Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (28)

8 април 2001 г.

Мой най-скъпи Франклин,

Не знам дали следиш събитията, но преди около седмица китайски изтребител се блъсна в американски разузнавателен самолет над Южнокитайско море. Китайският пилот вероятно се удавил, а повреденият американски разузнавателен самолет кацнал на китайския остров Хайнан. Явно е под въпрос кой кого е блъснал. Избухна дипломатическа война и Китай държи като заложници двайсет и четиримата от екипажа, защото очаква извинение, моля ти се. Нямам сили да следя подробно тази история, но ме заинтригува, че световният мир (както го наричат) зависи от една проява на разкаяние. Преди да се науча да се ориентирам в тази материя, може би положението щеше да ме ядоса. Ами извинете се, щом така ще върнат заложниците. Днес обаче въпросът за разкаянието ми се струва по-мащабен и не изпитвам нито изненада, нито разочарование, че проблеми от изключително значение зависят от него. Освен това засега главоблъсканицата около Хайнан е сравнително проста. Много по-често обаче поднесеното извинение не връща никого.

В моето съзнание напоследък политиката се разпадна на рояк от малки лични истории. Може би вече не вярвам в нея. Важни са само хората и какво се случва с тях. Дори този скандал във Флорида за мен лично се свежда до един мъж, който още от дете иска да стане президент и стигнал толкова близо до целта, че вече я предвкусвал. Свежда се до един човек, до неговата тъга и отчаяние, че е невъзможно да върнеш времето назад и да броиш гласовете отново и отново, докато лошите новини най-накрая не се превърнат в добри. До болезненото му нежелание да се примири. И аз като него мисля много по-малко за търговските рестрикции и за бъдещата продажба на оръжие в Тайван, отколкото за двайсет и четири млади мъже в непозната сграда с непознати миризми, които получават огромни порции храна, съвсем различна от китайските ресторанти у дома, които спят лошо, защото си представят най-лошото: обвинение в шпионаж и перспективата да изгният в китайски затвор. Междувременно дипломатите си разменят злостни комюникета, които не стигат до заложниците. Млади хора, които са жадували за приключение, докато то не им се случило.

Понякога изпитвам благоговение пред младежката си наивност: да унивам, че в Испания има дървета, да се отчайвам, че във всяка неизследвана територия има храна и климат. Мислех си, че искам да отида другаде. Глупаво си приписвах неутолима жажда по екзотичното.

Е, Кевин ме отведе в наистина непозната страна. Сигурна съм, защото според собственото ми определение истински непознатата страна е онази, която поражда у теб болезнен и несекващ копнеж да се прибереш у дома.

 

 

Премълчах някои от тези дребни и наистина чуждоземни преживявания. Което не ми е в стила. Нали помниш как навремето обичах, като се върна от чужбина, да ти сервирам разни дреболии, обикновени неща, но наистина местни, които можеш да намериш само ако посетиш страната, като например че в Тайланд не завиват хляба в двата края, а отгоре.

Първата дреболия, която премълчах, вероятно ме уличава в най-обикновено високомерие. Би трябвало да ти имам повече доверие, защото изпълнението на Кевин очевидно имаше предумисъл. В друг живот той можеше да порасне и да има хубава кариера, например да организира големи професионални конференции, всичко, което изисква силни организационни умения и способност за решаване на проблеми. Следователно дори ти разбираш: не е съвпадение, че онзи четвъртък беше осъществен три дни, преди той да навърши възрастта, на която вече подлежи на пълната тежест на закона. Кевин може и да беше на практика на шестнайсет в онзи четвъртък, но в правен смисъл беше на петнайсет, следователно щатът Ню Йорк щеше да подходи по-снизходително към присъдата му, дори ако решат все пак да го съдят като възрастен. Кевин със сигурност беше проучил, че законът не закръгля, за разлика от баща му.

Въпреки това адвокатът му намери доста убедителни вещи лица, които разказаха за тревожни медицински аномалии. Обикновено потиснат и благ мъж на петдесет започва да взема прозак, преживява рязка личностна промяна, получава параноя и деменция, застрелва цялото си семейство и накрая се самоубива. Питам се дали ти някога си се хващал за фармацевтичната сламка. Че нашият добър син се е оказал сред малцината нещастници, които имат силна реакция към антидепресантите, и вместо да го разведрява, лекарството го е потопило в още по-дълбок мрак. Защото аз наистина известно време се мъчех да го повярвам, особено докато траеше процесът на Кевин.

Макар че тази линия на защита не го спаси напълно и не го постави под психиатрична грижа, както се смяташе отначало, присъдата на Кевин беше малко по-снизходителна благодарение на съмнението за химически дисбаланс, което адвокатът му внуши на всички. След процеса, на който Кевин получи седем години, аз благодарих на адвоката му Джон Годард пред сградата на съда. Всъщност не му бях признателна — седем години не ми изглеждаха никак малко — но оценявах факта, че Джон беше направил всичко по силите си при толкова неприятна задача. Търсейки нещо съществено, на което да се възхитя, аз го похвалих за новаторския подход към делото. Казах, че никога не съм чувала да се твърди, че прозак има психотично въздействие върху някои пациенти, нито пък съм позволявала на Кевин да го пие.

— О, не благодарете на мен, а на Кевин — отговори непринудено Джон. — И аз не бях чувал за такава психоза. Стратегията беше негова идея.

— Но… той не е имал достъп до лаборатория, нали?

— Не, не преди задържането си. — За миг ме изгледа с искрено съчувствие. — Честно казано, почти не си мръднах пръста. Той разполагаше с всички данни. Дори ми даде имената и местоработата на вещите лица. Много умно момче имате, Ива.

Не прозвуча радостно обаче… а потиснато.

 

 

Що се отнася до втората подробност — като имам предвид как вършат нещата в онази далечна страна, където петнайсетгодишни деца убиват свои съученици — премълчах, но не защото ти нямаше да си в състояние да го поемеш. Просто не исках да подлагам на това нито себе си, нито теб, макар че до днес следобед живеех в постоянен страх да не би станалото да се повтори.

Случи се може би три месеца след онзи четвъртък. Кевин вече беше осъден, а аз отскоро бях започнала механичните си съботни посещения в „Клаверак“. Все още не се бяхме научили как да разговаряме един с друг и времето се точеше мъчително. По онова време той се преструваше, че му се натрапвам с посещенията си, че се ужасява, когато наближи моментът да отида, и се радва, когато си тръгвам, че истинското му семейство е тук, вътре, заедно с почитателите му сред непълнолетните престъпници. Когато му съобщих, че Мери Улфорд току-що е завела гражданско дело, с учудване установих, че той не само не злорадства, а възнегодува още по-силно. Както щеше да отбележи по-късно: защо аз да се окича със заслугите? Затова го попитах не е ли достатъчно, че съм изгубила съпруга и дъщеря си, а сега и да ме съдят? Той изсумтя, че се самосъжалявам.

— Ами ти? Ти не ме ли съжаляваш?

Той сви рамене.

— Нали се измъкна от цялата история непокътната? Без драскотина.

— Нима? — попитах. — И защо така?

— Когато изнасяш представление, не избиваш публиката — отговори той невъзмутимо, въртейки нещо в дясната си длан.

— Искаш да кажеш, че си ме оставил жива за отмъщение? — Бяхме отвъд фазата да обсъждаме отмъщение за какво.

Вече не можех да говоря за нищо, свързано с онзи четвъртък, и се канех пак да мина на въпроса за храната, когато погледа ми отново привлече предметът, който Кевин все прехвърляше от ръка в ръка и го мачкаше енергично с пръсти, като че ли е броеница. Наистина исках да сменим темата, пет пари не давах за играчката му — но ако бях приела неспокойното му мърдане за признак на морално смущение в присъствието на жената, чиито близки е избил, печално грешах.

— Какво е това? — попитах. — Какво държиш?

С тънка и лукава усмивка той разтвори длан и ми показ талисмана си с гордостта на хлапе, спечелило на игра на стъклени топчета. Изправих се толкова рязко, че столът ми се катурна на пода. Не се случва често да погледнеш някой предмет и той също да те погледне.

— Само да си посмял да ми скроиш отново този номер! — предупредих го дрезгаво. — Направиш ли го, няма да стъпя повече тук. Чуваш ли?

Той разбра, че говоря сериозно. И така се сдоби със силен амулет, който да го предпазва от привидно досадните посещения на мамански. Фактът, че повече не съм виждала стъкленото око на Силия, вероятно говори, че посещенията ми, общо взето, са му били приятни.

 

 

Сигурно си мислиш, че си съчинявам тези истории, колкото по-отвратителни, толкова по-добре. Все едно опитвам да ти внуша: какъв ужасен син имаме, да тормози майка си с такъв страховит сувенир. Не, този път не е така. Просто трябваше да ти разкажа тази история, за да разбереш другата, от този следобед.

Сигурно си забелязал коя дата е. Минаха точно две години. Което означава също, че след три дни Кевин ще навърши осемнайсет. По отношение на гласуването (на което като осъден престъпник ще има право само в два щата) и на правото му на някаква военна служба от този момент той става зрял човек. Само че в това отношение съм по-скоро на страната на правната система, която го осъди като възрастен още преди две години. За мен денят, в който всички ние официално навършихме пълнолетие, винаги ще си остане 8 април 1999 година.

Затова помолих специално да се видя със сина ни днес следобед. Обикновено отхвърлят молби за свиждане със затворници на рождените им дни, но моята молба удовлетвориха. Може пък директорите на затвори да ценят точно този тип сантименталност.

Когато въведоха Кевин, забелязах промяна в поведението му още преди да е казал и една дума. Подигравателното снизхождение беше изчезнало и аз най-сетне си дадох сметка колко изморително е било за Кевин да поддържа по цял ден тази отегчена от света и незаинтересувана поза. Заради епидемията от кражби на фланелки и анцузи по-малък размер, в „Клаверак“ се бяха отказали от експеримента с цивилното облекло и той отново беше с оранжев гащеризон — не само не твърде тесен за него, но този път огромен. Изглеждаше съвсем дребен. Три дни преди да навърши пълнолетие, Кевин най-сетне доби вид на малко момче — объркан, скръбен. Очите му се бяха прояснили и гледаха сякаш навътре в него.

— Не изглеждаш много щастлив — осмелих се да отбележа.

— Че кога съм изглеждал? — унило попита той. Заинтригувано попитах:

— Нещо те тревожи ли? — макар че правилата на нашето общуване не позволяват подобна директна майчинска загриженост.

А още по-невероятно беше, че той ми отговори:

— Почти на осемнайсет съм, нали? — Разтри лицето си. — Махат ме от тук. Чувам, че не бавят прехвърлянията.

— Истински затвор — отбелязах.

— Не знам, на мен и това място ми е съвсем истинско.

— Нервен ли си заради преместването в „Синг-Синг“?

— Нервен ли? — попита той невярващо. — Нервен! Ти знаеш ли изобщо нещо за тези места? — И поклати смаяно глава.

Изгледах го невярващо — трепереше. През последните две години по лицето му се беше появил лабиринт от бойни белези и носът му вече не беше прав. Не изглеждаше по-корав, а по-объркан. Белезите бяха омекотили някога острите му арменски черти и те се бяха поразплули, като че ли го е нарисувал неуверен портретист, който рядко използва гумичка.

— Ще продължа да те посещавам — обещах му и се подготвих за саркастично порицание.

— Благодаря. На това се надявах.

Не вярвах на ушите си и се вторачих в него. И реших да му разкажа новините от март.

— Понеже ти винаги следиш тези неща, вероятно си чул за Сан Диего миналия месец? Имаш още двама така наречени колеги.

— Имаш предвид Анди… хммм… Анди Уилямс ли? — Кевин помнеше смътно. — Ама че глупак. Честно да ти кажа, дожаля ми за него. Прекарали са го.

— Предупреждавах те, че тази мода ще отмине — казах. — Анди Уилямс изобщо не стигна до първа страница, забеляза ли? Сърдечните проблеми на Дик Чейни и онази голяма буря, която така и не се разрази, са по-горещите новини в „Ню Йорк Таймс“. А втората стрелба, веднага след първата — с една жертва също в Сан Диего? Нея почти никъде не отразиха.

— По дяволите, онзи тип е бил на осемнайсет — поклати глава Кевин. — Малко е старичък.

— Знаеш ли, гледах те по телевизията.

— А, това ли! — Размърда се леко смутено. — Заснеха го преди доста време. Бях в… настроение.

— Да, нямах много време да гледам настроението ти. Но беше много красноречив. Чудесно се представи. Сега трябва само да измислиш какво да говориш.

Той се изсмя.

— Имаш предвид — да не са пълни щуротии, нали?

— Нали знаеш какъв ден е днес? — попитах стеснително. — Защо ме пуснаха да те видя в понеделник?

— А, да, моята годишнина. — Най-сетне насочи сарказма си към самия себе си.

— Исках само да те попитам… — подех и облизах устни. Сигурно ще ти се стори любопитно, Франклин, но за пръв път му отправях този въпрос. Не съм сигурна защо, може би не исках да ме оскърбява с още глупости като онази за „скачането в екрана на телевизора“. — Минаха две години — продължих. — Баща ти ми липсва, Кевин. Продължавам да разговарям с него. Дори му пиша писма, ако щеш вярвай. Сега са на голяма безредна купчина върху бюрото ми, защото не му знам адреса. Сестра ти също ми липсва, много. Много други семейства също скърбят. Допускам, че журналистите, терапевтите, а сигурно и другите затворници постоянно те питат. На мен обаче никога не си ми казвал. Затова те моля да ме погледнеш в очите. Ти уби единайсет човека. Моят съпруг. Моята дъщеря. Погледни ме в очите и ми кажи защо.

За разлика от деня, когато той се обърна към мен през прозореца на полицейската кола, в онзи следобед Кевин срещна погледа ми адски трудно. Очите му продължаваха да се стрелкат настрани, да ме поглеждат мигновено, после отново да се отклоняват към ярко боядисаната стена от сгуриени блокчета. Накрая се предаде и впери поглед право в лицето ми.

— Мислех си, че знам — отговори мрачно. — Вече не съм толкова сигурен.

Без да се замислям, протегнах ръка през масата и стиснах неговата. Той не се отдръпна.

— Благодаря — казах.

Озадачава ли те благодарността ми? Всъщност изобщо нямах представа какъв отговор искам. Със сигурност нямах и интерес да слушам обяснения, които свеждаха неизразимо грамадния ужас на стореното от него до социологическия афоризъм за „алиенацията“ от списание „Тайм“ или до неубедителен психологически конструкт като „нарушение в привързаността“, който психолозите в „Клаверак“ все ми пробутваха. Затова се изумих от съвършения му отговор. За Кевин течеше процес на деконструкция. Той тепърва щеше да започне да тършува в собствените си дълбини, вече установил, че е бездънен.

Когато той най-накрая издърпа ръката си, всъщност го направи, за да бръкне в джоба на гащеризона си.

— Ами… направил съм ти нещо. Нещо като подарък.

Докато измъкваше тъмна правоъгълна дървена кутия, дълга дванайсетина сантиметра, аз се извиних.

— Знам, че наближава рожденият ти ден. Не съм забравила. Следващия път ще ти донеса подарък.

— Няма нужда — каза той и излъска намасленото дърво с тоалетна хартия. — И бездруго ще ми го откраднат.

Внимателно плъзна кутията по масата, придържайки я с два пръста отгоре. В крайна сметка не се оказа правоъгълна, имаше формата на ковчег, с панти от едната страна и миниатюрни месингови кукички от другата. Сигурно го беше изработил в работилницата. Разбира се, зловещият вид беше много типичен за него, обаче жестът ме трогна, а изработката беше учудващо умела. Преди ми беше правил няколко подаръка за Коледа, но винаги знаех, че ти си ги купил, а откакто беше зад решетките, не ми беше подарявал нищо.

— Много хубаво е изработена — отбелязах искрено. — За бижута ли е?

Посегнах към кутията, но той продължаваше да я притиска с пръсти.

— Недей! — възпря ме рязко. — Наистина те моля. Каквото и да правиш, не я отваряй.

Ах. Инстинктивно се отдръпнах. В друго свое прераждане Кевин като нищо би могъл да стъкми същия този „подарък“, тапициран с розов сатен. Само че щеше охотно да се раздели с него — щеше да овладее лукавата си тънка усмивчица, докато аз измъквам кукичките. Днес обаче ме предупреди — недей — и май това беше най-големият ми подарък.

— Разбирам — казах. — Мислех, че е едно от най-ценните ти притежания. Иначе защо ще се разделяш с него?

Бях пламнала, леко шокирана и ужасена, и тонът ми стана язвителен.

— Ами, рано или късно някой тъпак ще ми го отмъкне и ще го използват за евтин номер… ще се появи в нечия супа, нали се сещаш. Освен това, тя като че ли постоянно ме гледаше. Започна да става зловещо.

— Тя наистина те гледа, Кевин. Баща ти също. Всеки ден.

Седнал на масата, той побутна кутията още малко към мен, после вдигна ръката си.

— Както и да е, реших, че сигурно го искаш и че може би ще го…

— Погреба — довърших изречението му. Натежа ми в устата. Молбата му беше огромна, защото заедно с това тъмно самоделно ковчеже трябваше да погреба много повече.

Мрачно се съгласих. Когато го прегърнах за довиждане, той се притисна към мен детински, както никога не бе правил като дете. Не съм съвсем сигурна, защото го промърмори във вдигнатата яка на палтото ми, но ми се иска да вярвам, че каза тихо: „Съжалявам“. Поех риска, че е възможно да не съм чула правилно, но отчетливо отвърнах:

— И аз съжалявам, Кевин. И аз съжалявам.

 

 

Никога няма да забравя как седях в съдебната зала по време на гражданския иск и слушах как съдийката с малките зеници оповестява превзето, че съдът отсъжда в полза на ответничката. Очаквах да изпитам облекчение. Но не. Публичното ми реабилитиране като майка не означаваше нищо за мен. Всъщност бях гневна. Предполагаше се, че сега всички ще се приберем у дома и аз ще се почувствам реабилитирана. Тъкмо обратното, знаех, че ще се прибера у дома и ще се чувствам отвратително както обикновено, и безутешна както обикновено, и осквернена както обикновено. Искаше ми се да се пречистя, но преживяването ми на онази пейка много приличаше на потен и прашен следобед в хотелска стая в Гана: пускаш душа, но установяваш, че няма топла вода. Това противно ръждиво църцорене беше единственото кръщение, което ми отпускаше законът.

Само един аспект на присъдата ми донесе някаква дребна утеха и той беше, че трябва да поема всички съдебни разходи. Макар съдийката да не смяташе, че искът на Мери Улфорд е основателен, тя явно изпитваше лична антипатия към мен, а явната враждебност на основни играчи (попитай Дени Корбит) може да ти струва скъпо. По време на целия процес си давах сметка, че не предизвиквам състрадание. Бях се научила никога да не плача. Никога не бих използвала теб или Силия за такава користолюбива цел като избягването на отговорност, затова фактът, че синът ми беше убил не само съучениците си, но и собствения ми съпруг и дъщеря ми, някак се изгуби сред всичко останало. Знам, че не искаха да подкопават защитата ми, но разказът им за моето катастрофално откровено посещение при тях в Глостър беше пагубен. Никой не харесва майки, които не харесват собствения си син. И аз самата не харесвам много такива майки.

Бях нарушила най-основното правило, бяха профанирала една от най-светите връзки. Ако въпреки огромното количество неопровержими доказателства бях твърдяла, че Кевин е невинен, ако се бях бунтувала срещу неговите „мъчители“, задето са го тласнали към това деяние, ако бях настоявала, че след като е започнал да взема прозак, е станал съвсем различно момче — е, гарантирам ти, че Мери Улфорд и финансирането на защитата й, което тя беше събрала по интернет, щяха да бъдат принудени да платят разноските ми до последното пени. Вместо това вестниците постоянно описваха поведението ми като „предизвикателно“, а тежките квалификации, които давах на собствената си плът и кръв, просто не се коментираха. Ако има такава снежна кралица за майка, нищо чудно, че КХ е станал „лошо момче“, отбеляза местният „Джърнъл Нюс“.

Разбира се, Харви беше възмутен и веднага ми прошушна, че трябва да обжалваме. Обясни ми, че заплащането на разноските по делото всъщност е наказателна мярка. Беше наясно, нали той щеше да напише сметката. Аз обаче бях ведра. Исках присъдата да е наказателна. Вече бях изразходвала ликвидните ни авоари за защитата на Кевин и бях ипотекирала повторно къщата на Палисейдс Пърейд. Затова веднага ми се изясни, че трябва да продам фирмата си и нашата чудовищна празна къща. Ето това вече е пречистване.

Само че оттогава — и през цялото време, докато ти пишех писмата — аз затворих кръга, извърших пътуването докрай, както Кевин завърши своето. Когато се питах раздразнено дали онзи четвъртък е бил по моя вина, трябваше да се върна назад, да деконструирам. Възможно е да задавам неподходящия въпрос. Тъй или иначе, люшкайки се между строгата критика и оправданието, сама се доведох до изнемога. Не знам. В крайна сметка нямам представа, и това чисто и спокойно невежество само по себе си се е превърнало в чудата утеха. Истината е, че няма никаква разлика дали ще реша, че съм виновна, или ще реша, че съм невинна. Дори да намеря верния отговор, ти ще си дойдеш ли у дома?

Знам само едно. На единайсети април 1983 година родих син и не почувствах нищо. Истината отново е по-голяма от онова, което ни се струва. Докато бебето се извиваше пред гърдата ми, от която сучеше с огромно неудоволствие, аз на свой ред го отблъсквах — макар да беше една петнайсета от моята големина, тогава ми се струваше справедливо да го правя. От онзи момент нататък ние с него се борехме помежду си с непримиримо, почти възхитително ожесточение.

Сигурно е възможно човек да си спечели обожание, като изпробва антагонизма до краен предел, може би е постижимо хората да се сближат, като се отблъскват. Защото осемнайсет години без три дни по-късно най-сетне мога да заявя, че съм прекалено изтощена, прекалено объркана и прекалено самотна да продължа да се боря и че обичам сина си, ако ще да е само от отчаяние или дори от леност. Той ще лежи в затвор за възрастни още пет трудни години и аз не знам какъв ще излезе оттам. През това време обаче в неголемия ми апартамент има още една спалня. Кувертюрата е едноцветна. На полицата се мъдри едно томче „Робин Худ“. И чаршафите са чисти.