Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (7)

12 декември 2000 г.

Скъпи Франклин,

Днес не ми се стоеше в агенцията. Служителите минаха от безобидно съперничество към откровена война. Наблюдавам конфликтите в малкия ни офис, без да вземам страна, и сцените добиват леко комично и дистанцирано внушение, все едно гледаш телевизор с изключен звук.

Не проумявам как Флорида се превърна в обект на състезание, макар че рано или късно всичко в тази страна се превръща в обект на съревнование — в повечето случаи „рано“. Другите трима демократи подхвърлят реплики от типа „Джим Кроу“ на двамата войнствени републиканци, които са се събрали в дъното на задната стаичка и си шушукат, което останалите тълкуват като заговорнически шепот между фанатици. Интересно защо преди изборите никой не проявяваше и капка интерес към надпреварата, която всички очакваха да бъде доста скучна.

Тъй или иначе, днес се очакваше някакво решение на Върховния съд и радиото работеше цял ден. Взаимните упреци между служителите прелитаха толкова ожесточено и светкавично, че много клиенти, зарязани да чакат, просто си тръгнаха. Накрая и аз направих същото. Докато двамата консерватори голословно отстояват своята гледна точка, либералите винаги говорят от името на истината, справедливостта или човечността. Навремето бях твърда привърженичка на демократите, но отдавна вече не защитавам цялото човечество. Има дни, когато и себе си не мога да защитя.

Надявам се, че кореспонденцията ни няма да се превърне в оглушително самооправдаване, но се тревожа, да не би да ти се стори, сякаш подготвям почвата за признанието, че вината за Кевин е изцяло моя. Понякога наистина допускам да преглъщам обвиненията ненаситно. Но както казах — „допускам“. Има известно самоизтъкване в това вглеждане в личната вина, известна суета. Вината дава огромна сила и опростява нещата — не за околните и за жертвите, а най-вече за самите виновници. Внася ред. Поднася ясна поука, от която другите черпят утеха: „само ако тя не беше…“ и намеква, че е имало шанс трагедията да бъде избегната. Възможно е дори да се постигне крехък покой с поемането на пълната вина и понякога го забелязвам у Кевин, но администрацията на затвора нерядко го бърка с липсата на разкаяние.

За мен обаче това лакомо консумиране на вина не е полезно. Аз така и не успях да поема историята изцяло в себе си. Тя е по-голяма от мен. Нарани твърде много хора, лели и братовчеди, близки приятели, които изобщо не познавам и не бих познала, ако се срещнем. Не мога изведнъж да вместя страданието от толкова много семейни вечери на един-единствен празен стол. Не страдам, че снимката върху пианото е опетнена завинаги, защото нея са публикували вестниците, или че снимките на другите деца са свързани с поводи, демонстриращи по-голяма зрялост — завършване на колеж, сватби — докато неизменната снимка от гимназиалния годишник постепенно избледнява. Не съм запозната с постепенното разпадане на, допреди стабилни, бракове, не съм долавяла рано следобед сладникавия мирис на джин в дъха на допреди усърден агент на недвижими имоти. Не съм усещала тежестта на многобройните кашони, натоварени в камиона, след като квартал със зелени дъбове, ромолящи потоци и огласян от смеха на здравите деца на другите хора, само за една нощ става непоносим. Струва ми се, че за да бъде вината ми смислена, би трябвало мислено да потисна всички тези загуби. Обаче като в онези игри, които играеш с децата в колата по време на дълго пътуване: „Заминавам на пътешествие и ще си взема африканска антилопа, бъбриво бебе, врътлива въртиопашка…“, аз винаги пропускам едно-две неща преди края на азбуката. Започвам да си представям невероятно красивата дъщеря на Мери, късогледия син компютърен гений на семейство Фъргюсън, дългурестия червенокос син на семейство Корбит, който все преиграваше в училищните пиеси, а после си спомням и невероятно благосклонната учителка по английски Дейна Роко, и всичко се разпилява.

Разбира се, собствената ми неспособност да преглътна вината не означава, че другите въпреки това не ме товарят с нея, и аз охотно бих се превърнала в нейно вместилище, ако мислех, че това ще им бъде от полза. Мислите ми все се връщат на Мери Улфорд, чийто личен опит с несправедливостта засега беше доста еднопосочен. Сигурно бих могла да я определя като разглезена, тя наистина вдигна прекалено голяма олелия, когато Лора не влезе в отбора по лека атлетика, въпреки че дъщеря й, колкото и да е красива, беше физически мудна и изобщо не беше атлетична. Може би не е справедливо обаче да се смята за недостатък на характера, че нечий живот винаги е протичал по линията на най-малкото съпротивление. Нещо повече, Мери беше нетърпелива жена и подобно на моите колежки демократки демонстрираше склонност към негодувание. Преди онзи четвъртък имаше навика да отприщва това чувство — което иначе сигурно щеше да се трупа в нея взривоопасно — в кампании, целящи да принудят общинския съвет да постави пешеходна зебра еди-къде си или да забрани приютите за бездомни в Гладстон, поради което навремето отказът на средства за пешеходна пътека или пристигането на брадати скитници в покрайнините на града беше нейното разбиране за бедствие. Не съм сигурна как такива хора успяват да вникнат в истинските катастрофи, след като многократно са изливали целия си ужас върху уличното движение.

Ето защо ми е понятно как жена, спала дълго време неспокойно върху грахово зърно, трудно ще легне върху наковалня. Въпреки това е жалко, че тя не можеше да остане в спокойния и уютен кладенец на пълното неразбиране. О, съзнавам, че не можеш вечно да си изумен — нуждата да проумееш или поне да се престориш, че проумяваш, е твърде силна, но самата аз открих в съзнанието си просторен оазис на блажен покой. И се опасявам, че алтернативното възмущение на Мери, нейният фанатичен плам да бъде потърсена сметка от виновниците, е шумно място, което създава илюзията за пътуване, за крайна цел, но само докато въпросната цел остава непостижима. По време на гражданското дело се борех с импулсивното си желание да я дръпна настрани и обвинително да я предпазя: „Нали не си въобразявате, че ще се почувствате по-добре, ако спечелите?“. Всъщност бях убедена, че тя ще намери повече утеха, ако смайващо необоснованото дело за родителска небрежност бъде прекратено, защото тогава щеше да може да поддържа своята теоретична алтернативна вселена, в която стоварваше болката си върху една безразлична и коравосърдечна майка, която си го заслужаваше. Мери ми се струваше объркана относно същината на проблема, който не беше кой и за какво да бъде наказан. Проблемът беше, че дъщеря й е мъртва. Съчувствах й искрено, но болката не е нещо, което си в състояние да прехвърлиш другиму.

Освен това сигурно щях да бъда по-благоразположена към свръхсветското разбиране, че за всяко лошо нещо трябва да бъде отговорен някой, ако един прелюбопитен ореол на безукорност не обгръщаше същите тези хора, които явно си въобразяваха, че са заобиколени от всички страни с проводници на злото. Струва ми се, че точно хората, които са склонни да съдят строители, задето не са ги предпазили безукорно от разрушително земетресение, първи ще твърдят, че синът им се е провалил на теста по математика поради синдрома на дефицит на вниманието, а не защото е прекарал цялата предна вечер в зала за електронни игри, вместо да учи смесените дроби. Нещо повече, ако в основата на това обидчиво отношение към бедствието — отличителна особеност на американската средна класа — лежеше убеждението, че лоши работи просто не бива да се случват и точка, аз бих определила такава наивност като обезоръжаваща. Само че главното убеждение на тези ожесточени типове — които ненаситно зяпат тежките пътни катастрофи — май по-скоро е, че лошите неща не бива да се случват на тях самите. И последно, макар че, както знаеш, не съм особено религиозна, след като ми набиваха в главата всички онези православни щуротии като малка (за мой късмет, когато станах на единайсет, майка ми вече не можеше да ходи до църквата през четири пресечки и апатично отправяше молитви у дома), все още се изумявам как един вид същества са станали толкова егоцентрични, та за всички явления — от избухването на вулкани до глобалното затопляне — според тях са отговорни отделни представители на вида. А видът сам по себе си е творение — поради липсата на по-подходяща дума — на Бог. Аз лично бих спорила дали раждането на опасни деца също е Божие дело, но точно в това се изразяваше нашата защита в съда.

Отначало Харви мислеше, че трябва да потърся споразумение. Нали помниш Харви Ландсдаун, ти го мислеше за много самомнителен. И наистина е, обаче разказваше невероятни истории. А сега ходи на разни вечери и разказва истории за мен.

Харви наистина ме поразтърси, защото е много делови. В кабинета му заеквах и се отплесвах, а той разместваше листове, за да покаже, че губя неговото време и своите пари — все тая. Разминавахме се в разбирането си за истината. Той искаше същината. Аз смятах, че до същината се стига само ако събереш всички дребни и незавършени анекдоти, които се чуват на масата за вечеря и ти се струват безполезни, докато не ги струпаш наедно. Може би точно това се опитвам да направя, Франклин, защото макар да се стараех да отговарям прямо на въпросите му, когато произнасях простички оправдания като: „Разбира се, че обичам сина си“, имах чувството, че лъжа и че всеки съдия или съдебно жури ще усети.

Харви не даваше пет пари. Беше от онези адвокати, които смятат, че законът е игра, а не пиеса с поука. Убеждаваха ме, че точно такъв адвокат ми трябва. Харви обича да повтаря, че правотата никога не е печелила дело в съда, и дори остави у мен неясното усещане, че донякъде е в ущърб правдата да е на твоя страна.

Разбира се, изобщо не бях сигурна, че правдата беше на моя страна, а Харви се отегчаваше от моето кършене на ръце. Нареди ми да престана да се вайкам как изглеждат нещата отстрани и да се примиря с репутацията си на лоша майка, а на него самия явно изобщо не му пукаше дали наистина съм лоша майка. (А аз бях, Франклин. Бях ужасна майка. Дали някога ще ми простиш?) Аргументите му бяха чисто икономически и доколкото разбирам, точно така се разрешават много дела. Той смяташе, че може би ще успеем да обезщетим родителите и изобщо да не стигаме до съд срещу много по-ниска сума, отколкото би присъдило сантиментално жури. И най-важното съображение: нямаше гаранция, че ще бъдем компенсирани за разходите по делото, дори ако спечелим. Което означава, съобразих постепенно, че в тази страна, където си невинен до доказване на противното, някой може да ме обвини в каквото си поиска и аз ще платя стотици хиляди долари дори ако обвинението се окаже безпочвено, така ли? Добре дошла в Съединените американски щати, каза Харви весело. Ще ми се да можех да се наругая донасита пред теб. Харви не даваше пет пари за моя гняв. Намираше тези правни абсурди за забавни, защото на карта не беше заложена съдбата на неговата фирма, започнала от един-единствен самолетен билет с намаление.

Обърна ли поглед назад, виждам, че Харви е бил съвсем прав — за парите де. И оттогава размишлявам защо въпреки разумния съвет на адвоката си, допуснах Мери да заведе в съда делото си срещу мен. Явно съм била ядосана. Струпаше ми се, че дори да съм направила нещо нередно, вече съм солидно наказана. Нито един съд не можеше да ми даде по-тежка присъда от този безсмислен живот в сбутаната ми къща с пилешките гърди със зеле, трептящата светлина на халогенните лампи и механичните ми посещения през две седмици в Чатам… Или пък още по-зле: почти шестнайсет години съвместен живот със син, който твърдеше, че не иска да му бъда майка, и който почти всекидневно ми даваше основателна причина да не искам да ми бъде син. Въпреки това трябваше да се досетя, че щом осъдителната присъда на съдебните заседатели не облекчи скръбта на Мери, една по-снизходителна присъда никога нямаше да избави и мен от усещането за съучастие. И трябва да призная, че явно до голяма степен съм била мотивирана от отчаяната нужда да бъда публично оневинена.

За жалост, не копнеех за публично оневиняване и може би точно затова седя тук нощ подир нощ и се опитвам да си спомня всяка уличаваща подробност. Погледни този жалък субект: тя е зряла и щастливо омъжена жена на почти трийсет и седем години, научава, че е бременна за първи път, и едва не припада от ужас — реакция, която прикрива от възторжения си съпруг с карирана лятна рокля. Благословена с чудото на нов живот, жената вместо това предпочита да се вторачи в забранената чаша с вино и разширените си вени. Мята се из дневната под звуците на безвкусна попмузика, без да се замисля за нероденото си бебе. В момент, когато би следвало да усеща дълбоко в себе си кой е истинският смисъл на думата „наш“, тя предпочита да се безпокои дали бебето, което предстои да се роди, е „нейно“. Дори отвъд момента, когато вече би трябвало да си е научила урока, тя продължава да дърдори за някакъв филм, в който раждането на човешко същество се бърка с изхвърлянето на огромна ларва. И е лицемерка, на която е невъзможно да угодиш: след като признава, че кръстосването на земното кълбо не е загадъчното вълшебно пътешествие, за каквото го е представяла някога — че тези повърхностни странствания всъщност са станали монотонни и изтощителни — в мига, в който това скиторене се оказва застрашено поради нуждите на друго същество, тя започва да припада по своя безметежен предишен живот, в който е описвала дали младежките хостели в Йоркшър предлагат оборудвани кухни. И най-лошото е, че преди злополучният й син да оцелее от негостоприемния климат в нейната тясна и неохотна утроба, тя прави нещо, което ти, Франклин, намираш за отвратително: капризно променя желанието си, като че ли децата са някакви дрешки, които може да пробваш у дома и да върнеш в магазина, след като се огледаш критично в огледалото и кажеш: не, много съжалявам, обаче не ми стои добре.

Признавам, че портретът, който рисувам тук, не е привлекателен, всъщност не помня кога за последен път се почувствах привлекателна — за себе си или за някой друг. Години преди да забременея, в бар „Белият кон“ във Вилидж срещнах млада жена, с която бях учила в колежа в Грийн Бей. Не бяхме говорили оттогава, тя наскоро беше родила първото си дете и беше толкова потисната, че почти веднага започна да излива отчаянието си. Набита, с необичайно широки рамене и къдрава черна коса, Рита беше привлекателна жена във физическия смисъл. Без никакво поощрение от моя страна ми обясни каква безукорна физика имала, преди да зачене. Ежедневно ходела на фитнес и мускулите й имали съвършен релеф — съотношението между мастна тъкан и мускулна маса на тялото й било направо невероятно, а насищането на кръвта й с кислород било отлично. Бременността й обаче… била ужасна. Вече не й било приятно да тренира и се наложило да спре. Станала пълна развалина, едва се изправяла от легнало положение, камо ли да направи три нормални серии коремни преси. Налагало се да започне от нулата, че и по-зле… Тази жена беше бясна, Франклин, вреше и кипеше, не спираше да говори за коремните си мускули и не спомена нито името на бебето си, нито пола, възрастта или баща му. Помня, че станах, извиних се, че отивам до бара, и се измъкнах, без да се сбогувам с Рита. Най-унизителното беше, че избягах не само защото тя говореше самовлюбено и безчувствено, а защото звучеше като мен.

Вече не съм сигурна дали съжалявах за първото ни дете още преди да се роди. Трудно ми е да си припомня онзи период, без да помрача спомените с огромното съжаление, което изпитвах през следващите години, съжаление, което разкъсва границите на времето и нахлува в периода, когато Кевин още го нямаше, затова не ми се искаше той да изчезне. Съвсем не ми се иска обаче и да разкрасявам собствената си роля в тази трагична история. Твърдо съм решила да поема отговорността за всяка своя своенравна мисъл, за всяка проява на раздразнителност, за всеки себичен миг, но не за да струпам всички обвинения върху себе си, а за да призная, че това е по моя вина, онова също, но ето тук прокарвам границата и отвън нея, Франклин, това, това и това не е по моя вина.

Боя се обаче, че за да прокарам тази граница, трябва да стигна до ръба.

До последния месец ми беше почти забавно да съм бременна. Бях толкова наедряла, че глупавата новост на това състояние ми беше приятна, а за жена, която открай време съзнателно се стреми да поддържа безукорно изящество, превръщането в крава дойде като облекчение. Получих представа как живеят другата половина от хората, защото 1998 година беше първата, през която според официалните данни дори повече от половината население на САЩ страдаше от наднормено тегло.

Кевин се роди две седмици по-късно от термина. Като обърна поглед назад, ме обзема суеверното усещане, че той е протакал още в утробата, че се е криел. Може би не бях единственият участник в този експеримент, който е имал резерви.

Защо теб никога не те измъчваха тревожни опасения? Налагаше се да те убеждавам да не му купуваш толкова много зайчета, колички и плетени одеялца още преди раждането. Ами ако нещо се обърка? Не е ли по-добре човек да се подготвя за най-лошото? А ти възразяваше, че да предвиждаш нещастие е все едно да си го просиш. (Затова, докато си представях по-лош близнак на пращящото от здраве и щастливо момченце, което очакваше ти, аз допуснах подмененото дете да се появи на бял свят.) Бях майка, прехвърлила трийсет и пет, която държеше ембрионът да бъде изследван за синдрома на Даун, а ти категорично възразяваше. Твърдеше, че получаваш само някаква вероятност в проценти. Да не искаш да кажеш, че ако е едно на 500, ще поемеш риска, но ако е едно на петдесет, ще прекъснеш бременността и ще започнеш наново? Разбира се, че не, отговорих. Едно на десет тогава. Едно на три. Къде е пределът? Защо да се принуждава човек да прави такъв избор?

Аргументите ти бяха убедителни, но се питам дали зад тях не се спотайва недотам обмислената романтична представа за живота с дете инвалид — един от онези непохватни, но умилителни дарове от бога, който учи родителите, че животът е нещо повече от това да си умен, чиста душа, която задушаваш с ласкава обич, каквато проявяваш към домашен любимец. Зажаднял да погълнеш чудатия генетичен коктейл, забъркан от нашата ДНК, ти сигурно си кокетирал с вероятността да получиш допълнителни точки за саможертва: оказва се, че ти трябва свръхчовешко търпение, когато на нашето скъпо глупаче му бяха нужни шест месеца да се научи да си връзва обувките. Закрилнически настроен и великодушен, ти откри у себе си привидно бездънен кладенец на щедрост, от който твоята съпруга — „утре заминавам за Гвиана“ — никога не черпи, и накрая престана да търсиш места за снимки, за да се посветиш по-пълноценно на тригодишното си дребосъче. Всички съседи възхваляваха твоето примирение да извлечеш най-доброто от изпитанието, което ти е поднесла съдбата, зрелостта да посрещаш спокойно ударите, които други представители на нашия вид и класа биха приели като съкрушително бедствие. Ти отчаяно копнееше да се впуснеш в бащинството, нали? Да скочиш от скалата, да застанеш на кладата. Толкова ли непоносим беше за теб съвместният ни живот, толкова ли беше скучен?

Не съм ти казвала, но направих изследването тайно. Оптимистичният резултат (около едно на сто) отново ми позволи да избягам от огромните различия помежду ни. Аз бях придирчива. Подходът ми към майчинството беше условен, а условията бяха строги. Не исках да бъда майка на слабоумно или парализирано дете. Видя ли някоя от онези изтощени жени, които бутат в количка неподвижното си дете с мускулна дистрофия към поредната водна терапия в болницата в Наяк, сърцето ми се къса. Всъщност честният списък на децата, които не бих желала да отглеждам, включваше всичко от слабоумен зеленчук до нелеп дебелан, и едва ли щеше да се събере на една страница. Сега, като се замислям обаче, грешката ми не беше, че направих изследването тайно, а че почерпих увереност от резултатите от него. Доктор Райнстийн не предлагаше изследвания за злоба, за злостно безразличие или за вродена низост. Ако имаше такива, колко ли риба щяхме да хвърлим обратно в морето.

Що се отнася до самото раждане, винаги съм се правила на голям храбрец по отношение на болката, което само показваше, че никога не съм страдала от мъчителна болест, не съм си чупила и една кост, нито съм оцелявала от тежка катастрофа. Честно казано, Франклин, не знам защо се мислех за толкова корава. Все едно бях Мери Улфорд на физическия свят. Разбирането ми за болка беше изградено от набодени пръсти на краката, ожулени лакти и менструални крампи. Знаех как понаболява тялото след първия ден от сезона по скуош, но нямах представа какво е някоя машина да ти отреже ръката или автобус на Седмо авеню да ти премаже крака. Въпреки това ние охотно вярваме на чуждите митове, колкото и да са невероятни. Ти прие спокойната ми реакция на порязаните пръсти в кухнята — прозрачен опит да спечеля възхищението ти, скъпи — като достатъчно доказателство, че със същия стоицизъм ще избутам образувание с големината на печено ребро през отверстие, в което преди това не е прониквало нищо по-голямо от наденичка. От само себе си се разбираше, че ще откажа упойка.

Ако ще животът ми да зависи от това, не проумявам какво се опитвахме да докажем. Ти от своя страна може би виждаше в мен невероятна героиня. Аз сигурно се бях оставила да ме въвлекат в онова съперничество между жените, свързано с раждането на деца. Дори скромната съпруга на Брайън, Луиз, съобщи гордо, че е издържала двайсет и шест часови родилни мъки с Кайли само на успокоителен чай от малинови листа — скъпоценен факт от семейната съкровищница, който тя повтори по три различни повода. Тъкмо подобни явления увеличават броя на участничките в курса по естествено раждане, на който се записах в „Ню Скул“, макар да се обзалагам, че много от жените, които твърдяха „Искам да усетя какво е“, най-вероятно са се огънали и още след първата контракция са молели за епидурална упойка.

Не и аз. Не бях храбра, но бях упорита и горделива. Инатът е нещо много по-трайно от смелостта, макар и не толкова красиво.

Затова, когато вътрешностите ми за пръв път се усукаха като мокър чаршаф и очите ми леко се изцъклиха, аз се ококорих изумено и стиснах устни. Впечатлих те със спокойствието си. Това целях. Отново обядвахме в „Бийч Хаус“ в аз реших да не довършвам чилито си. Ти демонстрира сходно хладнокръвие, като дояде залъка си царевичен хляб, преди да се запътиш към тоалетната, за да донесеш купчинка току-що нагънати хартиени салфетки. Водата ми беше изтекла — литри или поне така ми се стори — и бях намокрила цялата пейка. Ти плати сметката и дори не забрави да оставиш бакшиш, преди да ме поведеш за ръка към мансардата ни и постоянно да поглеждаш часовника си. Нямаше да се изложим, като се появим в болница „Бет Израел“ часове, преди разкритието ми да е достатъчно голямо.

Късно следобед, докато ме караше по Канал Стрийт със своя яркосин пикап, ти мърмореше, че всичко ще бъде наред, макар че нямаше откъде да знаеш. Докато ме приемаха, ми направи впечатление колко обикновено е състоянието ми — медицинската сестра се прозя и така затвърди решимостта ми да се докажа като образцова пациентка. Щях да смая доктор Райнстийн със своята категорична прагматичност. Знаех, че това е естествен процес, и нямаше да правя фасони. Затова, когато се превих от следващата контракция, сякаш току-що изневиделица бях получила дясно кроше, само изпухтях.

Всичко това беше нелепо и напълно безполезно. Нямаше никаква причина да се стремя да впечатлявам доктор Райнстийн, която бездруго не харесвах особено. Ако целях да накарам теб да се гордееш, ти така или иначе щеше да получиш син — достатъчна награда, за да изтърпиш малко писъци и грубост. Може би дори щеше да е полезно да проумееш, че жената, за която си се оженил, е простосмъртна, обожава удобството и мрази да страда, поради което разумно иска упойка. Вместо това пусках измъчени шеги от носилката си в коридора и те държах за ръката. А по-късно ти ми каза, че едва не съм счупила въпросната ръка.

О, Франклин, вече е безполезно да се преструвам. Беше ужасно. Може и да съм способна да посрещам твърдо някои видове болка, но издръжливостта ми се крие в прасците и ръцете, а не между краката. Онази част от тялото си никога не съм свързвала с издръжливост, всъщност с нищо толкова неприятно като физическото натоварване. Часовете се точеха и аз заподозрях, че просто съм прекалено възрастна за родилка, че с наближаването на четиресетте вече не съм достатъчно еластична за нов живот. Доктор Райнстийн отбеляза превзето, че съм тясна, все едно е недостатък, а петнайсет часа по-късно, ме сряза отчаяно и строго: „Ива! Наистина трябва да направиш усилие“. Ето колко я впечатлявах.

Двайсет и четири часа по-късно по слепоочията ми се стекоха няколко сълзи и аз побързах да ги изтрия, за да не ги видиш. Неведнъж ми предлагаха епидурална упойка и решителният ми отказ започна да изглежда налудничав. Бях се вкопчила в него, все едно най-важното беше да издържа изпитанието, а не да родя невръстен син. Докато отказвах иглата, бях победител.

В крайна сметка заплахата за Цезарово сечение свърши работа. Доктор Райнстийн заяви недвусмислено, че има и други пациентки в кабинета си и че е разочарована от моето посредствено изпълнение. Изпитвах свръхестествен ужас от това да разпорят тялото ми. Не исках белега и, подобно на Рита, признавам го със срам, се страхувах за коремните си мускули, освен това процедурата беше като от филм на ужасите.

Затова наистина направих усилие и в този момент се наложи да призная, че съм се съпротивлявала на раждането. Богато огромната топка плът се приближаваше към тесния проход, аз я засмуквах обратно. Защото болеше. Адски болеше. В курса в „Ню Скул“ ти набиват в главата, че болката е нещо хубаво, че трябва да й се оставиш, да се отдадеш на напъна, но едва докато лежах по гръб си дадох сметка колко идиотски съвет е това. Болката била нещо хубаво, а? Обзе ме презрение. Всъщност не съм ти го казвала преди, но емоцията, над която се съсредоточих, за да премина отвъд критичния праг, беше ненавистта. Адски ми беше противно да лежа разчекната като земеделски експонат и някакви непознати да надничат между свитите ми колене. Мразех острото мише лице на доктор Райнстийн и нейното рязко и властно поведение. Мразех и себе си, задето съм се съгласила на този унизителен цирк, при положение че си бях толкова добре преди и точно в този момент можех да съм във Франция. Отричах се от всичките си приятелки, които преди споделяха своите резерви относно сектора на услугите или с половин уста ме питаха за последното ми пътуване в чужбина, но вече месеци наред дрънкаха за стрии и лекарства против запек или ми поднасяха с весела заплашителност страховити истории за смъртоносна прееклампсия и аутистични деца, които по цял ден само се поклащат напред-назад и си лапат ръцете. Повдигаше ми се и от твоето неизменно оптимистично изражение. Много ти беше лесно да искаш да станеш татко, да купиш цяла менажерия плюшени играчки, докато аз се окръглях като свиня, аз се превръщах в благовидна трезвеница, която се тъпчеше с витамини, аз гледах как гърдите ми се раздуват, раздалечават и болят, а преди бяха малки и стегнати, аз щях да се разкъсам, докато прокарвам цяла диня през проход, широк колкото градински маркуч. Наистина те мразех с твоето утешително мърморене и гъгнене, искаше ми се да престанеш да ми попиваш челото с онази влажна кърпа, сякаш има някакъв ефект, и май съзнавах, че причинявам болка на ръката ти. И да, мразех и бебето — което още не ми беше донесло нито надежда за бъдещето, нито история, нито удовлетворение и отгръщане на нова страница, а само грозота, неудобство и грохотен дълбок трус от дъното, който разтърсваше цялата ми представа коя съм всъщност.

Отвъд този праг ме посрещна червена и пареща болка, която ми отне дори ненавистта. Разпищях се, но пет пари не давах. В онзи момент бих направила всичко, за да престане болката: бих заложила фирмата си, бих продала детето в робство, бих обрекла душата си на ада.

— Моля ви — отроних задъхано, — моля ви, направете ми упойка!

— Вече е късно за това, Ива — обади се доктор Райнстийн. — Трябваше да кажеш по-рано. Бебето вече се е показало. За бога, не се отказвай сега.

И после изведнъж всичко приключи. По-късно се шегувахме колко дълго бях издържала и как молех за облекчение чак накрая, но в същото време и не беше никак смешно. В мига на раждането свързвах Кевин със собствените си ограничения — не само със страданието, но и с поражението.