Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (2)

15 ноември 2000 г.

Скъпи Франклин,

Знаеш, че се старая да бъда любезна. Затова, когато мои колеги — точно така, ако щеш вярвай, работя в туристическа агенция в Наяк и съм им признателна — започнат да се пенят за непропорционално големия брой гласове за Пат Бюканън в Палм Бийч, аз ги изчаквам търпеливо да приключат, поради което съм станала безценен екземпляр: аз единствена в офиса ги оставям да се доизказват. В страната най-неочаквано се е разразило карнавално словесно ожесточение, но аз не се чувствам поканена на този купон. Пет пари не давам кой ще стане президент.

Само че много ясно виждам последната седмица през обектива на своето лично „само ако…“. Сигурно щях да гласувам за Гор, а ти за Буш. Водили сме доста разпалени спорове преди избори, но това… това… о, би било чудесно. Щяхме да удряме силно с юмруци по масата, да затръшваме врати, аз щях да цитирам откъси от „Ню Йорк Таймс“, а ти ожесточено щеше да подчертаваш статии на анализатори от „Уолстрийт Джърнъл“. И всичко това — с едва сдържана усмивка. Колко ми липсват споровете за някоя дреболия.

 

 

Може би не беше напълно искрено от моя страна в началото на последното си писмо да намеквам, че по време на разговорите ни в края на деня съм споделяла всичко. Напротив, една от причините да ти пиша, е, че мислите ми преливат от незначителните истории, които така и не ти разказах.

Не мисли, че ми харесваше да пазя тайни. Те ме държаха като в капан, от тях ми теснееше, а навремето най-много обичах да изливам сърцето си пред теб. Само че ти не желаеше да слушаш, Франклин. Сигурна съм, че все още не искаш. Може би трябваше да се постарая повече тогава и да те принудя да ме изслушваш, но ние с теб още от самото начало бяхме на противоположно мнение. При много препиращи се двойки не е съвсем ясно къде минава разделителната линия, коя е абстрактната граница — някоя история, стаено недоволство или неосъзната борба за надмощие със свой живот, нещо ефимерно. Може би в мигове на примирие за такива двойки нереалността на тази разделителна линия спомага за нейното размиване. Завистливо си ги представям как казват: „Погледни, в стаята няма нищо, можем просто да се пресегнем във въздуха“. В нашия случай обаче стената, която ни разделяше, беше твърде осезаема, а ако не беше в стаята, можеше във всеки един момент да се появи по свое усмотрение.

Синът ни. Който не е сборник от кратки истории, а една дълга. И макар че присъщият импулс на разказвачите е да започват отначало, аз ще устоя. Налага се да се върна по-назад. Много истории са предопределени още преди началото си.

Какво ни прихвана? Бяхме толкова щастливи! Тогава защо заложихме всичко, което имаме, в безобразния хазарт около раждането на едно дете? Разбира се, според теб дори поставянето на въпроса е богохулство. Бездетните двойки имат право да се оплакват, че гроздето е кисело, но е против правилата да имаш дете и да пилееш време в съжаление по онзи отхвърлен паралелен живот, където детето го няма. Мен обаче своеобразна Пандорина порочност ме кара да отворя онази забранена кутия. Надарена съм с въображение и обичам да си поставям предизвикателства. Знам си го още отпреди — аз съм жена, която притежава способността, макар и ефимерна, да съжалява дори заради такава неподатлива на промяна материя като друго човешко същество. Само че Кевин не смяташе съществуването на другите хора за неподатлив на промяна факт, нали?

Съжалявам, но не можеш да очакваш от мен да го избегна. Като че ли не знам как да нарека онзи четвъртък. „Зверство“ звучи вестникарски, „инцидент“ омаловажава случилото се в неприлична степен, а „денят, в който синът ни извърши масово убийство“ е прекалено дълго, нали? За да се ползва навсякъде? Е, все някак ще трябва да го наричам. Всяка сутрин се събуждам и всяка вечер заспивам със съзнанието за стореното от него. То е жалкият ми заместител за съпруг.

И така, напрягах си мозъка в опит да си припомня онези няколко месеца през 1982 година, когато официално „решавахме“. Все още живеехме в моята подобна на бърлога мансарда в Трайбека, заобиколени от лукави хомосексуалисти, необвързани художници, които ти презираше като „себелюбиви“, и финансово обезпечени работещи двойки, които всеки ден вечеряха в „Текс-Мекс“ и до три посред нощ купонясваха в „Лаймлайт“. В нашия квартал децата бяха почти в положението на петнистите сови или на други застрашени видове, затова не е чудно, че разговорите ни бяха абстрактни и сковани. Дори си поставихме краен срок, моля ти се — трийсет и седмия ми рожден ден през август онази година — защото не искахме да прехвърлим шейсетте, а детето ни още да живее с нас.

Шейсет! Тогава тази възраст ни изглеждаше смущаващо теоретична, както и самото бебе. А ето че след пет години очаквам да пристъпя в тази непозната територия със същата непринуденост, с която се качвам в автобус на градския транспорт. През 1999 година осъществих скок във времето, макар да забелязвах стареенето не толкова в огледалото, колкото в отношението на околните. Когато поднових шофьорската си книжка миналия февруари например, служителката на гишето не се изненада, че съм на петдесет и четири, а нали помниш колко разглезена бях навремето в това отношение — свикнала бях с възклицанията, че изглеждам поне с десет години по-млада. Тези възклицания секнаха безвъзвратно. Всъщност малко след онзи четвъртък преживях неловка случка, когато служител в метрото привлече вниманието ми към факта, че хората над шейсет и пет ползват намаление.

Споразумяхме се, че да станем родители ще бъде „най-важното решение, което ще вземем съвместно“. Но важността на решението го правеше нереално и то си оставаше в сферата на фантазията. Всеки път когато някой от нас повдигнеше въпроса ще ставаме ли родители, аз се чувствах като седемгодишно момиченце, което мечтае да получи за Коледа пишкаща Палечка.

Спомням си поредица разговори от онзи период, които се колебаеха с наглед производен ритъм между доводите „за“ и „против“. Най-оптимистичният несъмнено беше след неделния обяд с Брайън и Луиз на Ривърсайд Драйв. Те вече не излизаха на вечеря, което винаги предизвикваше съпружески апартейд: единият съпруг изпълняваше ролята на възрастен човек и хапваше маслини каламата с каберне, а другият озаптяваше, къпеше и настаняваше по леглата непослушните момиченца. Аз винаги съм предпочитала да излизам с приятели вечер — къде-къде по-разгулно е, макар че разгулността вече не беше качество, което свързвах със сърдечния и уседнал сценарист от канал „Хоум Бокс Офис“, дето си приготвяше домашна паста и поливаше сандъчетата с тънкостеблен магданоз на прозореца си.

Докато слизахме с асансьора, аз изразих изумлението си:

— А как се друсаше!

— Долавям така — отбеляза ти.

— О, сигурна съм, че сега е по-щастлив.

А не бях сигурна. По онова време все още смятах благотворността за подозрителна. Всъщност хубаво се бяхме позабавлявали и незнайно защо това създаде у мен усещането за загуба. Възхитих се на масивната дъбова маса и на столовете в трапезарията, купени на безценица от разпродажба в северната част на щата, а ти направи пълно описание на куклите „Кебидж Пач Кидс“ на по-малкото момиченце с търпение, от което направо ахнах. Искрено похвалихме необичайната салата, защото в началото на осемдесетте години козето сирене и сушените домати все още не бяха излезли от мода.

Още преди години се бяхме договорили, че с Брайън няма да се карате заради Роналд Рейгън, който в твоите очи беше добродушен идол с обаятелна усмивка и финансов гений, възродил гордостта на нацията, а Брайън го намираше за опасно глупав тип, който ще доведе страната до фалит със своите данъчни облекчения за богатите. Затова се придържахме към безопасни теми, докато от уредбата Ebony and Ivory се лееше тихо, както обичат да слушат по-възрастните, а аз потисках раздразнението си, че момиченцата припяват фалшиво и пускат песента отново и отново. Ти съжаляваше, че „Никс“ не са се класирали за плейофите, а Брайън впечатляващо имитира интерес към спорта. Всички бяхме разочаровани, че скоро ще приключи последният сезон на „Всички в семейството“, но бяхме единодушни, че сериалът вече се е изчерпал. Може би единственият спор от онази вечер беше около сериала „Военнополева болница“, който също отиваше към края си. Ти прекрасно знаеше, че Брайън боготвори Алън Алда, затова го нарече „лицемер“.

Само че спорът ви беше невероятно добродушен. Брайън имаше слабост към Израел и аз се изкушавах дали да не подметна нещо за „юдеите нацисти“ и да разваля приятното прекарване. Вместо това го попитах на каква тема е новият му сценарий, но така и не получих нормален отговор, защото в кукленорусата коса на най-голямата му дъщеря се заплете дъвка. Последва дълго бръщолевене за разтворители, което Брайън прекрати, като отряза кичура с нож за месо и Луиз се разстрои. Това беше единственото по-шумно спречкване, никой не се напи и никой не се засегна. Къщата им беше хубава, храната — вкусна, дъщерите им — големи сладуранки.

Разочаровах себе си, защото реших, че идеално приятният ни обяд с идеално приятни хора е несъвършен. Защо бих предпочела да стане спречкване? Не бяха ли момиченцата очарователни? Какво значение имаше, че ни прекъсват понякога и че цял следобед не бях успяла да се доизкажа? Не бях ли омъжена за мъж, когото обичам? Защо тогава някакво дяволче пораждаше у мен желание Брайън да плъзне длан под полата ми, докато му помагах да донесе купичките със сладолед от кухнята? Припомням си миналото и имам пълно основание да бъда недоволна от себе си. Само няколко години по-късно давах мило и драго да преживея обикновена и добросърдечна семейна вечеря, на която най-голямата неприятност да бъде дъвката в косата на някое момиченце.

Ти обаче оповести бодро от вестибюла:

— Беше чудесно. Според мен и двамата са страхотни. Трябва скоро да ги поканим, стига да намерят бавачка.

Прехапах си езика. Едва ли ти се слушаха дребнавите ми забележки, че обядът е бил малко скучен, въпросите ми дали не си се запитал какъв е смисълът, и не ти ли се е сторила цялата игра „татко знае най-добре“ глуповата и неумела, при положение че навремето Брайън беше душата на компанията (най-сетне мога да призная една бърза свалка с него в стаята за гости, преди с теб да се запознаем). Възможно е да си бил на моето мнение и тази привидно приятна среща да ти се е сторила отегчителна и безинтересна, но понеже не целеше нищо повече — не бяхме отишли за грам кокаин — ти предпочете да отречеш реалността. Те бяха свестни хора, посрещнаха ни охотно, затова си прекарахме чудесно. Различен извод би бил плашещ, би разбудил призрака на неназовимо силно пристрастие, без което не бихме просъществували, но с което не можем да се примирим, а и не можем да призоваваме когато си пожелаем, най-малко чрез поведение в съответствие с установените стереотипи.

Ти смяташе изкуплението за волеви акт. Презираше персони (като мен) заради тяхното инатливо и неопределено недоволство, защото неумението да изпитваш простичка радост от живота издава слабост на характера. Открай време мразиш хората, които са претенциозни към храната, а също хипохондриците и снобите, които презират филма „Думи на нежност“ само защото е популярен. Хубава храна, хубави места, хубави хора — какво повече може да иска човек? Освен това хубавият живот не просто чука на вратата. Радостта изисква усилие. Затова ти вярваше с всички сили, че ако прекараме приятно с Брайън и Луиз, поне на теория, действително ще сме прекарали приятно. Само по прекомерното ти въодушевление пролича, че всъщност следобедът ти е струвал усилие.

Докато излизахме през въртящата се врата към Ривърсайд Драйв, бях сигурна, че безпокойството ми е неоснователно и мимолетно. Мислите щяха да се завърнат по-късно да ме тормозят, но не можех да допусна, че твоето маниакално желание да натикаш бурния и уродлив опит в тясна кутийка подобно на човек, който се мъчи да натъпче изхвърлен на брега плавей в куфар „Самсонайт“, както и искреното смесване на това, което „е“, и онова, което „би трябвало“ да бъде — тоест твоята трогателна склонност да приемаш онова, което притежаваш в действителност, за онова, което отчаяно желаеш — ще предизвика толкова унищожителни последици.

Предложих да се приберем пеша. Докато пътувах служебно за пътеводителя, навсякъде обикалях пеша и вече ми беше станало втора природа.

— Ама до Трайбека са към десетина километра! — възрази ти.

— Вземаш такси, за да скачаш на въже седем хиляди и петстотин пъти, докато гледаш мач на „Никс“, обаче енергичната разходка ти се струва твърде изморителна.

— Ами да, мамка му. Всяко нещо с времето си.

Когато се свежда до спорта и строго определения начин, по който сгъваш ризите си, режимът ти е очарователен. Но в по-сериозен контекст, Франклин, не ме очароваше чак толкова. С течение на времето подредеността лесно се превръща в конформизъм.

Затова заплаших, че ще се прибера сама, и точно това направих. Три дни по-късно заминавах за Швеция, затова ти жадуваше за моята компания. Шумно навлязохме по пътеката в „Ривърсайд Парк“, където дърветата гинко бяха разцъфнали, а по тревистия склон се бяха пръснали кльощави хора и правеха тай чи. Спънах се в стремежа си да се отдалеча колкото може по-бързо от собствените си приятели.

— Пияна си — отбеляза ти.

— Две чаши!

Ти цъкна с език:

— Посред бял ден.

— Трябваше да са три — отговорих рязко. Всички твои удоволствия, освен телевизията, са на строга дажба, затова ми се искаше понякога да му отпуснеш края, както правеше в началото на връзката ни, когато пристигаше у дома с две бутилки пино ноар, шест бири и похотлив поглед, от който ставаше ясно, че ще си тръгнеш чак сутринта. — Децата на Брайън… — подех официално. — Не ти ли се прииска да имаш дете?

— Ммможе би. Сладки са. Но все пак на мен не ми се налага да пъхам зверчетата в леглата, когато искат крекер, господин Бъникинс и милион глътки вода.

Разбирах. Тези наши разговори изискваха смелост, а твоята встъпителна реплика изобщо не те обвързваше. Един от нас неизменно се оказваше в ролята на човека, който разваля удоволствието от разговорите за родителството, а предния път аз бях пороят, провалил тържествения парад в прослава на потомството, като заявих, че децата са шумни, разхвърлят, ограничават ни и са неблагодарни. Този път реших да изпълня по-дръзка роля:

— Ако забременея, поне нещо ще се случи.

— Очевидно — отговори ти сухо. — Ще родиш бебе.

Помъкнах те по пътеката надолу към реката.

— Просто ми допада мисълта, че ще обърнем страницата.

— Не разбирам.

— Щастливи сме, нали? Не си ли съгласен?

— Разбира се — съгласи се ти предпазливо. — Да, струва ми се.

Ти не смяташе, че щастието ни се нуждае от задълбочен анализ — все едно то е плашлива птица и щом някой се провикне: „Виж какъв красив лебед!“, то тутакси ще отлети.

— Може би сме прекалено щастливи.

— Да, канех се да поговоря с теб за това. Иска ми се да ме правиш по-нещастен.

— Престани. Имам предвид приказките. Обикновено завършват така: „И живяха щастливо до края на дните си“.

— Направи ми услуга: говори ми снизходително!

О, ти прекрасно знаеше какво имам предвид. Не исках да кажа, че щастието е скучно, а само, че от него не се получава интересна история. С напредването на възрастта основното ни развлечение е да разказваме собствената си история — не само на другите хора, но и на самите себе си. Прекрасно знам, нали всеки ден бягам от собствената си история, а тя ме следва по петите като вярно улично псе. И съответно, единственото, по което се отличавах от себе си на младини, беше, че вече смятам за истински щастливци хората, които почти нямат какво да разкажат за себе си.

Забавихме крачка край тенискортовете под силното априлско слънце, спряхме да се полюбуваме на мощен бекхенд през отвор в зелената мрежа.

— Всичко изглежда толкова подредено — оплаках се. — Пътеводителят потръгна и сега единственото, което наистина може да ми се случи в професионално отношение, е компанията да фалира. Винаги бих могла да печеля повече, обаче всъщност си падам по евтинийки, Франклин, и не знам какво да правя. Парите ме отегчават, пък и започват да променят начина ни живот, а на мен това не ми допада. Много хора нямат деца, защото не могат да си ги позволят. Би било облекчение да намеря нещо смислено, за което да харча парите си.

— Аз не съм ли смислен проект?

— Ти не искаш достатъчно.

— Ново въже за скачане?

— Десет долара.

— Е, детето поне ще даде отговор на „големия въпрос“ — съгласи се ти.

И аз умеех да съм опърничава.

— А кой е големият въпрос? — попитах.

— Ами, отколешната екзистенциална дилема — подметна ти нехайно и с престорената маниерност на конферансие.

Не можех да определя точната причина, но твоят „голям въпрос“ не ме трогна. Предпочитах да искаш „да обърнем нова страница“.

— Винаги бих могла да отпраша за нова страна…

— Остана ли някоя нова за теб? Сменяш държавите, както повечето хора сменят чорапите си.

— Русия — изтърсих. — Но не възнамерявам да шантажирам „Аерофлот“ със застраховката си. Защото напоследък… навсякъде ми изглежда еднакво. Храната е различна, но е храна, нали разбираш?

— Как се нарича това? А, да! Врели-некипели.

Ето, виждаш ли, навремето имаше навика да се преструваш, че не разбираш, ако онова, за което ти говоря, ти се струваше сложно или прекалено претенциозно. По-късно тази стратегия да се правиш на глупак, замислена като безобидно дразнене, се превърна в по-потискащата неспособност да схващаш какво имам предвид не защото е неразбираемо, а защото е съвсем ясно, обаче на теб не ти допада.

В такъв случай, позволи ми да поясня: климатът в различните държави е различен, но всички имат някакъв климат, някаква архитектура, някаква нагласа към оригването на масата — смятат го или за ласкателно, или за грубо. Затова започнах да обръщам внимание не толкова дали трябва да се събуеш и да оставиш сандалите си пред вратата в Мароко, колкото на факта, че където и да отида, съществува някаква традиция по отношение на обувките. Реших, че пътуването и бездруго изисква голямо усилие — проверка на багажа, приспособяване към нови часови пояси — за да се придържаш към старите си навици по отношение на обувките. Самите навици започнаха да ми се струват като някаква константа, която безмилостно ме закотвя на едно и също място. И все пак, макар че понякога ругая глобализацията — вече мога да купя любимите ти кафяви спортни обувки от „Банана Рипъблик“ в Банкок — в действителност еднообразен стана светът в собствената ми глава, собствените ми мисли, чувства и думи. Единственият начин да пътешествам и в мислите си беше да се отправя към нов живот, а не към ново летище.

— Майчинството е непозната страна — заключих в парка.

В редките случаи, когато ми се струваше, че наистина искам да го направя, ти се напрягаше.

— Ти си доволна от успехите си — казваше ми. — Само че аз не преживявам оргазма на самоосъществяването, като проучвам за Мадисън Авеню терени за рекламни снимки.

— Добре. — Спрях, облегнах се на топлите дървени перила около река Хъдсън и изпънах ръце от двете страни на тялото си, за да съм с лице към теб. — И какво ще стане тогава? С професията ти, с нас? Какво чакаме, на какво се надяваме?

Ти поклати глава и се взря в лицето ми. Явно усети, че не се опитвам да омаловажавам постиженията ти и важността на работата ти, че става въпрос за друго.

— Вместо това бих могъл да избирам терени за игрални филми.

— Нали открай време твърдиш, че работата е същата: ти намираш платното, а някой друг рисува сцената. Освен това рекламите се заплащат по-добре.

— Като си женен за паралийка, това няма значение.

— За теб има. — Зрялото ти отношение към факта, че печеля значително повече от теб, все пак имаше граници.

— Обмислям дали да не се заема с нещо напълно различно.

— С какво например? Ще откриеш собствен ресторант ли?

Ти се усмихна.

— Никога не успяват.

— Именно. Ти си твърде практичен. Може и да се заемеш с нещо различно, но ще бъде в същата сфера. Говоря за топография. За емоционалната топография, за наративната топография. Живеем в Холандия, а аз понякога въздишам по Непал.

Понеже мнозинството нюйоркчани са крайно амбициозни, ти би могъл да се засегнеш, че не те смятам за амбициозен. Едно от нещата, към които подхождаше прагматично обаче, беше към самия себе си, и не се обиждаше от този факт. Беше амбициозен — по отношение на живота си, събуждаше се сутрин, за да живееш, а не за да се устремиш към някакви постижения. Като повечето хора, които не откликват на рано формирано свое призвание, ти поставяше работата наравно със себе си, тя запълваше деня ти, не и сърцето ти. И това ми харесваше. Много ми харесваше.

Отново закрачихме и аз разклатих ръката ти.

— Родителите ни скоро ще си отидат — подех отново. — Всъщност един по един всичките ни познати ще започнат да давят с вино светската си суета. Ние ще остареем, а от един момент нататък човек губи повече приятели, отколкото печели. Е, ще ходим на почивка, най-сетне ще се предадем на куфарите с колелца. Ще започнем да ядем повече, да пием повече вино и да правим повече секс. Обаче — и не ме разбирай погрешно — аз се тревожа, че всичко започва да се поизтърква.

— Винаги съществува вероятността един от нас да се разболее от рак на панкреаса — любезно отбеляза ти.

— Да. Или да блъсне пикапа си в бетоновоз и работата да стане дебела. Но не това исках да кажа. Представям си, че ни се случват само ужасни неща — не че не е възможно да получим любовна картичка от Франция, но говоря за действителността.

Ти ме целуна по косата.

— Доста злокобно за такъв чудесен ден.

Повървяхме полупрегърнати, но не бяхме в крак, затова се задоволих само да пъхна показалец в гайката на колана ти.

— Нали си чувал фразата „тя чака бебе“. Подходяща е. Раждането на едно бебе, стига да е здраво, е нещо, което очакваш с нетърпение. То е хубаво събитие, голямо, важно, приятно събитие. След него всяко хубаво нещо, което се случва с детето, се случва и с теб. Естествено, ще има и лоши работи — побързах да добавя, — но ще ги има и първите стъпки, първите любовни срещи, първите места по разни състезания. Децата завършват училище, женят се, на тях също им се раждат деца — в известен смисъл преживяваш всичко два пъти. Дори ако детето ни има проблеми — допуснах идиотски, — няма да бъдат нашите стари проблеми…

Достатъчно. Сърцето ми се къса, докато преразказвам този разговор.

 

 

Обърна ли поглед назад, ми се струва, че изразеното от мен желание за разнообразяване на „историята“ беше своеобразен намек, че искам да обичам още някого. Никога не казвахме тези неща направо, стеснявахме се. Пък и се боях да не прозвучи като намек, че ти не ми стигаш. Всъщност сега, когато сме вече разделени, ми се иска да бях преодоляла собствената си стеснителност и да ти бях казвала по-често, че влюбването в теб беше най-удивителното преживяване в живота ми. И не само влюбването — тази банална и кратковременна част — а самата любов. Всеки ден, който прекарвахме разделени, аз си представях широките ти, топли гърди, заоблените мускули, заякнали от стоте лицеви опори, които правиш всеки ден, вдлъбнатината над ключицата, където подслонявам темето си в прелестните сутрини, когато не ми се налага да бързам за самолета. Понякога те чувах да ме викаш зад ъгъла: „Иииваа!“ — нерядко раздразнителен, рязък, взискателен призив да те последвам, защото аз ти принадлежах, Франклин, бях твоето вярно пале. Да, принадлежах ти и не съжалявах, исках да предявяваш това изискване към мен: „ИиииВАА!“, с натъртване винаги на втората сричка, а някои вечери не можех да ти отговоря, защото буца засядаше в гърлото ми. Налагаше се да преставам да режа ябълки за сладкиша, застанала на плота, защото погледът ми се помътняваше, виждах кухнята замъглено, като през вода, и можеше да се порежа, ако продължа да режа. Ти винаги ми крещеше, когато се порежа, вбесяваше се, а абсурдният ти гняв някак ме подмамваше да го направя отново.

Никога, наистина никога, не съм те приемала за даденост. Запознахме се доста късно за подобно нещо: аз бях почти на трийсет и три, миналото ми преди теб беше доста празно и натрапчиво, за да се отнасям към чудото на общуването като към нещо обикновено. Ала след като оцелявах много дълго с огризките от собствената си емоционална трапеза, ти ме разглези със съучастнически погледи по време на някое парти, които казваха: „Ама че тъпак!“, с букети без повод и с бележки под някой магнит на вратата на хладилника, неизменно подписани с „ХХХХ, Франклин“. Направи ме алчна. И аз като всеки наркоман исках още. И бях любопитна. Чудех се какво ли ще бъде усещането, когато иззад същия ъгъл ме повика пискливо гласче: „Мамооо!“. Ти го започна все едно някой ти подарява едно абаносово слонче, а на теб ти хрумва, че ще е забавно да си направиш цяла колекция.

П.П. (3:40 през нощта)

Опитвам се да откажа сънотворните дори и само защото знам, че ти не ги одобряваш. Без хапчетата обаче не спирам да се въртя в леглото. Утре ще бъда безполезна в агенцията „Пътувай с нас“, но искам да запиша друг спомен от онзи период.

Помниш ли вечерта, в която с Айлийн и Белмонт хапнахме морски раци с меки черупки в нашата мансарда? Беше разгулна вечер. Дори ти заряза всяка предпазливост и хукна да търсиш малиново бренди в два през нощта. Без никакво прекъсване, за да се любуваме на сладурски дрешки, без никакви извинения, че „утре е учебен ден“, ние се тъпчехме с плодове и сорбе, щедро си наливахме отново от прозрачната и опияняваща течност и приветствахме с радостни възгласи историите, които си разказвахме във вихъра на оргията на вечната младост, присъща за бездетните двойки на средна възраст.

Всички разказвахме за родителите си — по-скоро за недостатъците им, опасявам се. Устроихме си импровизирано съревнование: чии родители са най-откачени. Ти се оказа в неизгодна позиция, неподправеният стоицизъм на Ню Ингланд, присъщ на родителите ти, не подлежеше на присмех. За разлика от това изобретателните извинения на моята майка, само и само да не излиза от къщата, бяха невъобразимо комични и аз дори успях да обясня шегата между мен и брат ми Джайлс: „Много е удобно“ — ключова за семейството ни фраза, която всъщност означаваше „Правят доставки по домовете“. По онова време (преди той да не пуска децата си да припарят до мен), беше достатъчно само да подметна на Джайлс „Много е удобно“ и той се заливаше от смях. В малките часове кажех ли „Много е удобно“, Айлийн и Белмонт също избухваха в бурен кикот.

Но и двамата не можехме да се мерим с междурасовата водевилна двойка бохеми. Майката на Айлийн страдаше от шизофрения, а баща й беше професионален картоиграч мошеник. Майката на Белмонт беше бивша проститутка, която все още се обличаше като Бет Дейвис от „Какво се случи с Бейби Джейн“, а баща му беше неособено известен барабанист, свирил с Дизи Гилеспи. Усещах, че те не за пръв път разказват тези истории, но точно затова го правеха прекрасно, а след огромното количество шардоне, с което прокарахме раците, аз се смях до сълзи. По едно време се позачудих дали да не насоча разговора към плашещото решение, което се опитвахме да вземем, но Айлийн и Белмонт бяха поне с десет години по-възрастни от нас и не бях сигурна, че са бездетни по свой избор, затова щеше да е нелюбезно да повдигам въпроса.

Тръгнаха си чак към четири сутринта. Няма да крия прекарах великолепно. Беше една от редките вечери, заради които си струваше да търча до рибния пазар и да накълцам всички онези плодове, щеше да си струва и почистването на кухнята, цялата поръсена с брашно и лепкава от манговите обелки. Когато вечерта приключи, се почувствах леко разочарована или замаяна от изпития алкохол, чието най-мощно въздействие беше отслабнало и вече усещах, само че ми се подкосяват краката и че полагам неистови усилия да не изпусна винените чаши. Не заради това увесих нос обаче.

— Много си мълчалива — отбеляза ти, докато трупаше чиниите една върху друга. — Изморена ли си?

Лапнах една рачешка щипка, паднала от тигана.

— Прекарахме сигурно четири-пет часа в разговори за родителите си.

— Е, и? Ако се чувстваш виновна, че си злословила по адрес на майка си, наложи си покаяние до две хиляди двайсет и пета година. И бездруго е едно от любимите ти занимания.

— Знам. И точно това ме тревожи.

— Тя не може да те чуе. Пък и никой на тази маса не мисли, че не ти е жал за нея, макар да се забавляваш с поведението й, нито че не я обичаш. — И добави: — По свой начин.

— Но след като умре, не можем… аз не бих могла да продължавам така. Не бих могла да съм саркастична и да не се чувствам като предателка.

— В такъв случай осъждай клетата женица, докато още можеш.

— Нормално ли е на тази възраст да говорим за родителите си с часове?

— Защо не? Ти така се смя, че за малко да се подмокриш.

— След като си тръгнаха, си представих как четиримата сме вече на осемдесет, имаме старчески петна, но още си разказваме същите истории. Може би примесени с доза нежност и съжаление, защото родителите ни вече ще са мъртви, но пак ще говорим за техните странности. Не ти ли се струва малко жалко?

— Да не предпочиташ да се измъчваш заради Ел Салвадор?

— Не е това…

— Или да си бъбрим глупости след вечеря: белгийците са груби, тайландците не одобряват прегръдките на публично място, а германците са обсебени от изпражненията си.

В насмешливата ти забележка долових горчива нотка. Моите антропологични наблюдения, които бях добила с цената на огромни усилия, явно ти напомняха, че докато аз съм преживявала приключения в чужбина, ти си обикалял предградията на Ню Джърси и си търсел порутен сервиз за реклама на „Блек енд Декър“. Можех да отговоря с рязко извинение, че разказите за моите пътешествия те отегчават, но ти просто ме дразнеше, вече беше късно, пък и аз не бях в настроение за кавги.

— Не ставай глупав — казах. — Аз съм като всички — обичам да говоря за другите хора. Не за други народи, а за хора, които познавам, които са ми близки, за хора, които ме влудяват. Само дето имам усещането, че използвам семейството си. Баща ми бил убит още преди да се родя, а брат ми и майка ми са доста малко семейство. Честно казано, Франклин, може би трябва да си родим дете само за да имаме нова тема за разговор.

— Ето това вече е лекомислено — отсече ти и стовари тенджерата от спанака в мивката.

— Не е — възпрях те. — Говорим за нещата, за които мислим и които се случват в живота ни. Не съм сигурна, че искам да прекарам своя, постоянно загледана назад към поколение, чието родословие спомагам да прекъсна. Има някакъв нихилизъм в това човек да няма деца, Франклин. Сякаш нямаш вяра в човечеството като цяло. Ако всеки постъпи като нас, след сто години видът ни ще изчезне.

— Стига де — присмя ми се ти. — Никой не ражда деца, за да продължи човешкия род.

— Може би не съзнателно, но едва през шейсетте години на двайсети век получихме правото да решаваме, без да ходим в женски манастир. Освен това след нощи като тази би било възвишена справедливост, ако след години моите пораснали деца разговарят часове наред със своите приятели за мен.

Как се предпазваме само! Естествено, много ми допадаше подобна перспектива. Мама беше красива, нали? Мама беше смела, а? И как обикаляше онези страшни места сам-сама! В представата как моите деца късно вечер се отдават на спомени за майка си, прозираше обожанието, което показателно отсъстваше от собствената ми безмилостна критика към собствената ми майка. Я да опитаме по друг начин: Мама е много претенциозна, нали? И има голям нос! А пътеводителите, които пише, са ааадски скууучни! А още по-лошото е, че убийствената точност на роднинската критика е улеснена от достъпа до информация, от доверието, от охотното споделяне, поради което е двойно предателство.

Дори в ретроспекция обаче силното желание да „говорим за нещо друго“ не ми се струва особено фриволно. Всъщност, може би за пръв път се изкуших да дам шанс на бременността тъкмо поради тези въображаеми съблазни, подобни на филмови трейлъри: отварянето на входната врата на момчето, което е първата любов на моята дъщеря (винаги съм си представяла, че имам дъщеря, признавам), опитите ми да преодолея неговата неловкост с непринудено дърдорене, а след като той си тръгне, несекващата критика към него — безжалостна, закачлива. Желанието ми да обсъждам заедно с Айлийн и Белмонт младите хора, чийто живот тепърва предстои — които създават нови истории, за които аз ще имам ново мнение и чиято тъкан още не е прокъсана от често преразказване — беше съвсем реално, не беше фриволно.

Само че и през ум не ми минаваше какво ще говоря, след като най-сетне се сдобия с желаната тема за разговор. Още по-слабо вероятно беше да предвидя болезнената ирония в духа на О’Хенри, че сдобивайки се със своята нова и всепоглъщаща тема за разговор, ще изгубя човека, с когото най-много ми се искаше да разговарям.