Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (26)

25 март 2001 г.

Скъпи Франклин,

Трябва да ти призная нещо. Макар да хоках теб по онова време, напоследък съм станала срамно зависима от телевизията. Като съм започнала с признанията, по-добре да разкрия всичко: една вечер миналата седмица, докато гледах „Фрейзър“, телевизорът се развали и аз направо откачих — започнах да удрям по апарата, включвах го и го изключвах, въртях копчетата. Отдавна вече не плача всеки ден заради онзи четвъртък, но напълно откачам, когато не мога да науча как Найлс приема новината, че Дафни ще се омъжи за Дони.

Както и да е, тази вечер, след обичайните пилешки гърди (малко ги прегорих), превключвах каналите, когато изведнъж лицето на нашия син изпълни екрана. Човек би допуснал, че вече съм свикнала, но не съм. При това не беше негова снимка от девети клас — стара, черно-бяла, с онази негова язвителна усмивка — а беше Кевин пораснал, вече седемнайсетгодишен. Разпознах гласа на интервюиращия. Излъчваха документалния филм на Джак Марлин.

Марлин се беше отказал от баналното като за трилър заглавие „Извънкласни занимания“ в полза на по-ударното „Лошо момче“, което ми напомни за теб. „За няколко часа ще приключа с това лошо момче“, казваше ти за лесна служебна задача. Използваше този израз за почти всичко, освен за сина ни.

За когото го беше приложил Джак Марлин, и то с лекота. Кевин, разбираш ли, е звездата. Марлин явно беше получил разрешение от „Клаверак“, защото сред кадрите с печалните последици от трагедията — купчините цветя пред спортната зала, църковната служба в памет на убитите, градските събрания под надслов „Никога вече“ — имаше и ексклузивно интервю със самия КХ. Толкова се потресох, че за малко да изключа телевизора. След минута-две обаче не можех да откъсна очи от екрана. Поведението на Кевин до такава степен приковаваше вниманието, че почти не обръщах внимание какво казва. Интервюто се провеждаше в килията му — в неговата стая, поддържана в безукорен ред, без никакви плакати и джунджурии. Наклонил стола си на два крака, облегнал лакът върху облегалката, той беше в свои води. Стори ми се по-голям, по-самоуверен, напращял в тесния анцуг — за пръв път го виждах толкова оживен и толкова непринуден. Стоеше с наслада пред обектива на камерата, все едно е в солариум.

Мартин не беше в кадър, а въпросите му бяха почтителни, почти нежни, сякаш се боеше да не отблъсне Кевин. Когато започнах да гледам, Марлин питаше деликатно Кевин дали все още твърди, че е един от малкото хора, които вземат прозак, демонстрирали силна несъвместимост с лекарството.

Кевин още шестгодишен беше научил колко е важно да се придържаш към версията си.

— Ами определено започнах да се чувствам странно.

— Само че и според „Лансет“, и според „Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин“ връзката между прозак и маниакалното желание за убийство е доста спорна. Смятате ли, че с допълнителни изследвания…?

— Аз не съм лекар — вдигна длан Кевин. — Тази стратегия за защита беше по идея на адвоката ми, който си вършеше работата. Аз само казах, че съм се почувствал малко странно. Но не си търся извинение. Не обвинявам никакъв сатанински култ, нито глупаво гадже, нито някои едър здравеняк, който ме е наричал „педал“. Едно от нещата, които не понасям в тази страна, е, че никой не поема отговорност. Американците прехвърлят на другите вината за всичко, което не им се получи много добре. Аз поемам отговорността за постъпките си. Идеята си беше моя, на никой друг.

— А онзи случай на сексуално посегателство? Остави ли емоционални белези?

— Не отричам посегателството над себе си, но по дяволите — додаде той със самоуверената си подигравателна усмивка, — то е нищо в сравнение с нещата, които се случват тук.

(На това място пуснаха откъс от интервю с Вики Пагорски. Тя разпалено отрече обвиненията, но разбира се, твърде неубедителното възмущение понякога също изглежда уличаващо, така че нямаше как да спечели. И със сигурност би трябвало да направи нещо с косата си.)

— Може ли малко да поговорим за родителите ви, Кевин? — продължи Марлин.

Кевин вдигна ръце зад главата си.

— Давай.

— Баща ви… разбирахте ли се, или се карахте?

— Господин Пластик ли? — изсумтя подигравателно Кевин. — Нямах късмет да се скараме. Не, между нас всичко беше супер. Пълна измишльотина! „Хайде да отидем в Природонаучния музей, Кев, имат страхотни камъни!“ Той си живееше с мечти за Малката лига, беше заседнал в петдесетте. Като ми кажеше: „Обичам те, приятел“, го поглеждах и се питах: „На кого говори тоя?“. Какво значи баща ти да те „обича“, обаче да няма шиба… представа кой си? Кого обича тогава? Хлапето от „Щастливи дни“. Не мен.

— А майка ви?

— Какво за нея? — остро попита Кевин, макар че дотогава разговорът течеше дружески, приятно.

— Ами имаше гражданско дело за родителска небрежност…

— Всичко е скалъпено — с равен глас отсече Кевин. — Отвратителен опортюнизъм, честно казано. Поредната проява на културата на компенсациите. Още малко, и дядковците ще започнат да съдят правителството, че остаряват, а децата ще дават майките си под съд, задето са ги родили грозни. Мен ако ме питате, просто животът е гаден, кофти. Всъщност адвокатите са знаели, че мамански има дълбоки джобове и че онази крава Улфорд не умее да понася храбро лошите новини.

В този момент камерата се отмести на трийсетина градуса към единствената украса в стаята, залепена над леглото му. Там се мъдреше силно намачкана малка снимка, която се побира в джоб или в портфейл — моя снимка. Мили боже, беше онази снимка от лодката в Амстердам, която изчезна, след като се роди Силия. Сигурна бях, че я е скъсал на парчета.

— Независимо от решението на съда — продължи Марлин, — може би майка ви не ви е обръщала достатъчно внимание…?

— Оставете майка ми на мира. — Резкият и заплашителен тон беше новост за мен, но явно му беше от полза зад решетките. — Психолозите тук по цял ден се опитват да ме накарат да я очерня и на мен започва да ми писва, честно казано.

Марлин прегрупира сили:

— В такъв случай бихте ли определили отношенията помежду ви като близки?

— Знаете ли, че тя е обиколила целия свят? Почти няма държава, от която да няма фланелка. Основала е собствена фирма. Във всяка книжарница се продава нейната поредица от пътеводители. Нали се сещате: по вятъра към смрадливи дупки по цял свят? Имах навика да обикалям книжарницата в мола само за да гледам всичките тези книги. Доста яки.

— Значи не мислите, че тя по някакъв начин…

— Вижте, аз понякога се държах отвратително, ясно? Тя също се държеше отвратително, така че сме квит. Но всичко останало е лично. В тази страна остана ли изобщо нещо лично, или ще искате да ви кажа и какъв е цветът на бельото ми? Следващият въпрос?

— Май остана още само един въпрос, Кевин, големият. Защо го направихте?

Личеше си, че Кевин е подготвен за това. Той вмъкна драматична пауза, после шумно спусна предните крака на стола си на земята. Облегна лакти върху коленете, извърна се от Марлин и се загледа право в камерата.

— Добре, ето как стоят нещата. Събуждаш се, гледаш телевизия, после се качваш в колата си и слушаш радио. Отиваш на жалката си работа или в жалкото си училище, но няма да го чуеш по централните новини, защото знаеш ли какво? Всъщност нищо не се случва. Четеш вестника или, ако си падаш по такива неща, четеш книга, което е същото като да гледаш телевизия, ама още по-отегчително. Гледаш телевизия цяла нощ или пък излизаш навън и гледаш филм, а може и да ти звъннат по телефона и ти ще разкажеш на приятелите си какво си гледал. И знаете ли какво, положението стана толкова тежко, че започнах да забелязвам хората по телевизията. Вътре в телевизора. През половината време и те гледат телевизия. Ами ако гледаш любовен филм? Какво правят — отиват на кино. Всички тези хора, Марлин — обърна се Кевин към интервюиращия и му кимна. — Какво толкова гледат?

След неловка пауза Марлин отговори:

— Вие ни кажете, Кевин.

— Хора като мен. — Облегна се и скръсти ръце.

Марлин сигурно е останал доволен от този материал и не е искал да прекрати снимките. Кевин беше набрал инерция, по вида му личеше, че тепърва започва.

— Хората гледат и други неща, не само убийци, Кевин — побутна го Марлин.

— Глупости — възрази Кевин. — Те искат да виждат, че нещо се случва, проучил съм въпроса: в повечето случаи за събитие се брои само нещо лошо. Според мен светът се дели на наблюдатели и наблюдавани. Зрителите стават все повече, а за гледане има все по-малко. Хората, които наистина правят нещо, са застрашен вид, мамка му.

— Тъкмо обратното, Кевин — отбеляза със съжаление Марлин, — през последните няколко години твърде много млади хора като вас извършиха убийства.

— Ами значи и вие сте извадили късмет! Имате нужда от нас! Какво щяхте да правите без мен? Да снимате филм как съхне боята ли? Какво правят всички онези хора — махна той с ръка към камерата, — гледат ме, нали? Сигурно вече щяха да са сменили канала, ако просто бях получил шестица по геометрия? Кръвопийци! Аз им върша мръсната работа!

— Смисълът да ви задавам всички тези въпроси е — успокоително обясни Марлин — как да направим така, че случилото се в „Колъмбайн“ да не се повтаря.

При споменаването на „Колъмбайн“ Кевин се начумери.

— Само искам да изтъкна, че онези двама пикльовци са пълни лаици. Бомбите им бяха некадърни, изпотрепаха който им падне. Никакви стандарти. Моите хора бяха подбрани един по един. А видеото на онези кретени, е пълна скръб. Имитирали са мен и целият им замисъл явно е бил да надминат Гладстон…

Марлин се опита тихо да се намеси с нещо като:

— Всъщност от полицията твърдят, че Клиболд и Харис са планирали нападението си най-малко една година…

Кевин обаче продължи:

— Нищо, нищичко от целия този цирк не е протекло по план. Стопроцентен провал отначало докрай. Нищо чудно, че тези нещастници са се самоубили — така постъпват страхливците според мен. Част от всичко е да се изправиш срещу последиците. А най-лошото е, че тези хора са безнадеждни дегенерати. Чел съм откъси от сополивия дневник на Клиболд. Знаете ли една от групите, на които този глупак искал да си отмъсти? На хората, които си въобразяват, че могат да предсказват времето. Понятие нямал какво искали да кажат. А, и още нещо — в края на големия ден, двамата загубеняци първоначално планирали да отвлекат самолет и да се блъснат в Световния търговски център! Хайде стига де!

— Вие твърдите, че сте избирали жертвите си една по една — каза Марлин, който сигурно се е питал за какво точно става дума. — Защо избрахте точно тези ученици?

— Лазеха ми по нервите. Ако планираш такава мащабна операция, няма ли най-напред да посегнеш на загубеняците, педалите и досадниците, които не можеш да понасяш? Това според мен е най-голямата награда, задето ще опереш пешкира. Вие тук с оператора се възползвате от моите постижения, ще приберете хубава сумичка и имената ви ще са във финалните надписи. А аз ще лежа в затвора. Все нещо трябва да получа за това.

— Имам още един въпрос, Кевин, но се опасявам, че сигурно вече сте му отговаряли — поде Марлин с по-трагичен тон. — Изпитвате ли угризения? Като знаете как живеете сега, ако се върнете отново на осми април хиляда деветстотин деветдесет и девета година, щяхте ли отново да убиете онези хора?

— Щях да направя само едно нещо по различен начин. Щях да прострелям право между очите онзи тъпак Лукронски, който не е спрял да прави кинти от така наречената от него „ужасна трагедия“. Прочетох, че сега ще участва и във филма на „Мирамакс“! Мъчно ми е за актьорите. Той ще цитира „Да влезем в роля“ от „Криминале“, ще имитира Харви Кайтел, а се обзалагам, че в Холивуд това много бързо излиза от мода. И като сме на темата, искам да се оплача, че „Мирамакс“ и всички останали трябва да ми платят. Те ми крадат историята, а в нея е вложен много труд. Съмнявам се, че е законно да я присвояват безплатно.

— Само че законите в този щат не допускат престъпниците да печелят от…

Кевин отново се извъртя към камерата.

— В момента моята история е всичко, което притежавам, затова се чувствам ограбен. Само че историята е много по-голяма, отколкото си дават сметка повечето хора. Всички, които гледат, слушат какво говоря, защото имам нещо, което те нямат: създадох сюжет. Купих си го и си го платих. Вие само това искате, затова смучете от мен. Искате моя сюжет. Знам как се чувствате, защото преди и аз самият се чувствах така. Телевизия, видеоигри и компютърни екрани… На осми април деветдесет и девета обаче аз минах зад екрана и се превърнах в наблюдаван. Оттогава знам какъв е смисълът на живота ми. Създавам хубава история. Може и да е малко зловеща, но признайте си, харесва ви. Не можете да й се наситите. Да му се не види, направо трябва да съм на държавна издръжка! Без хора като мен всички ще започнат да се хвърлят от мостовете, защото по телевизията ще дават само как някаква домакиня печели в „Стани богат“ шейсет и четири хиляди долара, задето помни как се казва кучето на президента.

Изключих телевизора. Не можех да слушам повече. Усещах, че предстои поредното интервю с Телма Корбит, което със сигурност щеше да включва и призив за дарения за фонда „Непоколебима обич към децата“, основан от нея в памет на Дени. Вече бях внесла повече, отколкото можех да си позволя.

Разбира се, пламъчето на наперената теза за пасивното наблюдение на съвременния живот гореше у Кевин още преди две години. Той разполагаше с много време в „Клаверак“ и беше скалъпил този странен лайтмотив, както по-старите затворници си правят персонализирани регистрационни номера на автомобила. Все пак бях принудена да призная неохотно, че в съчиненото от него впоследствие тълкувание на случилото се има зрънце истина. Ако по Ен Би Си постоянно показваха документални филми за чифтосването на морските видри, телевизионната аудитория щеше да намалее драстично. Слушах обвинителната филипика на Кевин и се съгласих с него против волята си: значителна част от човечеството печели от порочността на шепа злодеи — ако не за прехраната си, то поне за приятно забавление. И не само журналистите. Помисли за мозъчните тръстове, които произвеждат планини от бумащина относно проблемния малък Източен Тимор. Университетските департаменти, които изследват конфликти, бълват безброй докторати за терористите от ЕТА, които са не повече от сто. Филмовите производители възпроизвеждат на екраните зверствата на самотни серийни убийци. Замисли се и за следното: съдилища, полиция, Национална гвардия — каква огромна част от правителствените служби се занимават с отклонилия се от правия път нищожен процент от населението! Строителството и охраната на затворите се превърна в един от най-бързо развиващите се сектори в Съединените щати, а неочаквано модният повсеместен призив към цивилизованост, би могъл да причини рецесия. След като самата аз копнех да обърна страницата, не би било твърде голямо преувеличение да кажа, че се нуждаем от КХ. Въпреки жалката си маскировка, Джак Марлин звучеше признателен. Чифтосването на морските видри не го интересуваше, затова беше признателен на Кевин за темата.

Иначе, Франклин, реакцията ми към това интервю е много объркваща. Познатият ужас се смесва с нещо като… гордост. Кевин демонстрира ясна мисъл, беше самоуверен, увлекателен. Снимката над леглото му ме трогна и далеч не се огорчих, че в крайна сметка не я е унищожил (все очаквам най-лошото). Разпознах в монолога му части от собствените си речи на масата у дома и не почувствах само срам, но и се поласках. И бях изумена, че е ходил в книжарниците да гледа моите пътеводители, към които не беше изразил голямо уважение в съчинението си „Запознай се с майка ми“.

Разочаровах се обаче от неприятните му забележки за теб. Надявам се да не си ги взел присърце. Толкова се стараеше да бъдеш внимателен, любящ баща, но аз те предупреждавах, че децата са необичайно чувствителни към изкуствения ентусиазъм, затова е логично тъкмо старанието ти да стане прицел на подигравките му. Разбираш защо точно по отношение на теб той се чувства длъжен да се представи като жертва.

 

 

Адвокатите на Мери ме въртяха на шиш за „признаците“, по които би трябвало много по-рано да доловя надвисналата трагедия, но според мен повечето майки едва ли биха забелязали нещо. Наистина попитах защо са му петте вериги с катинарче „Криптонит“, доставени от куриери у дома, тъй като Кевин вече имаше велокатинар и велосипед, който никога не караше. Обяснението му ми се стори правдоподобно: в интернет попаднал на невероятна оферта на едро и сега планирал да продава велокатинарите в училище за по сто долара. За пръв път проявяваше предприемачески талант, а моето недоглеждане се набива на очи сега, когато знаем за какво са били въпросните вериги. Нямам представа откъде Кевин си е набавил официални бланки на училището. И въпреки че през последните няколко месеца беше натрупал прилично количество стрели за арбалета си, никога не е поръчвал повече от шест наведнъж. Поръчваше ги непрекъснато, но ги държеше в гаража, затова не са привлекли вниманието ми.

Единственото, което наистина забелязах в края на декември и през първите месеци на 1999 година, беше как „Здрасти, татко“ се разшири и вече включваше „Здрасти, мамански“. Не знам ти как го търпеше. „Леле, каква готина арменска вечеря днес! Супер! Искам да науча повече за своите етническия си произход! Повечето момчета в училището са най-обикновени бели и адски ми завиждат, че съм от преследвано малцинство.“ Преди това нямаше никакви предпочитания към храни и мразеше арменската кухня, затова неискреното му възхищение ме обиждаше. Преди отношението на Кевин към мен беше същото като към собствената му стая: спартанско, безжизнено, понякога грубо и дразнещо, но (или само ми се струваше) неприкрито. Предпочитах го. Изненадах се, когато открих в сина си подобна далновидност.

Обясних си преобразяването му с подслушания ни разговор в кухнята, който и двамата не бяхме споменавали повече, дори насаме. Нашата бъдеща раздяла стърчеше във всекидневната като огромен миризлив слон, който понякога ревеше тръбно или оставяше огромни купчини тор, които трябва да прескачаме.

Колкото и да е странно, бракът ни преживя втори меден месец, помниш ли? Посрещнахме онази Коледа с безподобна топлота. Ти ми подари „Черното куче на съдбата“ от Питър Балакян с автограф от автора и „Пътешествие до Арарат“ от Майкъл Арлен, арменска класика. Аз ти подарих „Америка на Алистър Крук“ и биография на Роналд Рейгън. Ако се подкачахме един друг, правехме го с нежност. Подарихме на Кевин нелепо тесен анцуг, а Силия, както винаги очарована от опаковката с въздушни балончета, получи старинна кукла със стъклени очи. Любехме се по-често, отколкото от години, под предлог, че си припомняме добрите стари времена.

Не знаех дали преосмисляш решението си да се разделим през лятото, или просто се измъчваш от вина и скръб, и затова се опитваш да извлечеш колкото се може повече от обречения ни брак. Във всеки случай има някакво облекчение в това да удариш дъното. Щяхме да се развеждаме, нищо по-лошо не можеше да ни се случи.

Така поне си мислехме.