Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (21)

24 февруари 2001 г.

Скъпи Франклин,

Когато отидох да видя Кевин днес, лявата му буза беше насинена, долната му устна — подута, а кокалчетата на пръстите му — ожулени. Попитах го дали е добре и той отговори, че се порязал, докато се бръснел. Може би зад решетките и най-глупавите забележки минават за забавни. Доставя му осезаемо удоволствие да ме държи в неведение относно проблемите си вътре, а коя съм аз, че да му отнемам и малкото удоволствия. Не продължих да го разпитвам. По-късно можех да се оплача на управата заради неблагонадеждната защита на сина ни, но като знам какво причини Кевин на връстниците си, ми се струва дребнаво да правя на въпрос няколко драскотини.

Отказах се от предварителните любезности. Все по-малко ми се иска да го предразполагам по време на посещенията си, при положение че той цели единствено да се чувствам неловко.

— Едно нещо ме гризе — минах веднага на въпроса. — В състояние съм да разбера пристъп на безразборна ярост, желание да излееш безсилието си на всеки, който се изпречи на пътя ти. Като с онзи кротък и скромен хаваец преди година-две, който просто откачил…

— Брайън Уесуги — подсказа ми Кевин. — Гледал риби.

— Седем колеги?

Кевин ме аплодира подигравателно.

— Две хиляди риби. И става дума за ксерокс. Ремонтирал копирни машини. Стрелял с деветмилиметров глок.

— Много се радвам, че си така добре запознат с неговия случай.

— Живеел си е добре — отбеляза Кевин. — Ама на…

— Искам да кажа, че Уоги…

— УЕ-СУ-ГИ — поправи ме Кевин.

— Явно не е имало никакво значение точно кои колеги…

— Човекът е бил член на Хавайската асоциация на шарановъдите. Може би е смятал, че това му дава право да се оплаква.

Кевин се перчеше, изчаках го да приключи с рецитацията си.

— Само че вашето събиране в спортната зала беше само с покани.

— Моите така наречени колеги не действат безразборно. Да вземем Майкъл Макдърмът миналия декември. Уейкфийлд в Масачузетс, „Еджуотър Текнолъджи“, АК-12. Конкретни мишени. Счетоводители. Всички, свързани със запора на две хиляди долара от заплатата му…

— Не ми се говори за Майкъл Макдърмът, Кевин…

— Бил дебел.

— … нито за Ерик Харис или за Дилан Клиболд…

— Кретени. Срам за масовите убийци.

Казвам ти, Франклин, той беше обсебен от онези хлапета в „Колъмбайн“, които само дванайсет дни по-късно го задминаха с шест жертви повече. Споменах ги само за да го дразня.

— Харис и Клиболд поне бяха така добри да спестят на данъкоплатците пари и предпочетоха да ликвидират и себе си — отбелязах хладно.

— Пъзльовците просто раздуват броя на жертвите си.

— А ти защо не го направи?

Кевин явно не се засегна.

— Защо да улеснявам всички.

— Имаш предвид мен.

— И теб също — отговори той преспокойно. — Разбира се.

— Но защо Дейна Роко, а не друг учител, и защо точно тези деца? Какво ги направи толкова специални?

— Ами, просто не ми харесваха — отговори Кевин.

— Ти никого не харесваш — изтъкнах. — Какво, на кикбол ли те победиха? Или просто не обичаш четвъртък?

В контекста на новата специализация на Кевин, косвената препратка към Бренда Спенсър може да се приеме за класическа алюзия. Бренда убила двама възрастни и ранила девет ученици в своята гимназия в Сан Карлос в Калифорния само защото, както впоследствие научихме от хита на „Бумтаун Ратс“, „Не обичам понеделник“. Фактът, че това изобретателно зверство датира чак от 1979 година, говори, че момичето явно е изпреварило времето си. С тази отпратка към детския пантеон на Кевин си спечелих нещо, което при другите деца може да се нарече усмивка.

— Сигурно не е било лесно да уточниш списъка — отбелязах.

— Никак — съгласи се той охотно. — Тръгнах от петдесет-шейсет сериозни претенденти. Амбициозна програма — поклати глава той. — Но не беше практично.

— Добре, разполагаме с четиресет и пет минути. Защо Дени Корбит?

— Позьорчето! — изстреля Кевин, все едно просто отмята в списък с покупки, преди да стигне до касата.

— Помниш името на техника на ксерокси от Хаваи, но не си сигурен за имената на хората, които си убил.

— Уесуги действително е свършил нещо. Ако не ме лъже паметта, Корбит само седеше ококорен до стената, като че ли чакаше режисьорът да оповести края на сцената.

— Добре де, Дени бил позьор. И какво от това?

— Гледала ли си как този тъпак играе Станли от „Трамвай желание“? Аз и под вода ще издокарам южняшки акцент по-добре от него.

— А ти коя роля играеш? Цялата грубост, цялото перчене? Откъде се взеха? От Брад Пит? Знаеш ли, че и ти си прихванал малко от южняшкия акцент? И също не го правиш много добре.

Повечето други момчета са чернокожи и говорът на Кевин е започнал да се променя. Открай време говори много бавно, някак измъчено, все едно рине с лопата думите от устата си, затова икономисването на гласни и съгласни, присъщо на разпуснатия говор от градското гето, му действа заразително. Останах доволна от себе си обаче, бях успяла да го подразня.

— Не играя никаква роля, аз съм главният герой — отговори той разпалено. — Брад Пит трябва да изпълни мен.

(Значи беше научил — „Мирамакс“ вече готвят филм.)

— Не ставай смешен — скастрих го. — Брад Пит е възрастен за ролята на някакъв мухльо гимназист. А дори да беше на подходящата възраст, никой не би повярвал, че ловък и хитър хубавец като него е способен да извърши подобна идиотщина. Четох, че им е трудно да намерят кой да изиграе твоята роля. Никой в Холивуд не иска да припари до нея.

— Само да не е Ди Каприо — изсумтя Кевин. — Той е тъпак.

— Да се върнем на въпроса. — Облегнах се на стола си. — Какво ти пречеше Зиги Рандолф? Не можеш да го обвиниш, че не отговаря на високите ти критерии като Дени. Говореше се, че го очаквало бляскаво бъдеще в балета.

— Бляскаво бъдеще имаше задникът му — отговори Кевин.

— Речта му пред събранието, че е гей и се гордее с това, получи страхотен прием. И ти не преглътна, че всички ученици се превъзнасят по смелостта му, нали?

— Какво има за харесване? — учуди се Кевин. — Ще стават на крака и ще ръкопляскат, защото на някого му го слагат в задника!

— За Гриър Уланов наистина не проумявам обаче — отбелязах. — Къдрокосото ниско момиченце с едри зъби.

— С конски зъби — поправи ме той.

— Обикновено те дразнеха хубавиците.

— Исках да престане да дрънка за десни радикални заговори.

— А, тя беше с петицията — спомних си. (Не знам дали помниш, че възмутена петиция до конгресмените в Ню Йорк обикаляше гимназията в Гладстон по време на импийчмънта на Клинтън.)

— Признай, мамански, адски е тъпо да си падаш по президента.

— А според мен ти просто не харесваш хора, които си падат по каквото и да било — подметнах.

— Нови теории? Я си живей живота.

— Живеех си го, но ти ми го отне. — Вторачихме се войнствено един в друг. — Сега ти си животът ми. Само това ми остана.

— Колко покъртително.

— Не беше ли това замисълът? Само ти и аз, най-сетне да се опознаем.

— Още теории! Виж ти, колко съм интересен.

— Совито Уошингтън. — Очакваше ме дълъг списък, не биваше да спирам. — Четох, че той ще проходи. Разочарован ли си?

— Какво ми пука?

— Е, пукаше ти достатъчно, за да опиташ да го убиеш, нали?

— Не опитах да го убия — инатливо настоя Кевин.

— А, разбирам. Нарочно си го зарязал с дупки в двете бедра. Нашият съвършен психопат не прави грешки.

Кевин вдигна ръце.

— Ей, ей! Допуснах грешки! Изобщо не съм възнамерявал да пусна онзи глупав киноман!

— Джошуа Лукронски — спомних си, но малко избързвахме. — Чу ли, че приятелчето ти Джошуа ще участва във филма на „Мирамакс“ като консултант по сценария? Искат лентата да бъде документално вярна. За глупав киноман като него сигурно е сбъдната мечта.

Кевин присви очи. Никак не обича маргинални участници да му крадат славата. Беше страшно недоволен и когато Ленард Пю създаде уебстраница „Най-добрият приятел на КХ“, където само да кликнеш два пъти, и ще научиш всички черни тайни на сина ни. „Най-добрият приятел друг път! — беснееше Кевин, когато се появи сайтът. — Лени ми беше хамстер, не приятел“.

— Ако ще се зарадваш, вече никой не предрича бляскава баскетболна кариера на Совито.

— Ами, наистина се радвам. Светът няма нужда от поредната чернилка, която цели коша в Ен Би Ей. Банално е.

— Банално. Като поредната училищна престрелка?

Кевин зачовърка ноктите си.

— По-скоро е традиция.

— Според медиите си избрал Совито, защото е черен.

— Има логика — изсумтя Кевин. — Девет ученици под ключ в салона, само един беше негър, но хоп, престъпление от расова омраза.

— О, със сигурност е било от омраза — додадох тихо.

— Абсолютно — усмихна се половинчато Кевин.

— Твърдят същото и за Мигел Еспиноза — че си го набелязал, защото е латиноамериканец.

— Глупости. Ако не бях включил цветните малцинства, щяха да ме обвинят в дискриминация.

— Истинската причина е, че той беше превъзходен ученик, нали? Прескочи цял клас. Имаше шеметно добри резултати на тестовете.

— Винаги, когато говори, ще вмъкне някъде думата „ешелон“.

— Но ти знаеш какво означава тя. Знаеш всякакви претенциозни думи. Нали точно затова ти беше толкова забавно да си пишеш домашните само с трибуквени думи?

— Добре де, не съм му завиждал. Макар че, ако правилно схващам накъде върви този скучен разговор, ти точно това намекваш.

Замълчах, защото знаеш ли, Кевин наистина изглеждаше отегчен. Авторите на документални филми като Джак Марлин, криминолозите, които бълваха бестселъри, директорите на училища, учителите и свещениците, които интервюираха по новините, твоите родители, Телма Корбит, Лорета Грийнлийф, всички тези хора се мъчеха да обяснят защо го е направил КХ. С едно показателно изключение — нашият син. Просто поредното нещо, от което Кевин не се интересуваше — от самия себе си.

— Служителят в столовата — продължих. — Той не се вписва. (Винаги се смущавам, че не мога да запомня името му.) — Той не беше включен в списъка, нали?

— Случайна жертва — сънливо потвърди Кевин.

— Освен това знам тайната ти за Лора Улфорд — заявих с намерението да го разсъня. — Красива беше, нали?

— Спестих й проблемите — отговори провлачено Кевин. — И бездруго щеше да се самоубие, когато й се появи първата бръчка.

— Много-много красива.

— Аха. Сигурно е протъркала огледалото от оглеждане.

— И ти си падаше по нея.

Дори да имах някакви съмнения, Кевин ги разсея с театралния си смях. Не се случва често, но тогава той наистина докосна някаква струна у мен. Юношите са като разтворена книга.

— Имам по-добър вкус — подсмихна се той подигравателно. — Онази барби беше фалшименто.

— Смущаваше те, нали? — продължих да го притискам. — Гримираните очи, дрехите „Келвин Клайн“, модерните прически. Найлоновите чорапи и обувките в преливащи се цветове. Не е точно леденият мизантропски стил на КХ.

— Не беше толкова красива, когато приключих.

— Прастара история — продължих да го дразня. — „След като споделил злокобно с приятел: «Щом аз не мога да я имам, никой друг няма да я има», Чарли Тъпчото открил огън…“ Това ли трябваше да прикрие цялата зловеща случка? Поредният пъпчив юноша, който откача по недостъпната кралица на красотата?

— Мечтай си — отговори Кевин. — Искаш да представиш всичко като някакъв евтин любовен роман, обаче е така само в твоето бедно въображение, не в моето.

— Люк Удам бил влюбен, нали? Онзи от Пърл? Нали се сещаш, мрънкалото.

— Излизал е с Кристи Менъфи само три пъти, освен това са били разделени от една година!

— Лора те отблъсна, нали?

— Изобщо не съм се доближавал до тази шунда. А що се отнася до дебелака Удам, знаеш ли, че майка му ходела с него на всяка среща с момиче? Нищо чудно, че я накълцал с месарския нож.

— Какво стана? Успя ли най-накрая да я притиснеш до някое гардеробче през голямото междучасие? Тя шамароса ли те? Изсмя ли ти се в лицето?

— Ако тази история ти допада, не мога да те спра — каза той и се почеса по голия кръст.

— И на други хора ще я разкажа. Скоро ми се обади някакъв режисьор на документални филми. Много настояваше да чуе „моята гледна точка“. Може пък да му звънна и да му обясня, че всъщност става дума за несподелена любов. Че синът ми си беше изгубил ума по една хубавелка, която не му обръщаше никакво внимание. В крайна сметка как загина Лора? Кевин уби другите безразборно, но нея простреля право в сърцето. Нашият Купидон от гимназията в Гладстон. Всички други са били за камуфлаж, горките нещастници. Само… как беше точно… случайни жертви.

Кевин се приведе напред и поверително снижи глас:

— Пукаше ли ти изобщо кои момичета харесвам или не харесвам, преди да очистя няколко? Пукаше ли ти изобщо какво става в главата ми, преди да го извадя на показ?

Опасявам се, че в този момент малко се разстроих.

— Да не искаш да те съжалявам? — попитах доста силно и надзирателят с бенките погледна към нас. — Най-напред ми е жал за Телма Корбит и за Мери Улфорд, за семейство Фъргюсън и Рандолф, за Уланови и за Еспиноза. Най-напред ми се къса сърцето за учителката, която направи и невъзможното да проникне в скъпоценната ти глава, за баскетболния играч, който почти не може да ходи, и дори за напълно непознатия служител от столовата, и чак после ще съжалявам теб, ако изобщо ми остане някакво съжаление. На теб ти се полагат само огризките и бъди доволен, ако го получиш.

— На на на на на на-на на-на-на!

И се изхили.

О, Франклин, той изпитва удоволствие всеки път, когато се срина.

Признавам, днес се опитах да го извадя от кожата му. Твърдо бях решила да го накарам да се почувства като нищожество, не като зловеща и неразрешима загадка на нашето съвременно общество, а като жалък и нелеп абсурд. Защото всеки път, когато го величаят като „пъклено изчадие“, той се надува още повече. Всяка обида — нихилист, безнравствен и порочен дегенерат, низък изрод — закръгля кльощавата му фигура, както моите сандвичи със сирене не успяха. Нищо чудно, че Кевин наедрява. Закусва с всички оскърбления в света. И не желая той да се смята за неразгадаем, за огромна алегория на недоволството на своето поколение, не желая да прикрива под пищната мантия на днешната неконтролируема младеж отвратителните подробности на своето мерзко и жалко подражателство. Искам да се чувства просто като поредния безполезен, абсолютно разбираем, обикновен, глупав хлапак. Искам да се чувства безмозъчен, страхлив и незначителен, и най-важното — не желая да издавам по никакъв начин каква огромна част от всеки свой ден посвещавам на усилието да проумея какво става в главата на това момче.

Присмях се на увлечението му по Лора въз основа само на предположение. Допускането, че неговото грамадно зверство може да се дължи на дреболия като разбито сърце, е оскърбително за Кевин, но всъщност не съм сигурна дали любовта му към Лора Улфорд има нещо общо с онзи четвъртък. Доколкото разбирам, той се опитваше да я впечатли.

Въпреки неговото безразличие, аз проучих внимателно жертвите му. На пръв поглед групата беше пъстра, сякаш имената им бяха избрани с томбола: чернокож баскетболист, ученолюбив латиноамериканец, киноман, класически китарист, трагичен актьор, компютърен хакер, хомосексуален балетист, грозновата политическа активистка, самонадеяна красавица, служител от столовата и всеотдайна учителка по английски. Сегмент от живота, случаен подбор на единайсет от петдесетина човека, които синът ни просто не харесваше.

Въпреки това неприязънта на Кевин не е единственото общо между жертвите му. Да оставим служителя от столовата, който явно е попаднал сред тях по погрешка. Кевин има организиран ум и би предпочел кръгло число като десет. Всеки от онези хора е обичал нещо. И няма значение дали щяха да успеят в любимото си начинание. Каквото и да твърдят родителите на Совито Уошингтън, мисля, че той нямаше шанс да пробие сред професионалистите. Дени беше (извинявай, Телма) отвратителен актьор, а петицията на Гриър Уланов до конгресмените в Ню Йорк, които при всички положения щяха да гласуват в полза на Клинтън, беше загуба на време. Сега, разбира се, никой не е склонен да го признае, но маниакалното увлечение на Джошуа Лукронски по киното дразнеше много ученици, не само нашия син. Джошуа винаги цитирал цели диалози от сценариите на Куентин Тарантино и провеждал досадни викторини в столовата на обяд. Хората на неговата маса предпочитали да уговарят размяната на сандвич с печено говеждо за парче торта, а той ги карал да изредят десет филма на Робърт де Ниро в хронологична последователност. Тъй или иначе, Джошуа наистина обичаше киното и макар да беше страшно досаден, Кевин ценеше страстното увлечение. Без значение по какво. Совито Уошингтън обичаше спорта и поне илюзията, че има бъдеще в отбора на „Никс“. Мигел Еспиноза обичаше да учи (със сигурност мечтаеше за Харвард), Джеф Рийвс обичаше музиката на Телеман, Дени Корбит харесваше Тенеси Уилямс, Фъргюсън Мишока — процесор „Пентиум III“, Зиги Рандолф — „Уестсайдска история“ и мъже; Лора Улфорд обичаше себе си, а Дейна — ето това беше най-непростимото — обичаше Кевин.

Съзнавам, че Кевин не възприемаше отвращението си като завист. В неговите очи и десетте му жертви бяха нелепи, увличаха се от дреболии и въодушевлението им му изглеждаше крайно комично. Въпреки това като моя тапет от карти, неразбираемите увлечения никога не са развеселявали Кевин. Още от ранно детство само го вбесяваха.

Разбира се, повечето деца обичат да развалят. По-лесно е да развалиш нещо, отколкото да го направиш. Но колкото и трудоемка да е била подготовката на Кевин за онзи четвъртък, тя не е изисквала толкова усилия, колкото би му струвало да се сприятели с тези хора. Следователно унищожението е вид мързел. И все пак носи удовлетворение: разрушавам, следователно, съществувам. Освен това за създаването на нещо е нужна концентрация и напрежение, докато вандализмът носи облекчение. Трябва да си голям творец, за да намериш положителен израз на липсата на контрол. При унищожаването се създава усещане за притежание, интимност, присвояване. В този смисъл Кевин притисна Дени Корбит и Лора Улфорд към гърдите си, погълна напълно душите и страстите им. Унищожаването може да бъде мотивирано просто от користолюбие, от заблудена алчност.

През по-голямата част от живота на Кевин го гледах как трови удоволствията на други хора. Безброй пъти съм повтаряла думата „любим“ в разпалените си и назидателни майчински обяснения: червените ботуши в детската градина, натъпкани с торти, бяха любимите обувки на Джейсън. Кевин сигурно беше чувал, че бялата ми туника, която опръска с гроздов сок, ми беше любима. Всеки ученик, превърнал се в ходеща мишена в онази спортна зала, е бил любимец на някой учител.

Изглежда, Кевин мрази най-силно удоволствията, които бих определила като напълно невинни. Например, забележи ли някой да позира за снимка, той веднага застава пред обектива. Започнах да се ужасявам от нашите пътувания до национални забележителности дори само заради японците и изхабената им лента. По света сигурно има десетки снимки, на които размазано се вижда прочутият профил на КХ.

Примерите са много, но ще опиша подробно само един.

 

 

Кевин тъкмо беше навършил четиринайсет, когато на една родителска среща ме помолиха да се включа в групата за контрол по време на пролетния бал на осмокласниците. Спомням си изненадата си, когато научих, че Кевин възнамерява да отиде на бала, защото дотогава той бойкотираше повечето училищни дейности. (Сега мисля, че примамката беше Лора Улфорд, чиято лъскава минирокля сигурно бе струвала на Мери няколкостотин долара.) Балът беше най-забележителното събитие през учебната година и повечето съученици на Кевин още от шести клас очакваха с нетърпение този тържествен прием в редиците на големите. Идеята беше децата да вкусят от истинската радост на тийнейджърските си години и да се почувстват пълноправни господари, преди да се преместят в гимназията, където щяха да бъдат зайци.

Обещах да се нагърбя, но не горях от нетърпение да конфискувам скрити патрончета уиски. Още помнех как и аз бях отпивала тайно парещи глътки от плоски шишета зад кулисите в гимназия „Уилям Хорлик“ в Расин. Никога не съм си падала по ролята на човека, който разваля веселбата, затова мислех да си затварям очите, ако децата спазват някакво приличие и не се наливат безпаметно.

Разбира се, бях твърде наивна, а тайно внесеното уиски беше най-малката грижа на училищната администрация. На подготвителната среща седмица преди бала ни научиха да разпознаваме ампула с крек. Още по-тревожно беше, че администрацията се притесняваше от няколко случая в началото на учебната година. Завършилите осми клас бяха едва четиринайсетгодишни, но Тронийл Мантъм от Уест Палм Бийч бил само на тринайсет, когато през януари застрелял пред училището свой съученик, защото онзи му дължал четиресет долара. Само три седмици по-късно в Бетъл, Аляска (неудобно ми е, Франклин, но си спомням всичко това, защото когато разговорите ни в „Клаверак“ позамрат, Кевин често разказва любимите си истории), Еван Рамзи застрелял семейството си с дванайсеткалиброва пушка, убил популярен училищен спортист, както си седял на чина, стрелял безразборно из училището, издирил и застрелял директора. Когато аз бях ученичка, в училище само се учеше, а директорът би трябвало да ти е верен приятел.

Разбира се, статистически погледнато, в страна с 50 милиона ученици, тези убийства не са съществен процент. Спомням си как, когато се прибрах от онази родителска среща, ви се оплаках, че учителите са реагирали пресилено. Мрънкаха, че в бюджета на училището няма достатъчно средства, за да закупят детектори на метал, а в същото време обучаваха армия от доброволци да претърсват тийнейджърите на входа. И си позволих доза либерално възмущение (което винаги те дразни).

— Чернокожите и испаноезичните тийнейджъри се стрелят от десетилетия в училищата из бедните квартали в Детройт — твърдях на късната ни вечеря онзи ден, — но това го замазват. Обаче веднага става трагедия в национален мащаб, когато се развилнеят няколко бели тийнейджъри от средната класа в предградията, които си имат собствен домашен телефон и собствен телевизор. Освен това трябваше да видиш как родителите и учителите приемат всичко за чиста монета. — Пълнените пилешки гърди в чинията ми изстиваха. — Не си виждал такава самонадеяност. А когато се пошегувах, всички се обърнаха към мен и лицата им сякаш казваха: „Не е смешно“, както се вторачват в човек на летището, ако се пошегува, че носи бомба. Много им допада да се чувстват на първа линия, уж имат опасна мисия, а не просто изпълняват ролята на бавачки на ученическа танцова забава, за бога. Искат да бъдат в светлината на прожектора, това е техният принос към всеобщата истерия. Кълна се, донякъде завиждат, защото ако Моузес Лейк, Палм Бийч и Бетъл имат свои убийци, какво му е на нашия Гладстон, защо и ние да си нямаме! Сякаш всички тайно се надяват, че стига тяхното дете да се отърве невредимо, би било чудесно, ако стане меле на танците на осмокласниците и ни покажат по телевизията още преди края на скучното мероприятие…

Възмущавам се от себе си, опасявам се, че наистина наговорих нещо подобно, а Кевин може и да е подочул. Но едва ли в Съединените щати имаше семейство, което по един или друг начин да не обсъжда училищните стрелби. Колкото и да осъждах „истерията“, тя си имаше основание.

Сигурна съм, че танците се открояват толкова ясно в спомените ми заради мястото, където се проведоха. В крайна сметка, дали за разочарование, или за облекчение на родителите, мероприятието премина без произшествия, а ако в съзнанието на една ученичка е било катастрофа, аз така и не узнах името й.

Спортната зала. Танците се проведоха в спортната зала.

Тъй като прогимназията и гимназията се намираха в един кампус, често ползваха общи съоръжения. И то страхотни съоръжения, защото отчасти заради това хубаво училище купихме къща наблизо. Тъй като, за твое съжаление, Кевин не спортуваше в училище, ние никога не сме посещавали баскетболните мачове на прогимназията, така че за пръв път влязох в спортната зала, когато се наложи да изпълня задълженията си на бавачка по време на танците. Физкултурният салон беше самостоятелна постройка, с височината на два етажа, скъпа и модерна — мисля дори, че можеше да се превръща и в игрище за хокей. (Жалко, че както прочетох неотдавна, училищното настоятелство в Наяк е решило да събори сградата. Явно учениците твърдят пред психолозите си, че салонът е обитаван от призраци.) В онази нощ в залата кънтеше оглушително музиката на диджея. Цялото спортно оборудване беше изнесено, а собствените ми очаквания за балони и знаменца се дължаха на танцовия ми дебют през 1961 година и не се оправдаха, но все пак имаше и огледална сфера.

Може би бях некадърна майка — замълчи, вярно е — но не бях толкова жалка, че да се навъртам край четиринайсетгодишния си син на училищния му бал. Затова застанах в другия край на залата на стотина метра от него, но ясно виждах фигурата му, облегната на стената. Любопитно ми беше, рядко виждах Кевин в неговата среда. Единственият ученик до него беше неизменният Ленард Пю. Неговите остри и неприятни черти и угодническият кикот уместно допълваха лекия мирис на стара риба, който усещах от него дори от стотина метра. Лени неотдавна беше пробил носа си и кожата около дупката беше инфектирана — едната му ноздра беше яркочервена и два пъти по-голяма от другата, а антибиотикът, с който се беше намазал, лъщеше на светлината. Нещо в това дете винаги е извиквало у мен представата за кафяви петна по долни гащи.

Кевин наскоро беше започнал да се облича с тесни дрехи и (както обикновено) Лени му подражаваше. Черните джинси на Кевин може и да са му били по мярка, когато е бил на единайсет, но сега крачолите стигаха до средата на прасеца и под тях се виждаха пищялите с черни косъмчета, а на слабините ципът не се затваряше докрай и ясно очертаваше мъжкия му инструментариум. Кафеникавожълтите памучни панталони на Лени щяха да изглеждат почти толкова отвратително дори ако му бяха по мярка. И двамата носеха изопнати бели фланелки и, както обикновено, под долния ръб се показваше широка ивица оголен корем.

Може и да си въобразявах, но съучениците им заобикаляха отдалеч тези двамката. Обезпокоително беше, че явно другите странят от сина ни, наистина се притесних малко, само че никой не се подсмихваше подигравателно на Кевин, като че ли е парий. Всъщност дори да се смееха, край него преставаха. Докато минаваха покрай Кевин и Лени, децата дори млъкваха и възобновяваха разговорите чак след като подминат. Момичетата изпъваха гръб неестествено и сякаш стаяваха дъх. Дори едрите момчета не поглеждаха към възтесните дрехи на Кевин и Лени, а ги подминаваха, вторачени право напред, и напрегнато хвърляха поглед назад едва когато се отдалечат безопасно от Кевин и от неговия хамстер. А когато осмокласниците не се тълпяха на дансинга и заставаха покрай стените на спортната зала, в радиус от три метра край сина ни и неговото приятелче оставаше празно. Нито един от съучениците им не кимна, не се усмихна и не понечи да подхвърли дори безобидна шега, сякаш се страхуваха… от какво?

Очаквах, че музиката ще ме накара да се почувствам възрастна — че ще пускат групи, които не съм чувала, и то оглушително, но когато зазвуча музиката, сред морето от безсмъртни хитове учудено разпознах някои от „майсторите“, както претенциозно ги наричахме, на чиято музика танцувахме с теб в младостта си: „Стоунс“, „Кридънс“, „Ху“, Хендрикс, Джоплин, и големите „Пинк Флойд“, Франклин! Нямах много работа и тъй като намирах червения пунш за отблъскващ (направо плачеше за няколко глътки водка в него), се чудех как така връстниците на Кевин продължават да се поклащат на музиката на „Кросби, Стилс, Неш и Йънг“, на „Грейфул Дед“ и дори на „Бийтълс“ и дали нашата епоха е била върхът, или тяхната е много бедна. А когато пуснаха Stairway to Heaven, този ветеран, направо ми идеше да прихна.

Не очаквах Кевин да танцува — щеше да е „тъпо“, а в някои отношения нашият син не се беше променил от четиригодишен. Нежеланието на другата част от групата да излезе на дансинга беше само формално — както и в миналото, никой не искаше да е пръв и да привлече прекомерно и злонамерено внимание към себе си. По мое време се подканяхме един друг, тайно пийвахме за смелост и накрая се отлепвахме заедно от стената, ако групата наброява поне десет човека. Затова се впечатлих, когато на дансинга, по който се въртяха само отблясъците от огледалната топка, се появи самотна фигура. И не застана в ъгъла, а направо в средата.

Момичето с бледа, почти прозирна кожа, имаше не само руса коса, дори миглите и веждите му бяха руси, поради което лицето й изглеждаше като избелено. Брадичката й също издаваше известна слабост — беше малка и скосена — и тъкмо поради тази съвсем не класическа особеност никога нямаше да я смятат за красива (какви дреболии ни отблъскват). Другият проблем бяха дрехите й. Повечето момичета на танците бяха заложили на сигурно и носеха джинси, а няколкото рокли, които забелязах, бяха или от черна кожа, или лъскави и изумителни като роклята на Лора Улфорд. Това четиринайсетгодишно момиченце обаче — нека я наречем Алис — носеше карирана рокля почти до коленете, с колан, вързан на панделка на гърба, и с буфан ръкави. И косата й беше пристегната с панделка, а обувките й бяха лачени. Явно беше издокарана от майка, жертва на злополучна представа как следва да се облича едно момиче за забава, независимо за коя година става въпрос.

Дори аз тутакси разбрах, че Алис не е готина — дума, която се предава между поколенията и така затвърждава своята неподвластност на времето. Съдържанието й се променя, но винаги има нещо, което е готино или не е. По наше време също презирахме смотльото, който стърчи смутено и извинително, забол очи в обувките си. Аз обаче се опасявам, че онова клето девойче без брадичка не притежаваше достатъчно социална интелигентност, за да съжалява за бухналия си ръкав, белезникавото каре и вързания на панделка колан. Когато бе донесла рокличката у дома, майка й със сигурност бе получила идиотска прегръдка от дъщеря си.

Stairway to Heaven я подмами на дансинга. Макар че всеки от нас има място в сърцето си за тази класика на „Лед Цепелин“, тя е ужасно бавна и аз лично смятам, че е невъзможно да се танцува на нея. Което не попречи на Алис. Тя разпери ръце, затвори очи и се понесе на все по-широки кръгове. Явно забрави къде се намира и не забелязваше, че гащичките й се показват под разперената от въртенето пола. Когато баскитарата я плени, движенията й изгубиха всякаква прилика с рокендрол чупките и започнаха да се люшкат между любителски балет и суфийски танц.

Дано не ти звуча злобно, защото бях истински очарована. Нашата малка Айседора Дънкан беше толкова непосредствена, толкова вдъхновена! Може би дори й завидях малко. Спомних си как се вихрех в нашата мансарда в Трайбека на музиката на „Токинг Хедс“, когато бях бременна с Кевин, и се натъжих, че всичко това е останало в миналото. Алис беше с осем години по-голяма от Силия, но нещо в това момиче, което се въртеше вихрено в спортната зала, ми напомни за дъщеря ни. Едва ли е искала да се покаже, просто бе излязла да танцува на една от любимите си песни — отново тази дума — а и защото в празното пространство по-лесно се кръжи в екстаз. Сигурно и във всекидневната у дома танцуваше на същата песен, затова не виждаше причина да се откаже от любимото си занимание само защото двеста злобни тийнейджъри й мятат цинични погледи отстрани.

Stairway to Heaven открай време ми се струва безкрайна, но вече почти приключваше. Кевин можеше да изчака още няколко минути. Но не. Прониза ме страх, когато той лениво се откъсна от стената и се насочи към Алис, както ракета „Пейтриът“ опитва да прихване „Скъд“. Кевин спря точно под огледалната топка, като правилно пресметна, че следващият пирует ще постави лявото ухо на Алис на една линия с устата му. И ето. Контакт. Кевин се приведе съвсем мъничко и прошепна нещо.

Дори няма да се преструвам, че знам какво й каза. Но картината изникваше всеки път, когато впоследствие възстановявах в мислите си онзи четвъртък. Алис се вкамени. Лицето й се изчерви от смущение, каквото само допреди миг напълно отсъстваше. Очите й се стрелнаха насам-натам, но не откриха убежище никъде. Тя сякаш внезапно забеляза публиката си и осъзна последствията от своето безразсъдство. Песента още не беше свършила, затова Алис се престори, че нищо не се е случило, и продължи да танцува. Още четиресетина секунди се гърчи в зловещ предсмъртен танц като на забавен каданс подобно на Фей Данъуей в края на „Бони и Клайд“.

Диджеят ловко превключи на White Rabbit на „Джеферсън Еърплейн“. Алис подбра карирана си пола и я стисна между краката. Закуцука към тъмен ъгъл, притиснала лакти към кръста си, опитвайки да крие длани една под друга. Усетих, че през последната минута тя е израснала рязко и мъчително. Вече знаеше, че роклята й е отвратителна, а брадичката — безволева. Че майка й я е измамила. Че всъщност не е готина, че тя никога няма да бъде красива. И най-важното: тя осъзна, че никога, ама никога не бива да излиза на празен дансинг. Сигурно кракът й нямаше да стъпи на дансинг до края на живота й.

Не бях там в онзи четвъртък. Две години по-рано обаче бях свидетел на неговия предшественик, когато в същата спортна зала беше убит един-единствен възпитаник на прогимназията в Гладстон.