Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (27)

5 април 2001 г.

Скъпи Франклин,

Знам, че за теб темата е деликатна, но те уверявам, че ако не му беше подарил онзи арбалет за Коледа, той щеше да го направи с обикновен лък или с отровни стрелички дартс. В това отношение Кевин беше достатъчно съобразителен, за да се възползва от Втората поправка и да си набави по-конвенционален арсенал от пистолети и ловни пушки, които по-съвременно настроените му „колеги“ предпочитат. Честно казано, традиционните стрелкови оръжия само биха намалили процента на грешка, но биха увеличили вероятността той да надмине конкуренцията си по брой на жертвите — каквато явно е била една от водещите му амбиции, защото Кевин оглавяваше класацията, преди да се появят онези парвенюта от „Колъмбайн“ дванайсет дни по-късно. Бъди сигурен, че е премислил всичко надълго и нашироко. Самият той заяви на четиринайсет: „Изборът на оръжие е половината битка“. Затова привидно архаичният му избор е странен, сякаш го ограничава. Или поне така изглежда.

На него сигурно му е харесвало. Може би съм му предала собствената си склонност да приемам предизвикателства, същия импулс, който ме тласна да забременея с това момче. Сигурно му е било приятно да превърне в клише майка си, която смяташе себе си за „специална“ — харесва ли й, или не, госпожа Международна Пътешественичка щеше да стане поредната обикновена и незабележима американска майка; пък и за мое огромно раздразнение на североизток вече всяка пета кола е като шикозния ми фолксваген „Луна“ — но въпреки това на Кевин му допадаше да се отличава. Когато след случилото се в „Колъмбайн“ той мърмореше в „Клаверак“, че „всеки кретен може да стреля с пистолет“, сигурно си е давал сметка, че да бъдеш „хлапето с арбалета“ означава да оставиш следа в историята. Всъщност до пролетта на 1999 година той имаше твърде много съперници, дори след като някога впечатляващите имена на Люк Удам и Майкъл Карнийл вече започваха да се забравят.

Нещо повече, той със сигурност се перчеше. Може би Джеф Рийвс е свирел зле на китара, Совито Уошингтън е мятал ловко топката в коша, а Лора Улфорд е карала целия футболен отбор да зяпа кльощавия й задник по коридора, само че Кевин Хачатурян беше способен да уцели със стрела ябълка — или нечие ухо — от петдесет метра разстояние.

Въпреки това съм убедена, че водещият му мотив е бил идеологически. Не онази глупост „Създадох сюжет“, която пробута на Джак Марлин. Имам предвид по-скоро „чистотата“ на компютърния вирус, от която той се възхищаваше. Предусетил склонността на обществото да си вади тежка поука от всяко идиотско масово убийство, Кевин явно старателно беше анализирал вероятните последици от своето.

Баща му открай време го влачеше я в претъпкания Музей на коренните жители на Северна Америка, я на някое скръбно бойно поле от Войната за независимост, така че всеки, който се опитва да го представи като жертва на брака между двама кариеристи, щеше доста да се затрудни. Освен това, каквото и да беше доловил интуитивно синът ни, ние не бяхме разведени. Кевин не участваше в сатанински култ, повечето му приятели дори не ходеха на църква, така че безбожието не може да се счита за основната причина. Не го тормозеха — имаше си някакви неприятни приятели, а останалите правеха всичко възможно да не му се пречкат — така че лайтмотивът за „горкия тормозен саможивец“ и „непременно трябва да направим нещо, за да спрем тормоза в училищата“, нямаше да свърши работа. За разлика от презираните от него дърдорковци, които оставяха озлобени бележки в класната стая и даваха високопарни обещания пред свои довереници, той си държеше устата затворена. Не беше публикувал нищо на призоваващи към убийства уебстраници, нито в съчинение се беше заканвал, че ще взриви цялото училище, затова дори най-изобретателният наблюдател трудно би тълкувал сатирата към джиповете като един от безпогрешните признаци, които карат бдителни родители и учители да звънят на горещи телефонни линии. А най-хубавото от всичко беше, че след като Кевин беше осъществил целия си замисъл само с един арбалет, неговата майка и сантименталните й приятели либерали нямаше да могат да го изтъпанчат пред Конгреса като поредния лозунг за контрол над оръжията. С две думи, изборът му на оръжие целеше да направи невъзможно каквото и да било тълкуване на онзи четвъртък.

 

 

Когато на 8 април 1999 година станах към шест и половина сутринта, както обикновено, денят все още си беше най-обикновен. Избрах си блуза, която рядко обличах, ти се приведе към мен, докато се закопчавах пред огледалото, и каза, че колкото и да не искам да го призная, розовото ми отива, и ме целуна по слепоочието.

По онова време и най-малката проява на нежност ми се струваше огромна, затова се изчервих от удоволствие. Отново се надявах да се откажеш от развода, но не исках да те попитам направо, за да не развалям илюзията. Направих кафе, после вдигнах Силия, помогнах й да почисти и да постави протезата си. Още отделяше секрет, затова бърсането на жълтеникавата коричка от стъклото, от миглите и от слъзните й каналчета отнемаше десетина минути. Невероятно е към какви неща привиква човек, но аз въпреки това си отдъхвах с облекчение, когато стъкленото око заемеше мястото си и отново се появеше воднистият й синкав поглед.

Като изключим факта, че Кевин стана, без да се налага да го будя три пъти, денят започна съвсем нормално. Както обикновено, се възхитих на апетита ти, който напоследък се беше възродил — ти вероятно беше единственият бял протестант с англосаксонски произход в Америка, който все още редовно изяждаше на закуска две яйца с бекон, наденичка и препечена филийка. Аз пиех само кафе, но обичах цвърченето на пушено свинско, уханието на препечения хляб и общото усещане за наслада от предстоящия ден, което този ритуал създаваше. Дори само енергията, с която ти приготвяше това угощение, вероятно прочистваше артериите ти от неговите последици.

— Виж се само! — възкликнах, когато се появи Кевин. Старателно пържех филийката на Силия, да не би някъде да остане яйце, което да прилича на слуз. — Каква стана, да не би всичките ти дрехи с бебешки размер да са в пералнята?

— Понякога просто се събуждаш и знаеш, че ще се случи нещо необикновено — отговори той, затъквайки широката бяла риза в същите черни панталони от изкуствена коприна, с които беше облечен в „Хъдсън Хаус“.

Пред очите на всички пъхна веригите с катинарчета в раницата си. Допуснах, че им е намерил купувачи в училище.

— Кевин е много хубав — срамежливо отбеляза Силия.

— Да, брат ти ще разбива сърца — съгласих се. И точно така щеше да стане.

Щедро посипах с пудра захар пържената филийка, приведох се над меката руса коса на Силия и промърморих:

— Не се размотавай, за да не закъснееш отново за училище. От теб се иска да изядеш филийката, не да се сприятеляваш с нея.

Прибрах косата й зад ушите и я целунах по темето, а в това време Кевин ме стрелна с поглед и пъхна още една верига в раницата си. Беше влязъл енергично в кухнята, но очите му бяха мъртви.

— Ей, Кев — провикна се ти. — Показвал ли съм ти как работи този фотоапарат? Фотографските умения не са навредили на никого, а на мен със сигурност са ми от полза. Ела тук, имаме време. Не знам защо си станал толкова рано, имаш още четиресет и пет минути. — Ти избута мазната чиния и отвори чантата с фотоапарата в краката си.

Кевин неохотно се приближи. Явно тази сутрин не беше в настроение за „Еха, татко“. Докато ти му обясняваше за светкавицата и за относителната апертура, аз усетих нещо познато. Неловката версия за близост на твоя баща се изразяваше в това да обяснява в излишно големи подробности, които не интересуват никого, как точно работи някое устройство. Ти не споделяше убеждението на Хърбърт, че ако разглобиш часовника на света, ще разгадаеш всичките му тайни, но беше наследил склонността му да прибягваш до механиката като емоционална патерица.

— Което ми напомня — каза ти по средата на обясненията си. — Искам скоро да те снимам, докато стреляш с арбалета. Искам да уловя нетрепващия ти поглед и спокойната ти ръка за поколенията. Какво ще кажеш? Може дори да направим колаж за вестибюла: „Смелото сърце на Палисейдс“!

Вероятно беше грешка, че го тупна по рамото, защото той трепна. За един кратък миг се зарадвах, че знаем толкова малко за случващото се в главата на Кевин, защото за секунда маската му падна и лицето му се свъси от… опасявам се, от отвращение. Явно нещо съвсем различно занимаваше мислите му, след като ни позволи да надзърнем дори толкова.

— Да, татко — насили се да каже той. — Това ще е… страхотно.

А аз избрах точно тази сутрин да се взра внимателно в семейството си отстрани. Всички тийнейджъри мразят родителите си, казах си, освен това, ако си способен да я понесеш, в антипатията има нещо безценно. Когато слънцето освети златистата коса на Силия, докато тя режеше пържената си филийка на нелепо малки парченца, ти се впусна да обясняваш надълго и нашироко какви капани крие контражурното осветление, Кевин потрепваше нетърпеливо, а аз толкова се въодушевих от този момент ала Норман Рокуел, че се зачудих дали да не остана, докато стане време децата да тръгнат за училище, може би дори да откарам Силия, вместо да го правиш ти. Само да се бях поддала на изкушението! Накрая прецених, че децата се нуждаят от режим, пък и ако не изпреварех сутрешното задръстване, на моста щеше да бъде ад.

— Млъквай! — кресна неочаквано Кевин до теб. — Стига толкова. Млъквай!

Тримата тревожно се извърнахме към тази неочаквана проява на невъздържаност.

— Пет пари не давам как работи фотоапаратът ти — продължи той с равен глас. — Не искам да избирам места за снимки за някакви смотани продукти. Не ме интересува, не ми пука за бейзбол, нито за основателите на държавата и за решаващите сражения през Гражданската война. Мразя музеите, националните паметници и пикниците. Не желая да уча наизуст Декларацията на независимостта в свободното си време, нито да чета Дьо Токвил. Не мога да понасям повторенията на „Тора, Тора, Тора!“, нито документалните филми за Дуайт Айзенхауер. Не искам и да играя на фризби в задния двор, нито поредната игра на „Монополи“ със сополивата едноока глезла. Пет пари не давам за колекции от марки или от редки монети, не ми е интересно да притискам есенни листа между листовете на енциклопедии. И ми е дошло до гуша от задушевни разговори между баща и син за неща от живота ми, които изобщо не ти влизат в работата.

Ти беше потресен. Срещнах погледа ти, после едва забележимо поклатих глава. Необичайно беше от моя страна да те съветвам да проявиш сдържаност. Само че тенджерата под налягане беше много популярна сред жените от поколението на майка ми. След инцидент, станал вече легендарен в семейството ми, след който събирахме храната с метла от тавана, още от малка се бях научила, че когато малката кръгла свирка пуска пара, най-лошото, което можеш да направиш, е да отвориш капака.

— Добре — каза ти напрегнато и прибра обективите си в чантата. — Разбрах.

Точно толкова внезапно, колкото избухна, Кевин се овладя и отново се превърна в самодоволния и лишен от въображение десетокласник, който се готви за поредния скучен ден в училище. Виждах го как се затваря за твоята обида — вероятно поредното нещо, което не го интересуваше. Около пет минути никой нищо не каза, после продължихме да се преструваме, че това е най-обикновена сутрин, без да споменаваме изблика на Кевин, както се очаква вежливите хора да не забелязват, когато някой пусне газове. Въпреки това вонята остана — ако не на газове, то на кордит.

Не бързах, но се наложи два пъти да си вземам довиждане със Силия. Приведох се и я погалих по косата, махнах последното парченце вкоравен секрет от долната й мигла, напомних й кои учебници трябва да си вземе днес, после я прегърнах дълго, но след като се обърнах да си събера нещата, я забелязах как стърчи потресена, изпънала сковано ръце край тялото си, все едно бяха изцапани със „сухомръс“. Затова я прихванах под мишниците и я вдигнах, макар да беше почти осемгодишна и да ми тежеше доста. Тя обгърна с крачета кръста ми, зарови глава в шията ми и каза:

— Ще ми липсваш!

Аз я уверих, че също ще ми липсва, макар да нямах представа колко точно.

Вероятно смутен от безпричинното избухване на Кевин и търсейки сигурен пристан, този път ти ме целуна не само разсеяно по бузата, а страстно, дълбоко. (Благодаря ти, Франклин, вече толкова пъти съм преживявала този момент, че клетките на паметта ми сигурно са избледнели и разкъсани като износени джинси.) А що се отнася до по-ранното ми съмнение дали на децата им е приятно да виждат как родителите им се целуват, изражението на Кевин ми даде отговор. Не им беше приятно.

— Кевин, днес имаш индивидуална стрелба с лък в спортната зала, нали? — напомних му от желание да възстановя нормалната атмосфера, докато обличах пролетното си сако. — Да не си забравиш екипировката.

— Разчитай.

— Освен това трябва да решиш какво искаш за рождения си ден — напомних му. — Остават само три дни, а шестнайсет са важен километричен камък, не си ли съгласен?

— В известен смисъл — отговори той неопределено. — Забелязала ли си как километричният камък лесно се превръща в надгробен?

— Какво ще кажеш за неделя?

— Може би ще съм зает.

Ядосах се, защото той винаги затрудняваше усилието да си мил с него, но трябваше да тръгвам. Отдавна не бях целувала Кевин — тийнейджърите не обичат — затова леко го погалих по челото, което се оказа учудващо влажно и студено.

— Потен си. Да не си болен?

— Идеално се чувствам — отговори Кевин. Вече крачех към вратата, когато той се провикна: — Сигурна ли си, че не искаш още веднъж да се сбогуваш със Силия?

— Много смешно — отговорих през рамо и затворих вратата. Мислех, че той просто ме подкача. Сега ми се струва, че ми е дал разумен съвет, който е трябвало да послушам.

 

 

Нямам представа какво е да се събудиш с такова ужасяващо решение. Всеки път, когато си го представям, се виждам как се въртя на възглавницата и мърморя: „Май по-скоро няма да го направя“ или поне: „Майната му, ще отида утре“. И утре, и утре. Да, ужасът, който определяме като „немислим“, със сигурност е мислим и безкрайно много деца сигурно си мечтаят как ще отмъстят за хилядите неприятни преживявания, толкова присъщи на десетокласниците. Не представите или недоизпипаните планове отличаваха сина ни, а неговата поразителна способност да приложи плана в действие.

Блъскала съм си мозъка и единствената аналогия, която откривам в живота си, е доста пресилена: всички пътувания в чужбина, които никак не ми се искаше да предприемам. Успявах да ги издържа, като разделях огромното пътуване на малки съставни части. Вместо да се принуждавам да прекарам два месеца в гъмжащото от крадци Мароко, аз се заставях да вдигна телефона. Не е толкова трудно. И когато отсреща ми се обадеха, трябваше да кажа нещо, затова си поръчвах билет, намирах убежище в щадящата теоретичност на разписанията на полетите за дати, които бяха толкова далеч, че сякаш никога няма да настъпят. И хоп, билетът ми пристигаше по пощата, а планът се превръщаше в действия. Заставях се да купувам истории на Северна Африка, които после пък се заставях да прибирам в багажа си. Раздробени на по-малки части, трудните предизвикателства стават преодолими. А след като се принудя да се кача в такси, а после и в самолета, ставаше твърде късно да се откажа. Големите постъпки са сума от по-малки и точно така се е готвел Кевин — поръчал е веригите с катинарче, откраднал е формуляри от канцеларията, пъхал е тези неща в раницата си едно по едно. Погрижиш ли се за частите, сумата им се получава от само себе си.

В онзи четвъртък — все още най-обикновен четвъртък — бях заета. Бързахме, за да спазим срок за печатницата. В един от редките си свободни мигове обаче се замислих за избухването на Кевин сутринта. В острата му филипика показателно липсваха фрази като „ами“, „искам да кажа…“, „сигурно“, които обикновено изпъстряха неговата приемлива имитация на обикновен тийнейджър. Тялото му не беше изкривено на една страна, стоеше си съвсем изправен, а и не говореше през ъгълчето на устата си. Преживявах нехайството, с което той засегна баща си, но младежът, който направи острите и необмислени твърдения, беше съвсем различен от момчето, с което живеех всеки ден. Улових се, че се надявам отново да видя този младеж, особено когато душевното състояние на моя непознат син стане по-приемливо — слабо вероятно перспектива, която очаквам и до ден-днешен.

Към шест и петнайсет следобед в офиса ми настана смут, служителите ми се скупчиха заговорнически и аз реших, че просто обсъждат клюките преди края на работния ден. И докато се приготвях да работя сама до късно, Роуз, която вероятно бяха излъчили за свой представител, почука неловко на вратата ми.

— Ива — поде тя мрачно, — синът ти учи в „Гладстон Хай“, нали?

Новината вече беше в интернет.

Нямаше пълни подробности: „Жертви на масово убийство при стрелба в «Гладстон Хай»“. Не ставаше ясно кои и колко ученици са убити. Виновникът също не се споменаваше. Всъщност новината беше мъчително кратка. „Охраната“ попаднала на „кървава сцена“ в спортната зала на училището и в момента полицията се опитвала да „получи достъп“. Съзнавам, че бях притеснена, но нищичко не проумявах.

Веднага звъннах на мобилния ти и изругах, защото беше изключен. Ти често го правеше, не обичаше никой да прекъсва усамотението ти в пикапа, докато обикаляш Ню Джърси да търсиш най-подходящите за съответната реклама крави. Разбирах, че не искаш да говориш с представители на „Крафт“ или на рекламната агенция, но можеше да го включваш заради мен. „Какъв е смисълът да имаш това проклето нещо тогава?“ — недоволствах. Звъннах и у дома, но се включи телефонният секретар. Беше прекрасна пролетна вечер и Робърт сигурно беше извел Силия да си поиграе в задния двор. Коремът ми се сви, защото Кевин не вдигна, но ревностно се вкопчих в мисълта, че сигурно е излязъл с Лени Пю, с когото необяснимо защо беше оправил отношенията си след изслушването за Пагорски. Може би не беше толкова лесно да замениш робски угодническия си приятел.

Затова си грабнах палтото, твърдо решена да отида право в училището. Докато излизах, служителите ми вече ме гледаха с онова страхопочитание, с което се отнасяме към хората, дори косвено свързани с водещите новини.

Докато следим как аз тичам надолу към паркинга и фолксвагена си, как изхвърчам от центъра на града, но засядам в движението на магистралата в Уест Сайд, нека изясним нещо. Наистина съм убедена, че Кевин пищеше в детското си креватче от несдържана ярост, а не от глад. Искрено вярвах, че когато се подигра с „нааканото лице“ на онази сервитьорка, той знаеше, че ще я засегне, и че съсипа картите по стените на кабинета ми с премерена злоба, а не тласкан от неовладян творчески порив. Убедена съм, че той системно е подмамвал Виолета да издере пласт от кожата си и че продължаваше да иска памперси до шестата си година, защото водеше открита война с майка си на всички фронтове. Мислех, че унищожава играчките и книжките, които му изработвах с такова старание, защото бяха по-ценни за него като символи на собствената му неблагодарност, отколкото като играчки със сантиментална стойност, и бях сигурна, че нарочно се е научил тайно да брои и да чете, за да ме лиши от усещането, че правя нещо полезно като родител. Неотклонно вярвах, че той беше разхлабил скобата на предното колело на велосипеда на Трент Корли. Не си правех никакви илюзии, че гъсениците в раничката на Силия са попаднали там от само себе си, нито че тя по своя воля се е покатерила по дъба, за да остане сам-самичка върху клона на три метра над земята. Вярвам, че не тя си е забъркала обяд от вазелин и тайландски къри сос, както и не е било нейно хрумването да играят на „отвличане“ и на „Вилхелм Тел“. Бях абсолютно сигурна, че каквото и да е пошушнал Кевин в ухото на така наречената Алис на онази училищна танцова забава, не е било възхищение от роклята й. Както и да се беше озовал каналинът в окото на Силия, аз бях напълно уверена, че брат й има нещо общо с цялата история и не само в ролята на благородния й спасител. На факта, че той мастурбира у дома на широко отворена врата, гледах като на произволно сексуално насилие — срещу майка му — а не на обичайното бушуване на юношески хормони. Може и да съм казала на Мери, че Лора трябва просто да го „преглътне“, но намирах за напълно вероятно синът ни да е внушавал на нейната крехка и недохранена дъщеря, че е дебела. За мен не беше никаква загадка как списъкът с набелязани жертви се е озовал в шкафчето на Мигел Еспиноза и макар да поемах отговорността за разпространението на вируса в собствената си фирма, смятах хобито на Кевин да колекционира компютърни вируси единствено за вредно и неуравновесено. Непоклатимо вярвах, че Вики Пагорски беше подложена на административно преследване вследствие на план, скалъпен от Кевин Хачатурян. Да, бях сбъркала за вината на сина ни за замерването на автомобилите с камъни от пешеходния надлез и допреди десет дни приписвах и изчезването на любимата ми снимка от Амстердам на неподражаемата злоба на сина си. Вече казах, че винаги съм била убедена в най-лошото, но дори неестествената ми майчина скептичност си има граници. Когато Роуз ми съобщи за жестокото нападение в училището на Кевин и че вероятно има убити ученици, аз се страхувах дали той е добре. Нито за миг не ми хрумна, че синът ни е извършителят.

 

 

Известно е, че свидетелските показания за дадено събитие са хаотични, особено непосредствено след събитието. На местопрестъплението цари дезинформация. Едва впоследствие хаосът отстъпва на реда. Затова само с натискането на няколко клавиша вече имам достъп онлайн до многобройни версии за действията на сина ни в онзи ден, които следват най-обща хронологична логика. Малко от това ми беше известно, когато влетях на училищния паркинг с надуто радио, но разполагам с години спокойно да подредя пъзела, както и Кевин дълги години ще работи в зле оборудвани цехове за дървообработка, където ще може да шкури, полира и лакира своите оправдания.

Училищната администрация невинаги се отнася към своите официални бланки като към ключовете за царството и затова се съмнявам, че са ги охранявали строго. Както и да се е сдобил с тях, Кевин беше внимавал достатъчно в часовете на Дейна Роко по английски, за да усвои стила на официалната кореспонденция. Както не използваш жаргон в съчиненията си за училище, така не се впускаш в нихилистични игрички с трибуквени думи, когато пишеш на официална бланка. Ето защо официалното писмо, изпратено на Гриър Уланов например — достатъчно рано с оглед на бавните пощенски услуги в Наяк — се отличава със същия усет за достоверност, с който Кевин изпълняваше пред теб ролята на Рон Хауърд, а пред Алън Стрикланд — ролята на стеснителната и разстроена жертва:

Скъпа Гриър,

Учителският състав на гимназията в Гладстон се гордее с всички свои ученици, които допринасят за общността със своите индивидуални заложби. Въпреки това някои ученици неизменно се открояват с артистичните си способности или със забележителния си принос към формирането на динамична образователна среда. За нас е удоволствие в края на учебната година да наградим тези изключителни постижения.

След консултации с учителите и администрацията съставих списък с девет образцови ученици, които са най-достойни за нашата новоучредена награда „Изгряваща звезда“. С радост Ви информирам, че сте една от тези девет и сте номинирана за изключителния Ви принос във формирането на политическа и гражданска отговорност.

За осъществяването на проекта каним всички номинирани да се съберат в спортната зала в четвъртък, 8 април, в 15:30 часа. Надяваме се да се заемете с подготовката на церемонията по награждаването, насрочена за началото на юни. Подходящо би било да демонстрирате своите изключителни умения. Онези от вас, които се занимават с изкуство, могат да подготвят някакво изпълнение, а по-академично изявените ще трябва да проявят творчество и да измислят най-добрата проява на своите постижения.

Решението ни се основава единствено на личните ви заслуги, но се постарахме да постигнем баланс между пол, раса, етническа принадлежност, религия и сексуални предпочитания, така че наградата „Изгряваща звезда“ да отразява по подходящ начин многообразието на нашата общност.

И накрая, моля ви да запазите в тайна номинацията си за тази награда. Ако някой от номинираните се похвали, училищната администрация ще се окаже принудена да преразгледа кандидатурата му. Иска ни се да беше възможно да наградим всички ученици, тъй като всеки човек е посвоему специален, затова за нас е много важно да не предизвиквате излишна завист, преди да бъдат оповестени имената на победителите.

Приемете моите сърдечни поздравления!

Искрено Ваш,

Доналд Бевънс, директор

Писма със сходно съдържание били изпратени на още осем ученици, като бланките бяха съответно адаптирани. Дени Корбит беше отличен за актьорските си умения, Джеф Рийвс — за изпълненията си на класическа китара, Лора Улфорд — за „лично израстване“, Брайън Фъргюсън Мишока — за компютърните си умения, Зиги Рандолф — не като балетист, а защото „насърчава толерантността към различното“, Мигел Еспиноза — за академичните си постижения и за „богатия си речник“, Совито Уошингтън — за спорта, Джошуа Лукронски — за „проучванията му в областта на киното“ и за — тук не мога да не обвиня Кевин в липсата на контрол — „наизустяването на цели сценарии на Куентин Тарантино“, макар че повечето хора не са склонни да се отнасят подозрително към ласкателството. Дейна Роко получила малко по-различно писмо, което я канел да председателства срещата във въпросния четвъртък, но също така я осведомявал, че е била избрана за наградата „Любим учител“, и я молел да го запази в тайна, защото всички други преподаватели също са обичани.

Капанът бил заложен майсторски, но криел и своите рискове. Възможно било Дейна Роко да спомене за събранието пред Бевънс, който щеше да отговори, че не знае нищо по въпроса, и всичко щяло да отиде по дяволите. Може ли да твърдим, че на Кевин му е провървяло? Дейна Роко не би го направила.

Вечерта на седми април Кевин нагласил будилника си с един час по-рано от обичайното и избрал достатъчно свободни дрехи, за да му позволяват подвижност. Елегантната бяла риза с широки ръкави като на фехтовчик предпочел специално, за да излиза добре на снимките. Аз лично щях да се въртя измъчено в леглото в такава нощ, но пък на мен изобщо не би хрумнала подобна гротеска, затова мога само да допусна, че ако Кевин не е можел да заспи, то е било единствено от вълнение.

На следващата сутрин в автобуса на път за училище сигурно не му е било леко — онези вериги за велосипеди тежаха повече от два килограма и половина всяка. Кевин се беше записал на самостоятелни занятия по стрелба с лък още в началото на срока, тъй като интересът към непопулярния спорт не беше достатъчно голям да се събере група. Другите ученици вече бяха свикнали да го виждат как мъкне тежката си екипировка. Никой не беше достатъчно запознат с тънкостите, за да се зачуди защо Кевин не носи обикновения или дългия си лък, а мъкне арбалет, за който после училищната администрация направи всичко възможно да ни убеждава, че не би допуснала на територията на училището. Кевин имал много стрели — носел ги в сак на колелца — но никой не обърнал внимание на сака. Съучениците на Кевин го избягваха още в осми клас, а в десети страняха от него още повече.

След като оставил екипировката си в склада до спортната зала, той присъствал на всички учебни часове. По английски попитал Дейна Роко какво означава „зловредност“ и тя грейнала.

Индивидуалната му тренировка по стрелба с лък била насрочена за последния учебен час за деня и — тъй като вече всички знаели колко е запален по този спорт — учителите по физическо престанали да го наглеждат, докато изпраща стрелите си по шперплатовата мишена. Затова Кевин разполагал с предостатъчно време да разчисти спортната зала от всичко ненужно: боксови круши, гимнастически коне и тежки тепихи. Скамейките за публиката вече били вдигнати и за да подсигури, че ще останат вдигнати, той поставил катинарчета със секретен шифър на две железни подпори от двете страни, за да не се свиват. Когато приключил, в залата имало само шест сини постелки — от тънките, за коремни преси — подредени в дружески кръг по средата.

Логистиката, ако човек се впечатлява от такива неща, била безукорна. Спортната зала е самостоятелна постройка на три минути пеша от основния кампус. Към самата сграда има пет входа — откъм мъжките и женските съблекални и откъм склада за оборудването, както и от вестибюла, а врата на втория етаж води към ниша, където се намират уредите за кардиотренировки и откъдето се вижда цялата зала. Нито един от входовете не е откъм външната страна на сградата. Спортната зала е необичайно висока, цели два етажа, прозорци има само горе, затова от земята не може да се види какво се случва вътре. За онзи следобед нямало предвидени никакви спортни мероприятия.

Звънецът ударил в три следобед и в три и петнайсет шумът от разотиващите се ученици вече утихвал. Спортната зала била празна, но Кевин сигурно се вълнувал, когато влязъл в мъжката съблекалня, преметнал през рамо първия велокатинар. Той е методичен дори при обикновени обстоятелства, затова можем да сме сигурни, че е пъхнал правилния ключ във всяко яркожълто и облицовано с пластмаса катинарче. Увил тежката верига около дръжките на двойната врата и я пристегнал. Разкъсал черния предпазен найлон, нагласил яркожълтия катинар на средно положение и го щракнал, завъртял кръглото ключе, измъкнал го и го пъхнал в джоба си. Сигурно е проверил вратите, които вече едва се открехвали. Повторил същото в женската съблекалня, после и на входа за спортната зала откъм склада за оборудването и излязъл през задния вход в залата с тежестите.

Вече знам, че тези велокатинари са били последното постижение в обезопасяването на велосипеди. Подковообразната част на малката здрава ключалка е дълга само пет сантиметра и не дава възможност на крадеца да използва лост. Самата верига се кове и сплита фабрично, а всяка брънка е дебела минимум сантиметър. Веригите „Криптонит“ се славят и със своята огнеустойчивост, защото крадците на колела често използват горелки, а фирмата производител е толкова сигурна в продукта си, че гарантира пълно възстановяване на стойността на велосипеда в случай на кражба. За разлика от моделите на техни конкуренти, гаранцията важи дори за Ню Йорк.

Франклин, макар да твърдеше, че не се интересува от работата ти, Кевин щеше да проведе най-ефективната рекламна кампания на фирма „Криптонит“.

В три и двайсет откъм отключения главен вход през вестибюла започнали да пристигат с доволен кикот първите номинирани за наградата „Изгряваща звезда“.

— Лично израстване, майчице мила! — възкликнал Совито Уошингтън.

— Ей, ние сме ярките звезди — казала Лора и отметнала копринената си кестенява коса. — Няма ли да получим столове?

Фъргюсън Мишока отишъл в склада за оборудването да потърси сгъваеми столове, а когато се върнал и съобщил, че помещението вече е заключено, Гриър казала:

— Ами, не знам, така е доста спретнато. Ще седнем на пода като край лагерен огън.

— Мооооля те! — възкликнала Лора, облечена доста оскъдно. — Как ще седна с кръстосани крака на пода с тази пола? Освен това е „Версаче“, за бога. Не искам да я цапам с чужда пот от тези постелки!

— Ох, момиче — кимнал Совито към слабата й фигура, — сядай, че ще паднеш, ако те духна.

От нишата на горния полуетаж Кевин чувал какво си говорят номинираните от него. Ако седял облегнат на задната стена, не го виждали отдолу. Вече бил издърпал далеч от парапета трите велоергометъра, бягащата пътечка и гребния ергометър. От две пожарни кофи вече стърчали неговите няколкостотин стрели.

Очарован от впечатляващото ехо, Дени изрецитирал с пълно гърло няколко реплики от „Не пийте водата“ на Уди Алън, а Зиги, който имал навика да се мотае из училище по клин и трико, за да се фука с прасците си, не се сдържал и направил така наречената от Кевин впоследствие „царствена поява“ — изпълнил няколко пируета на пръсти по дължина на залата и завършил със скок гран жете. Само че Лора, която сигурно не смятала, че е готино да зяпаш педали, забелязвала само Джеф Рийвс — мълчалив и безнадеждно сериозен красив синеок младеж с дълга руса опашка, по когото въздишали десетки момичета. Една от пламенните почитателки на Джеф, ако се вярва на интервю с приятелка на момичето по Ен Би Си, била Лора Улфорд, и може би точно това е причината — а не майсторските му изпълнения на класическа китара — той също да бъде номиниран за наградата „Изгряваща звезда“.

Мигел, който сигурно е смятал, че е непопулярен, защото е латинос, или защото е умен — всичко друго, само не защото е малко дундест — веднага се пльоснал върху една от сините постелки и с преувеличена сериозност се вглъбил в „Затварянето на американския ум“ на Алън Блум. До него Гриър направила грешката на всички отхвърлени, които допускат, че събратята им по съдба ги харесват, и се опитала да го въвлече в разговор за намесата на НАТО в Косово.

Дейна Роко пристигнала в три и трийсет и пет.

— Хайде, банда! — подбрала ги тя. — Зиги, много драматично изпълнение, но не сме на балетна репетиция. Да се залавяме за работа. Поводът е радостен, но е след работното ми време и искам да се прибера преди Летърман.

В този момент се появил служителят от столовата с поднос увити в целофан сандвичи.

— Къде да ги оставя, госпожо? — попитал той Роко. — Господин Бевънс разпореди да подсигурим нещо за хапване.

— Много предвидливо от страна на Дон! — възкликнала тя.

Е, било е предвидливо от нечия страна. Мога само да отбележа, че сандвичите са чудесен детайл, идеалното допълнение към истинско училищно събиране. Кевин обаче май пресолил кашата и жестът щеше да му струва косвени щети.

— Госпожо, смяната ми свърши, имате ли нещо против да отстрелям няколко коша? Ще бъда в другия край, няма да ви преча. В квартала нямаме кошове. Много ще съм ви признателен.

Роко сигурно се е поколебала — шумът щял да ги разсейва — но служителят от столовата бил чернокож.

Кевин сигурно си е скубел косите, че е оставил баскетболния кош в ъгъла, но по това време — вече било 3:40 — е бил разсеян по-скоро заради човека, който още не се бил появил. В залата дошли само девет от десетимата поканени от него, и един натрапник. Операцията не предвиждала закъснения и събранието започнало, а той сигурно трескаво е обмислял резервен план заради мудността на Джошуа Лукронски.

— О, отврат! — възкликнала Лора и подала таблата нататък. — Хлебче с пуешко. Напълно безполезни калории.

— Първо — започнала Роко, — искам да поздравя всички, че сте избрани за тази награда.

— Хаааайде! — И вратите откъм фоайето се разтворили широко. — Да влезем в образ!

Сигурно това е бил единственият път, когато Кевин се е зарадвал на появата на върховно досадния Джошуа Лукронски. Докато кръгът се разширявал, за да направят място за Джош, Кевин изпълзял от нишата и тихомълком слязъл на долния етаж с още един велокатинар в ръка. Стараел се да пристъпва безшумно, но веригата издрънчала тихо и той сигурно е бил признателен за дриблиращата топка на служителя от столовата. Горе бил сложил последната си верига с катинар около вътрешните дръжки на двойната врата на нишата.

И хоп, вече били като птички в клетка!

Дали са го измъчвали съмнения, или му е било приятно? Събранието продължило още пет минути, докато Кевин крадешком се промъквал към перилата със стрела в арбалета. Вече можели да го видят отдолу, но членовете на групата толкова вглъбено планирали собственото си честване, че никой не вдигнал поглед.

— Аз мога да изнеса реч — предложила Гриър. — Например защо постът на специалния прокурор трябва да се премахне. Защото според мен Кенет Стар е въплъщение на злото!

— Може би нещо, което не предизвиква такъв разкол? — предложила Роко. — Едва ли е разумно да отблъскваш републиканците…

— Да се обзаложим ли?

Чуло се тихо фссст. Досущ като кратичката пауза между мълнията и гръмотевицата, последвал напрегнат миг тишина между свистенето на стрелата, пронизала блузата „Версаче“ на Лора Улфорд, и мига, в който другите присъстващи се разпищели.

— О, боже!

— Откъде дойде?

— Цялата е в кръв!

Фсссст. Стрелата се забила в корема на Мигел още преди той да се изправи на крака. Фссст. Джеф бил улучен между лопатките, докато се привеждал над Лора Улфорд. Мога само да заключа, че през всички онези часове, прекарани от Кевин в задния ни двор, в малкия черен център сред концентричните кръгове на мишената той е виждал идеален кръг от вискозата на „Версаче“. Лора издъхнала на място, пронизана право в сърцето.

— Той е там, горе! — посочил Дени.

— Деца, излизайте навън! Тичайте! — наредила Роко, макар и ненужно, защото незасегнатите ученици вече тичали към главния изход, където щели безсилно да се борят с овързаните с верига антипаник лостове на вратите. Нишата обаче била разположена така, че от перилата й имало достъп до всяко кътче на салона, както хората вътре много скоро щели да установят.

— О, мамка му, трябваше да се досетя! — извикал Джошуа, загледан нагоре, докато разклащал лоста на вратата към склада за оборудването, макар че Мишока вече бил опитал. — Хачатурян е!

Фссст. Докато той блъскал вратата на главния вход и викал за помощ, а забитата в гърба му стрела трептяла, друга се врязала в ямката на шията на Джеф Рийд. Мишока се стрелнал към изхода за мъжките съблекални, но вратата поддала съвсем леко и повече не помръднала. Стрела се забила в задника му. Не смъртоносно, но докато накуцвал към другия изход от страната на женските съблекални, Мишока сигурно вече започвал да проумява, че има предостатъчно време да го уцели и смъртоносната стрела.

Дейна Роко се добрала до изхода за момичетата почти по същото време, понесла тялото на Лора на ръце — безполезно, но храбро усилие, което щеше да бъде специално споменато в паметната служба. Мишока срещнал погледа на Роко и поклатил глава. Съучениците му с писъци започнали да се мятат между вратите като тесто в смесителна купа, а Мишока надвикал глъчката:

— Вратите са заключени! Всички врати са заключени! Прикрийте се!

Зад какво?

Служителят от столовата не бил толкова привикнал с училищните престрелки като учениците, но вече се бил ориентирал в обстановката и тутакси влязъл в роля — прокрадвал се покрай стените, сякаш търсел тайни проходи като в криминалните филми, придвижвал се бавно, за да привлича най-малко внимание. Накрая се свил на кълбо и стиснал баскетболната топка между стрелеца и главата си. Кевин със сигурност се е подразнил, че е допуснал в спортната зала да остане някакво препятствие, дори съвсем дребно, и неефективната предпазна мярка привлякла стрелбата му. Фссст. Топката била пронизана.

— Кевин! — провикнала се учителката му по английски и избутала Мишока зад тялото си, в ъгъла, възможно най-далеч от нишата. — Престани, моля те! Моля те, моля те, престани!

— Зловредност! — изсъскал съвсем отчетливо Кевин отгоре. По-късно Джошуа сподели колко странно било, че тази тиха дума се откроила сред врявата. Единствената, изречена от Кевин през цялото време. След това той се прицелил в своята най-непоколебима съюзница сред учителите в „Гладстон“ и пуснал стрела точно между очите й.

Когато Роко се строполила, Мишока загубил прикритието си и макар да опитал да приклекне зад тялото й, следващата стрела пронизала белия му дроб. Пада му се, като разкрива тайните на компютърните вируси пред аматьори, които всъщност повече си падат по стрелбата с арбалет.

Въпреки това, според Джошуа, подходът на Мишока бил правилен. Лукронски вече бил успял да събере всички тънки тепихи и да си направи нещо като щит от тях, макар и не толкова сполучлив, колкото би бил на кино, и вече две стрели изсвистели на сантиметри от главата му. Докато Кевин се прицелвал в силните бедра на Совито Уошингтън, Джошуа се втурнал към ъгъла на Мишока и си осигурил там укритие от син порест каучук, телата на Дейна Роко и Лора Улфорд, и стенещия Фъргюсън Мишока, който бил почти в безсъзнание. От тази тясна импровизирана палатка наблюдавал развоя на събитията и надничал изпод мишницата на Лора, докато Мишока храчел кръв. Било горещо, задушавал се от вонята на потен ужас и от още нещо, много по-отвратително — от прилепчивия мирис на прясна кръв.

Гриър Уланов се отказала от сигурното си убежище, отишла до стената под перилата на нишата и застанала на три метра точно под злия Купидон. Най-сетне намерила по-голям злодей от Кенет Стар.

— Мразя те, изрод нещастен! — креснала тя. — Да се пържиш в ада дано! Да те натъпчат с отрова, а аз да гледам как умираш!

Светкавично преобразяване. Само месец по-рано била написала разпалено съчинение против смъртното наказание.

Кевин се привел над перилата, изпратил стрела право надолу и улучил Гриър в стъпалото. Стрелата пронизала дървения под и я приковала на мястото й. Тя едва запазила равновесие и се помъчила да издърпа стрелата от стъпалото си, но той приковал и другия й крак. Можел да си позволи да се позабавлява, сигурно разполагал с още петдесет-шейсет стрели.

През това време всички ранени вече били пропълзели до далечната стена, където се проснали като вуду кукли, набодени с игли. Повечето се свили на пода в опит да се превърнат в най-миниатюрните мишени. Само че Зиги Рандолф, все още невредим, излязъл в средата на спортната зала и застанал там с изпъчени гърди в балетна позиция с долепени пети разтворени настрани пръсти. Тъмен и с фини черти, той бил красив младеж с впечатляващо присъствие на духа, макар и малко женствен. Винаги съм се чудела дали женствените жестове на хомосексуалистите са заучени, или непринудени.

— Хачатурян! — отекнал гласът на Зиги над риданията. — Чуй ме! Не трябва да го правиш! Просто остави арбалета на пода и нека да поговорим. Много от хората ще се оправят, ако повикаме линейка веднага!

Тук си струва да напомня, че след като Майкъл Карнийл застрелял членовете на молитвената група в Падюка, щата Кентъки, през 1997 година, набожен гимназист, син на свещеник с литературното име Бен Стронг, беше прославян из цяла Америка, задето се изложил на смъртна опасност, като опитал да успокои стрелеца и да го придума да остави оръжието. Говореше се, че Карнийл пуснал пистолета и припаднал. Поради огромната нужда в страната от героични прояви в злощастия, които иначе се превръщаха в непростим международен позор, тази история беше широко известна. Излезе статия за Стронг в списание „Тайм“, интервюираха го и в шоуто на Лари Кинг. Зиги знаеше за тази легендарна история и беше почерпил от нея смелост да се изправи срещу нападателя, а безпрецедентното възхищение към смелостта му да признае открито хомосексуалността си на училищно събрание малко по-рано през срока, допълнително беше укрепила вярата му в убедителното въздействие на риториката.

— Знам, че си дълбоко разстроен от нещо — продължил Зиги. Повечето жертви на Кевин още не били мъртви, а някой вече го съжалявал. — Сигурен съм, че страдаш! Но това не е начинът…

За нещастие на Зиги, достоверността на строгото и хипнотично обръщение на Бен Стронг: „Майкъл? Остави пистолета!“, щяла да бъде опровергана едва през пролетта на 2000 година, когато в окръжния съд било заведено дело от родителите на жертвите срещу повече от петдесет ответници — включително родители, учители, служители от училищната администрация, други тийнейджъри, съседи, авторите на видеоигрите „Дуум“ и „Куейк“ и филмовите продуценти на „Баскетболни дневници“. Под клетва Стронг признал, че първоначалният му неточен разказ за събитията пред директора на училището бил допълнително разкрасен от медиите и получил собствен живот. Попаднал в капана на лъжата, той страда още оттогава. Оказва се, че когато нашият герой се обърнал към Майкъл Карнийл, той вече бил престанал да стреля и бил припаднал, а не се предал в отговор на красноречив и храбър призив. „Просто беше припаднал и беше изпуснал пистолета“, казал в показанията си Стронг.

Фссст. Зиги политнал заднешком.

Надявам се, че хладнокръвният ми разказ за събитията не звучи безчувствено. Фактите винаги са по-големи и по-ярки от отделната мъничка скръб. Само повтарям последователността на събитията, каквато я описаха в „Нюзуик“.

Аз обаче не се преструвам, че по чудо съм прозряла какво е било състоянието на Кевин — единствената чужда страна, в която най-малко ми се ходеше. Описанията, дадени от Джошуа и Совито за това как изглеждал синът ни горе, се различават от репортажите за подобни събития. Например младежите от „Колъмбайн“ се държали маниакално, очите им били изцъклени, усмивките — налудничави. За разлика от тях Кевин бе описан като „съсредоточен“ и „безизразен“. Вярно, той винаги изглеждаше така на стрелбището, макар и само там, като се замисля. Сякаш самият той се превръщаше в стрелата и откриваше във въплъщението усещане за целеустременост, от което неговата флегматична личност обикновено беше напълно лишена.

Разсъждавала съм много над факта, че за мнозина от нас съществува непреодолима преграда между повечето въображаеми прояви на извратеност и действителното им случване. Тя е същата солидна стоманена стена, която се появява между бръснача и китката ми дори в най-безутешните мигове от живота ми. Как тогава Кевин беше способен да вдигне арбалета, да се прицели в гърдите на Лора и действително да пусне стрелата? Мога само да предположа, че той беше открил нещо, което аз не желая никога да откривам — че преграда няма. Че подобно на пътуванията ми в чужбина, на налудничавия замисъл с велокатинарите и поканите, написани на училищни бланки, стрелбата с арбалет може да се раздели на поредица от по-малки последователни действия. Може би дръпването на спусъка на арбалет или пистолет не е по-чудато деяние, отколкото това да посегнеш към чаша вода. Опасявам се, че да навлезеш в „невъобразимото“ не е по-трудно, отколкото да прекрачиш прага на обикновена стая и точно там, ако щеш, е номерът. Тайната. Както винаги тайната е, че няма тайна. Може би Кевин дори го е досмешало, въпреки че не е в стила му. Тийнейджърите от „Колъмбайн“ се бяха кикотили. Разбереш ли, че нищо не може да те спре — че привидно непреодолимата бариера е само в главата ти — можеш да прекрачваш този праг отново и отново, изстрел след изстрел, все едно лишена от авторитет мижитурка е начертала линия на килима, която не бива да пресичаш, и ти дразниш въпросната персона, като скачаш напред-назад в нещо като подигравателен танц.

И все пак, последната част ме терзае най-силно. И не намирам метафори, които да ни помогнат.

Струва ми се невероятно, че никой не е откликнал на виковете за помощ, спортната зала била изолиран, а останалите до късно в училището впоследствие признаваха, че чували писъци, но ги свързали с оживено спортно събитие, защото не се чувала стрелба. И най-очевидното обяснение: макар че отнема много време да се разкаже историята, касапницата продължила не повече от десет минути. Ако Кевин бе влязъл в някакво изменено състояние на съзнанието, то траяло много повече от онези десет минути.

Совито припаднал и може би точно това го спасило. Джошуа останал неподвижен, грамадата от плът, която представлявал, потрепвала под дъжда от стрели, някои от които явно довършили Фъргюсън Мишока. Викове за помощ и стенания от болка по-надолу по стената били прекратявани с още изстрели. Той не бързал, Франклин — изпразнил и двете кофи, докато рухналите тела на жертвите му не заприличали на бодливи свинчета. По-ужасяващото обаче е, че тази мерзка тренировка по мишени — жертвите му вече не можели да се считат за движещи се цели — била и нейният финал. Учудващо трудно е да убиваш хора с арбалет. И Кевин го знаел. Затова чакал. Чакал и когато чак в шест без двайсет един от охранителите опитал да отвори вратата, заварил я залостена с велокатинар, озадачил се, надникнал през процепа и видял червеното. Когато пристигнала полицията с онези големи, но безполезни ножици за метал (които само огънали веригата) и накрая прибегнали до електрическа резачка, която виела и пръскала искри — а всичко това отнело време — Кевин бил вдигнал крака върху перилата на нишата и чакал. Всъщност дългият антракт между последната му стрела и нахлуването на спецчастите през главния вход в седем без пет бил един от онези празни периоди от време, за които още шестгодишен го съветвах, че чудесно би запълнил с книга.

Лора Улфорд и Дейна Роко били убити от стрелите. Зиги, Мишока, Дени, Гриър, Джеф, Мигел и служителят от столовата умрели от загуба на кръв — капка по капка.

(6 април 2001 г. — продължение)

Когато излязох от колата, паркингът вече беше задръстен с линейки и полицейски автомобили. Жълта лента ограждаше периметъра. Стъмваше се, а изтощените парамедици бяха осветени от отвратителните проблясъци на червени и сини светлини. Носилките излизаха на паркинга една след друга, нямаха край. Изтръпнах от ужас, но дори в този ад едно познато лице щеше да присветне по-ярко от полицейските светлини. Очите ми намериха Кевин след броени секунди. Това беше класическа закъсняла реакция. Въпреки проблемите със сина си, изпитах облекчение, че е жив. Не ми беше отредено да се порадвам на здравите си майчински инстинкти. От пръв поглед стана ясно: той не крачеше сам, двама полицаи го водеха по пътеката от спортната зала, а единствената причина да държи ръцете си зад гърба си, вместо да ги размахва, беше, че просто нямаше избор.

Свят ми се зави. За миг светлините на паркинга се разпиляха в безсмислени петна като пъстрите шарки под клепачите, когато разтъркаш очи.

— Госпожо, отдръпнете се, моля… — Оказа се един от полицаите, които дойдоха у дома след инцидента с пешеходния надлез, по-едрият и по-скептичният. Не ме позна, явно беше виждал огромен брой ококорени родители, чиито малолетни издънки уж от „добро семейство“ се оказват негодници.

— Не разбирате — настоях и направих едно от най-трудните твърдения през живота си: — Това е моят син.

Лицето му се вкамени. Тепърва ми предстоеше да свиквам с това изражение. Както и с другото, което казваше: о, клетата, не знам какво да кажа, което е по-лошо. Тогава още не бях привикнала и когато го попитах какво се е случило, от суровия му поглед заключих, че онова, за което вече бях косвено отговорна, е много лошо.

— Има жертви, госпожо — гласеше цялото му обяснение. — Най-добре елате в участъка. Минете по шосе 59 до 303, оттам карайте по Оринджбърг Роуд. Входът е откъм Таун Хол Роуд. Ако вече не сте ходили там, разбира се.

— Може ли да поговоря с него?

— Попитайте онзи полицай там, госпожо. С фуражката. — И се отдалечи.

Добрах се до полицейската кола, на чиято задна седалка бях видяла да натикват сина ни с ръка върху темето му, и бях принудена да преживея същото отново няколко пъти, докато с нарастваща умора обяснявах на поредица полицаи коя съм. Най-сетне разбрах притчата от Новия завет за свети Петър, принуден три пъти да се отрече от някакъв отхвърлен от обществото парий, нападнат от тълпа, готова да го линчува. Отричането за мен беше по-изкусително, отколкото за Петър, защото за какъвто и да се мислеше, момчето ни не беше месия.

Накрая се добрах до черно-белия полицейски автомобил от Оринджтаун, но надписът отстрани „В сътрудничество с общността“ май вече не се отнасяше за мен. Взрях се в задния прозорец, но заради мигащите светлини, нищо не се виждаше. Затова заслоних с шепи лицето си. Той не плачеше, не беше навел глава. Извърна се към прозореца. И никак не му беше трудно да ме погледна в очите.

Идеше ми да кресна: „Какво си направил?“, обаче баналният въпрос щеше да прозвучи користно и риторично, показна проява на родителско неодобрение. Скоро щях да науча подробностите. И си представях колко нелеп щеше да е разговорът.

Затова се взирахме мълчаливо един в друг. Изражението на Кевин беше спокойно. Все още се долавяха следи от решителност, но тя вече се превръщаше в кротко самодоволство от добре свършената работа. Очите му бяха изненадващо бистри — невъзмутими, почти спокойни — и аз разпознах ведрината им от сутринта, по време на закуска, която вече ми се струваше като отпреди десет години. Това беше непознатият ни син, момчето, което беше свалило баналната и непостоянна маска на „искам да кажа“ и „може би“ и я беше заменило с увереността и яснотата на човек с мисия.

Беше доволен от себе си, личеше си. Това ми стигаше.

Но когато си представя лицето му през онзи заден прозорец, си спомням и още нещо. Той се оглеждаше. Търсеше да забележи нещо в изражението ми. Взираше се много внимателно и много настойчиво, а после се облегна малко по-назад на седалката си. Каквото и да беше търсил, не го беше намерил, което сякаш също му носеше известно удовлетворение. Не се усмихна. Но като нищо би могъл.

 

 

Боя се, че ти бях ядосана, докато карах към полицейското управление в Оринджтаун, Франклин. Каква несправедливост! Мобилният ти все още беше изключен, а знаеш как човек се фиксира върху дребни логистични подробности, за да отвлече мислите си. Все още не можех да изпитам гняв към Кевин и ми се стори по-безопасно да излея разочарованието си върху теб, защото не беше направил нищо лошо. Непрекъснато натисках бутона за повторно набиране и ругаех несдържано: „Къде си? Вече е почти седем и половина! Включи си проклетия телефон! За бога, точно днес ли трябваше да останеш на работа до късно? Не си ли чул новините?“. Само че ти не пускаше радио в пикапа, предпочиташе дискове на Спрингстийн или на Чарли Паркър. „Франклин, кучи сине! — развиках се аз и в очите ми още пареха горящите сълзи от ярост. — Как можеш да ме оставиш да се справям сама с всичко това?“

Отначало подминах Таун Хол Роуд, защото отвън онази модерна и доста крещяща сграда в зелено и бяло прилича повече на ресторант за пържоли от някаква верига или на фитнес център. Като изключим нескопосания бронзов фриз, обезсмъртяващ четирима полицаи от Оринджтаун, загинали при изпълнение на служебния си дълг, фоайето също беше просто голи бели стени и безличен линолеум — в такова помещение очакваш да видиш указателни табели към плувен басейн. Приемната обаче беше ужасяващо интимна, още по-клаустрофобично тясна от чакалнята на спешното отделение на болницата в Наяк.

Посрещнаха ме пренебрежително, но служителката на рецепцията все пак ме осведоми хладно от гишето си, че мога да придружавам своя „непълнолетен“ — думата ми прозвуча неуместно омаловажаваща — докато го обработват. „Трябва ли?“, попитах паникьосано, а тя отговори: „Както искате“. Насочи ме към един черен диван от изкуствена кожа, на който ме зарязаха сама, докато полицаите сновяха напред-назад. Чувствах се едновременно обвиняема и незначителна. Не исках да съм там. Ако ти звучи като ужасно подценяване на ситуацията, нека ти призная, че за пръв път не ми се искаше и да бъда някъде другаде. Искаше ми се просто да съм мъртва.

Известно време в другия край на лепкавия черен диван седеше момче, което вече знам, че е било Джошуа Лукронски. Дори да познавах този ученик, тогава нямаше да се досетя кой е. Дребно момче, което вече не приличаше на юноша, а на хлапе на възрастта на Силия, защото напълно беше изгубил наперената поза, с която явно се славеше в училището. Раменете му бяха прегърбени, късата му черна коса беше чорлава. Дланите му бяха пъхнати между бедрата, а китките му бяха извити под неестествен ъгъл като на децата с напреднал стадий на мускулна дистрофия. Седеше напълно неподвижно. Сякаш дори не мигваше. Беше получил полицейски придружител, какъвто моята роля не ми отреждаше — вече се чувствах заразена, заразна, под карантина — но младежът не отговаряше на униформения полицай, който стоеше до него и се опитваше да привлече вниманието му към стъклена витрина с модели на полицейски патрулки. Беше очарователна колекция, всички колички бяха метални, някои от тях много стари — микробуси, фургони, мотоциклети, фордове от четиресет и девета година от Флорида, Филаделфия, Лос Анджелис. С бащинска нежност полицаят му обясняваше, че една от количките е много рядка, от времето, когато автомобилите на нюйоркската полиция били зелено-бели — преди сегашното синьо. Джошуа се взираше невиждащо право напред. Ако изобщо си даваше сметка за присъствието ми, явно не знаеше коя съм, а аз не възнамерявах да се представям. Питах се защо не са завели и него в болницата заедно с другите. Нямаше как да са сигурни, че някои от кървавите петна по дрехите му не са негови.

Няколко минути по-късно едра и пълна жена нахлу в чакалнята, спусна се към Джошуа и с едно движение го грабна и го притисна към себе си.

— Джошуа! — възкликна тя.

Отначало той стоеше отпуснат в прегръдката й, после постепенно онези китки на болен от мускулна дистрофия обвиха раменете й. Ризата му остави червени петна върху шлифера й с цвят на слонова кост. Зарови малкото си лице в пухкавата й шия. Трогнах се и завидях. Аз нямаше да преживея такава среща. „Толкова те обичам! Какво облекчение, че си добре!“ Аз вече не изпитвах облекчение, че нашият син е добре. След като го видях през задния прозорец на полицейска кола, вече ме измъчваше тъкмо фактът, че всичко привидно е наред.

Тримата се затътриха към вътрешната врата. Служителката на рецепцията не ми обръщаше никакво внимание. Макар да не бях на себе си, изпитвах признателност, че бях заета с мобилния си, на който набирах трескаво, както въртиш молитвена броеница. Имах си занимание. Пробвах да набера и домашния ни телефон, но непрекъснато се свързвах с телефонния секретар и затварях по средата на досадния запис, намразила звука на собствения си глас. Вече бях оставила три-четири съобщения, първото от които беше овладяно, но последното беше през сълзи — страхотно посрещане у дома те очакваше. Робърт явно беше схванал, че и двамата ще закъснеем, и беше завел Силия в „Макдоналдс“, защото тя много обичаше топлите им ябълкови пайове. Но защо не ми се беше обадил? Имаше мобилния ми! Не беше ли чул новините? О, сетих се, в „Макдоналдс“ пускат музика, а Робърт можеше и да не си включи радио в колата за толкова кратко разстояние. Но все някой щеше да спомене, докато чакат на опашката, нали? Едва ли имаше друга тема на разговор в окръг Рокланд!

Когато двама полицаи ме заведоха в онази гола малка стая, за да снемат показанията ми, вече бях обезумяла и се държах неучтиво. Сигурно съм им се сторила и глупава, защото не виждах смисъл да викам семейния адвокат, след като няма никакво съмнение, че Кевин е извършителят. Тогава за първи път решиха да осведомят майка му, макар и само бегло, какво точно е направил. Броят на жертвите, които един от полицаите делово ми изреди, впоследствие щеше да се окаже преувеличен, но тогава още нямах причина да проуча факта, че данните за убийства почти винаги са раздути при първото си оповестяване. Освен това каква е разликата да си майка на син, който е убил само девет човека, а не тринайсет? Пък и въпросите на ченгетата ми се струваха неприлично незначителни: как се представял Кевин в училище, как се държал днес сутринта.

— Беше малко раздразнителен към съпруга ми! Иначе нищо особено. Какво се очакваше от мен — да се обадя в полицията, защото синът ми е нагрубил баща си ли?

— Успокойте се, госпожо Хачурян…

— Хачатурян — поправих го. — Не може ли поне името ми да научите?

О, щяха да го научат отлично.

— Добре, госпожо Хадурян. Откъде е взел синът ви арбалета?

— Беше коледният му подарък! О, казвах на Франклин, че е грешка, казвах му. Може ли отново да позвъня на съпруга си?

Те ми разрешиха, но след поредното безполезно набиране на номера, аз оклюмах.

— Много съжалявам — прошепнах. — Много-много съжалявам. Не исках да съм груба. Пет пари не давам за името си, мразя го. Не искам повече никога да го чувам. Много съжалявам…

— Госпожо Хадарян… — потупа ме колебливо по рамото другият полицай. — Може би е по-добре да дадете показания друг път.

— Аз просто… имам малка дъщеря, Силия, която е у дома, бихте ли…

— Разбирам. Опасявам се, че Кевин ще остане в ареста. Искате ли да говорите със сина си?

Потръпнах, като си представих онова непроницаемо блажено изражение, което зърнах през прозореца на полицейската кола, и закрих лицето си с ръце.

— Не, не, моля ви — помолих се и се почувствах като ужасна страхливка. Сигурно съм звучала като Силия, докато ме молеше безсилно да не се къпе, докато във ваната още се спотайва онази тъмна и лепкава ужасия.

— Моля ви, не ме принуждавайте. Моля ви. Не мога да се изправя срещу него.

— В такъв случай най-добре се прибирайте у дома.

Вторачих се глупаво в него. Толкова се срамувах, че наистина очаквах да ме оставят зад решетките.

Може би само за да запълни неловкото мълчание, докато го гледах, полицаят добави тихо:

— Щом получим заповед за обиск, ще трябва да претърсим дома ви. Сигурно ще стане утре, но не се тревожете. Полицаите ще подходят с уважение. Няма да обърнем къщата с главата нагоре.

— Изгорете я, ако искате — отговорих. — Мразя я. Винаги съм я мразила…

Двамата се спогледаха — бях в истерия. И ме изведоха навън.

Свободна — не можех да повярвам, излязох на паркинга и обикалях отчаяно край колата си, не успях да я позная от първия път в редицата, вече всичко от предишния ми живот ми беше станало чуждо. Бях изумена. Ама как така ме бяха пуснали? Още тогава явно съм започнала да изпитвам дълбока нужда някой да ми потърси отговорност. Едва се сдържах да не задумкам с юмруци по вратата на участъка и да помоля да ме приберат да прекарам нощта в килия. Мястото ми несъмнено беше там. Убедена бях, че в онази нощ ще мога да легна спокойно само на евтин дюшек на бучки, с твърд и евтин чаршаф, а единствената приспивна песен, на която мога да се надявам, е далечното подрънкване на ключове и скърцането на кожени обувки.

Щом намерих колата си обаче, ме обзе необяснимо спокойствие. Бях като упоена. Действах методично. Като Кевин. Ключове. Фарове. Колан. Чистачките на интервал, защото ръмеше. Съзнанието ми се изпразни. Престанах да си говоря наум. Карах до вкъщи много бавно, спирах още на жълто, буквално се заковавах на място на всяко кръстовище, макар да нямаше други коли. И когато завих по нашата дълга алея и забелязах, че в къщата на свети, не му отдадох голямо значение. Така предпочетох.

Паркирах. Пикапът ти беше в гаража. Действах съвсем бавно. Спрях чистачките, изключих фаровете. Заключих колата. Пъхнах ключовете в египетската си чанта. Спрях да се сетя за някоя друга ежедневна дреболия, за която трябва да се погрижа, преди да вляза в къщата. Взех едно листо от предното стъкло, вдигнах въженцето ти за скачане от пода на гаража и го окачих на куката му.

Когато светнах в кухнята, се озадачих, че си зарязал всички мръсни съдове от закуската. Тиганът, в който беше изпържил наденичката си, стоеше изправен в цедилника, но не и този от пържената филийка, а повечето чинии и чашите от сока още бяха върху плота. Страници от „Ню Йорк Таймс“ бяха разпилени върху масата, въпреки че ти всяка сутрин маниакално изнасяше вестника върху купчината стари броеве в гаража. Светнах и другите лампи и установих, че няма никой в трапезарията, в дневната и в хола — предимството на къща без врати. Въпреки това обиколих всички помещения. Бавно.

— Франклин? — провикнах се. — Силия?

Звукът от собствения ми глас ме напрегна. Беше толкова тъничък и крехък, но не получи отговор.

Закрачих по коридора, спрях пред стаята на Силия и се принудих да пристъпя вътре. Беше тъмно. Леглото й беше празно. Същото ме очакваше и в голямата спалня, в баните, на верандата. Нищо. Никой. Къде бяхте? Да не беше тръгнал да ме търсиш? Имах мобилен. Ти знаеше номера. И защо не беше взел пикапа? Някаква игра ли играеше? Да не би да се криеше и да се кискахте със Силия в някой килер? Точно тази вечер ли избра да играеш?

Къщата беше празна. Усетих мощно и детинско желание да се обадя на майка си.

Два пъти обиколих навсякъде. Бях проверила във всички стаи, но го направих втори път с още по-тревожен трепет. Сякаш в къщата се спотайваше някой, непознат, крадец, просто не го виждах, пристъпваше след мен, криеше се под шкафовете, стиснал секира. Най-накрая се върнах в кухнята, цялата разтреперана.

Предишните собственици бяха поставили прожектори в задния двор с очакването да организират пищни градински тържества. Ние нямахме такава склонност и рядко използвахме прожекторите, но знаех откъде се включват: вляво от килера за провизиите, до плъзгащата се стъклена врата, която се отваряше към терасовидния ни заден двор. Там стоях и ви гледах как си подавате топката за бейзбол с Кевин и се чувствах изолирана, изпълнена с копнеж. И в момента изпитвах същото — бях изолирана. Все едно ти беше организирал много важно семейно тържество, но аз единствена не бях поканена. Сигурно съм задържала ръката си на онзи ключ поне трийсет секунди, преди да го натисна. Ако трябва отново да го направя, ще изчакам повече. Бих платила огромна сума за всеки миг от живота си, в който липсва тази гледка.

Стрелбището на хребета на възвишението се освети. Скоро щях да проумея чувството за хумор, скрито зад обедното обаждане на Кевин до обсерваторията, за да каже на Робърт да не взема Силия от училище, защото била „недобре“. Силия стоеше с гръб към мишената, сякаш застанала мирно, спокойна и доверчива, изпълнена е желание да играе на „Вилхелм Тел“.

Отворих вратата със замах и се втурнах нагоре по склона, ирационално забързана. Силия можеше да почака. Тялото й беше забодено за мишената с пет стрели, които придържаха торса й като карфиците, с които забождаха някои от намачканите й автопортрети на таблото в училище. Запрепъвах се към нея, викайки името й, а тя ми намигна гротескно с наклонена назад глава. Помня, че сутринта й поставих очната протеза, но сега я нямаше.

Има неща, които знаем с цялото си същество, без дори да се замисляме над тях, поне без вербалното бълбукане на повърхността на съзнанието ни. Така беше и при мен. Знаех какво още ще намеря, дори без да го формулирам мислено. Затова, когато се заизкачвах към стрелбището и се спънах в нещо, което стърчеше от храстите, може би ми е прилошало, но не бях изненадана. Веднага разпознах препятствието. Често купувах такива шоколадовокафяви обувки от „Банана Рипъблик“.

О, любими мой. Сигурно имам нужда да се заблуждавам, но се почувствах длъжна да свържа някак безсмисления ужас на безобразното си откритие в задния двор и най-хубавото у мъжа, за кого се бях омъжила.

Тъй като имало цели двайсет минути, докато стане време да тръгвате за училище, ти си пуснал децата да поиграят в задния двор. Може би дори си се обнадеждил, че поне този път двамата си играят заедно — сплотяват се. Разлистил си „Таймс“, разделът за недвижимите имоти не те е заинтригувал в четвъртък. Затова си се заел да раздигаш съдовете от закуската. Чул си писък. Не се съмнявам, че светкавично си изтичал до плъзгащата се врата. От подножието на склона си отишъл при него. Ти беше здрав мъж, макар да беше прехвърлил петдесетте, все още скачаше на въженце по четиресет и пет минути дневно. Никак не е лесно мъж като теб да бъде принуден да се закове на място. Почти си успял да се добереш дотам, на няколко метра от върха на хълма, под дъжда от стрели.

Ето я моята теория: мисля, че си спрял. Отвън на верандата, когато си видял дъщеря си прикована към мишената със стрела през гърдите, а първородният ни син се е извърнал и се прицелил към собствения си баща с арбалета, който му подарихме за Коледа. Не си можел да повярваш. Ти вярваше в щастливия живот. В това, че е възможно да си добър баща, да посвещаваш уикендите на децата, да устройваш пикници, да четеш приказки преди лягане, и да отгледаш свестен и устойчив син. Така беше в Америка. Ти беше направил всичко както си му е редът. Следователно, това не бе възможно да се случва.

И така, за един убийствен миг това арогантно убеждение — нещата, които отчаяно си искал да видиш — се наложило фатално върху другото. Може би мозъкът ти дори е успял да преобрази образа и звука: прекрасната Силия, издръжливата, сладката, оптимистична Силия, примирена с недъга си, Силия със златните къдрици, весело разлетели се на пролетния вятър. Тя не крещи, смее се. Това не е писък, а смях. Помощницата на Кевин е точно пред мишената, защото сигурно помага на брат си да събере стрелите… О, Франклин, тя наистина би му помогнала. А красивият ти млад син вече шест години е стрелял с лък. Беше прецизно обучен от истински професионалисти и прекрасно запознат с предпазните мерки. Никога не би насочил зареден арбалет към друг човек, най-малко към собствения си баща.

Разбира се, това е илюзия, породена от слънцето. Кевин просто маха, вдигнал ръка. Вероятно се опитва, без да го казва — тийнейджър е все пак — да се извини за грубостта по време на закуска, за отвратителното отхвърляне на всичко, което баща му се опитва да направи за него. Интересува го как работи фотоапаратът и се надява някой път да му обясниш за какво е този бутон. Всъщност той искрено се възхищава на постиженията на баща си в такава необичайна професия, която предоставя свобода за творчество и независимост. Просто е смутен. Тийнейджър е. На тази възраст са настроени за съперничество. Искат да мерят сили. Но момчето вече много се срамува от избухването си. Казаното в миг на разпаленост не е вярно. Той пази в сърцето си всички онези пътувания до бойните полета от Гражданската война, дори само защото войната я разбират само мъжете, а пък от музеите е научил адски много. Някои вечери в стаята си понякога изважда онези есенни листа от „Енциклопедия Британика“, които сте събрали миналата година край къщата на Тиодор Рузвелт. Избледняващите им багри му напомнят за всеобщата тленност, особено за бащината, и той плаче. Плач. Никога няма да го видиш, Кевин никога няма да си признае пред теб. Но сега плаче. Виждаш ли? Той маха. Маха ти да донесеш фотоапарата. Променил е мнението си и има още пет минути до училищния автобус, затова иска да направите няколко снимки… за колажа във вестибюла… Смелото сърце от Палисейдс.

Миражът едва ли е продължил повече от няколко секунди, после се е разпаднал, както изгаря и се спаружва кинолента под нажежената лампа в прожекционен апарат. Били са обаче достатъчни Кевин да изстреля първата си смъртоносна стрела, може би тази, която намерих в гърлото ти, проникнала отпред и щръкнала от тила ти. Вероятно е пробила артерия, защото тревата около главата ти беше черна на светлината на прожекторите. Останалите три стрели — в кухината по средата на гърдите, където обичах да полагам глава, в мускула на стегнатия от скачането на въже прасец и слабините, чиито наслади съвсем наскоро бяхме преоткрили заедно — бяха просто за всеки случай, като няколко допълнителни колчета около добре опъната палатка.

И все пак се питам колко усърдно си се опитал да се покатериш нагоре по склона, хриптейки, давейки се в собствената си кръв. Разбира се, ти обичаше Силия, но сигурно си разбрал само с един поглед, че е твърде късно да я спасиш. Фактът, че тя вече не пищи, е бил лош признак, но себе си може би все още си можел да спасиш. Ярко осветено от прожекторите, изострено заради сянката на стрелата, която стърчеше от гърлото ти, лицето ти изразяваше… огромно разочарование.