Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (25)

11 март 2001 г.

Скъпи Франклин,

Изглежда, че стрелбата на Анди Уилямс предизвика вълна от имитации, но нима всички такива престъпления не са подражание?

През пролетта на 1998 година имаше още четири училищни стрелби. Помня ясно кога пристигна новината за първата, защото в същия ден д-р Сахатян направи чертежите на протезата на Силия и после взе отливка от очната й ямка. Силия гледаше като омагьосана как той старателно прерисува ириса на здравото й око на ръка, а аз се учудих, че не го сканира с компютър, а го нарисува с тънки четчици и акварели. Очевидно рисуването на ириса е голямо изкуство, защото всяко око е уникално като пръстовите отпечатъци, дори бялото на очната ябълка има характерен оттенък, а тънките червени венички са лична особеност. Това наистина беше единствената част от мъчителната процедура, която можеше да мине за очарователна.

Що се отнася до направата на отливката, увериха ни, че няма да бъде болезнено, но било възможно Силия да изпита известен „дискомфорт“ — предпочитан от медиците термин, с който назовават чуждата болка. Несъмнено пълненето на очната й ямка с бялата смес беше неприятно, но тя само простенваше тихо, изобщо не плака. Храбростта на Силия беше озадачаваща. Тя се превърна в невръстен стоик, откакто загуби окото си, но продължаваше да пищи, ако забележи малко мухъл по завесата в банята.

Докато асистентката на Крикор Сахатян нагласяше обратно пластмасовия разширител и поставяше нова превръзка, аз го попитах какво го е привлякло точно към тази специалност. Той ми разказа, че веднъж, когато бил на дванайсет, минавал напряко през двора на свой съсед и се покатерил по остра ограда. Спънал се и върхът на метална пръчка с формата на стрела… Остави останалото на въображението ми и само каза:

— Толкова се увлякох, докато изработвах собствената си протеза, че реших — това е моето призвание.

Изумено го погледнах в чувствителните кафяви очи, които толкова приличаха на очите на Омар Шариф.

— Учудена сте — отбеляза приятелски той.

— Не бях забелязала — признах.

— Доста често се среща. Когато поставим протезата, много хора изобщо няма да забелязват, че Силия е едноока. Освен това има начини да се прикрива — например да завъртиш главата вместо очите, за да погледнеш някого. Аз ще я науча, когато е готова.

Бях му признателна. За пръв път нейната енуклеация не ми се струваше краят на света и дори се запитах дали недъгът й и силата на характера, който щеше да възпита у Силия, няма всъщност да й помогне да съзрее.

Когато двете с нея се върнахме от Ъпър Ист Сайд, ти вече се беше прибрал у дома и двамата с Кевин се настанявахте в хола, за да гледате повторението на серии от комедията „Щастливи дни“.

— А, петдесетте, каквито никога не са били — отбелязах от вратата. — Все чакам някой да осведоми Рон Хауърд за „Спутник“, за маккартизма и за надпреварата във въоръжаването. — И додадох унило: — Но виждам, че вие двамата се сплотявате.

По онова време неизменно се отнасях със злобна ирония към модерните фрази от американските шоупрограми — толкова ми бяха противни, че не исках да ги докосвам дори с гумени ръкавици. Наложи се да обясня на учителката на Кевин по английски, че неправилната употреба на думата „буквално“ е „едно от нещата, които са проблем за мен“, и го направих с демонстративно намигане и кимане, което сигурно е озадачило клетата жена. Винаги съм се отнасяла към американската култура като наблюдател и изказвах мненията си от високата трибуна на своя интернационализъм. Но напоследък, когато колегите ми в офиса се провикнат в хор: „К’во ста’а?“, аз се присъединявам, имитирайки онази реклама на бира, употребявам глагола „усмихвам се“ като преходен и пропускам претенциозните подмятания. Човек не наблюдава истинската култура, въплъщава се в нея. Аз живея тук. И съвсем скоро ще установя красноречиво, че не мога да напусна играта.

Синът ни обаче долови всичко това, че и повече, в презрителния тон, с който споменах сплотяващото общуване помежду им.

— Има ли нещо или някого, което не смяташ, че превъзхождаш? — попита ме той и ме погледна право в очите.

— Съвсем откровено ти обясних какво в тази страна е проблем за мен — отговорих сковано, не оставих почти никакво място за съмнение, че съжалявам за откровеността си, и за пръв и последен път намекнах за катастрофалната ни вечеря в „Хъдсън Хаус“. — Не знам обаче защо мислиш, че гледам на всичко отвисоко.

— Забелязала ли си, че никога не казваш „ние, американците“? — попита той. — Винаги казваш „те“. Като че ли говориш за китайци или нещо подобно.

— Прекарала съм голяма част от живота си като зрял човек извън страната и вероятно…

— Да, да, да. — Кевин отклони поглед от мен и го впери в екрана. — Просто ме интересува защо се мислиш за толкова специална.

— Ива, седни при нас да се позабавляваме! — покани ме ти. — В този епизод Ричи ще ходи на среща с дъщерята на шефа си, затова кара Потси…

— Гледал си го вече двайсет пъти — упрекнах те нежно, признателна, че ми се притече на помощ. — Колко епизода на „Щастливи дни“ ще пускат подред? Три-четири?

— Това е първият! Ще има още пет!

— Франклин, да не забравя… Доктор Сахатян се съгласи да е стъклено. — Потупах русата косица на Силия върху крака си и не уточних какво ще бъде стъклено. Следобед ми се беше наложило да лиша дъщеря си от илюзията, че ще вижда с новото си око.

— Ива — напевно възкликна ти, защото не беше в настроение за кавги. — Полимерите са страхотни.

— Както и германският криолит.

— По-малко инфекции, по-слаба вероятност от счупване…

— Полимер е просто ново и по-модерно название на пластмасата. Мразя пластмаса. — Приключих спора с: — Материалите са всичко.

— Погледни — посочи ти на Кевин. — Ричи се измъква от срещата, а се оказва, че тя е адски готина.

Не исках да ви развалям удоволствието, но се връщах от доста потискаща мисия и не можех веднага да започна да преживям долнокачествената ви визуална храна.

— Франклин, почти седем е. Може ли да гледаме новините, моля?

— Скука — провикна се ти.

— Напоследък не са. — Непристойният скандал с Моника продължаваше да се развива на бавни обороти. — Напоследък слагат и знак за родителски контрол. — Обърнах се вежливо към сина ни. — Имаш ли нещо против да превключим на новините след края на епизода?

Кевин седеше вяло в креслото, отпуснал клепачи.

— Все тая.

Ти припяваше на песничката от филма „Понеделник, вторник, щастливи дни…!“, а аз приклекнах да махна от косата на Силия парченце от бялата смес за отливката. В седем превключих на Джим Лерър. Беше водещата новина. Този път президентът ни трябваше да си закопчае панталона и да отстъпи място на две неприятни момчета от родния си щат, по-голямото от които беше на тринайсет, а по-малкото — само на единайсет.

Простенах и се стоварих тежко на кожения диван:

— Пак ли!

Пред прогимназия „Уестсайд“ в Джоунсбъро, щата Арканзас, Мичъл Джонсън и Андрю Голдън бяха устроили засада, скрити в храстите с камуфлажно облекло, след като бяха задействали пожарната сигнализация в училището. Докато учениците и учителите бягали от сградата, двамата открили огън с пушка „Рюгер“ четиресет и четвърти калибър и с ловна карабина, убили четири момичета и един учител, и ранили единайсет ученици. По-голямото момче — също наранено, макар и само от любовно разочарование — предупредило свой приятел с театрално самохвалство: „Чакат ме няколко убийства“, а малкият Андрю Голдън се кълнял пред свой довереник, че планира да застреля „всички момичета, които са късали с него“. Ранено беше само едно момче, всички други петнайсет жертви бяха жени.

— Проклети идиоти — изръмжах.

— Ей, Ива! — скастри ме ти. — Мери си приказките.

— Поредното отблъскващо самосъжаление! — продължих. — О, не, приятелката ми не ме обича вече, я да взема да убия петима човека!

— Ами арменското хленчене! — попита Кевин и ледено ме стрелна с очи. — „О, не, преди един милион години турците се държали като големи гадняри, а никой не дава и пет пари!“ Това не е ли самосъжаление?

— Геноцидът не може да се сравнява с младежка изневяра — срязах го.

— На-на-НА-на на на-на на на на-на-на на На-на-на на- на-на-на! — присмехулно промърмори Кевин. — Айде стига вече.

— Ами това: „Ще застрелям всички, които са скъсали с мен“? — попитах присмехулно.

— Млъкни де! — каза Кевин.

— Кевин! — скастри го ти.

— Ами, опитвам се да гледам. Нали тя поиска да пуснем новините! — Кевин често говореше за майка си, както аз говорех за американците. И двамата предпочитахме третото лице.

— Но това нищожество е само на единайсет! — И аз мразех някой да говори, докато гледам новините, но просто не се сдържах. — И колко може да са тези гаджета?

— Средно ли? — попита нашият домашен експерт. — Двайсетина.

— Брей. А ти колко си имал? — попитах.

— Нула. — Кевин се беше смъкнал в креслото почти до легнало положение, а този стържещ и сипкав глас скоро щеше да стане обичаен за него. — Ползваш и хвърляш!

— По-полека, Казанова! — възкликна ти. — Ето това се получава, когато отвориш очите на детето си, когато е още на седем.

— Мамо, кои са Ползваш и Хвърляш? Като Туидълдъм и Туидълди ли?

— Силия, миличка — казах на шестгодишната ни дъщеря, чието полово образование не беше спешно. — Искаш ли да отидеш да си играеш в стаята? Ние гледаме новините и на теб сигурно ти е скучно.

— Двайсет и седем патрона, шестнайсет попадения — замислено изчисли Кевин. — И то по подвижни мишени. Приличен резултат за толкова малки хлапета.

— Не, искам да остана при теб! — заинати се Силия. — Ти си ми приятелка!

— Но аз искам рисунка, Силия. Днес не си ми нарисувала нито една.

— Ами, добре. — Но не помръдна, стиснала полата си.

— Ела, най-напред ме прегърни. — Придърпах я към себе си и тя ме прегърна. Не съм допускала, че шестгодишно момиченце може да стиска толкова силно. Болезнено беше да откопчвам дрехите си от нейните пръсти, когато отказваше да ме пусне. Силия излезе от стаята, след като спря на вратата и ми махна с шепичка, а аз забелязах как ти завъртя очи към тавана и погледна към Кевин.

Междувременно по телевизията репортер интервюираше дядото на Андрю Голдън, от когото бяха откраднали оръжията си хлапетата, включително три мощни пушки, четири пистолета и огромно количество боеприпаси. „Ужасна трагедия — каза възрастният човек с треперещ глас. — Загуба за нас. Загуба за тях. Животът на всички е съсипан.“

— Старата песен — обадих се. — Какво изобщо са очаквали да се случи? Ясно е, че ще ги хванат и ще ги тикнат в затвора до живот. Какво са мислели?

— Не са мислели — каза ти.

— Майтапите ли се? — намеси се Кевин. — Това изисква планиране. Разбира се, че са мислили. Може би това е единственият път в жалкия им живот, когато наистина здравата са помислили.

Откакто започнахме да обсъждаме такива случаи, Кевин влезе в ролята на експерт и направо ми лазеше по нервите.

— Не са мислили за последиците — възразих. — Може би са обмислили идиотското си нападение, но не и следващите пет минути… Още по-малко следващите петдесет години.

— Не съм толкова сигурен — каза Кевин и си взе шепа царевичен чипс със светещо в тъмното сирене. — Ти не слушаше, както обикновено, защото Сили имаше нужда от прегръдка. Те още нямат четиринайсет. Според закона в Арканзас нашите Батман и Робин ще се метнат отново на батмобила, когато навършат осемнайсет.

— Възмутително!

— При това със засекретени досиета. Сигурно всички в Джоунсбъро си умират от нетърпение за този момент.

— Нали не си представяш, че те са ходили до библиотеката предварително, за да проверяват какъв е законът?

— Мммм — изсумтя Кевин неопределено, — откъде знаеш? Както и да е, може би е глупаво непрекъснато да мислим за бъдещето. Ако отлагаш настоящето достатъчно дълго, бъдещето все едно няма да го има, нали разбирате?

— Съществува основателна причина за по-ниските присъди на малолетните — обади се ти. — Тези деца не са имали представа какви ги вършат.

— Не ми казвай, че вярваш в това — язвително подметна Кевин. (Ако намираше моята насмешка към терзанията на подрастващите за оскърбителна, още по-оскърбително за него беше твоето състрадание.)

— Никое единайсетгодишно дете не може да проумее напълно смъртта — каза ти. — То не разбира истински другите хора, не знае, че те също изпитват болка, дори, че съществуват. Собственото му бъдеще като възрастен човек също не му изглежда реално, затова му е много по-лесно да го захвърли.

— Може би има съвсем реална представа за бъдещето си — възрази Кевин. — И точно там е проблемът.

— Стига, Кевин — каза ти. — Всички тези хлапета от престрелките са от средната класа, не са от някоя градска клоака. Очаква ги живот, в който ще имат закупена с ипотека къща, автомобил, работа като управители на фирми, почивки на Бали и така нататък.

— Да, същото казвам и аз — промърмори Кевин.

— Знаете ли какво? — обадих се. — На кого му пука? На кого му пука дали за тях убийството на хора е реално, или не, на кого му пука за болезнените им раздели с някакви девойчета, които още дори нямат цици? На кого му пука? Проблемът са оръжията. Оръжията, Франклин. Ако по домовете на тези хора не се въргаляха оръжия, все едно са дръжки на метли, това нямаше…

— О, боже, отново се започна! — каза ти.

— Нали чу, когато Джим Лерър обясни, че в Арканзас е незаконно малолетните да притежават оръжие?

— Откраднали са ги…

— Имало е откъде да ги откраднат. А освен това двете момчета са притежавали и собствени пушки. Пълен абсурд. Ако ги нямаше оръжията, тези двама идиоти щяха да изритат някое коте или — както ти си представяш разрешаването на конфликтите — щяха да фраснат един във физиономията на бившето си гадже. Окървавен нос и после всички се прибират вкъщи. Тези престрелки са такова безумие, че дори нищожната поука от тях все пак е нещо, нали?

— Добре, разбирам да се наложат ограничения над автоматичните оръжия — каза ти с онзи наставнически тон, който за мен беше най-голямото родителско зло. — Обаче оръжия винаги ще има. Те са част от културата на тази страна — за стрелба по мишени, за лов, за самозащита… — Ти замълча, защото аз демонстративно бях престанала да те слушам. — Решението, ако изобщо има решение, са родителите — продължи ти, закрачи из стаята и извиси глас, за да надвикаш телевизора, откъдето отново се пулеше пухкавото и многострадално лице на Моника Люински. — Обзалагам се, че тези момчета не са имали към кого да се обърнат. Не са можели да си излеят сърцето пред никого, не са можели да вярват на никого. Когато обичаш децата си, когато ги подкрепяш, водиш ги на пътувания, по музеи и по местата на исторически битки, когато им отделяш време, значи имаш вяра в тях и проявяваш интерес към начина им на мислене, нали? Тогава не се случват тези трагедии. Ако на мен не ми вярваш, попитай Кевин.

Този път обаче Кевин съвсем открито ти се присмя:

— Да, татко! Адски ми е важно дали мога да споделям с теб и с мамански всичко, особено когато усещам натиск от съучениците си и други подобни! Ти винаги ме питаш какви видеоигри играя, какво имам за домашна и аз винаги знам, че мога да се обърна към теб в труден момент!

— Е, ако не можеше да се обърнеш към нас, младежо, нямаше да се забавляваш толкова с тази история — изръмжа ти.

Силия отново се беше прокраднала на входа на хола и размахваше някакъв лист. Махнах й да влезе. Открай време беше нерешителна, но тази смирена плахост беше нещо ново и се надявах да е просто етап. Оправих крайчетата на лепенката и я придърпах да седне в скута ми, за да разгледам рисунката й. Беше обезсърчаваща. Нарисувала бе бялата престилка на доктор Сахатян толкова голяма, че главата му излизаше от листа, а нейната собствена фигурка стигаше само до коляното му. Рисунките й обикновено бяха леки, сръчни и прецизни, но на мястото на окото си сега беше направила безформена драсканица, която излизаше дори извън контура на бузата й.

А междувременно ти питаше:

— Сериозно, Кев, някои от твоите съученици изглеждат ли ти нестабилни? Някой да говори за оръжие, да гледа филми с много жестокост или да играе такива игри? Смяташ ли, че нещо подобно може да се случи в твоето училище? И изобщо имате ли психолози, специалисти, с които децата да разговарят, ако са нещастни?

В най-широк смисъл ти вероятно искаше отговори на тези въпроси, само че вложената в тях бащина загриженост прозвуча прекомерно. Кевин те разкри, преди да отговори. Децата имат прецизен радар, с който веднага долавят разликата между неподправената и престорената заинтригуваност у възрастните. Всички онези пъти, когато се надвесвах над Кевин след детската градина и го питах какво е правил през деня… дори петгодишно хлапе беше способно да долови, че изобщо не ме интересува.

— Всички деца в моето училище ми изглеждат нестабилни, татко — каза той. — Играят компютърни игри, в които има само насилие, и гледат единствено филми с жестокости. На психолог ходиш, ако искаш да се махнеш от час, а на него му изръсваш един куп глупости. Нещо друго?

— Съжалявам, Франклин — казах и вдигнах Силия да седне до мен, — но не виждам как със задушевни разговори ще се възпре нещо, което явно се превръща в мода. Набира популярност като „Телетъбис“, само че вместо да има гумена кукла с телевизор в коремчето, от всеки тийнейджър се иска да стреля в училището си. Тази година задължителните аксесоари са мобилен „Междузвездни войни“ и полуавтоматично оръжие „Цар Лъв“. А да, и сърцераздирателна история как те тормозят или някоя хубавелка те е зарязала.

— Прояви съчувствие — подкани ме ти. — Тези момчета са болни. Нуждаят се от помощ.

— А също така са подражатели. Да не мислиш, че не са чували за Моузес Лейк и за Уест Палм Бийч? За Бетъл, Пърл и Падюка? Децата чуват нещо по телевизията, а после слушат и родителите си да го обсъждат. Помни ми думите, всяка истерия на добре въоръжен младеж само увеличава вероятността от още такива прояви. Цялата страна е обречена, всеки копира всеки, всеки иска да е известен. Накрая единствената надежда е тези престрелки да се превърнат в нещо толкова обикновено, че да престанат да бъдат сензация. Десет деца са застреляни в начално училище в Демойн, но новината е едва на шеста страница. Рано или късно всяка мода остарява и слава богу, в даден момент готините тринайсетгодишни няма да имат никакво желание да се появяват с пистолет в час. А дотогава, Кевин, бих следила бдително дали някой от съучениците ти не се е издокарал с камуфлажни дрехи и не е изпаднал в диво самосъжаление.

Припомняйки си своята тирада, не мога да не забележа един подразбиращ се извод от нея: след като е неизбежно убийствата в училищата да излязат от мода, най-добре е подрастващите, които искат да попаднат във вестникарските заглавия, да побързат.

 

 

Само около месец по-късно в Единбъро, щата Пенсилвания, четиринайсетгодишният Андрю Уърст обещал да направи деня на танците след осми клас „паметен“ и на следващия ден наистина го направил. Във вътрешния двор на „Никс Плейс“ в десет часа вечерта, където двеста и четиресет ученици танцували под звуците на My Heart Will Go On от филма „Титаник“, Уърст прострелял фатално четиресет и осем годишен учител в главата с двайсет и петкалибровия пистолет на баща си. Вътре произвел още няколко изстрела, ранил две момчета и един от куршумите му одраскал учителка. Уърст успял да избяга през задния вход, но го заловил собственикът на „Никс Плейс“, въоръжен с пушка, поради което младежът отстъпил пред по-голямата огнева мощ. Както побързаха да отбележат журналистите иронично, танците били под надслов „Най-прекрасният момент от живота ми“.

Трагичните инциденти се отличаваха по направените от тях изводи. Прякорът на Уърст беше Сатана и резонираше с шумотевицата около факта, че Люк Удам от Пърл беше свързан с демоничния култ. Уърст беше почитател на андрогенната икона на хеви метъла Мерилин Менсън — човек, който се мяташе по сцената е размазана очна линия. Затова певецът, който просто се опитваше да спечели пари от лошия вкус на тийнейджърите, известно време беше осмиван от медиите. Аз се засрамих, задето се бях подигравала на предпазните мерки на танците година по-рано, когато Кевин завърши осми клас. Що се отнася до мотивацията на стрелеца, тя звучеше неясно. „Той мразеше живота си — казваше за него приятел. — Мразеше света. Мразеше училището. Беше щастлив само когато момичето, което харесва, разговаря с него.“ Явно разговорите не са били чести.

Може би училищните престрелки вече отиваха в миналото, защото в средата на май историята на осемнайсетгодишния Джейкъб Дейвис от Файетвил, Тенеси, остана почти незабелязана. Дейвис вече беше спечелил стипендия за колежа и никога не се беше забърквал в проблеми. По-късно негов приятел заяви пред репортери: „Той не беше много разговорлив, но мисля, че в крайна сметка тъкмо кротките избухват“. Пред училището три дни преди и двамата да се дипломират, Дейвис приближил до друг дванайсетокласник, който излизал с бившата му приятелка и три пъти стрелял по него с пушка 22 калибър. Очевидно раздялата с гаджето му се била отразила тежко.

Може би се отнасям с прекалена нетърпимост към любовните мелодрами на тийнейджърите, но ще отбележа, че за убиец, Дейвис направо си беше джентълмен. Оставил бележка в колата си, в която уверявал родителите и бившата си приятелка колко много ги обича. След като извършил деянието си, той оставил пушката, седнал до нея и обхванал главата си с ръце. Седял така, докато пристигне полицията, и както пишеше във вестниците, „се предал без никаква съпротива“. Този път незнайно защо се трогнах. Представях си живо картината: Дейвис е съзнавал, че е направил глупост, знаел го е още преди да го направи. До края на живота си в затвора щеше да се опитва да проумее загадката как така и двата факта едновременно са истина.

А междувременно в Спрингфийлд, Орегон, младият Кипланд Кинкъл, си извадил поука, че убийството само на един съученик вече не е сигурен начин да се обезсмъртиш. Само три дни, след като Джейкъб Дейвис разбил сърцата на обичните си родители, това кльощаво и остролико петнайсетгодишно момче вдигнало летвата. Към осем часа сутринта, докато съучениците му от гимназия „Търстън Хай“ приключвали със закуската, Кинкъл спокойно влязъл в столовата на училището с пистолет двайсет и втори калибър, деветмилиметров глок и полуавтоматична пушка двайсет и втори калибър, скрити под тренчкота си. Най-напред използвал най-ефикасното оръжие и подложил под пушечен обстрел цялото помещение, натрошил прозорците и принудил учениците да се изпокрият. Деветнайсет човека от столовата били простреляни, но оцелели, а още четирима ученици били ранени по време на паническия хаос около напускането на сградата. Един ученик бил убит на място, втори починал в болницата, а трети също щял да умре, но за късмет свършили амунициите за полуавтоматичната пушка на Кипланд. Притисната към слепоочието на едно момче, тя направила само щрак, щрак, щрак.

Докато Кинкъл се мъчил да сложи втория пълнител, шестнайсетгодишният Джейк Райкър — член на училищния отбор по борба, прострелян в гърдите — се хвърлил върху убиеца. Кинкъл извадил пистолета си изпод тренчкота. Райкър го сграбчил и го измъкнал, при което получил още един куршум в ръката. По-малкият брат на Райкър се метнал върху убиеца и помогнал да го повалят на земята. Други ученици също се накачулили върху тях, а Кинкъл се провикнал: „Застреляйте ме, застреляйте ме сега!“. При тези обстоятелства съм много учудена, че не са го направили.

А, между другото: след като го арестували, Кинкъл посъветвал полицаите да проверят на домашния му адрес — прекрасна двуетажна къща в богато предградие, сред високи борове и рододендрони — където намерили застреляни мъж и жена на средна възраст. Най-малко ден-два в пресата увъртаха кои са тези хора, докато бабата на Кинкъл не идентифицира телата. Малко съм озадачена: кой друг според полицаите е живял в дома на Кинкъл, ако не собствените му родители?

Темата се оказа неизчерпаема, а изводът — доста ясен. Малкият Кипланд показвал предупредителни признаци в изобилие, но никой не ги взел достатъчно насериозно. В прогимназията с гласуване го избрали като „Ученикът, който най-вероятно ще подпали Трета световна война“. Неотдавна бил изнесъл в час презентация как се прави бомба. В общи линии той бил предразположен да намира отдушник на насилствените си пориви в най-безобидни училищни задания. „Ако задачата беше да напишеш какво би правил в една градина — разказва един от учениците, — Кипланд описваше как ще покоси градинарите“. Кип Кинкъл бил толкова непопулярен сред съучениците си, че дори след изпълнението в столовата те не му дали прякор. И най-съкрушителният факт: в деня преди стрелбата той бил арестуван за притежание на откраднато огнестрелно оръжие, но бил освободен под опеката на родителите си. На всички стана ясно: опасните ученици се издават. Може да бъдат забелязани, следователно може да бъдат и спрени.

През по-голямата част от тази учебна година администрацията в училището на Кевин действаше въз основа на този постулат, въпреки че новината за всяка нова стрелба засилваше параноята. В „Гладстон Хай“ бяха на военна нога, макар че ако се вярва на Маккарти, врагът дебне отвътре. Учителите бяха получили списък с поведенчески аномалии, за които да следят, а на училищните събрания учениците бяха насърчавани да информират администрацията дори за случайно подметнати или „шеговити“ заплахи. Съчиненията им бяха педантично преглеждани за признаци на нездрав интерес към Хитлер и нацизма, което създаваше трудности при изучаването на европейската история на XX век. Беше обърнато специално внимание на сатанизма, поради което ученик от последния клас на име Робърт Белами, известен като Боби Велзевул, бил повикан при директора, за да обясни прякора си и да го промени. Цареше потискащ реализъм, затова когато превъзбудена ученичка извикала на приятеля си от отбора по волейбол, който изпуснал топката: „Ще те убия!“, била изпратена при психолог и изгонена от занятия до края на седмицата. И в метафорите нямаше спасение обаче. Един благочестив баптист от класа на Кевин написал стихотворение: „Сърцето ми е куршум, а Бог е моят стрелец“, а учителката веднага отишла при директора и отказала да преподава, докато момчето не бъде преместено. Вълната от глупост достигна и началното училище на Силия: момче от паралелката й в първи клас беше изгонено за три дни, защото насочило към учителя палка за барабан и казало „пуф, пуф, пуф“.

Ако се съди по тревожните кратки новини в „Ню Йорк Таймс“, така беше в цялата страна. В Харисбърг, щата Пенсилвания, четиринайсетгодишно момиче било претърсено — на голо, Франклин. Изключили я, след като по време на обсъждане на училищните стрелби в час заявила, че разбира защо децата, обект на тормоз, в крайна сметка превъртат. В Понкатула, щата Луизиана, дванайсетгодишно момче прекарало две седмици в затвор за малолетни, защото заканата му към съучениците на опашката в столовата, че ще ги „пипне“, ако не му оставят достатъчно картофи, била възприета като „терористична заплаха“. На двете страници на уебсайта buffythevampireslayer.com ученик от Индиана изложил теория, която сигурно е минавала през главите на много гимназисти от време на време — че учителите са поклонници на дявола. Учителите не се задоволили само да го изключат, завели и дело пред федералния съд срещу момчето и майка му за клевета и морални щети. Тринайсетгодишен младеж бил изключен за две седмици, защото по време на посещение в Атомния музей в Албъкърки се пошегувал: „Ще ни научат ли как да направим бомба?“, а друго момче получило строго мъмрене от училищната администрация само защото си носело учебника по химия. В цялата страна деца биваха изключвани, защото носят тренчкот като този на Кипланд Кинкъл или само защото се обличат в черно. А най-любимият ми случай е изключването на деветгодишно дете след училищен проект за многообразието и азиатската култура, по време на който хлапето написало следното късметче за бисквитката: „Ще имаш почетна смърт“.

Кевин обикновено не разказваше какво става в училище, но по отношение на тази ескалираща истерия ни заливаше с всякаква информация. Репортажите му оказваха желания ефект: ти се страхуваше повече за него, а аз се страхувах повече от него. Приятна му беше атмосферата на привидна опасност и явно намираше предпазните мерки в училището за комични.

— Ако продължават в този дух, само ще вкарват нови идеи в главите на децата — отбеляза той веднъж и се оказа много проницателен по този въпрос.

Случи се една вечер малко преди завършването на прогимназия — прага на детството, който за учениците от горните класове винаги съдържа апокалиптичен намек, поради което учителите вероятно бяха на нокти дори без помощта на Кип Кинкъл. След обичайната си вечеря — скотско тъпчене пред отворения хладилник — Кевин се изтегна в креслото в хола и ни поднесе последната новина: всички ученици били заключени по стаите си в продължение на четири учебни часа, докато от полицията претърсвали всяко шкафче и обхождали коридорите с кучета.

— Какво търсеха, наркотици ли? — попитах.

— Или стихове — подметна Кевин небрежно.

— Заради онази идиотщина в Джоунсбъро и Спрингфийлд — каза ти. — Явно са търсели оръжие.

— Направо ме убива — каза Кевин, изтегна се и започна да издухва думите като цигарен дим, — извинете ме за израза, че изпратили до всички учители уведомление за обиска, обаче онази загубенячка по драматично изкуство, Пагорски, го оставила върху бюрото си, Лени го видял и го прочел — впечатлих се, не знаех, че може да чете. Както и да е, разчу се. Всички в училището знаеха, че ще има обиск. Ако някое хлапе е държало автомат в шкафчето, разполагаше с предостатъчно време да го премести от скапаното скривалище.

— Кевин, никой от съучениците ти ли не възрази на всичко това? — попитах.

— Няколко момичета възразиха след време — отговори той развеселено. — Никой не можеше да отиде до тоалетна. Онази Уланов с конското лице даже се подмокри — каза той и ни удостои с хрипливия си смях.

— Има ли конкретна причина за тревога от страна на администрацията? Или просто е било случайно — днес е сряда, защо да не се позабавляваме с кучетата?

— Сигурно е подаден анонимен сигнал. Вече има гореща телефонна линия — шанс да клепаш приятелите си. Срещу четвърт долар мога да се измъквам от часовете по природни науки когато си пожелая.

— Анонимен сигнал от кого? — попитах.

— Ехооо. Ако ти кажа от кого, вече няма да е анонимен, нали?

— И намериха ли нещо след толкова търсене?

— Ами да — промърмори напевно Кевин. — Колкото искаш невърнати книги от библиотеката. Пържени картофки, които вече се размирисваха. Някакво много сочно, пикантно и злобно стихотворение, което за известно време доста ги понапрегна, но се оказа, че са думи от песен на Биг Блек: „Тука е Йордания, правим каквото си щем…“. А, да, и още нещо. Списък.

— Какъв списък?

— С набелязани жертви. Като песните в музикална класация. И отгоре с надпис с адски големи букви: „Те всички заслужават да умрат“.

— Боже! — изопна се ти на мястото си. — Напоследък това изобщо не е забавно.

— Нееее, и на онези не им беше забавно.

— Дано да си поговорят хубаво с това хлапе — каза ти.

— Ооо, не само ще си поговорят.

— Е, кой беше? — попитах. — Къде намериха списъка?

— В шкафчето му. И най-смешното е, че никой не би го заподозрял. Онзи супер латинос.

— Кев — строго го скастри ти, — предупредил съм да не говориш така.

— Пардон. Исках да кажа господин Еспиноза. Явно той просто ври и кипи от етническо негодувание от името на всички латиноамериканци.

— Чакай малко — прекъснах го. — Той не спечели ли някаква голяма научна награда миналата година?

— Не помня — безгрижно отговори Кевин. — Обаче го изключиха за три седмици и се сдоби голяма черна точка в биографията. Срамота. Боже, а си мислиш, че познаваш хората!

— След като всички са знаели, че предстои обиск, защо това момче Еспиноза не е махнало изобличаващия списък от шкафчето си? — попитах.

— Ми не знам. Сигурно е аматьор.

Забарабаних с пръсти по холната масичка.

— Тези шкафчета. По мое време имаха процепи отгоре. За проветряване. Вашите имат ли?

— Ами да — отговори Кевин и тръгна да излиза от стаята. — За да се съхраняват за по-дълго пържените картофки.

Отстранили бъдещия отличник на випуска, Гриър Уланов се напишкала в гащите. Наказваха поетите, импулсивните спортисти, онези, които се обличаха в тъмни цветове. Подозираха всеки с особен прякор, развинтено въображение или неособено добро социално положение, което може да го определи като „парий“. В моите очи това беше война срещу особняците.

Само че аз се идентифицирах с особняците. Като ученичка имах силно изразени арменски черти и не минавах за хубава. Имах и смешно име. Брат ми беше кротък, намусен и невзрачен, безполезен мой предшественик. Имах затворена майка, която никъде не ме караше, нито присъстваше на училищните мероприятия, макар че извиненията, които постоянно си измисляше, бяха много мили. Освен това бях мечтателка, която непрекъснато си фантазира как ще избяга не само от Расин, но и от Съединените щати. Мечтателите са непредпазливи. Ако бях ученичка в гимназията в Гладстон през 1998 година, със сигурност щях да напиша някаква шокираща фантасмагория за часа си по английски, в която разказвам как ще сложа край на мъките на своето жалко семейство, като взривя саркофага на Ендърби Авеню номер 112 за вечни времена. Или пък за проекта си по етническо многообразие щях в трагични подробности да опиша арменския геноцид, което щеше да се приеме като нездрав интерес от моя страна към насилието. Или пък щях да изразя неблагоразумно състрадание към клетия Джейкъб Дейвис, седнал до пистолета си и обхванал главата си с две ръце, а може би щях нетактично да нарека теста по латински „убийствен“. По един или по друг начин щях да си заслужа изключване от училище.

Кевин обаче не беше странен. Не и по забележим начин. Да, наистина, обличаше се с тесни дрехи, но не ходеше целият в черно и не се криеше под тренчкот, а тесните дрехи не фигурираха в официалния списък с тревожни признаци. Оценките му бяха стабилни четворки и това не учудваше никого освен мен. Мислех си: това дете е умно, би могло да повиши успеха си и случайно да получи някоя петица или шестица, но не. Кевин използваше интелигентността само за да не набива на очи. Освен това мисля, че малко се престараваше. Домашните му бяха толкова отегчителни, толкова бездушни и монотонни, че звучаха почти налудничаво. Очакваш все някой да забележи, че грубите и нелепи изречения („Пол Ривиър яздел кон. Съобщил, че британците идват. Казал: «Британците идват. Британците идват.»“) са само издевателство над учителите му. Но прекали едва след като той написа за часа си по история съчинение, в което многократно използва думата „негър“ и подобно звучащи на нея.

В социално отношение Кевин си бе създал прикритие с помощта на достатъчно приятели, за да не изглежда тревожно саможив. Всички от обкръжението му бяха посредствени — изключително посредствени, ако такова нещо съществува — или откровени идиоти като Лени Пю. Всички следваха неговия минималистичен подход към образованието и не се забъркваха в неприятности. Може би водеха друг таен живот зад фасадата на сивото си кравешко покорство, но в онова училище единственото нещо, което не предизвикваше тревога, беше подозрителната сивота. Маската беше безукорна.

Вземаше ли Кевин наркотици? Така и не узнах със сигурност. Ти много се измъчваше как да подхванеш темата, дали да не подходиш морализаторски и да не разкритикуваш всички фармацевтични препарати като сигурен път към лудостта и канавката, или да изиграеш ролята на поправилия се бунтар и да изредиш дълъг списък от неща, които навремето си гълтал като бонбончета, докато не си научил по трудния начин, че от тях ти се развалят зъбите. (Истината бе неприемлива — не може да се каже, че изтърбушвахме шкафчето с лекарства, но и двамата бяхме опитвали разнообразна лека дрога, и то не само през шейсетте, ами дори година преди раждането на Кевин. Химически приповдигнатото настроение не ни беше изпратило нито в лудницата, нито дори в спешното отделение, а буйните карнавални пътувания в средната лента на съзнанието предизвикваха повече носталгия, отколкото угризения.) Всеки подход има своите клопки. Избереш ли първия, щеше да изглеждаш нелепо консервативен баща, който няма представа за какво говори, а вторият път вонеше на лицемерие. Помня, че накрая ти намери среден път и призна, че си пушил марихуана, в името на последователността каза на Кевин, че няма нищо лошо, ако реши да „опита“, само да не го хванат, и да не споделя с никого, че баща му не е настроен осъдително към всички наркотици. Аз си прехапах устните. Тайно смятах, че няколко хапченца екстази ще бъдат може би най-хубавото, което може да се случи на това момче.

Що се отнася до секса, онова негово красноречиво „ползваш и хвърляш“ е достъпно за всеки. Като казвам, че от двама ни аз познавах Кевин по-добре, твърдя само, че знаех колко е непроницаем. Прекрасно съзнавам, че не го познавам истински. Възможно е все още да е девствен. Сигурна съм само в едно. Че ако е правил секс, преживяването е било потискащо — кратко, грубо, без да си сваля ризата. (Като се замисля, може дори да го е правил с Лени Пю. Ужасно лесно ми е да си го представя.) Следователно Кевин може дори да се е вслушал в строгото ти предупреждение, че ако се почувства готов за секс, трябва непременно да използва презерватив, дори и само защото лигавата гумена преграда, издута от млечнобяла сперма, би направила безсъдържателните му актове още по-възхитително гнусни. Според мен слепотата за красивото не означава непременно и слепота за грозното, към което Кевин отдавна беше развил предпочитание. Вероятно съществуват толкова нюанси на безобразното, колкото и на прекрасното, поради което един пагубен ум също подлежи на известно усъвършенстване.

 

 

Има още нещо от края на учебната година, когато Кевин беше в девети клас, с което не съм те занимавала, но ще го спомена мимоходом в името на изчерпателността.

Помниш, сигурна съм, че в началото на юни компютрите във фирмата ми се заразиха с вирус. Нашите техници го проследиха до имейл, умно озаглавен „Предупреждение: нов опасен вирус“. Вече никой не си правеше труда да копира материалите на външни дискове или на дискети и понеже вирусът беше засегнал и архива ни, резултатът беше катастрофален. Не успявахме да отворим файл след файл: или бяха изтрити, или се появяваха само квадратчета и някакви маймунки. Четири издания бяха отложени с най-малко шест месеца, поради което дори най-преданите ни книжарници и много вериги бяха принудени да поръчат голямо количество „Раф Гайд“ и „Лоунли Планет“, след като нашият пътеводител „По вятъра“ не можеше да задоволи оживеното лятно търсене на актуализирана информация. (И навредихме на мнозина, когато вирусът стигна по имейл до хора от електронната ни база с адреси.) Така и не се възстановихме изцяло от загубите си през онзи сезон, затова фактът, че през 2000 година бях принудена да продам фирмата за по-малко от половината й стойност отпреди две години, се дължи отчасти на онази вирусна зараза. Случилото се засили и усещането ми за обсаденост през 1998 година.

Не исках да ти казвам кой е източникът на вируса, защото се срамувах. Ти щеше да ме укориш, че изобщо не е трябвало да тършувам, а да спазвам родителския принцип за неприкосновеност на детската стая. Последиците за мен бяха ужасни, но така си бях постлала. Това е един от най-старите капани на света, изненада за вероломните: откриеш ли нещо уличаващо, като тършуваш където не трябва, проблемът ще се отмести към тършуването, за да се отклони вниманието от находката.

Не съм сигурна какво ме накара да вляза. Не бях отишла на работа, за да заведа Силия на поредния очен преглед във връзка с адаптирането й към очната протеза. В стаята на Кевин почти нищо не пораждаше любопитство, но може би точно тази особеност — нейната озадачаваща празнота — намирах за толкова магнетична. Когато открехнах вратата, ме обзе мощното усещане, че не бива да съм тук. Кевин беше на училище, ти беше на оглед, Силия си пишеше домашните, които би трябвало да отнемат десет минути, следователно на нея щяха да й трябват два часа, затова нямаше голяма вероятност никой да ме спипа тук. Въпреки това сърцето ми туптеше лудешки и задишах учестено. Това е глупаво, предупреждавах се наум. Аз съм в собствения си дом и дори ако някой ме спипа, винаги можех да кажа, че проверявам за мръсни съдове.

В тази стая едва ли. Беше безупречно чиста. Ти подкачаше Кевин, че е спретнат като „бабка“. Леглото беше оправено като в казарма. Бяхме му предлагали кувертюра със спортни коли или замъци и дракони, но той категорично предпочете обикновена бежова. Стените бяха голи, никакви плакати на „Оейзис“ или на „Спайс Гърлс“, никакъв Мерилин Менсън. Полиците бяха почти празни: няколко учебника, един самотен екземпляр на „Робин Худ“, а многобройните книги, които му подарявахме за Коледа или за рождените му дни, бяха изчезнали. Кевин си имаше свой телевизор и стерео, но единствената „музика“, която го бях чувала да си пуска, беше нещо подобно на Филип Глас — поредица от компютърно генерирани музикални фрази съгласно набор от математически уравнения. Нямаше форма, нямаше възходи и спадове, приличаше на бял шум, който Кевин пускаше и през телевизора, когато не гледаше метеорологичния канал. Дисковете с музика, които му бяхме подарявали, докато опитвахме да напипаме музикалните му предпочитания, също никакви ги нямаше. Въпреки че можеш да си намериш прекрасни скрийнсейвъри със скачащи делфини или прелитащи космически кораби, неговият се състоеше от най-обикновени светещи точки.

Такова ли беше и в главата му? Или стаята също беше нещо като скрийнсейвър? С един морски пейзаж над леглото щеше да изглежда като свободна стая в „Куолити Ин“. Нямаше нито една снимка върху нощното шкафче, никакъв сувенир върху бюрото му — повърхностите бяха празни и гладки. Много повече бих предпочела да вляза в пъклено убежище, където гърми хеви метъл, има плакати от списание „Плейбой“, вони на мръсни спортни екипи и на стари сандвичи с риба тон, хванали коричка. Така си представях затворената за родители тийнейджърска бърлога, където бих открила безобидни тайни като пакетче от презервативи под чорапите или пликче с канабис, пъхнато в миризлива маратонка. Тайните в тази стая обаче бяха напълно недостъпни за мен, нямаше и следа от сина ми. Озърнах се и смутено си помислих: тук може да живее всеки.

Само че аз не вярвах, че няма нищо за криене, нямаше да се вържа на това. Затова, когато забелязах купчина дискети върху рафта над компютъра, започнах да ги разглеждам. Бяха надписани с четливи печатни букви и имената не ми говореха нищо: „Нострадамус“, „Обичам те“, D4-X. Чувствах се зле, затова взех една дискета от купчината, върнах останалите на мястото им и се измъкнах навън.

В кабинета си пъхнах дискетата в своя компютър. Не ми бяха познати разширенията на файловете, но не бяха обикновени текстови документи, което ме разочарова. Надявах се да намеря личен дневник, макар да не горях от желание да узная точното съдържание на съкровените му мисли, а само че има такива. Не бях склонна да се отказвам, затова влязох в програмата „Експлорър“ и заредих един от файловете. Изненадах се, когато на екрана се появи „Майкрософт Аутлук Експрес“, но в този момент Силия ме повика от трапезарията, че има нужда от помощ. Забавих се около петнайсет минути.

Когато се върнах, компютърът беше угаснал. Беше се изключил сам, случваше се за пръв път. Разтревожих се, включих го отново, но се появиха само съобщения за грешка дори когато извадих дискетата.

Сигурно вече си се досетил. Занесох компютъра на работа на следващия ден, за да го погледнат техниците, и заварих пълен хаос в офиса. Не беше точно пандемониум, приличаше повече на купон, когато свършат напитките. Редакторите си бъбреха безцелно в кабинките. Никой не работеше. Не можеха.

Нямаше нито един изправен компютър. По-късно почти изпитах облекчение, когато Джордж ме осведоми, че хард дискът на настолния ми компютър е толкова повреден, че най-добре да си купя нов. Може би след като унищожихме източника на заразата, никой никога нямаше да узнае, че вирусът е изпратен от изпълнителния директор на фирмата.

Бях бясна на Кевин, задето вместо домашен любимец е държал този съвременен еквивалент на скорпион, и задържах дискетата като доказателство няколко дни, вместо дискретно да я пъхна обратно в купчината на полицата му. Но след като се успокоих, трябваше да призная, че не Кевин беше заличил фирмените ми файлове, катастрофата бе станала по моя вина. Затова една вечер почуках на стаята му, той ми позволи да вляза и аз затворих вратата зад себе си. Кевин седеше на бюрото си. Екранът му примигваше безцелно, както обикновено — точка по точка.

— Исках да те попитам какво е това? — попитах и потупах с пръст дискетата.

— Вирус — бодро отговори той. — Нали не си го качила в компютъра си?

— Не, разбира се — побързах да отрека и установих, че да лъжеш дете е почти същото като да лъжеш родител. Бузите ми пламнаха, както когато, след като изгубих девствеността си на седемнайсет, уверявах майка си, че съм спала при приятелка, за която тя никога не беше чувала. Майките обаче ги разбират тези работи, Кевин също.

— Искам да кажа, само веднъж — поправих се печално.

— Веднъж е предостатъчно.

И двамата съзнавахме колко е нелепо да влизам в стаята му и да крада дискетата, с която после съм съсипала компютъра си и съм парализирала целия офис, а после да нахълтам и да го обвиня в промишлен шпионаж. Затова разговорът ни продължи спокойно.

— Защо ти е? — попитах вежливо.

— Имам си колекция.

— Не е ли малко странно да колекционираш такива неща?

— Не обичам марки.

В този момент си представих какво би обяснил той, ако ти нахълташ в стаята му, твърдо решен да разбереш „защо, по дяволите“ има купчина дискети с компютърни вируси над бюрото му: „Ами, след като гледахме «Мълчанието на агнетата», реших, че искам да стана агент на ФБР! Нали знаеш, че имат цял отдел, който намира хакери, дето разпространяват ужасните компютърни вируси? Затова аз ги проучвам. Прочетох, че вирусите са огромен проблем за съвременната икономика, за глобализацията и дори за отбраната на страните…?“ Странно защо се почувствах поласкана, че Кевин ми спести подобно изпълнение — просто колекционирал вируси и толкова.

— Колко имаш? — попитах стеснително.

— Двайсет и три.

— Трудно ли се намират?

Той ме погледна дръзко, с предишната си неувереност, но по силата на някакъв каприз явно реши да експериментира и да говори с майка си.

— Трудно се хващат живи — каза той. — Бягат и хапят. Трябва да знаеш как да се държиш с тях. Нали разбираш, като лекар, който изследва болести лабораторно, но не иска да се зарази.

— Искаш да кажеш, че не бива да допускаш да заразят твоята машина.

— Да. Фъргюсън Мишока ме научи на основните неща.

— След като ги колекционираш, ще ми обясниш ли защо изобщо хората ги създават? Не разбирам. Нищо не се постига чрез тях. Какво им е интересното?

— Не проумявам какво не разбираш — отговори той.

— Разбирам да хакнеш компютър на телефонна компания, за да говориш безплатно по телефона, или да откраднеш кодирани номера на кредитни карти, за да си платиш сметката в някой магазин. Но тези компютърни престъпления… никой няма полза от тях. Какъв е смисълът?

— Точно там е работата.

— Все още не разбирам.

— Вирусите… са някак изискани, схващаш ли? Сякаш… непокварени. Приличат на благотворителността. Безкористни са.

— Но това не е по-различно от създаването на СПИН.

— Може би някой го е създал — любезно се съгласи той. — Защото иначе какво? Пишеш си на компютъра, прибираш се у дома, хладилникът се включва, друг компютър ти изплюва чека със заплатата, после спиш, пак пишеш нещо на компютъра си… По-добре да си мъртъв!

— А това е… какво… да си жив ли? Да покажеш на другите, че не те контролират. Да докажеш, че можеш да направиш нещо въпреки опасността да те арестуват?

— Ами да, до голяма степен — съгласи се той с уважение. Бях му се издигнала в очите.

— А, ясно — казах и му върнах дискетата. — Благодаря за обяснението.

Обърнах се да си ходя, а той подметна:

— Компютърът ти е прецакан, нали?

— Да, прецакан е — потвърдих тъжно. — Май си го заслужавам.

— Знаеш ли, ако не харесваш някого, просто ми дай имейл адреса му. Само кажи.

Засмях се.

— Добре, ще го направя. Обаче знаеш ли, понякога списъкът на хората, които не харесвам, е много дълъг.

— Най-добре ги предупреди, че имаш опасни приятели — каза той.

Значи това било сближаване, помислих си удивено, докато затварях вратата.