Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (3)

28 ноември 2000 г.

Скъпи Франклин,

Политическият цирк във Флорида не дава никакви признаци да приключва. Всички в офиса са се наежили заради някаква щатска служителка, която се гримира прекалено силно, и част от превъзбудените ми колеги предричат „конституционна криза“. Съмнявам се, макар да не следя подробностите. Прави ми впечатление, че в заведенията хората се ругаят, а преди се хранеха мълчаливо, но според мен го правят не защото се чувстват застрашени, а защото се усещат в безопасност. Само държава, която се смята за неуязвима, може да си позволи да превърне политическите вълнения в забавление.

Но след като едва успяха да избегнат пълното унищожение в епоха, която все още има живи свидетели (знам, че ти е омръзнало да се говори за това), малцина американци от арменски произход споделят самодоволното усещане за сигурност на своите сънародници. Родена съм през август 1945 година, когато последиците от две отровни гъби създадоха у нас поучителна представа за ада. Кевин е роден по време на тревожното обратно броене през 1984 година — много се страхувахме тогава, както сигурно помниш, и макар че аз се присмивах на хората, които вземаха присърце напосоки избраното от Джордж Оруел заглавие на романа му, тези цифри наистина поставиха началото на мъчително време за мен. Онзи четвъртък се случи през 1999 година, която преди това мнозина смятаха за края на света. И нима не беше така?

Откакто ти писах за последен път, тършувам в мансардата на паметта си и се опитвам да открия първоначалните си резерви относно майчинството. Спомням си куп страхове, но не всички бяха основателни. Ако бях направила списък с отрицателните страни на това да си родител, вътре нямаше да фигурира „синът ни може да се окаже убиец“.

По-скоро щеше да изглежда ето така:

1. Караници.

2. По-малко време за нас двамата. (Дори „никакво“ време за нас двамата.)

3. Други хора. (Родителски срещи. Преподавателки по балет. Непоносимите приятели на децата и техните непоносими родители.)

4. Превръщането ми в крава. (Бях слаба и предпочитах да си остана слаба. По време на бременността снаха ми се сдоби с разширени вени и не се отърва от тях, а изгледите прасците ми да се превърнат в синкави корени на дървета ме ужасява неописуемо много. Затова си мълча. Суетна съм, поне бях навремето, а една от проявите е да се преструвам, че не съм.)

5. Неестествен алтруизъм: принудата да вземам решения с оглед на ползата за друг човек. (Голямо прасе съм.)

6. Намаляване на пътешествията ми. (Обърни внимание: „намаляване“, не „прекратяване“.)

7. Умопомрачителна скука. (Намирам малките деца адски глупави. Още от самото начало си го признавах.)

8. Безполезен социален живот. (Не съм провела нито един смислен разговор, ако в стаята присъства и петгодишното дете на някоя приятелка.)

9. Сриване на общественото положение. (Аз съм уважаван предприемач. А ако водя и дете, всеки мъж, когото познавам — както и всяка жена, което е вече потискащо — няма да ме приема толкова сериозно.)

10. Разплащане. (Майчинството изплаща дълг. Но кой иска да изплати дълг, от който може просто да избяга? Няма спор, бездетните хора са в известен смисъл печеливши. Освен това каква полза да изплащаш дълга си не на когото трябва? Само крайно извратена майка би се чувствала възнаградена от факта, че животът на дъщеря й също е отвратителен.)

Доколкото си спомням, това бяха дребнавите опасения, които претеглях предварително. Постарах се да не замъгля тяхната потресаваща наивност с онова, което се случи в действителност. Очевидно е, че причините да остана бездетна — каква смазваща дума — се свеждаха до пренебрежими неудобства и незначителни жертви. Бяха себични, злобни и дребнави, затова съставителката на подобен списък, която предпочита да запази своето подредено, задушливо, статично и безизходно съществуване на изсъхнало семейно дърво, е не само недалновидна, но и отблъскваща личност.

Но докато размишлявам над този списък сега, установявам, че колкото и изобличителни да са обичайните резерви по отношение на майчинството, те са и практични. В крайна сметка, в наше време, когато децата вече не орат на полето, нито се грижат за нас в преклонните ни старини, няма никаква разумна причина да ги имаш, затова е удивително, че въпреки разпространението на ефективна контрацепция някои хора все още избират да се възпроизвеждат. В сравнение с любовта, историята, удовлетворението, вярата в „човешкото“, съвременните стимули приличат на дирижабли: огромни, надути и малобройни; те са оптимистични, великодушни и дори неразбираеми, но злокобно неоснователни.

Години наред очаквам у мен да се появи онзи вездесъщ импулс, онзи наркотичен копнеж, който неустоимо привлича бездетните жени към детските колички на непознати хора в парковете. Искаше ми се хормоналната принуда да ме удави, да се събудя един ден, да те прегърна, да посегна към теб и докато онова черно цвете цъфти зад очите ми да отправя молитва да ме оставиш с дете. („С дете“: този израз вдъхва топлота, той е архаично, но и нежно признание, че в продължение на девет месеца където и да отидеш ще имаш компания. „Бременна“ за разлика от това е тежка и издута дума, и в моите уши открай време е предвестник на лоша новина: „Бременна съм“. Инстинктивно си представям как шестнайсетгодишно момиче на масата — бледо, нездраво, зарязано от някой негодник — се мъчи да сподели с майка си тъкмо най-големия й страх.)

Какъвто и да е стимулът, той така и не ми подейства, а това ме караше да се чувствам измамена. Когато неудържимото желание да стана майка не ме обзе до трийсет и петата ми година, аз се притесних, че ми има нещо, че нещо липсва. Когато на трийсет и седем родих Кевин, вече се терзаех дали примирявайки се с този свой недостатък, не бях подсилила случайния, вероятно чисто химически недостиг и не го бях превърнала в недостатък от Шекспиров мащаб.

 

 

Какво тогава ме накара да се реша? Ами, на първо място ти. Защото макар че „ние“ уж бяхме щастливи, ти всъщност не беше, не напълно, и аз явно съм го усетила. В живота ти имаше празнота, която аз не успявах да запълня. Имаше работа, която те устройва — тършуваше в неоткрити конюшни или оръжейни складове, търсеше подходящото поле, около което да се издигне ограда от дървени греди, да има вишневочервен силоз и крави на бели и черни петна („Крафт“, чието сирене за сандвичи уж било от „истинско мляко“), сам определяше работното си време, сам определяше перспективите си. Харесваше ти да търсиш места за снимки, но не ти беше най-любимото нещо на света. Ти обичаше хората, Франклин. Затова, когато те видях как си играеш с децата на Брайън, как ги закачаш с играчките маймунки и се възхищаваш на отмиващите се татуировки, аз копнеех да ти дам шанс и ти да се запалиш, както аз навремето горях с работата си за пътеводителя… или „сърцеводителя“, както казваше ти.

Помня как веднъж се опита да ми обясниш със запъване какво не ти подхожда — не чувството, не думите. Реториката на чувствата открай време поражда неловкост у теб, но това е съвсем различно от неловкостта заради самите чувства. Ти се опасяваше, че прекомерният анализ накърнява чувствата, както нараняват саламандър едрите и непохватни длани, боравещи грубо с него.

Бяхме в леглото, все още в онази сводеста мансарда в Трайбека с вечно разваления скрибуцащ асансьор. Прашна, подобна на огромна хралупа, неподразделена на отделни помещения с масички, мансардата винаги ми е напомняла на скривалището, което с брат ми си изработихме от вълниста ламарина в Расин. Любихме се и аз вече се унасях, но изведнъж се сепнах и седнах в леглото. След десет часа трябваше да хвана самолет за Мадрид, а бях забравила да наглася будилника. Направих го и после забелязах, че лежиш по гръб с отворени очи.

— Какво има?

Ти въздъхна.

— Не знам как го правиш. — Докато се настанявах, готова да изслушам поредното хвалебствено слово за изумителния си авантюризъм и смелост, ти явно си усетил грешката ми, защото побърза да уточниш: — Да заминаваш. За толкова дълго. Да ме оставяш.

— Но на мен не ми е приятно.

— Едва ли.

— Франклин, не съм създала фирмата си, за да избягам от твоите лапи. Не забравяй, че тя съществува отпреди да те познавам.

— О, трудно мога да го забравя.

— Това ми е работата!

— Не се налага да бъде.

Надигнах се.

— Ти да не би…

— Не. — Нежно ме побутна отново да легна. Разговорът не се развиваше според плана ти, а си личеше, че план има. Търкулна се, заби лакти от двете страни на тялото ми и допря челото си до моето за кратко. — Не искам да ти отнемам поредицата книги. Знам колко държиш на нея. И точно в това е проблемът. Аз на твое място не бих могъл да го правя. Не бих могъл утре да стана да летя за Мадрид и да опитам да те убедя да не ме посрещаш на летището три седмици по-късно. Може би един-два пъти, но не непрекъснато.

— Би могъл, ако се налагаше.

— Ива, и двамата знаем, че не се налага да работиш.

Извъртях се. Беше съвсем близо до мен, стана ми топло и се чувствах приклещена между лактите ти.

— Вече сме говорили за това…

— Не често. Твоите пътеводители имат огромен успех. Би могла да наемеш колежанчета да обикалят евтините хотели вместо теб. И бездруго правят голяма част от проучванията, нали така?

Подразних се, вече бяхме обсъждали въпроса.

— Ако не ги държа изкъсо, лъжат. Казват, че са проверили и че еди-кой си хотел още го бива, а всъщност отиват да се напият, без да си мръднат пръста. После се оказва, че пансионът има нов собственик и е нападнат от въшки или пък се е преместил на нов адрес. Получавам оплаквания от велосипедисти, изминали сто километра, но вместо жадувания хотел, заварват офис на застрахователна компания. Бесни са, и то основателно. Ако шефката не им стои на главата, някои от студентите ще изгубят голяма част от доходите си. Най-голямата ценност на пътеводителя ми е неговата репутация…

— Би могла да наемеш човек и за проверките на местата. Следователно, утре заминаваш за Мадрид, защото така искаш. И в това няма нищо лошо, само че аз не бих го направил, не бих могъл. Знаеш ли, че непрекъснато мисля за теб, докато те няма? Като по разписание мисля какво ядеш, с кого се срещаш…

— И аз мисля за теб!

Ти се засмя напълно искрено, не искаше да се караме. Пусна ме и отново се излетна по гръб.

— Глупости, Ива. Ти мислиш дали магазинчето за фалафели на ъгъла ще издържи до следващото издание на пътеводителя и как точно да опишеш цвета на небето. И в това няма нищо лошо. Само че в такъв случай ти явно не изпитваш към мен същото, което аз изпитвам към теб. Ето това се опитвам да ти обясня.

— Наистина ли твърдиш, че не те обичам, колкото ти ме обичаш?

— Не ме обичаш по същия начин. Не е свързано със силата на чувствата. Ти винаги… — потърси точната дума — … запазваш нещо само за себе си. Може би ти завиждам за това. То е нещо като тайни запаси. Заминаваш от тук и започва да действа другата сила. Обикаляш Европа или Малайзия, докато запасите ти привършат, и тогава се прибираш у дома.

Честно казано, ти ме описа такава, каквато бях, преди да се запозная с теб. Навремето бях самостойна ефективна единица като сгъваемите четки за зъби, които прибираш в кутийка. Знам, че имам склонност да ограждам с прекадено романтичен ореол онези времена, само че земята под нозете ми гореше, особено в началото. Още бях дете. Хрумването за пътеводителя се роди по средата на първото ми пътуване в Европа, за което си бях взела твърде малко пари. Идеята за пътеводител за туристи бохеми с ограничен бюджет ми даде цел, без която животът ми би бил чаша кафе, която пиеш твърде дълго. След това навсякъде ходех с оръфан бележник, записвах цените на единичните стаи, има ли топла вода, говорят ли служителите английски, запушват ли се тоалетните.

Не е трудно човек да забрави това сега, когато пътеводителят ми има толкова силна конкуренция, но в средата на шейсетте пътешествениците разчитаха предимно на „Блу Гайд“, предназначен за хора на средна възраст и от средната класа. През 1996 година, когато първото издание на „По вятъра из Европа“ се изчерпи само за една нощ, усетих, че съм напипала нещо. Ще ми се да вярвам, че съм проницателна, но и двамата знаем, че по-скоро извадих късмет. Нямаше как да предвидя модата да обикаляш света с раница на гръб и не бях демограф лаик, за да се възползвам преднамерено от сякаш светкавично навършилите пълнолетие деца на бейби бума, които все не ги свърташе на едно място и в онази епоха на благоденствие разчитаха на издръжка от бащите си. Те оптимистично си въобразяваха, че ще обиколят Италия с двеста долара, и отчаяно се нуждаят от съвет как да удължат максимално пътешествието, на което тате не е бил склонен да ги пусне. Допусках, че следващият изследовател ще бъде толкова уплашен, колкото бях аз, че ще притеснява да не го изпревари някой, както се притеснявах аз понякога, и бях склонна да рискувам хранително отравяне, само и само да не се налага неопитният пътешественик да повръща през цялата си вълнуваща първа нощ в чужбина. Не целя да се представя като благотворителка, просто обяснявам, че написах пътеводител, какъвто бих искала да използвам самата аз.

Въртиш очи. Звучи ти банално и може би е неизбежно точно онова, което най-напред те привлича у някого, впоследствие да те дразни. Имай малко търпение.

Знаеш, че открай време се ужасявам от вероятността да стана като майка си. Любопитното е, че двамата с Джайлс научихме думата „агорафобия“ чак след като навършихме трийсет, а мен открай време ме озадачава строгата дефиниция, която неведнъж проверявах в речника: „страх от открити или от публични пространства“. Доколкото можех да преценя, не беше подходящо описание на нейното състояние. Майка ми не се страхуваше от футболни стадиони, тя се страхуваше да излиза от къщата, освен това ми се струва, че я плашеха не само откритите, но и затворените пространства, с изключение на Ендърби Авеню номер 137 в Расин, Уисконсин. Само че май няма термин за това състояние (ендърбифилия?). Когато обяснявам състоянието на майка си като агорафобия, хората поне разбират защо тя все поръчва храна у дома.

„Каква ирония! — чувала съм да казват безброй пъти. — А ти си обиколила целия свят!“ Други пък се наслаждават на симетрията на противоположностите.

Ще бъда откровена обаче. Аз много приличам на майка си. Може би защото като дете винаги изпълнявах поръчки, за които бях твърде малка и които поради това ме плашеха. Още осемгодишна ме пращаха да купувам уплътнители за мивката в кухнята. Принуждавайки ме от ранна възраст да изпълнявам ролята на нейна пратеница, майка ми успя да породи и у мен същия несъразмерен страх дори от незначително общуване с външния свят, който изпитваше и самата тя на трийсет и две години.

Не помня нито едно пътуване в чужбина, което наистина ми се е искало да предприема, но да не ме е било страх и да не съм се опитвала с всички сили да се измъкна. От вратата ме избутваха вече поетите ангажименти: закупен билет, поръчано такси, потвърдени многобройни резервации, а за да се подсигуря допълнително, винаги обсъждах пътуването с приятели преди излиятелното сбогуване. Дори вече на борда щях да бъда блажено щастлива, ако широкофюзелажният самолет пори стратосферата цяла вечност. Кацането беше мъчение за мен, мъчение беше и намирането на първата нощувка, макар че отдихът — моето лично копие на Ендърби Авеню — сам по себе си беше блаженство. В крайна сметка се пристрастих към тази поредица от шеметни страхове, чиято кулминация беше главоломното гмуркане в ново легло. Цял живот се принуждавам да върша разни неща. Никога не съм ходила в Мадрид просто защото обичам паеля, Франклин, а всяко от онези проучвателни пътувания, които според теб използвах, за да се измъкна от тежките окови на битовото ни спокойствие, в действителност беше ръкавица, която хвърлях сама на себе си и се заставях да вдигна. Радвах се, че съм успяла да замина, но никога не ме радваше самото заминаване.

С течение на времето неприязънта ми намаля, а лекото раздразнение се преодолява по-лесно. Когато се научих да откликвам на предизвикателството, което сама си отправях — да доказвам непрекъснато, че съм независима, способна, подвижна и зряла — страхът постепенно се преобърна: единственото, което ме ужасяваше повече от поредното пътуване до Малайзия, беше оставането у дома.

Аз се страхувах не само да не стана като майка си, страхувах се да стана майка. Страхувах се да бъда непоколебимата и неизменна котва, трамплин за нов млад авантюрист, на чиито пътешествия може би щях да завиждам и чието бъдеще все още е незакотвено и неотбелязано на карта. Страхувах се да не се превърна в онази типична фигура на прага — раздърпана и пълничка — която маха за сбогом и изпраща въздушни целувки, докато раницата влиза в багажника; която се обръща самотно, за да превърти ключа и да измие няколкото съда в мивката, докато тишината в стаята премазва като рухнал таван. Страхувах се не толкова да замина, колкото да не се окажа изоставена. А колко често го бях причинявала на теб, бях те зарязвала с трохите от прощалната ни вечеря и се бях втурвала към очакващото ме такси. Така и не ти казах колко съжалявам, задето те принуждавах да преживяваш мимолетна смърт при всяко мое многократно дезертьорство, нито се възхитих, че ти изразяваше напълно оправданото си усещане за изоставеност съвсем рядко, само с по някоя саркастична забележка.

Франклин, изпадах в пълен ужас при мисълта за дете. Преди да забременея, когато си представях как преди лягане чета приказки за вагончета с усмихнати лица по прозорците или как пъхам каша между отпуснати меки устни, сякаш си представях друг човек. Ужасявах се да не би да се сблъскам с един затворен и студен човек, със собствената си себичност и липса на великодушие, със собственото си гъсто и лепкаво възмущение. Колкото и заинтригувана да бях от „обръщането на нова страница“, изгледите да попадна безвъзвратно в клопката на нечий друг живот, ме хвърляха в ужас. И съм убедена, че тъкмо този ужас ме сграбчи, както ръбът на пропаст те подмамва да скочиш. Накрая тъкмо непостижимостта и непривлекателността на целта ме привлякоха към нея.