Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (22)

2 март 2001 г.

Скъпи Франклин,

Днес, в края на работния ден, към мен се приближи колегата ми Рики и ми отправи предложение — жест, най-близко изразяващ отношението му към онова, което не биваше да се споменава пред мен: покани ме да отида в неговата църква. Смутих се и му благодарих, но отказах неопределено: „Едва ли“. Той не ме попита защо. Какво трябваше да му кажа? „Защото са пълни глупости“ ли? Винаги изпивам известно снизхождение към религиозните хора, защото и те се държат снизходително с мен. Затова му отговорих, че ми се иска да вярвам и понякога наистина много се старая да повярвам, но през последните години нищо не ми подсказва, че над мен бди някаква добронамерена сила. Отговорът на Рики за загадъчните пътища Божии не впечатли и двама ни. Загадъчни са, да. И още как.

Често си спомням какво каза ти веднъж в Ривърсайд Парк, преди да станем родители: „Детето поне ще даде отговор на «големия въпрос»“. Тогава се смутих, че животът ти поставя толкова настойчиво „големия въпрос“. Нашият бездетен период имаше своите проблеми, но си спомням как в онзи разговор подметнах, че може би сме „прекалено щастливи“ — определено предпочитам това излишество пред извънмерната мъчителна празнота. Може и да съм ограничена, но на мен ти ми стигаше. Обичах да търся с поглед лицето ти на летището след онези дълги пътувания, които бяха по-трудни за теб, отколкото за мен, и да спя до късно на следващата сутрин в топъл пашкул до гърдите ти. Стигаше ми. Ти обаче явно искаше нещо повече от нашата двойка. И сигурно това те прави по-възвишеното същество от двама ни, само че аз се засегнах.

И все пак, ако няма причина човек да живее без дете, каква причина може да има да си родиш дете? Да отговориш на един живот със следващ е равносилно на това да прехвърлиш бремето на целеустремеността на следващото поколение — преносът е равносилен на страхливо и може би безкрайно отлагане. Вероятно отговорът на децата ти ще бъде да създадат свое потомство и по този начин да отместят поглед от целта и да прехвърлят на своите деца собствената си безцелност.

Повдигам въпроса, защото според мен ти наистина очакваше, че Кевин ще бъде отговорът на твоя голям въпрос и че още от най-ранна възраст той ще долавя твоите фантастични очаквания. Как? По дреболии. По нападателната сърдечност в тона ти, под която се криеше свенливо отчаяние. По свирепите прегръдки, които сигурно са го задушавали. По решителността, с която разчистваше графика си всеки уикенд, за да бъдеш на негово разположение, но аз подозирам, че децата предпочитат родителите им да бъдат ангажирани, не желаят да пълнят ежедневието ти със собствените си дребни нужди. Децата искат да бъдат сигурни, че имаш да вършиш и други неща, понякога дори по-важни от тях.

Не твърдя, че децата трябва да се пренебрегват, но Кевин беше малко момче, а от него се очакваше да отговори на големия въпрос, затруднил баща му, вече зрял мъж. Какво бреме! А още по-лошото е, че и децата, подобно на възрастните, имат различни духовни апетити — нека така да ги наречем. Силия приличаше повече на мен: прегръдка, пастели и бисквита, и тя беше доволна. Кевин обаче уж не искаше нищо, а сега си давам сметка, че всъщност е бил духовно ненаситен.

Ние и двамата се откъснахме от църквата, затова не сме възпитали децата си нито като презвитерианци, нито в духа на арменското православие. Не съм съгласна, че на днешната младеж й трябва да зубри Стария завет, но си давам трезво сметка, че заради нас Кевин вероятно никога не е стъпвал в църква. Фактът, че ние двамата сме възпитани в лоното на нещо, от което после сме се откъснали, може и да е бил полезен за нас, защото знаехме какво загърбваме и какво не. Затова се питам дали нямаше да е по-добре и за Кевин, ако му бяхме напълнили главата с религиозни щуротии, които после да ни хвърли обратно в лицето — за непорочното зачатие, за заповеди, разкрити на планинските върхове, които на едно дете наистина му присядат. Не съм прагматична и се съмнявам, че бихме могли да се преструваме на вярващи за доброто на децата си, те щяха да усетят преструвката. Въпреки това отхвърлянето на очевидни баналности като пътеводители и реклами на „Олдсмобил“ вероятно също не носи голямо удовлетворение.

Жаждата на Кевин беше нещото, което неговите учители — с изключение на Дейна Роко — така и не усетиха, а предпочетоха да диагностицират нашия неособено блестящ син като поредната жертва на модерния дефицит на вниманието. Бяха твърдо решени да намерят у него някакъв механичен дефект, защото счупените механизми може да бъдат поправени. По-лесно е да се отстрани пасивна неспособност, отколкото да се преодолее ожесточеното и крещящо безразличие. Оказва се, че Кевин е имал дори излишък от внимание — вземи например старателната му подготовка за онзи четвъртък или сегашното му щателно проучване на личностите, включени в „Залата на славата“ на злодеите, та чак до рибите, които отглеждал Уесуги. Кевин не довършваше заданията си не защото не можеше да ги довърши, а тъкмо защото можеше.

Тази негова ненаситност донякъде обяснява жестокостта му, която освен всичко друго може да се окаже и неумел опит за включване, за вземане на участие. Тъй като никога не виждаше смисъла в нищо, сигурно се е чувствал несправедливо изключен. „Спайс Гърлс“ са тъпи, плейстейшънът е тъп. „Титаник“ — тъп, обикалянето в търговския център — тъпо, а и как да не се съгласи човек? Само че по същата логика се оказва тъпо и да правиш снимки в музея „Клойстърс“, и да танцуваш под звуците на Stairway to Heaven в края на 90-те години. С наближаването на шестнайсетата му година това убеждение на Кевин стана непоклатимо.

Франклин, той не искаше принудата да отговори на твоя голям въпрос. Искаше отговор от теб. Прехваленото мотаене, което минава за ползотворно съществуване, още от люлката изглеждаше толкова безумно на Кевин, че твърдението му от миналата събота, как в онзи четвъртък бил направил „услуга“ на Мери Улфорд, може и да е искрено.

Аз съм лекомислена. Дори когато блясъкът на пътуванията избледнее, вероятно до края на живота си бих опитвала същите онези чуждестранни храни и бих изучавала същия задграничен климат, само и само да се хвърлям в твоята прегръдка, когато кацна на летище „Кенеди“. Не исках много повече от това. Кевин формулира за мен големия въпрос. Преди неговата поява бях твърде заета с процъфтяващия си бизнес и прекрасния си брак, за да се замисля над смисъла на нещата. Едва когато се оказах затворена с отегчено дете в грозна къща дни наред, започнах да се питам какъв е смисълът.

А след онзи четвъртък? Той ми отне лесния отговор, моето хитруване, небрежното ми отношение към смисъла на живота.

И така, в последното писмо оставих Кевин като четиринайсетгодишен и започвам да се притеснявам. Може би описах толкова подробно ранните му години, за да отложа припомнянето на по-скорошните инциденти, които толкова мъчително ни настроиха един срещу друг. Безспорно и двамата се страхуваме да преживеем отново събития, чиято единствена хубава страна е, че са в миналото. Само дето те не са в миналото. Не и за мен.

През 1997 година, през първия срок на учебната година, когато Кевин беше в девети клас, имаше стрелби в още две училища: в Пърл в щата Мисисипи и в Падюка в щата Кентъки — и двете бяха малки градчета, за които чувах за пръв път, но вече безвъзвратно са се превърнали в синоними на невъздържана младежка жестокост. Фактът, че Люк Удам не само стрелял по десет деца, три от които ранил фатално, но убил и майка си — наръгал я седем пъти и разбил челюстта й с алуминиева бейзболна бухалка — може би мен лично ме шокира допълнително. (Всъщност, когато започнаха да пристигат новините, отбелязах: „Непрекъснато описват как той застрелял децата. И после: а, между другото, убил и майка си. Между другото ли? Очевидно е, че цялата работа е свързана с майка му“. След време това мое наблюдение щеше да бъде окачествено на правен език като „показания против личния ми интерес“.) Въпреки това не съм толкова претенциозна, за да си приписвам още оттогава тревожно предчувствие, като че ли повтарящите се трагедии, за които съобщаваха по новините, бяха неотвратимо обратно броене към моята семейна трагедия. Нищо подобно. Смятах, че като всички други новини, и тези нямат нищо общо с мен. Само че, колкото и да не ми харесва, аз се бях превърнала от лекомислена пътешественица в поредната бяла и заможна майка от предградията, и неизбежно се разтревожих от смъртоносните изблици на лудост на отрочетата от моето котило. Убийствата, свързани с бандите в Детройт или в Лос Анджелис, се случваха на друга планета, Пърл и Падюка обаче бяха на моята планета.

Никак не ми допадаха момчетата, които не успяваха да се примирят с изневярата на гаджето си, саркастичните съученици или дребните кавги с работеща самотна майка — която не беше в състояние да подпомогне жалкото си държавно училище, както ние участвахме в дейността на нашите училища — без неизбежно да нахлуят в живота на другите семейства. Същата дребна суета караше що-годе по-нормалните им връстници да драскат отвратителните си имена по националните паметници. Какво самосъжаление! Това същество Удам, което не вижда по-далеч от носа си, предало бележка на един от приятелите си, преди да се разбеснее с ловната пушка на баща си. „Цял живот ми се подиграваха. Все ме биеха, все ме мразеха. Може ли обществото да ме обвинява за това, което правя?“ А аз си помислих: „Да, малък негоднико! Без да се замисля!“.

Майкъл Карнийл от Падюка беше същият: дебелак, постоянен обект на присмех, който се въргалял в нещастието си, все едно се опитва да се изкъпе в мръсна локва. Преди нямал проблеми с дисциплината, най-голямото му провинение било, че гледа телевизионния канал на „Плейбой“. Карнийл се прочу с това, че открил огън по хора, които се молят, представи си! Убил трима ученици и ранил петима, но съдейки по призоваващите към помирение служби в църквите и по опрощаващите плакати по прозорците на класните стаи — на един от които имаше снимки не само на жертвите, но и на самия Карнийл до нарисувано сърце — преродените на небето получаваха обратно сърцето си, като прощаваха на убиеца.

В онази октомврийска вечер, когато научихме за Пърл, аз избухнах, докато двамата с теб гледахме новините с водещ Джим Лерър.

— Боже, някакво хлапе го нарича „педал“ или го бута в коридора, и той изведнъж: „О, о, ще взема да застрелям всички в училище, че да се отърся от ужасното напрежение!“. Откога американските ученици са толкова мекушави?

— Да, да се чуди човек — съгласи се ти, — защо просто не решат спора със старомоден честен тупаник на двора?

— Може да си изцапат ръцете. — И когато синът ни се показа откъм кухнята, където сигурно беше подслушвал, както предпочиташе да прави, вместо да участва в семейните ни разговори, аз го попитах: — Кевин, момчетата в твоето училище решават ли някога споровете помежду си по старомодния начин, с юмруци?

Кевин спря и ме измери с поглед — винаги преценяваше дали си струва въпросът ми към него да бъде удостоен с отговор.

— Изборът на оръжие е половин победа — отговори той най-накрая.

— Какво искаш да кажеш?

— Удам е слабак, няма характер, не е популярен. В юмручен бой сигурно ще загуби. Шансовете на дебелака се повишават, ако стреля с трийсетмилиметров. По-умно е.

— Не е чак толкова по-умно — възразих разпалено. — Той е на шестнайсет. В повечето щати това е възраст, на която вече те съдят като пълнолетен. И ще тикнат в затвора до живот. (Всъщност Люк Удам щеше да получи три доживотни присъди и допълнителни 140 години за всеки случай.)

— Е и? — попита Кевин с дистанцирана усмивка. — Животът му и бездруго вече е свършил. Позабавлявал се е по-добре, докато е стрелял, отколкото повечето от нас някога ще имат възможност. Браво на него.

— Успокой се, Ива — намеси се ти, когато аз се възмутих. — Синът ти просто те дразни.

През по-голямата част от живота на Кевин неговите проблеми също бяха незначителни. Беше умен, но мразеше училището, имаше малко приятели, а онези от тях, които познавахме, угодничеха. Случваха се всички онези странни неща: от инцидента с Виолета до условно наречената от мен Алис, които бяха сигнал за тревога, но явно само в моите уши. Характерът обаче се проявява по удивително системен начин — независимо дали в супермаркета, или на бойното поле. Според мен всичко около Кевин беше в пълно съответствие. Колкото и високопарни да изглеждаха моите теории за неговата екзистенциална нагласа, свързващото звено се свежда до една дума: злоба. Затова, когато двама полицаи от Оринджтаун дойдоха у дома онази вечер през декември 1997 година заедно с Кевин и неприятния Ленард Пю, ти се изуми, а аз очаквах такова посещение много по-рано.

— С какво да ви помогна, господа? — чух те да питаш.

— Господин Хачатурян?

— Пласкет — поправи ги ти, не ти се налагаше за пръв път. — Но съм бащата на Кевин.

Аз помагах на Силия с домашните, обаче се приближих зад гърба ти, настръхнала от нездраво вълнение.

— Моторист се оплака по телефона и се опасявам, че заварихме сина ви и неговия приятел на пешеходния надлез над шосе 9W. Наложи се да ги гоним, но беше очевидно, че двамата хвърлят камъни върху пътното платно.

— По колите ли? — попита ти. — Или на празното платно?

— На празно платно не е много интересно — изсумтя другият полицай.

— Хвърляхме предимно водни бомбички, татко! — обади се Кевин зад полицая. Знам, че тембърът му се променяше, но когато говореше с теб, Франклин, го извисяваше с една октава.

— Мотористът не съобщи за водни бомбички — настоя вторият полицай, по-едър и видимо доста по-ядосан. — Били са големи камъни. Проверихме шосето от двете страни на надлеза — беше осеяно с парчета от тухли.

— Пострадал ли е някой? — намесих се настойчиво.

— За късмет, няма точни попадения — отговори първият полицай. — Поради което хлапетата извадиха късмет.

— Голям късмет — да те пипнат ченгетата! — изхленчи Ленард.

— Не прекалявай, хлапе — предупреди го ядосаното ченге. — Рон, все пак смятам, че трябва да…

— Вижте, господин Пластик — прекъсна го първият полицай. — Проверихме сина ви и установихме, че няма предишни провинения. Доколкото мога да преценя, произхожда от добро семейство. (Разбира се, „добро“, означава „заможно“.) Затова ще го освободим само с едно предупреждение. Но гледаме много сериозно на подобни прояви…

— Мамка му! — възкликна другият полицай. — Преди няколко години един негодник хвърлил монета от двайсет и пет цента пред колата на жена, която карала със сто и двайсет. Разбил й предното стъкло и й продупчил главата!

Рон стрелна партньора си с поглед, с който опитваше да му каже, че колкото по-бързо приключат, толкова по-скоро ще отидат на понички.

— Поговорете си сериозно с младежа.

— И още как — отговорих.

— Подозирам, че той не е имал представа какъв риск поема — изтъкна ти.

— Да бе — кисело изсумтя второто ченге. — Щото какво по-безопасно занимание от това да замерваш колите с тухли!

— Признателен съм за снизходителността ви, господине — издекламира Кевин на по-старшия полицай. — Научих си урока. Повече няма да се повтори, сър.

Сигурно на полицаите често им казват „сър“, защото не изглеждаха особено впечатлени.

— Следващия път няма да бъдем снизходителни — предупреди го второто ченге. — Да знаеш!

Кевин се обърна към раздразнителния полицай и впери в него блеснал поглед — двамата прекрасно се разбираха. Синът ни се държеше невъзмутимо, макар че го арестуваха за пръв път в живота му (доколкото ми е известно).

— И ви благодаря, че ме докарахте до вкъщи. Отдавна ми се иска да се повозя в полицейска кола… сър.

— Удоволствието е мое — отговори енергично полицаят, все едно мляскаше с дъвка. — Готов съм да се обзаложа обаче, че няма е последната ти разходка с патрулката… приятел.

Благодарихме отново, после полицаите си тръгнаха, но едва слязоха от верандата, когато Лени изскимтя:

— За малко да ви избягаме, момчета, защото въобще не сте във форма!

По време на разговора си с полицаите ти изглеждаше спокоен и овладян, но когато се обърна от вратата, изненадано забелязах, че лицето ти е почервеняло от гняв. Сграбчи сина ни над лакътя и кресна:

— Можел си да предизвикаш верижна катастрофа, по дяволите!

Поруменяла от нездравословно удовлетворение, аз се оттеглих и те оставих ти да му се караш. И да ругаеш, виж ти! Ако някое парче тухла наистина бе счупило нечие предно стъкло, с готовност бих разменила това дребнаво ликуване с бурна ярост, в каквато често изпадах по-късно. Но нещастието се размина и аз можех да си тананикам наум: „Този път сгази лука!“. Защото бях отчаяна. Безкрайната поредица от произшествия, които Кевин сееше подире си, според теб, Франклин, никога нямаше нищо общо с него. В крайна сметка не аз, а полицията, на която ти, господин републиканецо и привърженик на Рейгън, нямаше как да не се довериш, спипа на местопрестъплението нашето уж невинно дете и аз възнамерявах да се насладя докрай на случилото се. Освен това се радвах, че ти най-накрая изпита странната безпомощност на уж могъщ родител, който няма абсолютно никаква представа кое наказание ще бъде поне донякъде ефективно. Исках да изпиташ на свой гръб колко безполезно е да изпратиш четиринайсетгодишен младеж да поохлади страстите, колко безсмислено е да го накажеш да не излиза от къщи, защото той и бездруго никога никъде не иска да ходи. Исках да се ужасиш, когато осъзнаеш, че ако въпреки забраната ти да прави единственото, което изглежда му доставя удоволствие, той вземе лъка и стрелите си и отиде при мишените си, ти ще трябва да решиш дали да не го повалиш на тревата за физическа разправа. Добре дошъл в живота ми, Франклин, помислих си. Приятно прекарване!

Силия не беше свикнала да се държиш рязко с брат й и наду гайдата. Аз я изведох от антрето и се върнахме на масата в трапезарията при домашните, успокоих я, че полицаите са наши приятели и просто искат да се уверят, че сме в безопасност, а ти помъкна нашия син стоик към стаята му.

Бях толкова превъзбудена, че ми беше трудно да се съсредоточа и с мъка насочих вниманието на Силия обратно към урока й за селскостопанските животни. Виковете утихнаха учудващо бързо — ти никога не се успокояваше толкова лесно, когато се сърдиш на мен. Сигурно беше превключил на мрачното разочарование, което за много деца е по-съсипващо от избухването, макар да бях опитвала строгостта безкрайно много пъти с нашия първороден, затова се радвах, че сега ти ще вкусиш от нейната безполезност. Едва се сдържах да не се прокрадна по коридора и да подслушвам.

Когато най-накрая излезе, ти затвори вратата на стаята на Кевин зад себе си с ритуална тържественост и се появи в трапезарията с интригуващо спокойно лице. Реших, че сигурно ти е подействало пречистващо да изхвърлиш навън срама и отвращението си, а когато ми даде знак да дойда в кухнята, допуснах, че ще ми съобщиш какво наказание си му наложил, за да следим заедно изпълнението му. Надявах се да си измислил нещо ново и лесно приложимо, което ще поизмъчи сина ни — аз самата така и не успях. Съмнявах се, че съжалява за хвърлянето на парчетата тухли, но може би ти беше успял да го убедиш, че младежкото нарушаване на закона е тактическа грешка.

— Слушай — прошепна ти, — цялата щуротия била по идея на Лени, а Кевин се навил, защото отначало Лени предложил да хвърлят само водни бомбички. Решил, че те само ще се пукат и толкова — нали знаеш колко се забавляват децата с такива работи. Обясних му, че дори спуканият балон с вода може да уплаши някой шофьор и да създаде опасност, а той ме увери, че вече разбира.

— Моля? Ами… тухлите?

— Ами, свършили им бомбичките. Кевин каза, че преди да се усети, Лени взел един камък — или пък парче тухла — защото видял, че приближава кола. Предупредил го да не хвърля, да не би някой да пострада.

— Да — отроних глухо, — съвсем в стила на Кевин.

— Явно Лени успял да хвърли още няколко парчета тухли, преди Кевин да го притисне и да го спре. Тогава някой повикал ченгетата. Момчетата още били там, просто се мотаели, когато патрулката спряла край пътя. Постъпили много глупаво — той сам го признава — но нали му е първи сблъсък със закона, уплашил се от сините лампи и без много-много да мисли…

— Кевин е много умно момче, сам го казваш. — Думите се отронваха от устата ми завалено и тежко. — Явно доста сериозно е премислил нещата.

— Мамо…?

— Миличка, продължавай с домашните, моля те. Татко разказва нещо много интересно и мама много иска да чуе финала.

— Затова хукнали — продължи ти. — Не стигнали много далеч, защото Кевин осъзнал, че е лудост да тичат, сграбчил Лени за якето и го спрял. И знаеш ли какво, оказва се, че приятелчето Лени Пю вече има предишно провинение — стария номер със захарта в резервоара или нещо подобно. Предупредили Лени, че ако го спипат отново за нещо нередно, ще повдигнат обвинения. Кев преценил, че тъй като неговото досие е чисто, сигурно ще се отърве само с предупреждение. Затова казал на ченгетата, че той е инициаторът и че само той е хвърлял тухли. Да ти призная, когато цялата история се изясни, ми стана съвестно, че му се нахвърлих така.

Погледнах те с изумена възхита:

— Извини ли му се?

— Разбира се — сви рамене ти. — Всеки родител трябва да се извини, когато допусне грешка.

Пипнешком се добрах до стола и седнах на масата в кухнята, не ме държаха краката. Ти си наля чаша ябълков сок, аз отказах (какво ти ставаше, не разбра ли, че имам нужда да пийна нещо силно?). Ти също си дръпна стол, приведе се към мен интимно, като че ли недоразумението щеше да ни сближи още повече и след време да си казваме: „Нали помниш онази история с надлеза“.

— Да ти кажа — поде ти и отпи от ябълковия сок, — току-що с Кевин проведохме страхотен разговор за това колко е трудно да останеш лоялен. Когато искаш да си верен на приятелите си, къде прокарваш границата, ако те правят нещо недопустимо според теб, докъде се простира личната ти жертва в името на приятел. Защото го предупредих, че може би не е преценил правилно, като е поел вината. Имало е опасност да го задържат. Възхитих се на жеста, но му казах, че не съм сигурен доколко Лени Пю го заслужава.

— Боже! Не се спира пред нищо.

Ти рязко завъртя глава.

— Това сарказъм ли беше?

Добре де, след като не ти трябваше спешна медицинска помощ, можех да си налея чаша вино. Върнах се на мястото си и изпих половината на две глътки.

— Много подробен разказ. Нали нямаш нищо против да изясня някои подробности?

— Давай.

— Лени е нищожество — подех. — Лени всъщност е доста глупав. Отне ми известно време да разбера с какво е привлякъл вниманието на Кевин. И после проумях: точно това е причината. Фактът, че е глупаво и податливо нищожество без капка достойнство.

— Чакай малко, и на мен не ми допада особено, но чак пък да се унижава…

— Казах ли ти как ги хванах отзад и Лени беше със смъкнати панталони?

— Ива, нали ги знаеш какви са пуберите! Ти може и да се чувстваш неловко, но понякога те експериментират…

— Кевин не беше със смъкнати панталони. Беше си изцяло облечен.

— Е, какво означава това според теб?

— Че Лени не му е приятел, Франклин! Лени е негов роб! Лени прави всичко, което му каже Кевин, колкото по-унизително, толкова по-добре! Затова е пълен абсурд на това жалко, хихикащо и сополиво нищожество да му хрумне нещо, още по-малко да поеме инициативата за опасна и отвратителна пакост и да увлече невинния Кевин!

— Говори по-тихо! И според мен не ти трябва втора чаша вино!

— Имаш право. Всъщност ми трябва малко джин, но и мерлото ще свърши работа.

— Виж, може би решението му не е съвсем правилно, но двамата вече го обсъдихме. Все пак се иска смелост да поеме вината и аз съм адски горд…

— Тухли — прекъснах го. — Тежки са. И са големи. Строителите не държат тухли под пешеходните надлези. Откъде са ги взели?

— Парче тухла. Казах „парче“.

— Добре — прегърбих се аз, — сигурна съм, че и Кевин така е казал.

— Той е наш син, Ива. Би трябвало да му имаме доверие.

— Но полицаите казаха… — Не довърших изречението, защото целият ми ентусиазъм се изпари. Почувствах се като заядлив адвокат, който съзнава, че вече е изгубил симпатиите на съдебните заседатели, но въпреки това трябва да си свърши работата.

— Повечето родители се стараят да разбират децата си — отбеляза ти, — а не да ги нападат за всяка дреболия…

— Аз се старая да го разбера. — Явно ожесточението ми беше стигнало от другата страна на преградата, защото Силия изхлипа. — Ще ми се и ти да го направиш!

— А така, отивай при Силия — промърмори ти, когато се надигнах. — Отиди да избършеш сълзите на Силия, да я погалиш по красивата руса косица, да й напишеш домашните, защото да не дава бог да се напъне да се справи сама. Току-що полицаите доведоха сина ни у дома заради нещо, което не е направил, и той не е на себе си, но това не е важно, Силия си иска млякото и бисквитите.

— Точно така. Защото едно от децата ни се учи да пише имената на селскостопанските животни, а другото хвърля тухли по фаровете на колите. Крайно време е да започнеш да правиш разлика.

Много се ядосах онази нощ и почти целия следващ ден в офиса си мърморех под носа, че съм се оженила за пълен глупак. Съжалявам. Беше отвратително от моя страна, но така и не ти казах на какво попаднах късно същия следобед. Може би ми беше неудобно, а може би бях прекалено горда.

И така, извън кожата си от ярост и безсилие, че нищо не успявам да свърша, се възползвах от привилегиите си на директор и си тръгнах по-рано. Когато се прибрах и освободих Робърт, който гледаше Силия, чух гласове надолу по коридора. Явно глупавият, мекушав и лишен от достойнство червей нямаше приличието дори да не се вясва няколко дни, след като полицията го беше довела на прага ни, защото веднага разпознах носовия и заядлив хленч откъм кошмарно спретнатата стая на Кевин. Вратата беше отворена, както никога, но в онзи ден не ме очакваха да се прибера поне още два часа. Запътих се към банята и не може да се каже, че подслушвах, но… О, подслушвах си! Още предната вечер ме беше обзело това желание и не ме беше напускало.

— Ей, видя ли как дебелият гъз на онова ченге беше провиснал над панталона? — Лени се беше отдал на спомени. — Цепката му се виждаше. Ако беше пръднал, докато тичаше, щеше да му изхвърчи коланът.

Кевин не се включи в кикота на Лени.

— Е, да. Ти извади късмет, защото се отървах от господин Пластик, ама само да беше чул каква сцена се разигра тук, Пю. Като извадена от „Кръгът на Доусън“. Отвратителна история. Направо щях да ревна още преди рекламите!

— О, ясно ми е! Ама ти, пич, беше адски добър с ченгетата, пич, а си мислех, че ще те замъкнат в някоя стаичка и ще те спукат от бой, щото ти направо го подлуди! „Сър, уверявам ви, поемам вината изцяло върху мене…“

— Върху себе си, глупако, научи граматика. И не забравяй, че си ми длъжник.

— Дадено, брат. До шия съм ти длъжник. Пое вината като супергерой… като истински Исус, брато.

— Сериозно, човече. Този път ще си платиш — каза Кевин. — Защото тъпият ти номер можеше здравата да ми навреди на репутацията. Имам си принципи. Всички знаят, че си имам принципи. Този път ти спасих задника, но не очаквай продължение, няма да има втора част. Не искам да имам нищо общо с тези глупости. Адски е тъпо, човече. Няма никакъв стил, тъпо е, мамка му.