Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (8)

13 декември 2000 г.

Скъпи Франклин,

Когато днес сутринта влязох във фирмата, тутакси заключих от озлобената намусеност на демократите, че казусът „Флорида“ е приключил. Разочарованието в двата лагера прилича на следродилна депресия.

Само че ако колегите ми и от двете страни са разочаровани, че въодушевяващият скандал е приключил, аз съм още по-разочарована, защото дори не споделям усещането за загуба, което обединява тях. Многократно умножена, тази самота прилича на преживяното от майка ми в края на войната, защото рожденият ми ден на 15 август съвпада с деня, когато Хирохито оповестява капитулацията на Япония. Медицинските сестри били толкова възторжени, че не обръщали внимание на нейните контракции. Докато слушала как в коридора пукат тапите на шампанско, майка ми сигурно се е чувствала печално изоставена. Много от съпрузите на медицинските сестри скоро щели да се върнат у дома, но татко нямало да си дойде. Страната може и да спечелила войната, но семейство Хачатурян от град Расин, Уисконсин, било изгубило.

По-късно мама сигурно се е чувствала също толкова неловко и когато започнала работа във фирмата за поздравителни картички (каквото и да е, само не в „Джонсън“). Колко зловещо: да изпращаш на други хора поздравления за сватбените им годишнини, но да не се налага да пъхнеш картичка в чантата си, когато наближи датата на твоята собствена брачна годишнина. Колебая се, дали да се радвам, че тази работа й подсказала идеята да започне свой бизнес с ръчно изработени поздравителни картички, което пък й дало възможност да се оттегли на Ендърби Авеню за постоянно. Ще кажа обаче, че картичката „По случай раждането на първото ти дете“, която тя направи специално за мен — облепена със син и зелен плат — беше просто прелестна.

Всъщност, когато съзнанието ми се проясни в болницата, си спомних за майка си и се почувствах неблагодарна. Татко беше лишен от шанса да я държи за ръка, както ме държеше ти. А когато живият ми съпруг ми беше подал ръката си, аз я бях смазала.

Все пак, всички знаем, че докато раждат, жените понякога стават много груби, затова се изкушавам да призная, че в разгара на събитията станах малко враждебна, и точка. След това веднага се засрамих и те целунах. По онова време лекарите не слагаха бебето веднага на майчината гръд още окървавено, затова разполагахме с няколко минути, преди да вържат пъпната връв и да го измият. Бях развълнувана, галех и стисках ръката ти, долепвах чело към меката извивка на лакътя ти. Още не бях поела в обятията си нашето дете.

Само че няма да ми се размине толкова лесно.

 

 

До 11 април 1983 година се мислех за изключителна личност. След раждането на Кевин обаче започнах да подозирам, че всички сме напълно обикновени. (В това отношение да се мислиш за невероятен е може би по-скоро правило, отколкото изключение.) Имаме конкретни очаквания към себе си в конкретни ситуации, нещо повече дори — имаме изисквания. Някои са дребни: ако ни организират парти изненада, да се престорим на доволни. Други са по-големи: ако почине родител, да скърбим. Тези очаквания обаче нерядко са съпътствани от страх, че в критичен момент ще се отклоним от общоприетите норми. Че ще получим по телефона новината за смъртта на майка си, но няма да изпитаме нищичко. Питам се дали въпросният кротък и неизразим мъничък страх не е по-силен от страха от лошата новина — страхът да не би да открием, че сме чудовища. Дано не те шокирам, но по време на брака ни аз живях с огромен ужас: че ако нещо се случи с теб, аз ще рухна. Винаги има обаче и една странна сянка, някакъв подсъзнателен страх, ако щеш, че няма да стане така — че весело ще отида да играя скуош още същия ден.

Всъщност причината, че този подсъзнателен страх рядко взема връх, се дължи на чисто доверие. Трябва да вярваш, че ако стане немислимото, отчаянието ще те сполети от само себе си, че скръбта например не е преживяване, което призоваваш, или умение, което трябва да усвояваш. Същото се отнася и за традиционната радост.

Ето защо дори трагедията може да се окаже съпроводена с нотка облекчение. Откритието, че съкрушителната мъка наистина е съкрушителна, ни вдъхва утеха относно нашата човечност (макар че с оглед на това докъде стигат хората, е странно да отъждествяваш утехата със състрадание и дори с емоционална компетентност.) Вземи например вчера, Франклин. Карах към офиса по шосе 9W, когато една фиеста зави надясно и изхвърли велосипедист на банкета. Предната дясна врата усука предната гума на колелото като прецел и метна велосипедиста през покрива на колата. Той се приземи в наглед невъзможна поза, беше като нарисуван от посредствен и неопитен художник. Вече бях подминала, но в огледалото видях, че три коли зад мен бяха отбили да помогнат.

Струва ми се извратено човек да намира утеха в подобно нещастие. Но вероятно нито един от шофьорите, спуснали се да звънят на спешния телефон, няма да познават лично велосипедиста, нито ще имат някаква полза от случилото се с него. Въпреки това те са достатъчно загрижени, за да си причинят още по-голямо неудобство и да се явят да свидетелстват в съда. Мен случилото се ме покърти дълбоко, физически дори — ръцете ми на волана трепереха, устата ми зееше пресъхнала. Но си намерих оправдание. Все още пребледнявам пред страданието на непознати хора.

Знам обаче и какво е да се отклониш от сценария. Парти изненада ли? Интересно защо избрах този пример. През седмицата, когато предстоеше да навърша десет, усетих, че нещо става. Имаше шушукане, инструктираха ме да не припарвам до един килер. И не стига това, ами Джайлс напяваше: „Страшно ще се изненадаш!“. През втората седмица на август знаех, че уреченият ден наближава, а когато настъпи, вече щях да се пръсна.

Рано следобед на рождения ми ден ме изпратиха в задния двор.

Каква изненада! А когато ме извикаха отново вътре, открих, че пет мои приятелки са се промъкнали през входната врата, докато аз съм се мъчила да надникна през дръпнатите пердета на кухнята. Седяха във вътрешната ни дневна на ниска масичка с хартиена дантелена покривка и с шарени картонени чинии, край която майка ми беше подредила еднакви картички с имената на всеки, изписани с изящната й професионална калиграфия. Имаше и купени от магазина празнични смехории: бамбукови чадърчета, свирки, които се развиваха и врещяха. Бяха поръчали торта, а майка ми беше боядисала лимонадата в яркорозово, за да изглежда по-празнично.

Тя със сигурност забеляза как лицето ми посърна. Децата никак не умеят да се прикриват. По време на тържеството бях разсеяна и мълчалива. Разтварях и прибирах чадърчето, но бързо ми омръзна, което беше странно. Страшно завиждах на другите момичета, които ходеха по разни купони с точно такива розово-сини чадърчета, където мен не ме канеха. Сега обаче узнах, че се продават в пликове по десет броя и могат да бъдат купени дори от хора като нас, а това понижи неописуемо тяхната стойност. Освен това не харесвах особено две от гостенките — родителите никога не са наясно с приятелите на децата си. Цялата торта беше покрита с глазура от захарен фондан, приличаше на пластмасова шайба и беше безвкусна — печивата на майка ми ги биваше повече. Имаше повече подаръци от обикновено, но за тях помня само, че бяха неописуемо разочароващи. Освен това преждевременно вкусих зрелостта, почувствах се в безизходица, което рядко се случва на децата — седяхме в една стая, а нямаше какво да нравим или да си кажем. Щом тържеството свърши, подът беше посипан с трохи и опаковки, аз надух гайдата.

Сигурно звуча като глезла, но не бях. Преди почти не празнувахме рождените ми дни. Обърна ли поглед назад, просто се чувствам жалка. Майка ми страшно се беше постарала. Отдавна не печелеше добре с работата си, трудеше се над една картичка повече от час, а я продаваше за четвърт долар — цена, която въпреки това предизвикваше мърморенето на клиентите й. С оглед на мизерната ни семейна икономика, разходите бяха огромни. Мама сигурно се е изумила. Друг родител на нейно място би ме напляскал по неблагодарното дупе. Какво си бях представяла, та партито изненада ме разочарова толкова?

Нищо. Нищо конкретно, нищо, което да формулирам мислено. И точно това беше проблемът. Очаквах нещо огромно и аморфно, грамадно и толкова прекрасно, че дори не можех да си го представя. А тържеството, което ми беше организирала майка ми, беше съвсем предсказуемо. Дори да беше довела духов оркестър и фокусници, пак щях да се разочаровам. Всяко разточителство щеше да ме разочарова, защото щеше да бъде конкретно и определено, едно нещо, а не друго. Щеше да бъде само каквото е.

Работата е там, че не знам как точно очаквах да се почувствам, когато за пръв път поднесох Кевин към гръдта си. Не бях очаквала нищо конкретно. Исках нещо, което не можех да си представя. Исках да се преобразя, исках да се пренеса другаде. Исках да се отвори врата и пред погледа ми да се ширне напълно непозната гледка. Чисто и просто копнеех за откровение, а то поради своята природа не може да бъде очаквано, то е обещание за нещо, в което още не си посветен. Извадих си обаче поука от десетия си рожден ден — че очакванията са опасни, когато са едновременно огромни и неясни.

Вероятно се представям в погрешна светлина. Разбира се, имах своите опасения, но имах високи очаквания към майчинството, иначе нямаше да се съглася да го преживея. Жадно попивах разказите на приятели: „Представа нямаш какво е да ти се роди дете“. Когато признавах, че не съм особено очарована от бебетата и малките деца, ме уверяваха: „И аз се чувствах така! Не понасях хлапетата на другите хора! Но е различно, съвсем различно, когато имаш свое дете!“. Това много ми допадаше — вероятността да се озова в друга страна, в непозната страна, в която безочливи злодеи се превръщаха като по чудо в отговор на „големия въпрос“, както се изразяваше ти. Всъщност може би дори съм представила неправилно отношението си към чуждите страни. Да, изпитвах умора от пътуванията и да, наистина винаги се борех с наследения си ужас, преди да се кача на самолет. Но когато за пръв път стъпих в Намибия, в Хонконг и дори в Люксембург, литнах като хвърчило.

„Преди не си давах сметка — довери ми веднъж Брайън, — че всъщност се влюбваш в децата си. Не просто ги обикваш. Влюбваш се в тях. Мигът, когато ги зърнеш за пръв път… е просто неописуем“. Все пак ми се иска да ми го беше описал. Ще ми се поне да беше опитал.

Доктор Райнстийн залюля бебето над гърдите ми и положи малкото същество с трогателна нежност — зарадвах се, когато най-сетне видях да я проявява. Кевин беше влажен, по шията му и в гънките на крайниците му имаше кръв. Неуверено го обгърнах с ръце. Разкривеното му лице изглеждаше недоволно. Тялото му беше отпуснато, а аз разтълкувах тази вялост единствено като липса на въодушевление. Инстинктът за сучене е един от малкото ни вродени инстинкти, но когато се озова точно пред моето набъбнало кафяво зърно, главата му се люшна настрани отвратено.

Продължих да опитвам, той продължи да се съпротивлява. Другото зърно също не му хареса. А аз през цялото време чаках. Дишах плитко и чаках ли, чаках. Ама нали всички казват… мислех си. А после съвсем ясно: внимавай с това „всички казват“.

Франклин, имах чувството, че… отсъствам. Търсех у себе си това ново и неописуемо чувство, както ровиш в пълно чекмедже с прибори и търсиш белачката за картофи, но колкото и да ровичках, каквото и да отмествах, чувството го нямаше. В крайна сметка, нали белачката за картофи винаги е в чекмеджето. Намира се под шпатулата, навряла се е в гънката на гаранционната карта за кухненския робот…

— Красив е — промърморих. Чувала бях да го казват по телевизията.

— Може ли? — попита ти стеснително.

Подадох ти бебето. Новороденият Кевин се беше въртял нещастно пред гърдата ми, но вдигна ръчичка към шията ти, сякаш е открил истинския си закрилник. Когато видях лицето ти, затворил очи и притиснал буза към новородения ни син, веднага осъзнах, дано не звучи твърде вятърничаво: ето това е белачката за картофи. Стори ми се толкова нечестно. Ти явно се давеше от щастие, от неизразимо изумление. Все едно те гледах как ближеш фунийка сладолед, от която не искаш да ми дадеш да опитам.

Надигнах се в леглото и ти ми го подаде неохотно, а в този момент Кевин ревна. Докато държах бебето, което все още отказваше да суче, отново ме връхлетя същото недоумение като на десетия ми рожден ден: ето ни тук, в тази стая, а нямаме какво да си кажем. Минутите се нижеха, Кевин скимтеше, лежеше отпуснат и от време на време проритваше раздразнено. Усетих наченките на нещо, което за свой ужас мога да нарека единствено отегчение.

О, моля те, недей. Знам какво ще кажеш. Че съм била изтощена. Родилните ми болки продължиха трийсет и седем часа и беше нелепо да си въобразявам, че ще изпитвам нещо друго освен изтощение и вцепенение. Нелепо беше да си представям фойерверки — бебето си е просто бебе. Ти би ме подканил да си спомня онази шантава история, която ти разказах за първото си пътуване в чужбина като студентка в Грийн Бей. Как бях стъпила на пистата в Мадрид и някак смътно се разочаровах, че в Испания също има дървета. „Разбира се, че в Испания има дървета!“, провикна се ти. Смутих се. Знаех, че там има дървета, но заради небето, земята и хората наоколо… ами, не ми се стори чак толкова различно. По-късно ти се позоваваше на този случай, за да илюстрираш, че винаги имам невъобразимо високи очаквания, че ненаситният ми апетит за екзотика е саморазрушителен, защото веднага щом се докосна до нещо извънземно, то се свързва с този свят и вече не се брои.

Освен това, успокояваше ме ти, не се става родител светкавично. Самата поява на бебето — при положение че доскоро не го е имало — е толкова объркваща, че аз най-вероятно още не смятам случилото се за реалност. Според теб бях зашеметена, това е. Просто бях зашеметена. Не безсърдечна или дефектна. Освен това, когато понякога човек се взира твърде съсредоточено в себе си и изучава собствените си чувства, те му убягват, не му позволяват да ги улови. Просто се стеснявах и се стараех прекалено. Бях изпаднала в нещо като емоционална парализа. Нима не бях видяла току-що, че тези спонтанни изблици на силна страст са въпрос на вяра? Значи вярата ми се беше поколебала. Бях допуснала подсъзнателният ми страх временно да надделее. Трябваше просто да се отпусна и да оставя природата да направи своето. И да си почина, за бога. Сигурна съм, че щеше да наговориш тези работи, защото и аз сама си ги наговорих. Но нищо не се промени в усещането ми, че нещата не са наред още от самото начало, че не изпълнявам програмата, че катастрофално съм подвела и нас двамата, и новороденото ни бебе. Че съм, честно казано, пълна аномалия.

Докато шиеха разкъсаните места, ти предложи отново да вземеш Кевин. Знаех, че трябва да се възпротивя, но не го сторих. Признателността ми, че съм се освободила от него, беше душегубна. Ако искаш да знаеш истината, бях гневна. Бях изплашена, срамувах се от себе си, но освен това се чувствах измамена. Исках си партито изненада. Мислех, че ако една жена не може да разчита на себе си да се издигне на висотата на подобен повод, значи не може да разчита на себе си за нищо. От този момент нататък светът не съществува. Просната по гръб и разкрачена, аз си обещах: може и да се съм изложила интимните си части на показ, но никога няма да разкрия пред никого на света, че раждането изобщо не ме развълнува. Ти имаше своето: „Никога, никога не ми казвай, че съжаляваш за нашето дете“, вече и аз си имах мое. Когато си спомняхме онзи миг в компания впоследствие, аз посягах към тази дума — неописуемо. Брайън беше прекрасен баща. Бих могла да заема за ден доза от нежността на моя добър приятел.