Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (24)

8 март 2001 г.

Скъпи Франклин,

Случило се е отново. Трябваше да се досетя, когато в понеделник следобед всичките ми колеги изведнъж започнаха да ме отбягват.

Обичайното. В предградие на Сан Диего петнайсетгодишният Чарлс Анди Уилямс — кльощаво и невзрачно бяло хлапе с тънки устни и коса като протрит килим — пъхнал в раничката си своето двайсет и две калиброво оръжие и го внесъл в гимназия „Сантана“. Застрелял двама души в мъжката тоалетна, после излязъл в коридора и стрелял по всичко живо. Убил двама ученици, ранил тринайсет. Върнал се в тоалетната, където полицаите го намерили свит на пода и опрял пистолет до главата си. Хленчел нелепо: „Това съм само аз, само аз“. Не се съпротивлявал, докато го арестували. Подразбира се, че бил скъсал с приятелката си, която била на дванайсет.

Интересното е, че по новините в понеделник някои от съучениците му, както обикновено, описваха стрелеца като „обект по тормоз“, „особняк, тъпак, загубеняк“. Много други деца твърдяха обаче, че Анди имал много приятели, изобщо не бил непопулярен и никой не го тормозел, дори напротив, бил много харесван. Явно второто описание объркваше зрителите, защото когато вечерта Джим Лерър отново се върна към трагедията за поредната порция от неизменното „защо, защо, защо“, всички описания в духа на „много популярен“ бяха заличени. Ако Анди Уилямс не е бил обект на тормоз, нямаше да бъде възможно прилагането на вече популярното тълкуване на подобни злощастия, които не толкова целяха по-строг контрол над оръжията, колкото учеха на загриженост към непълнолетните парии.

В резултат, макар че Анди Уилямс вече е почти толкова известен, колкото певеца със същото име, едва ли в страната има зрител на новините, който може да ти каже името на двамата ученици, застреляни от него — тийнейджъри, които просто имали малшанса да отидат в тоалетната онази сутрин, докато техните по-облагодетелствани от съдбата съученици решили да устискат до края на часа по геометрия: Брайън Зукър и Ранди Гордън. Запомних тези имена, защото го смятам за свой граждански дълг.

 

 

Цял живот слушам родители да говорят за ужасни произшествия, при които нещо се случва с децата им: как някой се залял целия с тенджера вряла пуешка яхния или опитал да спаси улична котка през прозорец на третия етаж. Преди 1998 година обикновено допусках, че разбирам за какво говорят или какво избягват да споменават, защото обикновено около подобни истории има частни огради и пълен достъп получава само най-близкото семейно обкръжение точно като в болнично интензивно отделение. Винаги съм се съобразявала с тези заграждения. Личните нещастия на хората са си само техни и аз много бих искала да си окача табелка „Вход забранен“, зад която да скрия оскърбителното си облекчение, че моите близки са в безопасност. Въпреки това допусках, че знам приблизително какво се крие от другата страна. Независимо дали си дъщеря, или дядо, мъката си е мъка. Е, моля да ме извините за самонадеяността. Нищо не съм разбирала.

Когато си родител, каквото и да се случи, колкото и да си далеч в онзи момент и колкото и привидно безсилен да си да го предотвратиш, винаги изпитваш вина за детското нещастие. Децата ти имат само теб, а вярата им, че ще ги защитиш, е заразителна. Така че, Франклин, ако ти изглежда, че аз за пореден път отричам вината си, знай, че е тъкмо обратното. В общи линии все още ми се струва, че вината е моя — и сега, и тогава.

Иска ми се поне да се бях придържала към уговорките по отношение на грижата за децата. Наехме Робърт, студент по сеизмология в Обсерваторията за наблюдение на Земята „Ламонт-Дохърти“ на Колумбийския университет. Той трябваше да взема Силия от училище и да остава с нея до моето или твоето завръщане, а ние не биваше да променяме тези правила. Невероятно е, но успяхме да задържим Робърт — въпреки че той заплашваше да напусне — когато го уверихме, че Кевин вече е достатъчно голям да се грижи за себе си, затова от него очакваме само да се грижи за Силия. Ти обаче страшно държеше да възпиташ чувство за отговорност у децата. За да израсне Кевин отговорен човек, трябвало да усеща, че му вярваме. Разбира се, на думи звучеше красиво. Затова ти каза на Робърт, че когато Кевин, вече деветокласник и осведомен за новите си задължения, се върне от училище, той ще поема грижата за сестра си, а Робърт може да върви. Така се решаваше често възникващ проблем: ти засядаше в улично задръстване, аз работех до късно, а Робърт (колкото и добре да му плащахме) се изнервяше, че не може да си тръгне от Палисейдс Пърейд и да отиде да провежда изследванията си в „Ламонт“.

Опитам ли да си припомня онзи понеделник, мозъкът ми отхвърча нанякъде, все едно се предпазва от рикоширала топка, привързана за стълб. После споменът се завръща центробежно и когато се изправя, ме блъсва в главата.

Отново работех до по-късно. Благодарение на новата ни уговорка с Робърт не се чувствах толкова виновна, ако остана с час повече, а се налагаше да се боря за място на пътеводителя си в сектора на нискобюджетните пътувания. Вече имахме много по-силна конкуренция, отколкото в началото — бяха се появили „Лоунли Планет“ и „Раф Гайд“, а интересът към евтини пътувания, в които специализирахме, беше поспаднал, защото страната беше залята с пари от подема на фондовите пазари. Затова противно на здравомислието си разработвах нова поредица за децата от бейби бума. Целевата ни публика щяха да бъдат хора с капитал от първите интернет компании, вероятно понапълнели, обзети от носталгия по първото си импровизирано пътуване до Европа с оръфан екземпляр на нашия пътеводител през шейсетте години, убедени, че още са студенти в колежа — ако не в действителност, то по дух, свикнали да пият каберне за по трийсет долара бутилката, но по свое мнение все така жадни за приключения и за удобства, макар да не признават открито нуждата от тях, и ужасени от дебелия „Блу Гайд“, предпочитан от родителите им. И тогава звънна телефонът.

Ти ми каза да шофирам внимателно. Каза, че тя вече била в болницата и в момента нищо не мога да направя. Обясни ми също, че животът й е извън опасност. Повтори го няколко пъти. Всичко беше точно така. А после ме увери, че тя ще се оправи, което не беше вярно, макар че повечето приносители на ужасни новини се чувстват длъжни да изричат такива безпочвени уверения.

Нямах друг избор, освен да шофирам внимателно, защото колите на моста „Джордж Вашингтон“ пъплеха едва-едва. Когато най-сетне видях съсипаното ти лице в чакалнята на болницата, осъзнах, че наистина я обичаш, и строго се осъдих за всичките си съмнения. Добре че Кевин не беше с теб, иначе щях да му издера очите.

Прегръдката ти рядко ми е носила толкова нищожна утеха. Не спирах да те притискам все по-силно, за да изцедя нещичко, както стискаш празно шише с лосион, докато не започне да свисти.

Ти ми обясни, че тя вече е в операционната. Докато аз съм пътувала към болницата, ти беше откарал Кевин у дома, защото тук не ни оставаше друго, освен да чакаме, а нямаше смисъл той да се измъчва още повече. Чудех се обаче дали не си го отвел от чакалнята, за да го предпазиш от мен.

Седнахме на същите морскосини столове, на които преди време се бях измъчвала какво ли ще разкрие Кевин, докато обяснява на лекарите как си е счупил ръката. Може би през последните осем години просто беше изчаквал удобен момент, помислих си нещастно.

— Не разбирам какво се е случило — казах тихо. Не виках.

— Нали ти обясних по телефона — отговори ти.

— Но това е нелепо. — Не исках да се заяждам, просто бях озадачена. — За какво й е притрябвало това на нея?

— Деца — сви рамене ти. — Сигурно си е играла.

— Но… тя, ах… — Мозъкът ми постоянно изключваше. Отново и отново формулирах мисълта си, припомнях си разговора ни, какво ми беше казал след това… Банята. Да. — Тя ходи самичка до тоалетната — продължих, — но не обича да стои там. Никога не е обичала. Няма да остане да си играе вътре.

Настойчивостта в тона ми сигурно е била плашеща, трябваше да се отдръпнем от ръба на пропастта. Силия още беше в операционната. Не биваше да се караме, а ти ме държеше за ръката.

Минаха сякаш часове, преди да се появи лекарят. Ти два пъти се обади у дома по мобилния си, но далеч от мен, като че ли опитваше да ме предпазиш. Купи ми кафе от автомата до стената, което вече имаше набръчкана коричка от пяна. Когато медицинската сестра ни посочи на хирурга, изведнъж проумях защо някои хора обожават лекарите си и защо лекарите понякога се чувстват като богове. От пръв поглед си пролича обаче, че този не се чувства като бог.

— Съжалявам, наистина направихме всичко възможно — каза той, — но увреждането беше прекалено голямо. Не успяхме да спасим окото й.

 

 

Посъветваха ни да се приберем. Силия беше под силна упойка и щеше да остане така известно време. Недостатъчно дълго, помислих си. Затътрихме се към изхода. Ти сковано отбеляза, че поне другото й око според лекаря най-вероятно е добре. А сутринта бях приемала за безспорна даденост, че дъщеря ни има две очи.

На паркинга беше студено, бях изхвърчала без палто от офиса. Трябваше да се приберем у дома с две коли, а от това се вледених още повече. Усещах, че се намираме на някакъв кръстопът, и се опасявах, че ако се затворим всеки в своя свят в колата си, накрая ще стигнем на едно и също място само в най-баналния, географски смисъл. Ти явно си изпитвал същата необходимост да се увериш, че сме на „една и съща страница“, както напоследък служителите ми повтаряха поне по пет пъти дневно, защото ме покани да се кача при теб в пикапа да поговорим и да се постоплим.

Липсваше ми старият ти яркосин пикап, който свързвах с дните на нашето ухажване, докато летяхме по пътя с отворени прозорци и надули музиката — живо въплъщение на историята от песен на Спрингстийн. Онази кола повече приличаше на теб, поне какъвто беше ти тогава: класически автомобил, американски, почтен. Непокварен дори. Едуард Хопър никога не би нарисувал грамадното чудовище, с което го замени. Повдигнато върху неестествено големите и широки гуми, туловището му беше тумбесто и заоблено като на надуваема лодка. Издутите калници и напереният силует ми напомняха за онези гущери, чието единствено оръжие е плашещата поза. В най-хубавите ни времена преувеличената карикатурна мъжественост на пикала ме беше подтикнала да се пошегувам: „Франклин, обзалагам се, че под шасито се крие много малка нишка“. Е, ти поне се засмя.

Парното работеше добре, дори твърде добре, защото само след няколко минути в кабината стана задушно. Беше по-голяма от тази на форда, но в яркосиния ти пикап никога не се бях чувствала толкова клаустрофобично, когато бяхме само двамата.

Накрая ти опря глава на тапицираната облегалка и зарея поглед към тавана.

— Не мога да повярвам, че си я оставила навън.

Изумена, не отговорих.

— Мислех да не го казвам — продължи ти, — но ако го премълча и го тая в себе си седмици наред, ще стане още по-лошо.

Облизах устни. Бях се разтреперила.

— Не съм я оставила навън.

Ти оброни глава и въздъхна.

— Ива, не ме принуждавай да го правя. Ти използва каналина в събота. Помня, защото все повтаряше, че от сифона в банята на децата мирише странно, а по-късно следобед ни предупреди да не пускаме вода в онази мивка през следващия един час, защото си сипала каналин да я отпушиш.

— Но аз прибрах бутилката — настоях. — Прибрах я във високото шкафче, което децата не могат да отварят. Силия не стига дотам, дори ако се качи на стол.

— Тогава как шишето се е озовало навън?

— Уместен въпрос — отговорих ледено.

— Виж, знам, че обикновено много внимаваш с опасните препарати и автоматично ги заключваш. Но хората не са машини…

— Франклин, помня, че прибрах бутилката с каналин.

— Помниш ли, че си се обула днес сутринта, помниш ли, че си затворила вратата на излизане от къщи? Колко пъти се е случвало да слизаме от колата, за да проверим дали е изключена готварската печка? И то, при положение че изключването й вече ни е втора природа.

— Само че никога не я заварваме включена, нали? Нещо като житейски закон е, като сентенция от късметче: „Печката никога не е включена“.

— Ще ти кажа кога ще бъде включена, Ива — онзи единствен път, когато ще пропуснеш да провериш. И тогава ще се подпали къщата.

— Защо водим този безумен разговор, докато дъщеря ни е в болницата?

— Искам да си признаеш. Не казвам, че не ти прощавам. Знам, че сигурно се чувстваш ужасно, но за да го преодолеем, трябва да се изправим с лице…

— Джанис дойде днес сутринта, може би тя е оставила шишето отвън.

Честно казано, никога не бих я заподозряна в подобна небрежност, но отчаяно се опитвах да възпра образа, който се оформяше в съзнанието ми, докато обмислях кой е най-вероятният заподозрян.

— На нея не й е трябвал каналин. Каналите не бяха запушени.

— Добре — съгласих се и събрах сили, — тогава попитай Кевин какво търси шишето навън.

— Знаех, че ще стигнем дотук. Първо ще е страшна загадка, после вината ще е на домашната помощница, а накрая кой остава? Страшна изненада! Ива, която никога не греши, обвинява собствения си син!

— Той трябваше да я наглежда. Ти сам каза, че Кевин е достатъчно голям…

— Да, случило се е, докато той трябваше да я гледа. Само че тя била в банята, Кевин твърди, че вратата била затворена, а ние никога не сме насърчавали четиринайсетгодишния си син да нахлува в тоалетната при сестра си.

— Франклин, в тази история няма никаква логика. Да оставим засега факта, че шишето е било навън. Защо Силия ще залива собственото си око с каналин?

— Нямам представа! Може би защото децата са не само глупави, но и изобретателни, а това е смъртоносна комбинация. Иначе защо държим онова шкафче заключено? Важното е, че Кевин е направил всичко необходимо. Когато тя се разпищяла, той изтичал при нея и щом разбрал какво е станало, облял лицето й с вода и изплакнал обилно окото, после повикал линейка, и то преди да ми звънне на мобилния… Това е правилната последователност, нали? Действал е без грешка.

— На мен не ми се обади — изтъкнах.

— Защо ли? — контрира ти.

— Нараняването… — поех си измъчено дъх, — е сериозно, нали? Явно е много-много сериозно. — Разплаках се, но се овладях, защото трябваше да кажа всичко. — Щом е изгубила окото си, а хирурзите вече са много по-добри от преди в такива операции, значи е било… пълен ужас. А това отнема… ами, иска време. — Отново замълчах, заслушана в бученето откъм вентилаторите. Въздухът беше изсъхнал, слюнката ми лепнеше. — Нужно е време, за да подейства препаратът. Така пише на етикета… трябва да го оставиш да подейства.

Бях притиснала очите си с пръсти, потупвах тънките като хартия клепачи, които предпазваха гладките и нежни очни ябълки отдолу.

— Какво искаш да кажеш? Достатъчно тежко е да го обвиняваш в небрежност…

— Лекарят каза, че ще има белези! Че половината й лице е изгорено! Това отнема време, много време! Може би той не я изплакнал веднага, а след като… е приключил?

Ти сграбчи ръцете ми, вдигна ги от двете страни на главата и ме погледна право в очите.

— Какво да е приключил? Домашното си? Стрелбата с лък?

— След като е приключил със Силия — простенах.

— Да не си посмяла да го кажеш! Никога повече! Дори пред мен!

— Замисли се! — Извих ръце и ги измъкнах от хватката ти. — Силия да се залее с киселина? Тя се страхува от всичко! И е на шест, не е на две! Знам, че според теб не е особено умна, но не е бавноразвиваща се! Знае, че не бива да докосва печката, че не бива да слага белина в устата си! Кевин обаче може да стигне до онова шкафче, Кевин дори насън може да се справи със заключалката. Той не е нейният спасител. Той го е направил. О, Франклин, той го е направил!

— Срамувам се от теб, срамувам се! — каза ти зад гърба ми, когато се сгуших до вратата. — Да превръщаш собственото си дете в звяр само защото отказваш да признаеш нехайството си! Това не е просто малодушие. Извратено е. Отправяш чудовищни обвинения и както обикновено без доказателства. Лекарят каза ли, че версията на Кевин не е съвместима с нейните наранявания? Не, не каза. Само майка му е способна да надуши прикриването на чудовищна злина, защото тя е специалист по медицина, специалист е и по разяждащи химикали, понеже понякога се случва да чисти къщата.

Както винаги, не беше в състояние да продължиш да ми крещиш, докато плача.

— Чуй ме — поде умолително, — не разбираш какви ги говориш, защото си разстроена. Не си на себе си. Трудно е и ще продължи да бъде трудно, защото ще трябва да го видиш с очите си. Нея ще я боли и известно време ще изглежда отблъскващо. Но ще облекчиш страданието си само ако признаеш вината си. Силия — дори тя — призна, че е виновна за късоухия скокливец. Тя е забравила клетката отворена! Мъчително е не само защото се е случило нещо тъжно, а и защото, ако беше постъпила по друг начин, то нямаше да се случи. Тя пое вината си, а е едва на шест! Ти защо не можеш?

— Ще ми се да можех да поема отговорността — прошепнах и замъглих страничния прозорец. — Ще ми се да кажа: „Иде ми да се самоубия, задето съм оставила каналина на място, където е достъпен за нея!“. Не разбираш ли колко по-лесно щеше да ми бъде? Защо ще се разстройвам толкова, ако вината беше моя? Само моя? Тогава нямаше да е толкова страшно. Франклин, това вече е сериозно, не е само момиченце, което е разчесало екземата си до кръв. Не знам как е станал такъв, но е ужасно същество и я ненавижда…

— Достатъчно! — отсече ти с литургична категоричност, плътно и екливо, както звучи „Амин“ в благославяща молитва. — Не поставям условия често, но Кевин преживя невероятно силна травма. Сестра му никога повече няма да бъде същата. Той е успял да запази здравомислие в критичен момент и аз искам да се гордея с постъпката му. Все пак Кевин я е гледал по това време и винаги ще го гложди, че вината е негова. Затова настоявам да ми обещаеш тук и сега, че ще направиш всичко по силите си да го увериш, че не е виновен.

Дръпнах ръчката на вратата и я открехнах. Исках да изляза, да се махна.

— Не, не тръгвай още — стисна ръката ми ти. — Обещай ми.

— Да ти обещая, че ще си държа устата затворена, или да ти кажа, че вярвам на неубедителната му история? Мога да добавя и още нещо.

— Не мога да те принудя да вярваш на собствения си син, но направих всичко по силите си, мамка му!

За едно беше прав — нямах доказателства. Само лицето на Силия. Познах, нали — тя никога нямаше да бъде красива.

Слязох от пикапа и се обърнах към теб през отворената врата. Студеният вятър развяваше косата ми, стоях неподвижно. Двамата приличахме на недоверчиви пълководци, застанали един срещу друг по време на кратко примирие сред голото бойно поле.

— Добре — казах, — ще го приемем за нещастен случай. Може дори да му кажеш: „Опасявам се, че майка ти е забравила да прибере каналина в събота“. В крайна сметка, той знае, че отпуших канала. Обаче в замяна искам и ти да ми обещаеш нещо: че повече никога няма да оставяме Кевин насаме със Силия. Дори за пет минути.

— Добре. И бездруго той едва ли скоро ще му иска пак да бъде бавачка.

Казах, че ще се видим у дома, но ми струваше огромно усилие да съм вежлива.

— Ива! — повика ме ти и аз се обърнах. — Знаеш, че нямам вяра на психоаналитиците, но може би е добре да поговориш с някого. Според мен се нуждаеш от помощ. Това не е обвинение. Просто… права си за едно. Нещата станаха сериозни. Аз просто не ги проумявам.

И наистина беше така.

През следващите две седмици в къщата цареше зловеща тишина, докато Силия се възстановяваше в болницата. Двамата с теб почти не разговаряхме. Питах какво искаш за вечеря, ти отговаряше, че ти е все едно. Споменавахме Силия само във връзка с логистиката: кой кога ще отиде в болницата. Разумно беше да я посещаваме поотделно, за да си има компания през повечето време, но истината беше, че нито ти, нито аз искахме да бъдем заедно в задушната кабина на пикапа ти. Вкъщи си разменяхме новини за нейното състояние, колкото да поддържаме някакъв разговор, въпреки че прогнозите бяха тревожни — след енуклеацията (можех и да не научавам тази дума) тя получи инфекция, която увреди допълнително зрителния нерв и изключи шансовете за трансплантация. Търсейки офталмолог за нейното следболнично лечение, попаднах на лекар на име Крикор Сахатян в Ъпър Ист Сайд. Уверих те, че арменците се подпомагат взаимно и че той ще се отнася към нас с особено внимание. „Като доктор Кеворкян“ — промърмори ти, макар да беше наясно, че създателят на евтаназията е един от арменците, които консервативната ми общност не приема охотно. И въпреки това бях благодарна за тази почти шеговита размяна на реплики, превърнала се в рядкост помежду ни.

Спомням си, че се държах безупречно: не повишавах тон, не те укорявах, когато почти не докосваше ястие, което бях приготвяла дълго и старателно. Стараех се да не вдигам шум, докато готвя, да не тракам с капаците. Силия, все още в болницата на Наяк, беше невероятно бодра, но преглътнах възхитените си забележки, защото ми се струваха неуместни, сякаш нейното невероятно добросърдечие беше оскърбление за обикновените смъртни, които основателно крещяха от болка и ставаха раздразнителни, докато се възстановяват. В нашия дом хвалех ли дъщеря си, ти смяташе, че хваля себе си. И през цялото това време се стараех да се държа нормално, но и това вече е в списъка на напълно обречените каузи заедно със старанието да се забавлявам и да бъда добра майка.

Онова твое подмятане, че имам нужда от помощ, ме глождеше. Толкова пъти бях превъртала мислено как прибирам онази бутилка с каналин, че лентата се беше протрила и аз вече й нямах доверие. Анализирах подозренията си и понякога те не… ами, нищо не ми изглеждаше достатъчно ясно. Наистина ли прибрах онази бутилка? Бяха ли нараняванията на Силия прекалено сериозни за версията, която поднасяше Кевин? Можех ли да посоча едно-единствено неопровержимо доказателство, което щеше да издържи в съда? Не исках да „поговоря с някого“, но давах мило и драго да поговоря с теб.

Само два дни след „инцидента“ ти събра трима ни около масата. Току-що бяхме вечеряли, така да се каже. Кевин се натъпка направо от тенджерата, но за да ти угоди, приседна странично в обичайната си отпусната поза до масата. Тъй като и аз не присъствах по своя воля на това събиране, се почувствах отново като деветгодишно хлапе, принудено да се извини на господин Уинтъргрийн, че е взело от орехите, нападали около дървото в предния му двор. Тайно стрелнах Кевин с очи, искаше ми се да кажа: „Махни тази подигравателна усмивка от лицето си, няма нищо смешно. Сестра ти е в болницата“. И също: „Иди да си облечеш фланелка, която не е с пет размера по-малка, защото цялото тяло ме засърбява дори като съм в една стая с теб“. Само че не можех. В нашето семейство такива най-обикновени родителски укори бяха недопустими, поне от моята уста.

— В случай че се притесняваш, Кев — поде ти (на мен той изобщо не ми изглеждаше притеснен), — това не е разпит. Искаме да те уверим, че сме дълбоко впечатлени колко бързо си съобразил. Ако не беше извикал веднага линейка, кой знае, положението можеше да е още по-тежко. (Как?, помислих си. Ако Силия си беше взела вана с каналин ли?) — Затова и майка ти иска да ти каже нещо.

— Искам да ти благодаря — подех, избягвайки погледа на Кевин, — че си завел сестра си в болницата.

— Кажи му, каквото каза на мен — подкани ме ти. — Нали сподели, че се тревожиш да не би той…

Това беше лесно. Погледнах го право в очите:

— Мисля, че сигурно се чувстваш отговорен.

Без да трепне, той присви очи срещу мен и аз се оказах срещу широк в основата нос, тясна челюст, изпъкнало чело и смугла кожа досущ като моите. Все едно се гледах в огледалото, но нямах представа какво си мисли отражението ми.

— Защо?

— Защото от теб се очакваше да се грижиш за нея!

— Но ти искаше да му напомниш — намеси се ти, — че не сме очаквали да я държи под око всяка минута, че се случват и злополуки и че вината не е негова. Както каза и на мен. Сещаш се. В пикапа.

Беше точно като когато се извинявах на господин Уинтъргрийн. Когато бях на девет годинки, ми се искаше да изстрелям: „Повечето тъпи орехи вече бяха прогнили, дърт глупако“, но вместо това обещах да набера цяла кофа от проклетите му орехи и да му ги върна изчистени.

— Не искаме да се обвиняваш. — Тонът ми беше същият като тона, с който Кевин беше разговарял с полицаите — сър това, сър онова. — Вината е моя. Не биваше да оставям шишето с каналина извън шкафа.

Кевин сви рамене.

— Не съм казал, че се обвинявам. — И се изправи. — Свободен ли съм?

— Още нещо — каза ти. — Сестра ти ще се нуждае от твоята помощ.

— Защо? — попита той на път за кухнята. — Нали са й махнали само едното око? Няма нужда от куче водач или бял бастун.

— Да, голяма късметлийка — подметнах.

— Тя ще се нуждае от твоята подкрепа — каза ти. — Ще носи превръзка…

— Готино — отговори Кевин. Върна се от хладилника с плик с личи. Беше им сезонът, февруари месец.

— По някое време ще й поставят стъклено око — каза ти, — но ще ти бъдем признателни да я защитаваш, ако съседските деца я подкачат…

— Как точно? — попита той и внимателно обели червеникавооранжевата обелка на плода. Отдолу се показа розово-бялата месеста част. — Да им казвам, че Силия не изглежда като изрод ли?

Когато прозирното топче беше обелено, той го лапна, осмука го и отново го извади от устата си.

— Ами, както…

— Сериозно, татко. — Кевин методично разтвори плода и отдели хлъзгавата месеста част от гладката кафява костилка. — Май не помниш какво е да си дете. — Пъхна разкъсаната плодова плът в устата си. — Силия ще трябва просто да го преглътне.

Усещах как вътрешно грейваш. Твоят тийнейджър се опитваше да прикрие с типичното за възрастта си мъжкарско перчене противоречивите си чувства след трагичния инцидент на сестра си. Беше роля, Франклин, подсладена жестокост само за твоя консумация. Той наистина беше объркан и противоречив, но ако надзърнеш в очите му, щеше да видиш, че зениците му са гъсти и лепкави като катран. Тийнейджърските му угризения изобщо не бяха симпатични.

— Искаш ли едно личи, господин Пластик? — предложи Кевин. Ти отказа.

— Не знаех, че обичаш личи — отбелязах напрегнато, когато той се залови с втория плод.

— Ами да — отговори той, обели и търкулна месестия плод по масата с показалец. Беше млечнобял като очно перде.

— Толкова са деликатни — продължих напрегнато.

Той разкъса плода с предните си зъби.

— Да, как се казваше? Придобит вкус?

Явно смяташе да излапа целия плик. Изхвърчах от стаята, а той се засмя.

 

 

В дните, когато посещавах Силия в ранните следобедни часове, работех вкъщи. Училищният автобус често докарваше Кевин по същото време, когато се прибирах от болницата. Първия път, когато минах покрай него, докато той се влачеше по Палисейдс Пърейд, спрях с колата и му предложих да го кача по стръмния склон. Човек би допуснал, че е нещо най-обикновено да бъда насаме със сина си в колата, особено за две минути. Само че ние с Кевин рядко си позволявахме такава задушаваща близост, затова помня как дрънках каквото ми хрумне по целия път. Покрай платното имаше още няколко коли, които чакаха да спасят децата от необходимостта да изминат на собствен ход дори съвсем краткото разстояние, и аз отбелязах факта, че всички возила са на претенциозни джипаджии. Думата се отрони от езика ми, преди да си спомня, че Кевин не понася да изкривявам думи, за да постигна комичен ефект — поредната хитрина, с която исках да наложа мита, че всъщност не живея тук.

— Това е метафора за цялата страна — продължих. Знаех, че такива приказки вбесяват сина ми, но може би точно затова го направих, както впоследствие щях да отворя темата за Дилан Клиболд и за Ерик Харис в „Клаверак“, за да го дразня. — Стоят на пътя по-високи и по-могъщи от всички и сами не знаят какво да правят с предимството си. И винаги са един и същи — приличат на дебели маниаци в пазаруването, които се мъкнат из мола по бермуди и огромни меки маратонки, и се тъпчат с канелени кифлички.

— Возила ли си се някога на такъв джип? (Признах, че не съм.) Тогава откъде знаеш?

— Знам, че заемат прекалено много от платното, харчат много гориво, понякога се преобръщат…

— Какво ти пука, че се преобръщат? Ти и бездруго мразиш тези хора.

— Не ги мразя…

— Джипаджии… — цитира ме той, поклати глава и затръшна вратата зад себе си. Следващия път, когато му предложих да го кача в колата, само ми махна да се разкарам.

Странно непоносими ми бяха няколкото часа, през които с него оставахме сами в къщата, преди пикапът ти да влезе в гаража. Човек би допуснал, че няма да е чак толкова трудно в тези огромни тикови пространства, но където и да се намирахме двамата, винаги усещах присъствието му, вероятно и той моето. Без теб и Силия като буфери, останали само двамата в къщата, ние се чувствахме… „разголени“ е думата, която ми хрумва. Почти не си говорехме. Ако се запъти към стаята си, не го питах за домашните, ако се появи Лени, не го питах какво правят, а ако Кевин излезе от къщи, не питах накъде е тръгнал. Казвах си, че родителят трябва да уважава личното пространство на своя син тийнейджър, но и съзнавах, че съм страхливка.

Усещането за разголеност беше подкрепено и от реалността. Знам, че хормоните на четиринайсетгодишните момчета врят и кипят и така нататък. Знам, че е нормално да мастурбират, че е жизненоважно облекчение, безвредно и приятно занимание, което не би следвало да се смята за порок. Но също така смятах, че за тийнейджърите — всъщност за всички хора — това развлечение се осъществява тайно. Всички го правим (и аз го правех от време на време, Франклин, какво мислиш?), всички знаем, че го правим, но не е прието да кажеш: „Скъпи, наглеждай соса за спагетите, защото отивам да мастурбирам“.

Случи се много пъти, за да го спомена накрая, защото след сблъсъка ни на паркинга изгубих правото да си бъбря с теб за няколко месеца.

— Той оставя вратата на банята отворена — съобщих ти неохотно в спалнята ни късно една нощ, а ти веднага се зае усърдно да чистиш косъмчетата от електрическата си самобръсначка. — А тоалетната се вижда от коридора.

— Е, просто забравя да затвори — отговори лаконично.

— Не забравя. Чака да отида в кухнята да си направя кафе, за да го видя, когато се връщам към кабинета. Предумишлено е. И е… много шумен.

— На неговата възраст сигурно съм го правил по три пъти на ден.

— Пред майка си ли?

— Наблизо, зад вратата. Мислех, че е тайно, но съм сигурен, че тя знаеше.

— Зад вратата — отбелязах. — Вратата е ключовата дума тук. — Боже, самобръсначката явно здравата се беше задръстила онази вечер! — Мисълта, че ще го видя… според мен го възбужда.

— Ами, колкото и здравомислещо да се отнася човек, всеки си е особен в това отношение.

— Ти не разбираш. Знам, че той го прави, и това не е проблем, но не желая да ме включва. Неуместно е. — По онова време много често се използваше тази дума. Скандалът с Моника Люински беше избухнал само месец по-рано, а впоследствие президентът Клинтън щеше да определи отношенията им като „неуместни“.

— Защо не му кажеш нещо? — Предполагам, че ходатайството ти беше омръзнало.

— Ами ако Силия мастурбираше пред теб? Ти ли щеше да говориш с нея, или ще предпочетеш аз да го направя?

— Какво искаш да му кажа? — попита ти изтощено.

— Че ми е неловко.

— Това е нещо ново.

Стоварих се на леглото и взех книга, която нямаше да мога да чета.

— Просто му кажи да затваря проклетата врата.

Изобщо не биваше да се главоболя да поставям въпроса. Да, ти ме увери, че си говорил с него. Представих си как надникваш в стаята му и казваш нещо весело и заговорническо като „Ще вземат да ти пораснат косми по дланта“ — старомодна фраза, която той най-вероятно не е разбрал, после най-небрежно подмяташ: „Просто не забравяй, че това е много лично, нали, приятел?“, а накрая му пожелаваш лека нощ. Но дори и ако вместо това беше провел сериозен разговор с него, той щеше да разбере, че ми е влязъл под кожата, а с Кевин това винаги е грешка.

Затова още на следващия следобед след вашия така наречен разговор, докато отивах към кабинета си с чаша кафе, чух характерното сумтене по-надолу по коридора. Молех се на бога той да е схванал посланието и да е поставил поне тънка дървена преграда между мен и напращялата мъжественост на сина ми. Мислех си: ако не броим вратичките на гардеробите, в цялата проклета къща има най-много четири-пет врати и наистина ще е разумно да ги ползваме. Само след още две крачки обаче силата на звука ми подсказва, че не е направен дори този минимален опит за приличие.

Притиснах топлата чаша с кафето между очите си, за да възпра начеващото главоболие. Омъжена бях от осемнайсет години и знаех как са устроени мъжете, нямаше причина да се боя от някакъв преславен чеп. Само че под въздействието на настойчивите стенания откъм коридора отново станах десетгодишното момиченце, изпратено от майка си в другия край на града, принудено да прекоси парка, вперило поглед право напред, докато по-големите момчета се кикотят в храстите с разкопчани панталони. Чувствах се преследвана в собствената си къща, напрегната, изтезавана и изложена на присмех, и нека ти призная, бях бясна.

Затова събрах смелост, както когато се прибирах у дома като малка и се сдържах да не тичам, за да не ме подгонят. Не минах на пръсти по коридора, а по-скоро измарширувах и токчетата на обувките ми тракаха по дъските — трак, трак, трак. Стигнах до банята на децата със зейналата врата, и заварих там нашия първороден в цялата му възмъжала прелест, включително и с червен обрив на задника. Разкрачил широко крака и извил гръб, той се беше обърнал под ъгъл към тоалетната, за да виждам резултата от ръчния му труд — морав и лъскав от нещо, което отначало взех за лубрикант, но после сребристата опаковка на пода издаде, че е безсолно масло. Така установих факта, че синът ми има тънки и необичайно прави пубисни косми. Повечето мъже провеждат тези занимания със затворени очи, но Кевин само ги беше присвил, за да стрелне майка си с лукав и унесен поглед през рамо. Аз на свой ред свирепо вперих очи в члена му — точно същото трябваше да направя и в парка навремето, вместо да завъртам очи, защото израстъкът изобщо не впечатлява, когато погледнеш право в него, дори се чудиш за какво е цялата суетня. Пресегнах се и затръшнах вратата.

В коридора отекна сух смях. Аз затраках с токчета обратно към кухнята. Бях си поляла полата с кафе.

 

 

И така, знам, че сигурно си се чудел защо просто не си тръгнах? Нищо не ми пречеше да грабна Силия, докато все още й беше останало едно око, и да отпраша обратно в Трайбека. Можех да те оставя със сина ти и отвратителната къща — бяха си лика-прилика. В крайна сметка парите бяха мои.

Не съм сигурна дали ще ми повярваш, но изобщо не ми е хрумвало да си тръгвам. Явно бях прекарала достатъчно време в твоята орбита и бях попила от твоята нахъсана убеденост, че щастливото семейство не може да е само мит, а дори да е, по-добре човек да се стреми към нещо хубаво, макар и недостижимо, отколкото да се цупи пасивно и примирено, че адът са хората, с които си свързан. Мразех поражението. Ако с раждането на Кевин бях избрала сама своето мъчение, ежедневното понасяне на това мъчение ме поставяше пред още по-голямо предизвикателство. Възможно е упорството ми да има и практична страна. Той скоро щеше да навърши петнайсет. Не беше отварял и дума за колеж — всъщност изобщо не говореше за бъдещето си като зрял човек, не беше проявил и капка интерес към някаква професия или занимание, така че явно щеше да изпълни заканата си като петгодишен да живее на социални помощи. На теория обаче синът ни след около три години излизаше от къщи. Щяхме да останем ти, аз и Силия, и тогава щяхме да го видим това твое щастливо семейство. Тези три години вече почти приключват и макар да се оказаха най-дългите в живота ми, нямаше как да го знам по онова време. И на последно място, аз те обичах — колкото и простичко да ти се струва това обяснение. Обичах те, обичах те, Франклин, и още те обичам.

Но въпреки това се чувствах обсадена. Дъщеря ми беше полусляпа, съпругът ми се съмняваше в здравия ми разум, а синът ми размахваше в лицето своя намазан с масло пенис. И сякаш за да затвърди усещането ми, Мери Улфорд избра точно този момент за първото си възмутено посещение в къщата ни — и последно, като се замисля, защото следващата ни среща щеше да бъде в съда.

Тогава още беше слаба като вейка, косата й беше катраненочерна чак до корените, затова не знаех, че я боядисва, и беше прибрана в доста строга прическа. Дори за това съседско посещение се беше издокарала с костюм на „Шанел“, а брошката с форма на клонка на ревера й проблясваше със скромна порядъчност. Кой да допусне, че само три години по-късно тя ще обикаля в „Гранд Юниън“ в Наяк с измачкани дрехи и ще троши яйцата в пазарската количка на друга жена.

Представи ми се лаконично и макар да беше хладно, отклони поканата ми да влезе.

— Дъщеря ми Лора е прекрасно момиче — каза Мери. — Естествено е за една майка да смята така, но според мен хубостта й е очевидна и за околните. С две съществени изключения: самата Лора и вашия младеж.

Искаше ми се да уверя жената, че моят начумерен син не вижда нищо хубаво у никого, но усетих, че това са само встъпителните й думи. Звучи зле с оглед на факта, че след малко повече от година синът ми щеше да убие дъщерята на тази жена, но се опасявам, че изпитах мигновена неприязън към Мери Улфорд. Жестовете й бяха резки, очите й шареха, сякаш погнати от неспирно вътрешно безпокойство. Само че някои хора глезят собствените си нещастия, както други глезят дребните си породисти кученца с консерви пастет. Веднага прецених Мери като такъв човек — наричах ги „търсачи на проблеми“, което винаги съм намирала за голямо разхищение на детективски способности, защото според собствения ми опит повечето истински проблеми сами те намират.

— През последната около година — продължи Мери — Лора се измъчва от погрешното внушение, че е дебела. Сигурна съм, че сте чели за това състояние. Понякога не се храни, тайно изхвърля закуската си в кофата и лъже, че е яла у приятелка. Взема разхлабителни, хапчета за отслабване… страшно е, нищо повече няма да кажа. Миналия септември толкова отслабна, че лежа в болница на венозни системи, които махаше, ако не е под денонощно наблюдение. Разбирате ли?

Промърморих нещо съчувствено. Обикновено изслушвах с искрено състрадание такива истории, но в онзи момент си мислех, че и моята дъщеря е в болницата, и то не защото глупаво си го е причинила сама, твърдо бях убедена. Освен това се бях наслушала на драматични разкази в стил Карън Карпентър^[1] на родителските срещи, а много от тях намирисваха на хвалби. Престижната диагноза анорексия явно беше лелеяна не само от ученичките, но и от техните майки, които се надпреварваха коя дъщеря яде по-малко. Нищо чудно, че клетите момичета бяха развалини.

— Постигнахме напредък — продължи Мери. — През последните няколко месеца тя изяжда скромни порции на семейните обеди и вечери, на които е длъжна да присъства. Най-сетне си върна изгубеното тегло, както вашият син Кевин побързал да изтъкне пред нея.

Въздъхнах. Вероятно съм изглеждала крайно измъчена в сравнение с посетителката си. Със сигурност нямах учуден вид обаче и тя се вбеси, защото не ахнах: „Олеле боже, какво е направило това момче!“.

— Снощи заварих красивата си дъщеря да повръща вечерята си! Накарах я и да признае, че вече цяла седмица повръща принудително. Защо? Защото едно момче в училище постоянно й повтаряло, че е дебела. Тя няма и петдесет килограма, а я обиждат, че е „прасе“. Не ми беше лесно да измъкна името му от нея, освен това ме умоляваше да не идвам тук, но аз съм убедена, че е крайно време ние, родителите, да започнем да поемаме отговорност за разрушителното поведение на децата си. Със съпруга ми правим всичко по силите си да не допускаме Лора да се наранява. А вие със съпруга ви не бива допускате вашият син да я наранява!

Главата ми се поклащаше като на онези кученца по прозорците на колите.

— Каааак? — попитах проточено. Сигурно ме е помислила за пияна.

— Не ме интересува как…!

— Искате да поговорим с него ли? — Трябваше да стегна ъгълчетата на устата си, за да не плъзнат нагоре в невярваща усмивка, много подобна на усмивката на Кевин.

— Ами да!

— Да му обясня, че трябва да щади чувствата на другите и да не забравя златното правило? — Бях се облегнала на рамката на вратата и гледах почти злобно, а Мери се отдръпна притеснено. — Или пък съпругът ми да си поговори с него по мъжки и да научи сина ни, че истинският мъж не е жесток и агресивен, а нежен и състрадателен?

Замълчах, за да не се разсмея. Изведнъж си представих как ти влетяваш в кухнята и докладваш: „Скъпа, било е просто недоразумение! Кевин твърди, че онова клето кльощаво момиче Лора Улфорд просто не е чула добре! Не бил казал, че е «прасе», а я поканил да играят на «сантасе». И не твърдял, че е «дебела», а че има хубава «фланела»“.

Сигурно съм се усмихнала неволно, защото Мери Улфорд стана морава и избухна:

— Просто не проумявам какво смешно намирате!

— Госпожо Улфорд, имате ли син?

— Лора е единственото ни дете — отговори тя благоговейно.

— В такъв случай ще ви насоча към старите детски стихотворения за това „от какво са направени момчетата“. Бих искала да ви помогна, но как на практика? Ако с Франклин кажем нещо на Кевин, последствията за дъщеря ви в училище ще бъдат още по-лоши. Може би трябва да научите Лора да… как казваха децата?… да го преглътне.

По-късно щях да си платя за този пристъп на реализъм, но тогава още нямаше как да знам, че директният ми отговор пред Мери ще бъде изваден на показ по време на гражданското дело две години по-късно — при това язвително поразкрасен.

— Е, благодаря ви за нищо!

Докато гледах как Мери трополи по плочите, се замислих над факта, че ти, учителите на Кевин, а сега и Мери Улфорд, се опитвахте да ме накарате в качеството си на майка „да поема отговорност“. Добре де, но след като нося отговорност, защо се чувствам тъй безпомощна?

 

 

Силия си дойде у дома в началото на март. Кевин не беше отишъл да я види нито веднъж и аз не го насърчих, за да я предпазя. Ти понякога го канеше да те придружи, но не го притискаше, защото бил травмиран. Той нито веднъж и не попита как е тя. Никой не би допуснал, че Кевин изобщо има сестра.

Не бях постигнала почти никакъв напредък в приспособяването към новата й външност. Белезите от изгарянето бяха осеяли бузата й и стигаха до слепоочието. Започваха да заздравяват, но все още имаха коричка и аз я увещавах да не ги чопли, за да не влошава положението. Тя успяваше да се въздържа и ми напомни за Виолета. Тъй като не бях наясно с модата в това отношение, очаквах, че очната й превръзка ще бъде черна, а спомени за Шърли Темпъл и песента й „Захарният кораб“ ми носеха утеха с по-приемливи представи за моята малка русокоса пиратка. Освен това мисля, че бих предпочела превръзката й да бъде черна, за да й купя и триъгълна шапка в жалък опит да превърна кошмара в забавен карнавал, за да разсея Силия.

Вместо това обаче окото й беше закрито с лепенка в цвета на кожата, заради която лявата половина на лицето й сякаш беше празна, а отокът заличаваше характерното очертание на скулата. Сякаш лицето й вече не беше триизмерно, а по-скоро приличаше на пощенска картичка със снимка от едната страна и празна бяла хартия от другата. Мернех ли десния й профил, моето жизнерадостно момиченце се появяваше същото като преди. Погледнех ли левия — тя изчезваше.

Тази нова особеност на лицето й — сега ме има, а сега ме няма — беше проява на болезненото ми прозрение, че децата са много нетрайна стока. Не мисля, че някога съм приемала Силия за даденост, но след като тя се прибра у дома, се отказах почти напълно от старанието си да прикривам предпочитанията си към едно от децата си. Тя вече не се отделяше от мен, а аз й позволявах да ме следва из къщата и да идва с мен, когато излизам да върша нещо. Сигурно ти имаше право, че не бива да допускаме тя да губи допълнително от училище и че колкото по-скоро се покаже пред хората, толкова по-добре, но аз все пак си взех отпуск и я оставих у дома още две седмици. Междувременно Силия беше изгубила част от усвоените умения, например не можеше да си връзва гуменките, и се наложи аз да го правя и отново да я уча.

Бдях над нея като орлица в присъствието на Кевин. Признавам, че тя явно не се страхуваше от него. А той отново започна да й раздава отегчени заповеди. Откакто Силия порасна достатъчно да ходи и да носи някакви неща, брат й се държеше с нея като с домашен любимец, който знае само няколко номера. Но сякаш вече улавях миг колебание у нея, преди да изпълни дори най-елементарна негова молба, например да му донесе бисквита или да му подаде дистанционното — тя сякаш застиваше и преглъщаше мъчително. И макар че преди го умоляваше да носи колчана му със стрели и се чувстваше поласкана, когато той я изпрати да прибере стрелите от мишената и да му ги донесе обратно, при първия му нехаен опит Силия да възобнови тези свои задължения, аз се намесих категорично: сигурна съм, че внимаваш, обаче Силия вече има само едно око и няма да припарва до стрелбището. Очаквах тя да се размрънка. Винаги се стараеше да се доказва пред него и много обичаше да гледа как брат й седи изпъчен и безпогрешно изпраща стрелите в центъра на мишената. Сега обаче ме стрелна с признателен поглед, а косицата й лъсна потна.

Учудих се, когато Кевин я покани да играят с фризбито — за пръв път се случваше да играе със сестра си! — и дори донякъде се впечатлих. Позволих, стига тя да носи предпазните си очила. Отношението ми към здравото й око вече беше истерично. Но когато няколко минути по-късно надникнах през прозореца, той си играеше със сестра си само колкото е възможно човек си играе сам с фризби. Възприятията на Силия все още бяха много объркани и тя посягаше да улови фризбито, преди то да стигне до нея, не успяваше и дискът я удряше в гърдите. Много смешно.

Най-трудно беше да промивам с бебешки шампоан дупката в главата на Силия и да я мажа с овлажняващ крем. Доктор Сахатян ни уверяваше, че секретите ще спрат след поставянето на протезата и окончателното заздравяване, но първоначално от кухината постоянно сълзеше жълтеникава течност, и понякога сутрин се налагаше да налагам влажна хартиена салфетка върху клепача, който се беше слепнал с коричка, докато е спала. Самият клепач провисна — sulcus, така го нарече офталмологът — и беше много подпухнал, след като поради увреждането от киселината го бяха възстановили с малко парченце кожа от вътрешната страна на бедрото на Силия. (Оказа се, че уголемяването на клепача се е превърнало в изкуство поради огромното търсене на тази манипулация в Япония, където азиатките искаха да европеизират чертите си. В по-добрите си дни намирах този факт за ужасяващо свидетелство относно силата на въздействие на западната реклама.) Заради отока и лекото поморавяване Силия изглеждаше като дете от онези плакати, които те карат да предадеш съседа си в полицията. С едно отворено и с едно затворено око тя все едно постоянно беше намигнала, споделяйки някаква сензационна тайна.

Казах на Сахатян, че едва ли ще бъда в състояние да почиствам кухината ежедневно, а той ме увери, че ще привикна. Оказа се прав, но когато за пръв път повдигнах клепача с палец, ми се догади. Не беше толкова мъчително, колкото се опасявах, болката ми беше по-неуловима. У дома нямаше никого. Въздействието ми напомни за бадемовите очи в картините на Модиляни, където липсата на зеници придава на фигурите хипнотична мекота и спокойствие, но и скръбност, както и намек за глупост. Ръбчето на ямката беше розово, а навътре тя ставаше милостиво черна, но когато нагласях Силия под светлината, за да капна от антибиотика, виждах нелепото пластмасово приспособление, което не позволяваше на ямката да се свие. Все едно беше куклено око.

Знам, че на теб не ти допадаше да се суетя край нея толкова и че се ядосваше на себе си, задето не ти е приятно. За компенсация ти се държеше много нежно със Силия, слагаше я да седне в скута ти, четеше й приказки. Аз прекрасно виждах преднамереността в твоите старания — ти наистина се стараеше да си добър баща — но според мен Кевин не забелязваше втория план. Явно раняването на сестра му й беше спечелило още повече обич и грижи: още „Искаш ли одеяло, милинка?“, „Искаш ли още едно парче торта?“, „Хайде да позволим на Силия да остане до късно, Франклин, предаването е за животни“. Докато гледах живата картина в хола как Силия спи в извивката на ръката ти, а Кевин гледа начумерено шоуто на Джери Спрингър, си помислих „Виж ти, как се обърна хитрият ни план срещу нас самите“.

В случай че се чудиш, не съм разпитвала Силия за подробности около случилото се в банята в онзи следобед. Също като нея изпитвах неохота да го обсъждаме, и двете нямахме желание да преживяваме отново онзи ден. Но тласкана от родителски дълг — не исках да смята темата за табу, ако се окаже полезно да анализира случилото се — все пак веднъж я попитах нехайно:

— Когато се нарани… какво точно се случи?

— Кевин… — Тя докосна клепача си с вътрешната страна на китката си. Сърбеше я, но за да не размества пластмасата вътре, се беше научила винаги да се чеше към носа. — Имах нещо в окото. Кевин ми помогна да го измия.

Не каза нищо повече.