Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (23)

3 март 2001 г.

Скъпи Франклин,

Правилно си разбрал: срамувам се от несправедливите си обвинения и затова реших да поканя Кевин да прекара време с мен, само ние двамата, майка и син. Според теб идеята беше странна и макар да заяви възторжено, че двамата с Кевин трябва да излизаме заедно по-често, разбрах, че не ти допада… Особено когато саркастично подметна да не припарваме до пешеходни надлези, защото „нали знаеш, че Кевин изпитва неконтролирано желание да хвърля камъни на пътя“.

Бях напрегната, но се стараех, смятах, че няма смисъл да цивриш, задето синът ти тийнейджър не говори с теб, след като самият ти никога не говориш с него. И се убедих в неприятните последици от миналогодишното пътуване до Виетнам — цели три седмици в тесен семеен кръг, при положение че нито един тринайсетгодишен тийнейджър не понася хората (дори да са комунисти) да го виждат с родителите му. Разбира се, общуване с мен на малки дози щеше да му е по-лесно. Освен това тогава му наложих собственото си желание за пътуване и дори не се опитах да правя каквото иска — каквото и да беше то.

Не знаех как да поставя въпроса и нервничех като стеснителна ученичка, която събира смелост да покани сина ни на рок концерт. Когато най-накрая го притиснах — по-скоро притиснах себе си — в кухнята, се оставих на интуицията и казах:

— Между другото, каня те на среща.

Кевин ме изгледа недоверчиво.

— Защо.

— За да направим нещо заедно. За забавление.

— Какво например.

Точно тази част ме напрягаше. Да измислиш някакво развлечение със сина не беше като да планираш страхотно пътуване с любимия си камък. Той мразеше спорта и проявяваше безразличие към повечето филми, храната не го вълнуваше, природата го дразнеше, там беше само горещо, студено или пълно с мухи. Затова свих рамене и отговорих:

— Ами, да понапазаруваме за Коледа. Да те заведа на вечеря? — И после извадих коза си и заложих на склонността на Кевин към абсурда: — Да поиграем на миниголф?

Той се ухили кисело и аз вече имах компания за съботния ден. Чудех се как да се облека.

 

 

По аналогия с „Принцът и просякът“ щях да поема ролята на грижовната и любяща майка на Кевин, а ти щеше да поемеш грижите за Силия.

— Боже — подметна ти язвително, — трябва да измисля нещо, което да не я ужасява. Явно за прахосмукачка и дума не може да става.

Би било прекомерно да твърдя, че наистина исках да прекарам целия следобед и вечерта със своя заядлив четиринайсетгодишен син, но много ми се щеше да го искам — ако разбираш какво имам предвид. Знам как протяжно течеше времето с това момче, затова бях планирала деня: миниголф, пазаруване на главната в Наяк, после щях да го заведа на хубава вечеря навън. Фактът, че той не си падаше по коледните подаръци и по храненето в ресторант, не ми изглеждаше основателна причина да пропуснем урока, че хората точно такива работи правят. А що се отнася до спортните ни приключения, никой не харесва миниголфа, затова ми се стори толкова подходящ за него.

Кевин се яви в хола с мрачно и овладяно изражение, като престъпник, когото карат в затвора да излежи присъдата си (макар че когато това се случи действително две години по-късно изражението му беше спокойно и наперено). Нелепата му трикотажна блуза детски размер беше яркооранжева като затворнически гащеризон — имах възможност да установя, че цветът не му отива — а с тясната риза, която изопваше раменете му назад, сигурно се е чувствал като с белезници. Памучните му панталони с ниска талия от седми клас бяха съвсем по модата — стигаха до средата на прасеца и предвкусваха възраждането на бричовете.

Качихме се на новия ми фолксваген „Луна“, яркожълт металик.

— Знаеш ли, по мое време тези буболечки бяха навсякъде. Трещяха и бяха доста поочукани, накачулени с бедни хипита, които пушеха марихуана, а от тонколоните гърмеше „Трий Дог Найт“. Мисля, че колите струваха към две хиляди и петстотин долара. Сега цената им е десет пъти по-голяма, все още побират двама възрастни и котка, но се води луксозен автомобил. Не знам как да го определя — иронично, смешно…

Мълчание. И накрая с усилие ми отговори:

— Означава, че си похарчила двайсет и пет бона, за да се залъжеш, че още си на деветнайсет, но нямаш достатъчно място в багажника.

— Е, май наистина ми писна от този ретро бум — отговорих. — От римейковете на „Семейство Флинтстоун“ и на „Семейство Брейди“. Но когато я видях за пръв път, се влюбих в дизайна. „Луна“ не е копие на оригинала, а само препраща към него. Освен това старата калинка беше дребновата. Тази също прилича на издутина на пътя, но е учудващо красив автомобил.

— Да, вече си го казвала — отговори Кевин.

Изчервих се. Така беше, бях го казвала.

Спрях пред малкото игрище в Спаркхил, което се казва „Голф на шосе 9W“ и едва тогава забелязах, че Кевин не носи яке. Беше хладно и облачно.

— Защо не си взе палто? — избухнах. — Никога не ти е достатъчно неудобно, нали?

— Неудобно ли? Със собствената ми майка?

Затръшнах вратата, но заради германския инженер тя издаде само приглушен звук.

Един бог знае какво съм си въобразявала. Миниголфът е пълно безумие, но може би съм се надявала, че ще съживи някак вечерта ни. Или мислех, че ще внесе емоционално разнообразие, защото след като всичко, което значеше нещо за мен, не означаваше нищо за Кевин, може би нещо, което не означаваше нищо за мен, щеше да означава нещо за Кевин. Тъй или иначе, бърках. Платихме на служителя и отидохме до първата дупка — вана, от която стърчаха изсъхнали плевели, охранявана от пластмасов жираф, който приличаше на пони с усукан врат. Всъщност всички модели на игрището бяха небрежно катурнати и грозни, което му придаваше изоставен вид в духа на: „дреме ми на задника“, както би казал Кевин. Движението по шосе 9W беше оглушително, а ръцете на Кевин бяха настръхнали. Зъзнеше, но аз го принудих да играе, защото си бях втълпила, че това ни е специалното време като майка и син и непременно ще се забавляваме.

Естествено, всеки можеше да вкара топката между краката на тази вана, тъй като разстоянието между тях беше поне трийсет сантиметра, но по-нататък игрището стана по-трудно — под ракетата, към фара, по висящия мост, около маслобойните, през портата на макета на пожарната в Спаркхил Палисейдс. Кевин, който уж не можеше да хвърли фризби по права линия, насочи топката си с безупречна координация, която треньорът му по стрелба с лък многократно хвалеше. Обаче тъкмо безупречното му умение направи нашето занимание още по-безсмислено и аз нямаше как да не си спомня първата ни „игра“, когато той, едва двегодишен, търкулна топката точно три пъти по пода. Начинанието ни беше толкова очевидно нелепо, че апатията ме завладя и спрях да уцелвам дупките. В абсолютно мълчание обходихме цялото поле бързо, поне според часовника ми, който постоянно гледах. Ето това означава да си Кевин, помислих си. Мъчителното влачене на минута след минута. Ето това означава да бъдеш Кевин през цялото време.

Накрая той позира със стика си като истински джентълмен. Мълчеше, но сякаш питаше: „И сега какво?“. Все едно казваше: „Добре, направих, каквото искаше, дано да си доволна“.

— Е — признах мрачно, — ти спечели.

Настоях да се върнем вкъщи за якето му, въпреки че се посрамих, като се появихме отново толкова скоро — ти ми се стори доста развеселен — а връщането обратно през Наяк към Гладстон и после пак в Наяк, за да пазаруваме, беше още по-неловко. Независимо от това, след като провалих единствената си забавна оригинална идея за нашия следобед, като я превърнах в механичен фарс, Кевин изглеждаше по-доволен. Когато спряхме на Бродуей (доста далеч от магазините, тъй като в средата на декември колите бяха паркирани нагъсто и имахме късмет, че изобщо намерихме място), за мое учудване, той заговори пръв:

— Не разбирам защо празнуваш Коледа, като не си християнка. — Акцентира на думата, за да подчертае връзката с Христос.

— Вярно е, че с баща ти не вярваме, че някакъв млад мъж отпреди две хиляди години, който умеел да говори убедително, бил божият син. Обаче е хубаво да има празници. Така този период от годината става малко по-различен и човек го очаква с нетърпение, нали? Докато учех антропология в „Грийн Бей“, разбрах, че е важно да съхраняваш културни ритуали.

— Дори ако са лишени от съдържание — подметна Кевин високомерно.

— Мислиш ни за лицемери.

— Ти го каза, не аз.

Кевин плавно заобиколи „Рънсибъл Спун“ и излезе на главната улица. Няколко по-големи момичета от гимназията, които пресичаха покрай „Лонг Айлънд Дръм Сентър“, го проследиха с поглед. Мисля, че те бяха привлечени не толкова от мургавото му арменско лице, колкото от ленивата му грациозност, която рязко контрастираше на нелепите дрехи. Кевин сякаш се плъзгаше на кънки, дори изпъкналите му тазови кости не разваляха впечатлението.

— И така — обобщи той, лъкатушейки през тълпата от минувачи, — искате си подаръците и яйчения пунш, но без молитвите и скучната коледна служба. Само приятното, без тъпотиите.

— Можете да се каже — съгласих се предпазливо. — В широкия смисъл на думата се опитвам да правя това през целия си живот.

— Нищо лошо, докато ти се разминава — загадъчно каза той. — Невинаги ще бъде така. — И приключи темата.

Разговорът отново замря, а когато един скутер едва не ме събори, предложих да купим такъв на Силия — внезапно бяха станали страшно популярни.

— Знаеш ли, че допреди няколко години, ако някое дете получи смотан скутер за Коледа, щеше да си издере очите от яд? — попита Кевин.

Възползвах се от възможността да споделя мнението му:

— Прав си, това е една от особеностите на тази страна, води се по модата. Същото се случи и с ролковите кънки, нали? Изведнъж се оказа, че всички умират да ги имат. И все пак… — Прехапах устни, загледана към поредното момче, което профуча покрай нас на сребрист скутер. — Не искам Силия да се чувства онеправдана.

— Осъзнай се, мамански. Силия ще си изкара акъла. Ще трябва да я държиш за ръката през цялото време или да мъкнеш нея заедно със скутера, плюс каквото още влачите. Готова ли си да го направиш? Мен не ме брой.

Добре, не купихме скутер.

Всъщност не купихме нищо. В присъствието на Кевин се чувствах толкова неловко, че всичко ми се струваше глупаво. Гледах шаловете и шапките с неговите очи и ми изглеждаха глупави и ненужни. Имахме си шалове. Имахме си шапки. Защо да си купуваме нови?

Съжалявах, че изгубихме паркомястото, но с удоволствие се възползвах от възможността да изиграя по изключение ролята на истинска майка и строго заявих, че трябва да се върнем у дома, където Кевин ще се преоблече за вечеря с дрехи с нормален размер. Вярно, небрежният отговор „както кажеш“ ме убеди не толкова в моя авторитет, колкото в неговите граници. На път за колата минахме покрай „Рънсибъл Спун“ и видяхме пълна жена, която седеше на маса до прозореца, а мелбата й с шоколадова заливка беше в щедър американски размер, който се ползва едновременно със завистта и презрението на европейците.

— Когато видя пълен човек, той винаги яде — отбелязах, когато се отдалечихме на безопасно разстояние от ресторанта. — Не е заради жлезите, гените или бавния метаболизъм, не вярвам в такива глупости. Заради храната е. Дебели са, защото не ядат каквото трябва и го приемат в огромни количества, непрекъснато.

Обичайната липса на реакция, нито дори изсумтяване или едносрично съгласие. И накрая, след една пресечка:

— Знаеш ли, понякога си много рязка.

Изумих се и се заковах на място.

— Точно ти ли ми го казваш!

— Да, аз. Откъде ли съм го взел.

Докато карах към къщи, всеки път, когато ми хрумнеше да кажа нещо — за наглите шофьори на джипове (джипаджии, както обичах да ги наричам), за безвкусните коледни светлини в Наяк — си давах сметка, че забележката ми е заядлива, и я премълчавах. Явно бях от хората, за които важи правилото: ако не можеш да кажеш нещо мило, по-добре изобщо не се обаждай. Напрегнатата тишина в колата ми беше предвестник на дългите периоди на гробовно мълчание помежду ни в „Клаверак“.

У дома вие двамата със Силия цял следобед бяхте правили играчки за елхата и й беше помогнал да вплете лъскава лента в косата си. Ти беше в кухнята и подреждаше замразени рибни пръчици в един поднос, когато аз влетях от спалнята и те помолих да закопчаеш горното копче на розовата ми копринена рокля.

— Ау, не изглеждаш много майчински — отбеляза ти.

— Искам поводът да бъде специален. Нали харесваш тази рокля?

— Така е, но все пак… — промърмори ти, докато ме закопчаваше. — Цепката на бедрото е много висока. Не бива да го караш да се чувства неловко.

— Явно карам някого да се чувства неловко…

Излязох да си намеря обеци и да си пръсна малко „Опиум“, после се върнах в кухнята и установих, че този път Кевин просто е изпълнил дословно нареждането ми. Едва ли не очаквах да го заваря облечен с костюм на заек, но с „нормален размер“. Стоеше на мивката с гръб към мен, но се виждаше как черният му панталон от изкуствена коприна обгръща тесния му ханш и се спуска плавно към обувките му от щавена кожа. Бялата му риза не беше купена от мен — с широките си ръкави и изящните гънки приличаше на риза за фехтовка.

Трогнах се, наистина, и тъкмо се канех да възкликна колко е елегантен, когато не носи дрехи за осемгодишно хлапе, когато той се обърна. В ръцете си държеше цяло студено пиле. По-точно било е цяло, преди той да издере гърдите и да откъсне едната кълка, която все още ръфаше.

Сигурно съм пребледняла.

— Ще те водя на вечеря. Защо ядеш печено пиле точно преди да излезем?

Кевин изтри мазнината от ъгълчето на устните си с основата на дланта, почти без да прикрива злобната си усмивка.

— Бях гладен. — Рядко признание, което можеше да бъде единствено уловка. — Нали се сещаш… подрастващ юноша…

— Веднага го прибери и си вземи палтото.

Когато се настанихме в „Хъдсън Хаус“, подрастващото момче явно беше пораснало достатъчно за деня и апетитът му се беше изпарил. Хапнахме по залък хляб, но той отказа да си поръча ордьовър или предястие, предпочиташе само твърдите питки в панерчето. Накъса ги на парченца, но според мен не хапна почти нищо.

Аз предизвикателно си поръчах смес от зелени салати, предястие от гълъб, сьомга и цяла бутилка совиньон блан, която май щях да изпия.

— Е — подех, борейки се с неловкостта си, докато ядях зелениите си под аскетичния поглед на Кевин. Намирахме се в ресторант, защо ще ми е неловко, че се храня? — Как върви в училище?

— Върви. Какво повече да иска човек.

— Ще ми се да науча повече подробности.

— Програмата ми ли те интересува?

— Не. — Страшно ми се искаше да не се дразня. — Кой е любимият ти предмет този срок? — Забравих, че за Кевин думата „любим“ е свързана предимно с чуждите удоволствия, които той обича да разваля.

— Намекваш, че имам такъв ли?

— Ами… — подех, мъчейки се да набода на вилицата си такова количество рукола, което няма да ме окапе с медено-горчичен сос. — Мислил ли си да се запишеш в някакъв училищен клуб?

Той ме изгледа със същото недоверие, с каквото по-късно щеше да реагира на въпросите ми за менюто на столовата в „Клаверак“. Може би извадих късмет, че изобщо не благоволи да отговори на въпроса ми.

— Ами… учителите? Дали някой от тях не ти…

— А кои групи слушаш сега? — подсказа ми той. — После ще ме попиташ дали няма някоя мадама на първите чинове, по която да си падам. След това ще ми кажеш как всичко си зависи от мен, разбира се, но вместо да изчукам мадамата в коридора, дали не е по-добре да почакам, докато съм готов. По време на десерта ще ме попиташ вземам ли наркотици. Внимателно, защото не искаш да те излъжа, ще ме осведомиш също, че и ти си „експериментирала“, което не значи, че трябва и аз да го правя. И накрая, след като изсмучеш цялата бутилка и се размекнеш, ще ме увериш колко страхотно е било да прекараш време само с мен, ще се размърдаш на стола и леко ще ми стиснеш рамото.

— Добре, присмехулнико. — Зарязах марулята си. — А за какво искаш да говорим?

— Твоя идея беше да излезем. Аз не съм казвал, че искам да говоря за каквото и да било.

Седяхме настръхнали един срещу друг, докато аз се залових с гълъбовите гърди със сос от червени боровинки. Кевин умееше да превръща дори удоволствията в усилие. А що се отнася до обрата, който той направи три-четири минути по-късно, мога само да заключа, че ме е съжалил. По-късно в „Клаверак“ никога не отстъпваше първи, но все пак в „Хъдсън Хаус“ беше само на четиринайсет.

— Добре, хрумна ми една тема — лукаво оповести той и избра червен пастел от чашката с безплатни пастели в ресторанта. Бяха се превърнали в мода също като скутерите. — Ти постоянно недоволстваш от тази страна и искаш да си в Малайзия или някъде другаде. Какво не ти харесва. Всъщност. Американският материализъм ли?

И аз като Кевин, когато му предложих да излезем заедно, заподозрях, че това е клопка, но вече бях изяла предястието си, оставаха ми две трети от бутилката и не исках да прекарам остатъка от времето, като го гледам как прави драскулки върху хартиената салфетка.

— Материалите са най-важното. Е, какво те дразни?

Ще се учудиш, но в този момент не ми хрумна нито един недостатък на Съединените щати. Често ми се случва да блокирам така в самолета, когато човекът на съседната седалка ме попита какви романи харесвам и се налага да оставя книгата и да му отговоря. Губя ума и дума и съседът ми сигурно си заключава, че книгата с меки корици, която съм натъпкала в джоба със списанията на гърба на седалката, е първата книга в живота ми. Държах на подозрителното си отношение към Съединените щати, въпреки че благодарение на теб се научих, макар и неохотно, да ценя в страната най-малкото нейния енергичен талант за импровизация и факта, че въпреки лустрото на конформизма, тя е създала впечатляващо изобилие от истински безумци. Не успях веднага да изтъкна поне един недостатък на страната и това ме влуди, за секунда почувствах, че земята пропада под краката ми, и се притесних, че може би държа Америка на една ръка разстояние от себе си не поради изтънчената си космополитност, а от дребнави предразсъдъци.

Все пак в самолетите рано или късно се сещам колко много ми харесва „Чай в пустинята“ на Пол Боулс. После си спомням „Завой на реката“ на В. С. Найпол, който пък винаги ми напомня на прелестния роман на Пол Теру „Палавниците“, и отново си възвръщам литературните познания.

— Грозно е — признах.

— Кое? Кехлибарените вълни на пшеничените ниви?

— Шумните заведения за бързо хранене. Всичката тази пластмаса в цялата страна като картофената мана.

— Казвала си, че харесваш Крайслер Билдинг.

— Тя е стара. Повечето модерна американска архитектура е отвратителна.

— Значи тази страна е бунище. Защо другаде е по-хубаво.

— Ти не си ходил почти никъде.

— Виетнам беше гаден. Онова езеро в Ханой вонеше.

— Но хората са великолепни, нали? Дори само физически великолепни.

— Заведе ме в Азия заради жълтите мадами ли? И по интернет можех да си намеря това.

— Забавляваш ли се? — попитах сухо.

— И по-хубаво съм си прекарвал. — Той изстреля едно хлебно топче в панерчето. — Освен това момчетата приличаха на момичета.

— Според мен беше освежаващо — настоях — … покрай езерото… въпреки миризмата… И как виетнамците плащат на предприемчиви хора с кантарчета по няколко монети, за да се претеглят, с надеждата, че са наддали малко. Разумно е от биологична гледна точка.

— Ако оставиш тези селяндури около бездънен казан с пържени картофи, много скоро ще бъдат по-широки, отколкото високи, като жените, които се тъпчат с храна по моловете в Ню Джърси. Да не мислиш, че само американците са лакоми? Не съм силен по европейска история, обаче се съмнявам.

Поднесоха ми сьомгата, но вече нямах апетит, затова забарабаних с пръсти. На фона на морския пейзаж на стената в ресторант „Хъдсън Хаус“, облечен с бялата риза с широки ръкави, вдигната якичка и разтворена до гръдната кост, Кевин можеше да мине за Ерол Флин в „Капитан Блъд“.

— Мразя акцента — отбелязах.

— И ти го имаш — възрази той. — Даже когато произнасяш „домаати“.

— Мислиш, че е превзето.

— А ти?

Подсмихнах се.

— Добре де, превзето е.

Усетих, че се отпускам, и си казах, че може би не е било толкова лоша идея да излезем само двамата. Може би щяхме да постигнем някакъв напредък. Включих се в разговора въодушевено:

— Виж, в тази страна наистина има неща, които не мога да понасям. Отсъствието на отговорност. Вината за всеки недостатък на Америка, се приписва на някой друг. Пушачите, които прибират милиони долари обезщетения от тютюневите компании, при положение че от години са наясно с опасностите. Не можем да се откажем? Тогава ще го начукаме на „Филип Морис“. Сигурно скоро хората с наднормено тегло ще започнат да съдят заведенията за бързо хранене, защото са изяли прекалено много бигмакове! — Замълчах и се овладях. — Знам, че и друг път си ме чувал да го казвам.

Разбира се, Кевин ме навиваше като играчка на пружина. Имаше същото сериозно и палаво изражение, каквото бях виждала неотдавна на едно момче, което с дистанционното си накара спортната си количка да полети от скалите в Талман Парк.

— Един-два пъти — призна той и овладя усмивката си.

— И спортното ходене — казах.

— Какво за него?

— Вбесява ме. — Разбира се, беше чувал и това. Но следващото не беше, защото го формулирах едва за пръв път: — Хората тук не могат просто да излязат на разходка, трябва да е свързано с някаква програма. И знаеш ли, може би това ме дразни най-силно. Всички онези нематериални подробности от живота, истински хубавите, но неуловими неща, заради които си струва да живееш — американците като че ли вярват, че тези неща могат да бъдат постигнати само ако се присъединят към някаква група, ако се абонират за нещо, ако минат на специална диета или се подложат на ароматерапия. Те не просто са убедени, че всичко се купува, а и че ако следваш инструкциите на етикета, изделието трябва да работи. А когато не работи и те са нещастни, въпреки че правото на щастие е заложено в тяхната конституция, се съдят един друг до припадък.

— Какво имаш пред вид под „нематериални“? — попита Кевин.

— Каквото и да е, както бихте казали ти и приятелите ти. Любов… радост… прозрение. (На Кевин все едно му говорех за зелени човечета на Луната.) Обаче тях не можеш да ги поръчаш по интернет, нито да ги научиш на курс в Ню Скул или да ги провериш в инструкциите. Не е толкова лесно или пък е лесно… толкова лесно, че ако се стараеш прекалено, ако следваш инструкциите, само ще се затрудниш… Не знам.

Кевин драскаше като бесен с пастела си върху книжната подложка.

— Нещо друго?

— Разбира се, че има и друго — продължих, усетила силата на инерцията като в онези разговори в самолета, когато най-сетне имам достъп до библиотеката в главата си и съм си спомнила „Мадам Бовари“, „Невзрачният Джуд“ и „На гости в Индия“. — Американците са дебели, лишени от красноречие и невежи. Те са взискателни, деспотични и разглезени. Самодоволни са, въобразяват си, че превъзхождат всички със своята безценна демокрация и гледат снизходително на другите нации, защото са убедени, че им се е получило чудесно… нищо че половината възрастно население не гласува. И се хвалят. Ако щеш вярвай, но в Европа не е възпитано да осведомиш някого, с когото току-що се запознаваш, че си учил в Харвард и притежаваш голяма къща, колко струва тя и какви знаменитости идват у вас на вечеря. Американците така и не проумяха, че на някои места по света се смята за неприемливо да съобщаваш предпочитанието си към аналния секс на човек, когото познаваш от преди пет минути… тъй като цялото разбиране за личен живот тук е обърнато с главата надолу. Защото доверчивостта на американците се превръща в недостатък, а наивността им стига до глупост. И най-лошото от всичко е, че те нямат представа колко нетърпими са в очите на всички други по света.

Говорех твърде силно в тясното заведение и се изразявах прекалено рязко, но ме обзе приятно вълнение. За пръв път разговарях истински със сина си и се надявах, че сме преминали Рубикон. Най-сетне успях да споделя с него неща, в които наистина вярвах, не просто му държах конско: моля те, не късай скъпоценните рози на Корли. Наистина, започнах неуместно и детински с въпроса за училище, а Кевин насочи разговора ни като компетентен възрастен и успя да разговори събеседника си, поради което се гордеех с него. Вече формулирах забележка в този дух, когато той, напрегнато драскайки с молив по покривката, завърши рисунката си, вдигна очи и кимна към драскулките си:

— Уха! Много дълъг списък с определения.

Дефицит на вниманието друг път! Кевин беше много способен ученик, ако си направеше труда, и всъщност изобщо не беше драскал, беше си водил бележки.

— Да видим — поде той и започна да отмята в списъка си с късчето пастел: — Разглезени. Ти си богата. Не съм много сигурен от какво си мислиш, че се лишаваш, но се обзалагам, че можеш да си го позволиш. Деспотични. Страхотно определение за речта, която току-що дръпна. На твое място не бих поръчал десерт, защото сервитьорът може и да плюе в малиновия сос. Лишени от красноречие ли? Да видим… — Огледа покривката и ме цитира: — „Не е толкова лесно или пък е лесно… Не знам“. Не е Шекспиров език. Освен това ми се струва, че седя срещу жената, която изнася дълги гневни тиради против риалити форматите, без да е гледала нито едно предаване. Което е невежо — една от твоите любими думи, мамански. После: хвалели се. А не беше хвалба цялата ти реч: аз съм къде-къде по-добра от всички тези смотльовци и тъпанари? Точно като човек, убеден, че му се е „получило чудесно“ за разлика от всички останали. „Доверчиви… нямат представа колко нетърпими са в очите на всички други по света.“ — Това го подчерта и ме погледна право в очите с откровено отвращение. — Е, мен ако ме питаш, единственото, което те отличава от всички останали смотани американци, е, че не си дебела. И точно защото си слаба, си позволяваш да се държиш снизходително, самодоволно и надменно. Май бих предпочел майка ми да е дебела крава, която не си въобразява, че е нещо повече от всички останали в проклетата държава.

Платих сметката. Следващото ни общуване само двамата, като майка и син, щеше да бъде… в „Клаверак“.

 

 

Разубедена в уместността на скутера, много се постарах да намеря подходящ коледен подарък за Силия — късоух скокливец. Тя беше очарована от това чудато мъничко същество, нещо като кръстоска между слон, кенгуру и няколко поколения мишки, когато ходихме на изложението на дребни бозайници в зоологическата градина в Бронкс. Сигурно го внасяха незаконно, защото макар скокливецът да не беше застрашен вид, на табелката в зоопарка пишеше: „Под заплахата от изчезване поради загуба на местообитанието“. Което усложни задачата ми и докато търсехме, ти започна да губиш търпение, затова сключихме сделка: ти си затвори очите, когато го намерих в интернет магазин за домашни любимци, специализиран в продажбата на „необичайни“ видове, а аз си затворих очите, когато ти купи онзи арбалет на Кевин.

Така и не ти казах колко струваше подаръкът на Силия, едва ли ще го направя и сега. Достатъчно е да призная, че понякога е хубаво да си богат. Името на късоухия скокливец беше неуместно, защото всъщност той имаше непропорционално големи чашковидни уши, но се оказа най-успешният подарък, който съм купувала. Силия щеше да се зарадва и на пакетче с ментови бонбони, но когато смъкна хартията от стъклената клетка, дори нашето кротко момиченце се ококори възторжено, втурна се в прегръдките ми и изля порой от благодарности. Непрекъснато ставаше от празничната трапеза, за да провери дали в клетката е достатъчно топло и да нахрани домашния си любимец със сурови червени боровинки. Започнах да се притеснявам. Животните невинаги се развиват добре на непознат климат, може би бях постъпила безразсъдно, като купих толкова уязвим подарък на чувствителното ни дете.

А може би купих Сумтейко, както го кръсти Силия, не само за нея, но и за себе си, защото изплашените му ококорени очи ми напомняха за самата Силия, а дългата пухкава козина приличаше на косата на дъщеря ни. Тази рунтава топчица, тежаща няма и двеста грама, щеше да се разлети като глухарче, само лекичко да я духнеш. Подпрян на задните си хълбоци, които се издължаваха в тънки лапички, Сумтейко изглеждаше ужасно нестабилен. Докато ровеше пръстта на пода на клетката с характерната си муцунка, подобна на хоботче с форма на тромпет, животинчето изглеждаше едновременно трогателно и комично. Не толкова припкаше, колкото подскачаше, а подскоците му в затворения стъклен свят създаваха впечатление за принудителен оптимизъм, с какъвто Силия скоро щеше да посрещне и собствените си ограничения. Макар че не беше строг вегетарианец — ядеше червеи и насекоми — късоухият скокливец с неговите огромни кафяви очи винаги изглеждаше уплашен и изобщо не приличаше на хищник. И той като Силия беше по-скоро плячка.

За да не нарани домашния си любимец, Силия плахо пъхаше пръст през вратата на клетката и галеше връхчетата на червеникавокафявата козина. Когато идваха приятелките й, Силия затваряше плътно вратата на спалнята си и подмамваше гостенките си с по-издръжливи играчки. Слава богу, че се учи да се пази от другите хора, зарадвах се. (Популярността на Силия се дължи отчасти на нейната безразборна общителност. Тя водеше у дома приятелчета, които другите деца презираха, например капризната и нахална Тия, чиято майка имаше наглостта тихо да ме посъветва „да оставя Тия да спечели настолните игри“. Силия явно усети това и без да й го казвам, защото когато малката командаджийка си тръгна, ме попита замислено: „Редно ли е да мамиш, за да изгубиш?“.) Като гледах как дъщеря ни защитава Сумтейко, търсех в изражението й твърдост и решителност, които да ми подскажат, че вече започва да добива способността да се защитава.

С неохота признавах обаче, че макар Силия да бе очарователна в моите очи, може би нейната привлекателност не се забелязваше отстрани. Беше само на шест години, но вече се страхувах, че никога няма да стане красива и едва ли ще добие самочувствието, което дава красотата. Имаше твоята уста, твърде широка за малката глава, а устните й бяха тънки и безкръвни. Нейната уязвимост караше човек да бъде много предпазлив край нея, а това беше изморително. Косата й, копринена и тънка, с годините щеше да провисне и златистият блясък щеше да изчезне. Освен това истинската красота е малко загадъчна, нали? А Силия беше твърде непринудена, за да внушава загадъчност. Тя винаги лесно разкрива всяка тайна. Лицето й беше открито, а човек, който казва всичко, което искаш да знаеш, не е интересен. Е, вече предвиждах бъдещето: като тийнейджър тя ще се влюби несподелено в председателя на ученическия съвет, който дори не подозира за нейното съществуване. Силия винаги ще се отдава лесно. Твърде млада ще заживее с много по-възрастен мъж, който ще злоупотребява с великодушието й и ще я зареже заради по-пищна жена, която умее да се облича добре. Но поне Силия винаги ще си идва у дома за Коледа и ако има шанс, ще бъде много по-добра майка от мен.

Кевин избягваше Сумтейко, името му дори беше оскърбително за един тийнейджър. С удоволствие ловеше паяци и скакалци и провесваше живата храна в клетката — нормално момчешко занимание и идеално за него, тъй като Силия беше много гнуслива. Кевин обаче я дразнеше спокойно и безпощадно. Сигурно си спомняш как сервирах пъдпъдък за вечеря и Кевин убеди Силия, че кокалестият труп в чинията й е сещаш се кой.

Разбирам, че Сумтейко беше просто домашен любимец, скъп домашен любимец, и неговият трагичен край беше неизбежен. Трябваше да помисля за това, преди да подаря на Силия малкото животинче, въпреки че да избягваш да се привързваш поради страх от загуба, е като да избягваш да живееш. Надявах се, че скокливецът ще издържи дълго, но бедата въпреки всичко щеше да се отрази тежко на Силия.

Онази февруарска вечер през 1998 година беше единственият път, в който помня Силия да е капризничела. Тя тичаше из къщата, пълзеше по пода, повдигаше покривалото и надничаше под дивана, но на въпроса ми „Какво търсиш?“ отговори: „Нищо!“. Продължи да пълзи на четири крака много след като стана време да си ляга, отказваше да обясни на какво играе, но молеше да продължи още малко. Най-накрая търпението ми се изчерпи и я замъкнах в леглото. Силия се съпротивлява, което беше нетипично за нея.

— Как е Сумтейко? — попитах, за да я разсея, когато светнах лампата.

Тялото й се скова и тя не погледна към клетката, когато я стоварих върху матрака. След кратко мълчание прошушна:

— Добре е.

— Не го виждам от тук — отбелязах. — Крие ли се?

— Крие се — отговори тя още по-тихо.

— Защо не го намериш?

— Той се крие — повтори тя, но продължаваше да не поглежда към клетката.

Понякога късоухият скокливец наистина спеше в ъгъла, под един клон, но когато се приближих до клетката, не забелязах снопчета козина.

— Да не си позволила на Кевин да си играе със Сумтейко? — попитах рязко, както бих попитала: „Да не си пуснала Сумтейко в блендера?“.

— Аз съм виновна! — простена тя и се разрида. — Мислех, че съм затворила вратата на клетката, но май не съъъъм! Защото когато дойдох след вечеря, вратичката беше отворена и него го нямаше! Навсякъде го търсих!

— Шшшшт, ще го намерим — опитах да я утеша, но тя не се успокояваше. Удари слепоочието си с юмрук толкова силно, че се наложи да я стисна за китката.

Надявах се да се наплаче и да й мине, но скръбта й не утихваше, а самообвиненията й бяха толкова много, че се оказах принудена да дам фалшиви обещания. Уверявах я, че Сумтейко не може да е отишъл далеч и че със сигурност на сутринта ще се е върнал в уютната си клетка. Силия се вкопчи в моята спасителна сламка, потръпна с последно ридание и застина неподвижно.

Мисля, че търсихме чак до три през нощта — и отново ти благодаря за помощта. На следващия ден отново ти предстоеше оглед за снимки, а нямаше да успеем да се наспим. Проверихме във всяко ъгълче, ти премести сушилнята, аз пресях сметта. Ти мърмореше добродушно: „Къде ли е това непослушно момче?“ и се зае да вадиш книгите от долните рафтове, а аз се мобилизирах и проверих за косми сред шредера в сифона.

— Няма да влошавам положението и да ти напомням, че те предупреждавах — каза ти, когато и двамата се стоварихме изтощени в хола с прашни коси. — Животинчето наистина е сладко, но е рядко и крехко, а тя е в първи клас.

— Обаче е много добросъвестна. Винаги му оставя вода, старае се да не го тъпче излишно с храна. И сега изведнъж да забрави вратата отворена?

— Тя е разсеяна, Ива.

— Така е, сигурно бих могла да поръчам друго…

— Забрави. Един урок по тленност на година е предостатъчен.

— Според теб може ли да е излязъл навън?

— Ако е, вече ще е премръзнал — бодро отбеляза ти.

— Много благодаря.

— По-добре от куче, което…

На следващия ден скалъпих пред Силия следната история: че Сумтейко е излязъл да си поиграе навън, където се е чувствал много по-щастлив на чист въздух и имал много приятели животни. „Защо да не се възползвам от свободата си?“, помислил си той. Силия беше склонна да повярва на всичко.

 

 

В такава ситуация бих запомнила, че дъщеря ни беше оклюмала през цялата следваща седмица, но не и подробности от обичайната домакинска работа. Имам обаче основателна причина да си спомням, че в онзи уикенд мивката в детската баня се запуши. Джанис щеше да дойде чак в понеделник, а аз не се гнусях да си поизцапам ръцете у дома. И така, изсипах малко каналин в тръбата, разредих с чаша студена вода и оставих според инструкциите да действа. След това прибрах каналина. Франклин, наистина ли мислиш, че ще сменя версията си сега, след толкова много време? Прибрах бутилката.