Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (6)

9 декември 2000 г.

Скъпи Франклин,

Знам, че ти писах едва вчера, но искам да се отчета за пътуването си до Чатам. Кевин беше в особено войнствено настроение и веднага ме обвини:

— Ти никога не си ме искала, нали?

Преди да го изолират като пале, което хапе, Кевин не ме е разпитвал за мен самата, затова възприех въпроса като обещаваща проява. О, той попита е тревожно униние, сновейки в клетката си, но това се случва, когато ти „писне от една и съща скапана история“. Явно и преди си е давал сметка, че все пак имам свой живот, за да започне да го руши с такова настървение. Сега обаче беше осъзнал, че притежавам и воля: бях избрала да родя дете, имах и други стремежи, които неговата поява вероятно бе осуетила. Това интуитивно разбиране влизаше в огромно противоречие с медицинската диагноза за „неспособност за емпатия“, затова прецених, че той има нужда от откровен отговор.

— Мислех, че искам — отговорих. — А баща ти те искаше… отчаяно.

Отместих поглед. На лицето на Кевин веднага се изписа ленив сарказъм. Може би не трябваше да изтъквам точно отчаяната ти нужда. Аз обичах твоите копнежи, лично се бях възползвала от твоята ненаситна самота. Само че децата намират тази жажда за тревожна, а Кевин обикновено превръщаше безпокойството в презрение.

— Мислела си, че искаш — повтори той. — Но си променила мнението си.

— Мислех, че се нуждая от промяна. Но никой не желае промяна към нещо по-лошо.

Кевин доби тържествуващ вид. От години се мъчеше да ме изкуши да се държа злобно, а аз оставах делова. Представянето на емоциите като факти — каквито те са всъщност — е крехка защита.

— Майчинството беше по-трудно, отколкото очаквах — обясних. — Бях свикнала да виждам летища, морски гледки, музеи, а изведнъж се оказах затворена в едни и същи стаи с конструктор „Лего“.

— Но аз правех всичко по силите си да те забавлявам — каза той с безжизнена усмивка, сякаш провесена на две куки.

— Очаквах, че ще бърша повърнато, ще пека коледни сладки. Нямаше как да очаквам… — Погледът на Кевин ме предизвикваше. — Нямаше как да очаквам, че ще е нужно такова усилие дори да изградя привързаност към теб… — постарах се да се изразя възможно най-дипломатично. — Мислех… — Поех глътка въздух. — Мислех, че това се получава непринудено.

— Непринудено ли! — възкликна той подигравателно. — Човек не се събужда всяка сутрин непринудено.

— Вече не — съгласих се печално. Ежедневният опит на Кевин беше сходен на моя. Времето виси от плещите ми като смъкната кожа.

— Някога хрумвало ли ти е, че може пък и аз да не съм те искал? — коварно попита той.

— Други родители нямаше да ти харесат повече. Каквито и професии да имаха, ти щеше да ги мислиш за глупави.

— Ами писането на пътеводители за евтини туристи? Търсенето на поредния завой с обратен вираж за реклама на джип „Чероки“? Признай, че това е адски глупаво.

— Ето, виждаш ли? — избухнах. — Честно, Кевин, ти щеше ли да се искаш? Ако има някаква справедливост на този свят, един ден ще се събудиш и ще видиш себе си в бебешката люлка до леглото си!

Вместо да се отдръпне или да отвърне на удара, той просто омекна. Тази негова особеност е присъща повече на възрастни хора, отколкото на деца: очите се помътняват и натежават, мускулите се отпускат. Такава пълна апатия, че можеш да се продъниш в нея.

Мислиш, че съм се държала подло с него, затова се е затворил. Не съм съгласна. Според мен той иска да се държа лошо с него, както някои хора се щипят, за да се уверят, че са будни, и ако не друго, Кевин омекна разочарован, че най-сетне му отправях няколко обидни забележки, а той не усещаше нищо. Освен това подозирам, че се дължеше на представата „да се събудиш до самия себе си“ — тя предизвика реакцията му, защото точно това му се случва и е причина всяка сутрин да му бъде толкова трудна. Франклин, не познавам друг човек — да, човек се запознава с децата си — който да смята съществуването си за бреме или за оскърбление. Ако си въобразяваш, че грубостта ми към нашето момче е причина за неговото ниско самомнение, лъжеш се. Виждах същия навъсен поглед в очите му и когато беше на една годинка. Всъщност има доста високо мнение за себе си, особено откакто се превърна в знаменитост. Съществува огромна разлика между това да не се харесваш и нежеланието да бъдеш на този свят.

На раздяла му подхвърлих кокал:

— Наистина се борих със зъби и нокти да ти дам фамилията си.

— Е, спестих ти грижите. Старият Хача…? — заваляно изломоти той. — Благодарение на мен вече всички в страната знаят как се пише името.

 

 

Знаеш ли, че американците зяпат бременните жени? В тази страна от „първия свят“ с ниска раждаемост, бременността е новина, и във време, когато гърди и дупе, истинска порнография, има на всяка будка за вестници, бременността предизвиква натрапчиво интимни представи за разтворени бедра, инконтиненция и хлъзгава пъпна връв. Докато коремът ми се издуваше, поглеждах надолу към Пето Авеню и невярващо си давах сметка, че всеки един от тези хора е излязъл от женско влагалище. Наум използвах най-грубата дума, за да подчертая какво имам предвид. Като предназначението на гърдите, и това е един от онези очевадни факти, които се правим, че не забелязваме.

Въпреки това навремето минижупите ми караха мъжете да се обръщат, затова започнах да се изнервям от погледите на непознати в магазините. Освен интереса и възторга, понякога забелязвах на лицето им и лека тръпка от погнуса.

Мислиш, че е твърде силно казано. Аз не. Забелязал пи си колко много филми представят бременността като паразитиране, като тайно колонизиране? „Бебето на Розмари“ беше само началото. В „Пришълецът“ противно извънземно същество се измъква от корема на Джон Хърт. В „Мимикрия“ жена ражда половинметрова ларва. По-късно „Досиетата X“ превърнаха в обичаен мотив кървавата поява на кръглооки извънземни същества от корема на хора. Във филмите на ужасите или в научнофантастичните филми гостоприемникът е погълнат или временно колонизиран, изконсумиран напълно, за да може някое кошмарно същество да оцелее в тази черупка.

Съжалявам, но не аз съм направила тези филми, и всяка жена, чиито зъби са се развалили, чиито кости са изтънени, чиято кожа се е изопнала, познава унищожителната цена на деветмесечното гостоприемство. Направо ме влудяват научнопопулярните филми, които показват как сьомгата се устремява срещу течението, за да изхвърли хайвера си, но после се разпада — люспите й окапват, очите й се забулват. През цялото време, докато бях бременна с Кевин, се борех с представата за Кевин, с разбирането, че съм се превърнала от шофьора в превозното средство, от стопанката на къщата в самата къща.

От физическа гледна точка преживяването беше по-лесно, отколкото очаквах. Най-голямото оскърбление през първите три месеца беше леката пълнота, която като нищо можеше да мине за слабост към десертчетата „Марс“. Лицето ми се окръгли, смекчиха се андрогенните остри черти и станаха по-момичешки. Лицето ми изглеждаше по-младо, но според мен — и по-глупаво.

Не знам защо толкова късно забелязах как ти просто предполагаш, че детето ни ще носи твоята фамилия, при положение че дори за собственото му име не бяхме на едно мнение. Ти предложи Ленард или Питър. Когато контрирах с Енгин, Гарабет или Селим — на дядо ми по бащина линия, ти си лепна същото толерантно изражение, каквото надявах аз, когато дъщерите на Брайън ми показваха играчките си. Накрая каза:

— Нали не предлагаш да кръстя сина си Гарабет Пласкет?

— Не — отвърнах. — Гарабет Хачатурян. Звучи по-добре.

— Звучи като име на дете, което няма никаква връзка с мен.

— Интересно, на мен Питър Пласкет ми звучи по същия начин.

Бяхме в „Бийч Хаус“, онзи очарователен малък бар на ъгъла на Бийч Стрийт, който, опасявам се, вече не съществува, и аз се бях понаквасила с портокалов сок, макар че там сервираха и невероятно вкусно чили.

Ти забарабани с пръсти.

— Не може ли поне да изключим Пласкет-Хачатурян?, защото когато фамилии с тирета почнат да се женят помежду си, децата им ще носят всички имена от телефонния указател. И понеже така и така някой ще загуби, най-добре е да се придържаме към традицията.

— Според традицията, жените в някои щати не са имали право на собственост докъм седемдесетте години на двайсети век. Пак според традицията в Близкия изток жените ходят издокарани с черни чували, а в Африка им изрязват клитора като хрущял…

Ти ми натъпка устата с царевичен хляб.

— Стига лекции, скъпа. Не обсъждаме женското обрязване, а фамилията на детето си.

— Мъжете все кръщават децата на себе си, без да са свършили нищичко. — От устата ми се посипаха трохи. — Време е за промяна.

— Но защо промяната да е в мой ущърб? Боже, не мислиш ли, че американските мъже са направили достатъчно компромиси в полза на жените? Точно ти се оплакваш, че са ревливи педерасти, които се тъпчат с кишове.

Скръстих ръце и включих тежката артилерия:

— Баща ми е роден в концентрационен лагер в Дейр ез-Зор. В лагерите върлували всякакви болести и арменците нямали почти никаква храна и дори вода — невероятно е, че бебето е оцеляло, защото тримата му братя умрели. Баща му Селим бил застрелян. Две трети от роднините на майка ми, семейство Сарафян, били заличени и дори историята им не е запазена. Извинявай, че ще прибягна до старшинството, обаче англосаксонците не са застрашен вид. Моите предци са били системно избивани, а никой изобщо не отваря дума за това, Франклин!

— Милион и половина души! — вметна ти и размаха буйно ръце. — Даваш ли си сметка, че онова, което младотурците сторили на арменците през хиляда деветстотин и петнайсета година, е подсказало на Хитлер идеята за Холокоста?

Аз го изгледах гневно.

— Ива, брат ти има две деца. Само в Съединените щати живеят един милион арменци. Никой няма да изчезне.

— Но на теб ти пука за твоята фамилия, защото е твоя. И на мен ми пука за моята… струва ми се по-важно.

— Родителите ми ще се разстроят. Ще решат, че нарочно не давам на детето тяхното име. Или че съм под чехъл. Ще ме помислят за глупак.

— Значи искаш да се сдобия с разширени вени заради един Пласкет? Отвратително име!

Ти се засегна.

— За пръв път казваш, че не харесваш името ми.

— Това широко „а“ е толкова гръмко и просташко…

— Просташко!

— Просто е ужасно американско. Напомня ми за дебелите туристи с носов изговор в Ница, чиито деца вечно искат сладолед. И които ще извикат: „Скъпа, погледни онзи Плааааскет“, а всъщност думата е френска и трябва да се произнася „пласке“.

— Не е никакво „пласке“, антиамериканска позьорка такава! Пласкет е малък, но стар и уважаван шотландски род и аз с гордост ще предам това име на децата си! Сега разбирам защо не го взе, когато се оженихме. Ти мразиш името ми!

— Извинявай. Знаеш, че в известен смисъл обичам името ти дори и само защото е твоето…

— Знаеш ли какво — предложи ти, защото в тази страна засегнатата страна винаги се ползва с предимство, — ако е момче, ще бъде Пласкет, ако е момиче, кръсти го Хачатурян.

Избутах панерчето с хляба и боднах пръст в гърдите ти.

— Значи за момичето ти е все едно. Ако беше иранец, сигурно нямаше да я пуснеш и на училище. Ако беше индиец, щеше да я продадеш на някой непознат за една крава. Ако беше китаец, щеше да я умориш от глад и да я заровиш в задния двор…

Ти вдигна ръце.

— Тогава, ако е момиче, ще се казва Пласкет! Но при едно условие: никакви Гара-сувлаки щуротии за името на момчето. Нещо американско, ясно?

Договорихме се. И мисля, че взехме правилното решение. През 1996 година четиринайсетгодишният Бари Лукайтис убива учител и двама ученика и взема всички от класа за заложници в Моузес Лейк, Вашингтон. Година по-късно тринайсетгодишният Тронийл Мантъм застрелва момче в своята прогимназия, защото му дължи четиресет долара. На следващия месец шестнайсетгодишният Еван Рамзи убива ученик и директора на училището и ранява още двама в Бетъл, Аляска. Същата есен шестнайсетгодишният Люк Удам убива майка си и двама ученика, и ранява седем човека в Пърл, Мисисипи. Два месеца по-късно четиринайсетгодишният Майкъл Карнийл застрелва трима ученика и ранява петима в Падюка, Кентъки. На следващата пролет, през 1998 година тринайсетгодишният Майкъл Джонсън и единайсетгодишният Андрю Голдън откриват стрелба в своята гимназия, убиват един учител и четирима ученици, и раняват десет в Джоунсбъро, Арканзас. Месец по-късно четиринайсетгодишният Андрю Уърст убива учител и ранява трима ученици в Единбъро, Пенсилвания. Следващия месец в Спрингфийлд, Орегон, петнайсетгодишният Кип Кинкъл заколва двамата си родители, убива двама ученици и ранява двайсет и пет. През 1999 година, само десет дни след един конкретен четвъртък, единайсетгодишният Ерик Харис и седемнайсетгодишният Дилан Клиболд поставят бомби в гимназията си в Литълтън, Колорадо, и откриват стрелба, при която убиват един учител и дванайсет ученици, раняват двайсет и трима, след което се застрелват. Така че младият Кевин… по твой избор… се оказа толкова американец, колкото са Смит и Уесън.

Що се отнася до фамилията, синът ни повече от всеки друг в моето семейство обезсмърти името Хачатурян.

 

 

Като много от съседите ни, които се възползват от някоя трагедия, за да се откроят сред тълпата — робство, инцест, самоубийство — аз подръпвах етническата струна за по-силен ефект. Вече знам, че човек не бива да трупа дивиденти от трагедията. Вероятно само незасегнатите, ситите и задоволените са способни да ламтят за страданието като за марково яке. Аз охотно бих дарила историята си на „Армията на спасението“, да я носи друга повлекана, която се нуждае от повече колорит.

А името? Мисля, че просто исках да направя бебето свое. Не можех да се отърся от усещането, че съм присвоена. Дори когато отидох на ултразвук и д-р Райнстийн очерта с пръст помръдваща маса на монитора, си помислих: кой е това? Макар да бе непосредствено под кожата ми и да плуваше в един друг свят, образуванието ми изглеждаше далечно. Изобщо има ли чувства ембрионът? Не подозирах, че ще продължавам да си задавам същия въпрос и когато Кевин е на петнайсет.

Признавам, че когато д-р Райнстийн ми показа петънцето между краката му, сърцето ми се сви. Макар че съгласно уговорката ни официално в утробата си носех един Хачатурян, името не беше достатъчно да свърже детето с майката. Компанията на мъже ми беше приятна — допадаше ми тяхната практичност, бях склонна да бъркам агресивността с откровеност и презирах финеса — никак не бях сигурна какво изпитвам към момчетата.

Когато бях на осем или на девет години и майка ми за пореден път ме изпрати да свърша нещо трудно, полагащо се на възрастен човек, ме нападнаха група момчета, не много по-големи от мен. О, не ме изнасилиха, вдигнаха ми роклята и ми смъкнаха гащичките, замериха ме с малко пръст и избягаха. Но въпреки това се уплаших. И като по-голяма заобикалях единайсетгодишните хлапета в парка — извърнати към храстите с разкопчани панталони, мятащи похотливи погледи през рамо, подсмихващи се. Още преди да имам свое момче, изпитвах дълбок и неподправен страх от момчета. А днес просто се страхувам от всички, струва ми се.

Колкото и да се вторачваме в двата пола, за да се размажат очертанията и да ги превърнем в копия един на друг, малко сърца ще се разтуптят учестено от кикота на ученички. Само че всяка жена, която минава покрай група опиянени от тестостерон момчетии, без да ускори крачка, извърнала очи, за да не възприемат погледа й като предизвикателство или покана, без да въздъхне вътрешно от облекчение на следващата пресечка, е зоологична глупачка. Момчето е опасно животно.

Така и не се запитах дали за мъжете е различно. Може би вие прозирате през другите, долавяте личния им страх дали е нормално пенисът ти да е извит, прозрачното им перчене един пред друг (макар че аз точно от това се боя). Със сигурност новината, че предстои една от тези ужасии да живее под собствения ти покрив, толкова те радваше, че се налагаше да поприкриваш въодушевлението си. Заради пола на бебето, ти го чувстваше много повече твое, твое, твое.

Честно да ти кажа, Франклин, собственическото ти отношение беше дразнещо. Ако пресичах улицата не както трябва, ти не се тревожеше за моята безопасност, а се възмущаваше от безотговорността ми. Така наречените от теб „рискове“, които поемах — самата аз ги смятах за съвсем обикновено ежедневие — ти възприемаше като пренебрежително отношение към твое лично притежание. Кълна се, всеки път, когато излизах, ти леко се навъсваше, все едно изнасям нещо безценно твое, без да питам.

Дори не ми позволяваше да танцувам, Франклин! Един следобед моята лека, но безмилостна тревога се поразсея, за щастие. Пуснах си Speaking in Tongues на „Токинг Хедс“ и започнах енергично да се поклащам из оскъдно обзаведената ни мансарда. Още свиреше първата песен от албума, Burning Down the House, и аз дори не се бях запотила, когато асансьорът изтрака и ти влетя. Вдигна игличката на грамофона твърде рязко и одраска плочата, затова впоследствие игличката прескачаше, зацикляше на „… а ти какво очакваше, скъпа“ и никога не стигаше до „… ей сега ще се възпламеня“, ако не я побутна леко с показалец.

— Ей! Какво правиш? — възкликнах.

— Какви ги вършиш, по дяволите?

— Ами, забавлявам се поне веднъж. Забранено ли е?

Стисна ме за ръката.

— Да не искаш да пометнеш? Или просто ти е приятно да предизвикваш съдбата?

Откопчих се.

— Доколкото ми е известно, бременността не е затвор.

— Подскачаш, катериш се по мебелите…

— О, я стига, Франклин. До неотдавна жените работели на полето чак до края и когато дойде моментът да родят, просто клякали сред лехите със зеленчуци. Навремето бебетата наистина се раждали сред зелките…

— Навремето смъртността на родилките и на бебетата била главоломно висока!

— Теб какво те интересува смъртността на родилките? Стига да извадят бебето с туптящо сърце от безжизненото ми тяло, ти пак ще си на седмото небе от щастие.

— Отвратително!

— В отвратително настроение съм — заявих мрачно и се пльоснах на дивана. — А се чувствах страхотно преди татенцето доктор да се прибере.

— Още два месеца. Толкова ли е трудно да я караш по-полека заради доброто на друго човешко същество?

Боже, вече ми беше дошло до гуша да живея „заради доброто на друго човешко същество“.

— Явно не е важно дали аз съм добре.

— Няма причина да не слушаш музика, но не толкова силно, та Джон под нас да задумка по тавана. — Постави игличката в началото на А страна и намали звука толкова, че Дейвид Бърн зазвуча като Мини Маус. — Просто седи и си тактувай с крак като нормална бременна жена.

— Ами не съм сигурна. Току-виж вибрацията стигне до малкия лорд Фаунтлерой и смути спокойния му сън. И не трябва ли да слушаме Моцарт? Може би „Токинг Хедс“ не се препоръчват. Вероятно, ако му пуснем Psycho Killer, ще му внушим лоши помисли. Най-добре направи справка.

Ти проучваше всякакви съвети за родители: за дишането, за поникването на зъбките, за отбиването от кърмене, докато аз четях история на Португалия.

— Още се самосъжаляваш, Ива. Мислех, че хората съзряват, когато станат родители.

— Ако знаех, че означава това за теб — постигането на някаква скучна и фалшива зрялост, щях да преосмисля нещата.

— Никога не го казвай — предупреди ме ти и лицето ти пламна. — Твърде късно е за съмнения. Никога, никога не ми казвай, че съжаляваш за нашето дете.

Избухнах в сълзи. След като бях споделила с теб най-мръснишките си сексуални фантазии, скандално престъпващи хетеросексуалните норми, а в отговор ти ми разкри собствените си похотливи мисли, все неща, които се смущавам да спомена тук… как така помежду ни се появи нещо, което не бива „никога, никога“ да казвам?

„… а ти какво очакваше, скъпа…… а ти какво очакваше, скъпа…“

Плочата беше започнала да прескача.