кърмата на човешката доброта, а Кевин не я искаше или просто не я искаше от мен.

Не биваше да го приемам лично, но как иначе? Не кърмата не желаеше Кевин, а майката. Всъщност бях убедена, че нашето вързопче радост ме беше разобличило. Децата се отличават със страхотна интуиция, защото всъщност имат само нея. Сигурна бях, че той усеща издайническото сковаване на ръцете ми, когато го взема. Уверена бях, че от едва доловимата отчаяна нотка в гласа ми е наясно, че гукането и шушненето не ми се удават естествено. Знаех си, че преждевременно развитият му слух е способен да изолира от неспирния поток успокоително бъбрене нотката на прикрит и натрапчив сарказъм. Нещо повече, понеже бях чела — извинявай, ти беше прочел — че е важно да се усмихваш на бебетата в опит да изтръгнеш от тях ответна усмивка, аз се усмихвах ли, усмихвах, докато лицето ме заболяваше, но бях сигурна, че Кевин познава кога изпитвам болка. Всеки път, когато опитах да се усмихна, той явно усещаше, че е насила, защото не правеше същото в отговор. Не беше виждал много усмивки през живота си, но беше виждал твоите и му беше предостатъчно, за да разбере, че нещо не е наред с усмивката на мама. Моите устни не се извиваха както трябва и усмивката ми се изпаряваше с издайническа бързина, когато се извърнех от детското креватче. Оттам ли я беше взел Кевин? Онази своя марионетна усмивка в затвора, сякаш някой дърпа ъглите на устните му с конци.

Знам, че се съмняваш, но аз наистина се постарах да обикна силно сина си. Никога не съм усещала необходимост да репетирам обичта си към теб обаче, както човек се разсвирва с гами на пианото. Колкото повече усилия влагах, толкова по-ясно осъзнавах, че всичките ми усилия са омерзителни. Нежността, която в крайна сметка просто имитирах, би трябвало да се появи от само себе си. Следователно не Кевин беше причината за моята потиснатост, нито фактът, че ти все повече отклоняваше любовта си от мен. Аз сама се депресирах. Виновна бях за емоционална злоупотреба.

Кевин обаче също ме депресираше — и имам предвид Кевин, не бебето. Още от самото начало това дете за мен беше особено. Ти често питаше: „Как е детето?“ или „Как е момчето ми?“ или „Къде е бебето?“, но за мен той никога не беше „бебето“. Беше чудат и необичайно хитър индивид, който се беше настанил при нас и по една случайност беше съвсем мъничък. За теб беше „нашият син“… или, когато започна да се отчайваш от мен, „моят син“. Обожанието ти беше упорито лишено от конкретност и съм сигурна, че той го усещаше.

И преди да се разсърдиш — не го казвам критично. Вероятно тази всеобземаща и отвлечена привързаност към всичко, свързано със собствените деца, е по-неистова от привързаността към тях като индивидуални и сложни личности, и точно поради нея им оставаш предан дори когато те разочароват като хора. Аз от своя страна явно не успявах да постигна съгласие с „децата по принцип“ и не можех да прибягвам до него, когато в онзи четвъртък Кевин изопна до абсолютно краен предел майчинската ми връзка с него. Не гласувам за партии, а за конкретни кандидати. Моите убеждения бяха интернационални, както и килерът ми с провизии, който тогава все още беше пълен със зелена салца от град Мексико, аншоа от Барселона, листенца от лайм от Банкок. Абортът беше приемлив за мен, но телесното наказание ме отвращаваше, което вероятно означаваше, че приемам светостта на живота само във връзка със зрелите хора. Имах непостоянни навици по отношение на околната среда. Понякога пъхах тухла в казанчето на тоалетната, но след няколко жалки душа с по европейски мизерно налягане на водата, блаженствах поне половин час под мощна гореща струя. В дрешника ми имаше индийски сарита, ганайски рокли, подобни на халати, виетнамски ао дай. Речникът ми беше осеян с чужди думи — gemütlich, scusa, hugge, mzungu. До такава степен смесвах и съчетавах неща от цялата планета, че понякога ти се тревожеше дали всъщност не съм привързана към нищо и никъде. Грешеше, разбира се, просто привързаностите ми се ширеха надалеч и бяха неприлично специфични.

По същата причина не бях способна да обичам което и да е дете, а трябваше да обичам това дете. Със света ме свързваха многобройни нишки, а теб — няколко здрави направляващи въжета. Същото важи и за патриотизма: ти обичаше идеята за Съединените щати много по-силно от самата страна и благодарение на своята възприемчивост към американските стремежи не забелязваше, че другите родители янки се редят по цяла нощ пред магазина за играчки „ФАО Шуорц“ с термоси, пълни с рибена супа, за да купят някаква ограничена партида „Нинтендо“. Конкретното е някак безвкусно. Концептуалното е величествено, превъзходно, непреходно. Реалните държави и конкретните зли момченца да вървят по дяволите, идеята за държава и идеята за син триумфира вечно. Макар че и двамата не ходехме на църква, аз стигнах до извода, че ти по природа си религиозен човек.

 

 

Накрая маститът прекрати отчаяното ми търсене на храната в моето меню, която вероятно отблъсква Кевин от моята кърма. Вероятно причината беше лошото ми хранене и постоянните несръчни опити да накарам Кевин да захапе гърдата, вследствие на които зърната ми се бяха разранили и през тях беше проникнала инфекцията от устата му. Враждебен към храната, която му предлагаше тялото ми, той въпреки това ме беше заразил, сякаш още през първата година от съществуването си беше по-практичният от двамата.

Един от първите симптоми на мастита е умората, затова не е чудно, че остана незабелязан. Синът ни ме изтощаваше седмици наред. Сигурно все още не ми вярваш за неговите гневни изблици, макар че ярост, която трае седем-осем часа, не е просто изблик, а по-скоро естествено състояние. Кратките мигове на спокоен отдих, на които ти ставаше свидетел, бяха по-скоро странно изключение. Нашият син имаше изблици на спокойствие. Може би звучи налудничаво, но на мен ми се струваше преднамерено постоянството, с което Кевин пищеше непрекъснато и с цяло гърло, когато бяхме само двамата, а после рязко, сякаш изключваш радиостанция за хеви метъл, спираше, щом ти се прибереш. В тишината, все още еклива за мен, ти се навеждаше над нашето спящо ангелче, което, без да подозираш, тъкмо беше задрямало след олимпийските си подвизи през деня. Не исках да те сполети моето пулсиращо главоболие, но и трудно понасях едва доловимото недоверие, което се промъкваше помежду ни, когато твоите впечатления от сина ни се разминаваха с моите. Понякога съм се утешавала със заблудата, че още от люлката Кевин се учеше да разделя и да владее, демонстрираше толкова противоположни прояви на темперамента си, че разногласията помежду ни бяха неизбежни. Кевин имаше необичайно остри черти за едно бебе, а моето лице си оставаше доверчиво заоблено като на Марло Томас, сякаш бебето беше изсмукало още в утробата цялата ми проницателност.

Докато нямах деца, намирах детския плач за доста еднообразен. Можеше да е силен, а можеше и да не е толкова силен. Майчинството обаче разви слуха ми. Има един вой на неизказана нужда, който на практика е първият езиков опит на детето, звуци, които означават „мокър“, „храна“ или „колики“. Има и ужасен писък, защото наоколо няма никого и може би никой никога няма да се появи. Има го и отпадналото уа-уа, което напомня молитвен призив от близкоизточна джамия или импровизирана песен, има го и изобретателният рев, плачът за развлечение на бебетата, които не са особено нещастни, обаче не са осъзнали нашето предпочитание да ограничим плача до изпълнените със страдание мигове. Може би най-тъжно е приглушеното скимтене по навик на бебе, което е дълбоко нещастно, но дали поради липсата на грижи, или поради собствената си проницателност, е престанало да очаква утеха и още отрано се е примирило, че животът означава страдание.

О, допускам, че новородените имат толкова причини да ронят сълзи, колкото и възрастните хора, Кевин обаче не се вписваше в никой от обичайните модели. Наистина, понякога, след като ти се прибереш, се случваше да се помуси като нормално бебе, което е гладно или се нуждае от смяна на памперса, но преставаше, след като ти се погрижиш. Ти ме поглеждаше, все едно питаш „Е, видя ли?“, пък на мен ми идеше да те цапна.

След като ти излезеш обаче, Кевин не допускаше да го подкупвам с дреболии като мляко или сухи памперси. Ако страхът да не бъде изоставен допринасяше за силата на децибелите, съперничещи си с воя на дисков трион, самотата му се проявяваше със страховита екзистенциална чистота и той не допускаше да получи облекчение от надвесената над него изтощена крава, воняща на онази противна бяла течност. Не различавах никакъв умолителен призив, никакъв отчаян вопъл, никакво гъгнене пред безименна заплаха. Кевин по-скоро мяташе гласа си като оръжие, воят му блъскаше стените на мансардата ни като бейзболна бухалка по будката на автобусна спирка. Юмручетата му удряха играчката над кошчето, крачетата ритаха одеялцето и понякога аз просто се отдръпвах, след като го бях галила, потупвала и преобличала, и се любувах на атлетизма на изпълнението му. Нямаше никакво съмнение — този забележителен двигател с вътрешно горене се задвижваше от рафинирана и нескончаемо възобновяваща се ярост.

„По каква причина?“, несъмнено ще попиташ ти.

Беше сух, беше нахранен, беше се наспал. Опитвах да го завивам и да го отвивам, но не му беше нито студено, пито топло. Беше се оригнал, инстинктивно усещах, че няма и колики. Кевин не плачеше от болка, плачеше от ярост. Над главата му висяха играчки, в креватчето му имаше гумени блокчета. Майка му си беше взела шестмесечен отпуск от работа, за да прекарва всеки ден до него, освен това го вземах толкова често, че ръцете ме боляха. Не му липсваше внимание. Както вестниците изтъкваха шестнайсет години по-късно, Кевин имаше всичко.

Имам си теория, че повечето хора можеш да разпределиш най-общо на групи според тяхната радост от живота, от самото съществуване, и че мястото им по тази скала съответства на всички останали техни качества. Мисля, че Кевин мразеше живота. Той попадаше извън нормите, толкова мразеше факта, че изобщо съществува. Може би дори беше съхранил някаква духовна памет отпреди зачатието си и тази величествена пустота му липсваше много повече от моята утроба. Кевин сякаш беше вбесен, че никой не го е попитал дали иска да се появи в някакво си креватче, в което няма нищо интересно, но е принуден да лежи безконечно в него. Не съм виждала друго момченце, дотолкова лишено от любопитство, ако не броим няколко изключения, от които ме побиват тръпки.

 

 

Един следобед се отегчавах повече от обикновено, на моменти дори леко ми се виеше свят. От дни не успявах да се стопля, а беше краят на май, навън нюйоркчани бяха по шорти. Кевин ми беше изнесъл виртуозен рецитал. Сгушена на дивана, увита с одеяло, аз размишлявах с раздразнение над факта, че ти си по-зает от всякога. Вярно е, че тъй като работеше на свободна практика, не ти се искаше отдавнашните ти клиенти да си намерят друг консултант, докато аз можех да оставя фирмата си в ръцете на своите подчинени, тя нямаше да изчезне. Само че в резултат аз прекарвах цял ден с едно пъклено кошче, а ти бодро обикаляше със своя яркосин пикал да търсиш подходящи за снимки поляни, на които пасат крави с нужната окраска. Подозирам, че ако си бяхме разменили местата — ако ти ръководеше процъфтяваща фирма, а аз бях волнонаемен търсач на места за снимки — от мен щеше да се очаква незабавно да зареже огледите.

Когато асансьорът изтрака и се разтресе, аз току-що бях забелязала, че едно петънце под дясната ми гърда е станало яркочервено, болезнено и необичайно твърдо, а от лявата страна имам същото петно, но по-голямо. Ти отвори решетката и се запъти право към креватчето. Радвах се, че ставаш толкова грижовен баща, но от другите двама обитатели на мансардата ни само съпругата ти би оценила един поздрав като „здравей“.

— Моля те, не го събуждай — прошушнах. — Заспа едва преди двайсет минути, а днес буквално надмина себе си. Според мен той никога не спи, просто се унася.

— Е, нахрани ли го? — Глух за молбите ми, ти го положи върху рамото си и завря пръстите си в сънливото му лице. Той изглеждаше измамно доволен, вероятно потънал в забравата на съня.

— Да, Франклин — отговорих с прекомерно спокойствие. — След като четири-пет часа слушах как малкият Кевин събаря къщата, се сетих и да го нахраня. Защо използваш готварската печка?

— Микровълновата унищожава хранителните съставки. — Явно на обяд в „Макдоналдс“ беше чел книги за бебета.

— Не е толкова лесно да разбереш какво иска, защото не може да го каже. През повечето време всъщност и той самият няма представа. — Забелязах го: очите ти се стрелнаха към тавана: о, майчице, не отново. — Мислиш, че преувеличавам ли?

— Не съм казал такова нещо.

— Ти смяташ, че той просто е кисел. Че понякога е придирчив, защото е гладен…

— Виж, Ива, сигурен съм, че се случва да е малко раздразнителен…

— Малко раздразнителен ли? — Затътрих се в кухнята заедно с одеялото. — Не ми вярваш! — Бях плувнала в студена пот и сигурно бях или поруменяла, или пребледняла. От ходенето ме заболяха стъпалата и по лявата ми ръка пробяга болка.

— Вярвам, че наистина ти се струва много трудно. А ти какво очакваше, да е като приятна разходка в парка ли?

— Не точно приятна разходка, но това прилича повече на нападение в парка!

— Виж, той е и мой син. И аз го виждам всеки ден. Понякога си поплаква, и какво? Щях да се тревожа, ако не плачеше.

Явно моите показания не бяха благонадеждни. Налагаше се да призова свидетели.

— Даваш ли си сметка, че Джон от долния етаж заплашил да се изнесе?

— Джон е педал, а те не харесват бебета. Започвам да забелязвам, че цялата ни страна е против децата. — Подобно ожесточение не беше типично за теб, обаче този път наистина говореше за страната, а не за някаква патриотична Валхала от въображението ти. — Виждаш ли? — Кевин се беше събудил на рамото ти и беше засмукал шишето спокойно, без да отваря очи. — Съжалявам, но на мен в повечето случаи той ми изглежда много добричък.

— В момента не е добричък, а изтощен! Аз също. Знам, че съм скапана, но има и още нещо. Вие ми се свят. Побиват ме студени тръпки. Дали пък не вдигам температура?

— Много жалко — отговори ти формално. — Почини си тогава. Аз ще приготвя вечерята.

Вторачих се изумена. Не ти беше присъща такава студенина! Аз трябваше да омаловажавам физическата си отпадналост, а ти да си суетиш около мен заради нея. За да те принудя да проявиш отново някогашната си загриженост, аз взех шишето от ръката ти и я притиснах към челото си.

— Топличко е — отбеляза ти и веднага отдръпна дланта си.

Просто не издържах повече, а кожата ми пареше на местата, където се допираше до одеялото. Затова се затътрих обратно на дивана, замаяна от прозрението си: ти ми се сърдеше. Разочарован беше не от бащинството, а от мен. Мислеше, че си женен за истински боец, а съпругата ти се беше оказала лигла, една от онези недоволни и презадоволени персони, които самата тя преди е порицавала, жена, за която дребна трудност като неколкократно пропусната доставка у дома и необходимостта да отиде да си я вземе от офиса на куриерите, се оказва непоносим „стрес“, изискващ скъпа терапия и фармацевтично лечение. Ти някак смътно ме смяташе виновна и за това, че Кевин отказва да засуче от гърдата ми. Бях те лишила от живата картина на майчинството, от разкошния покой на неделните сутрини под завивките с препечена филийка с масло в ръка: синът суче, съпругата грее от щастие, гърдата излива обилието си върху възглавницата, а ти си принуден да станеш от леглото, за да вземеш фотоапарата.

Въобразявах си, че досега блестящо съм прикривала истинските си чувства по отношение на майчинството, пагубно блестящо. До голяма степен лъжата в брака се свежда просто до мълчанието. Въздържах се да не стоваря като трофей очевидната диагноза „следродилна депресия“ върху холната масичка, но дълбоко в себе си знаех, че е точно това. А междувременно си носех у дома огромен обем текстове за редактиране, от които успявах да направя едва няколко страници. Хранех се зле и спях зле, къпех се най-много веднъж на три дни. Не се срещах с никого и рядко излизах от къщи заради неприемливите гневни изблици на Кевин на публични места. И всеки ден бях изправена пред пурпурен кипеж от ненаситна ярост, докато си втълпявах с тъпо неразбиране: би трябвало това да ми харесва.

— Ако не се справяш сама, разполагаме със средства. — Ти се извисяваше над дивана със сина си на ръце като онези огромни селски фигури по съветските стенописи, символ на всеотдайност към семейството и родината. — Може да наемем някое момиче.

— А, забравих да ти кажа — промърморих. — Проведох конферентен разговор с офиса. Проучваме ще има ли търсене на пътеводител за Африка. Изглежда перспективно.

— Нямах предвид някой друг да отглежда сина ни, докато ти ловиш питони в Белгийско Конго — приведе се ти над мен и прошепна в ухото ми с плътен глас.

— В Заир — поправих те.

— Двамата сме заедно във всичко това, Ива.

— Тогава защо ти винаги си на негова страна?

— Той е само на седем седмици! Не е достатъчно голям дори да има страна!

Изправих се измъчено. Може и да ти се е сторило, че плача, но всъщност просто ми се навлажниха очите. Заклатушках се към банята не толкова за термометъра, колкото да подчертая факта, че ти не си отишъл да ми го донесеш. Въобразявах ли си, или наистина, когато се върнах с щръкнала от устата ми тръбичка, ти отново завъртя очи към тавана?

Внимателно разгледах живачната лента на светлината на лампата.

— Ето, ти погледни. Малко ми е размазано пред очите. — Ти разсеяно вдигна термометъра към светлината.

— Ива, всичко си оплескала. Сигурно си държала термометъра близо до крушка или нещо такова. — Тръсна го, за да се смъкне живачното стълбче, пъхна го отново в устата ми и отиде да смениш памперса на Кевин.

Аз се дотътрих до масичката за преповиване и ти подадох доказателството. Ти го провери и впери мрачен поглед в мен.

— Не е смешно, Ива.

— Какви ги говориш? — Този път бяха сълзи.

— Глупава шега е да нагряваш термометъра.

— Не съм го нагряла. Просто го пъхнах под езика си…

— Глупости, Ива, показва четиресет градуса.

— О!

Погледна ме. После погледна Кевин, за пръв път разкъсван между дълга си към двама ни. Побърза да го вдигнеш от масичката и го нагласи в креватчето толкова небрежно, че той обърка строгия график на своите представления и изпълни дневния си писък „мразя целия свят“. Ти не му обърна внимание с типичното си мъжество, което така обожавах.

— Ужасно съжалявам! — С едно движение ме вдигна от пода и ме понесе обратно към дивана. — Наистина си зле. Трябва да се обадим на Райнстийн, да те закарам в болница…

Спеше ми се, бях отпаднала, но помня как си помислих, че ми е отнело твърде много. Запитах се дали, ако термометърът беше показал само трийсет и осем градуса, щях да имам студен компрес на челото, чаша студена вода и три аспирина, а ти щеше да говориш с доктор Райнстийн по телефона.