Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (18)

19 януари 2001 г.

Скъпи Франклин,

Вече знаеш.

Когато се завтекох към Кевин, безразсъдно се надявах, че е добре — изглеждаше невредим, докато не го обърнах и не видях ръката, на която беше паднал. Явно се беше ударил в ръба на повивалника, когато за пръв път, както веднъж отбеляза ти на шега, синът ни се беше научил да лети. Ръката кървеше, беше малко изкривена и издута по средата между китката и лакътя, нещо бяло стърчеше и на мен ми се доповръща. „Съжалявам, съжалявам, съжалявам“, зашепнах. Макар и омаломощена от разкаяние обаче, все още бях опиянена от мига, който щеше да направи самодоволното ми неразбиране на онзи четвъртък… неискрено. От друга страна, бях ужасена, но в сърцевината на това чувство усещах блаженство. Когато запратих нашето малко момче няма значение накъде, само да е надалеч, аз необмислено се бях поддала, подобно на Виолета, на порива да облекча хроничния и мъчителен сърбеж.

Преди да ме прокълнеш окончателно, те моля да разбереш колко много се стараех да бъда добра майка. Само че старанието ме отдалечаваше от целта точно както прекомерното усилие да се забавляваш пречи да го правиш наистина. Отнасях се недоверчиво към всеки свой импулс още от мига, в който положиха Кевин на гърдите ми, всеотдайно прегръщах момченцето ни поне по три пъти дневно като по график, възхищавах се на нещо, което е казал или направил, най-малко два пъти на ден, и повтарях „Обичам те, мъниче“ или „Нали знаеш колко те обичаме с татко“ с предсказуемото еднообразие, с което човек повтаря Символ верую. Само че дори най-светите обреди се изпразват от съдържание, ако ги следваш твърде педантично. Нещо повече, цели шест години забавях всяка своя реплика с пет секунди, както правят в радиопредаванията с обаждания на зрители, просто за да се уверя, че няма да изтърся нещо неуместно, оскърбително или противно на възприетото. Бдителността ми струва скъпо. Тя ме направи дистанцирана, неуверена и непохватна.

Когато повдигнах тялото на Кевин при онзи течен прилив на адреналин, се почувствах изящна, защото поне този път имаше непринудено съвпадение между онова, което изпитвах, и онова, което правех. Не е много правилно да го признавам, но има известна полза и от битовото насилие. В толкова суров и ожесточен вид, то в еднаква степен разкъсва булото на цивилизоваността помежду ни, което ни разделя, и прави живота възможен. Лош заместител на страстта, която бихме искали да възхваляваме може би, но истинската любов има много повече общо с омразата и яростта, отколкото с вежливостта и добротата. За две секунди се почувствах цяла и истинска майка на Кевин Хачатурян. Усетих близост с него. Усетих се като самата себе си — като истинската ми и незаличена същност — и сякаш двамата най-сетне общувахме.

Докато отмятах кичур коса от влажното му чело, мускулите на лицето на Кевин мърдаха неистово, очите му се бяха присвили, а устните се разкривиха в подобие на усмивка. Не се разплака дори след като се завтекох да взема сутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“ и го подложих под ръката му. Придържах вестника под ръката му — още помня заглавието до лакътя му: „Засилената автономия на балтийските страни тревожи Москва“ — помогнах му да се изправи, попитах дали го боли и другаде, а той поклати глава. Понечих да го взема на ръце, но той отново тръсна глава, искаше да ходи. Заедно се затътрихме до телефона. Може да е изтрил някоя сълза скришно от мен, но Кевин за нищо на света не би страдал открито, както не желаеше да се вижда, че се е научил да брои.

Районният педиатър д-р Голдблат ни посрещна в тясното и съкрушително интимно спешно отделение на болницата в Наяк, където не се съмнявах, че всички ще отгатнат какво съм направила. Съобщението за горещата линия с шерифа на Ню Йорк за жертвите на насилие до гишето на регистрацията като че ли беше поставено там специално за сина ми. Дърдорех твърде много, но казвах твърде малко, обяснявах на медицинската сестра, която ни приемаше, какво се е случило, но не и как. А междувременно неестественото самообладание на Кевин се преобрази във воинска поза: той стоеше с изпънат гръб и вирната брадичка, със сгънато под прави ъгли тяло. Сам подпираше ръката си с вестника и позволи на д-р Голдблат да му държи рамото, докато крачеше по коридора, но моята ръка отблъсна. Пред вратата на кабинета на ортопеда, Кевин направи кръгом на входа и заяви:

— Сам ще вляза при доктора.

— Не искаш ли да ти правя компания, в случай че те заболи?

— Ти чакай тук — изкомандва ме той, а мускулите около стиснатите му челюсти се набраздиха — единственият признак, че вече го боли.

— Страхотно мъжле си имаш, Ива — отбеляза доктор Голдблат. — Е, получи си нарежданията — додаде той и за мой ужас затвори вратата.

Наистина исках да бъда до Кевин. Отчаяно копнеех да се наложа отново като родител, на когото той може да се двери, а не да бъда чудовището, което най-неочаквано го беше запратило в другия ъгъл на стаята като отмъстителен призрак от „Полтъргайст“ Но да, умирах и от страх, че Кевин ще каже на хирурга или на Бенджамин Голдблат какво съм направила. Има си закони за тези неща. Щяха да ме арестуват, а вестник „Рокланд Каунти Таймс“ щеше ужасено да пише за мен. Възможно беше наистина да ми отнемат Кевин, както вече безвкусно се бях шегувала. Като минимум щеше да се наложи да търпя унизителни ежемесечни посещения от социалните, за да проверяват дали синът ми има синини. Колкото и да заслужавах да бъда порицана обаче, все пак предпочитах бавното самообвинително въртене на шиш пред публичния линч.

Затова, докато се взирах невиждащо към витрината с благодарствени писма към медицинските сестри от доволни пациенти, започнах да измислям кротки оправдания: „О, докторе, момчето преувеличава. Как така ще го хвърля? Той тичаше по коридора и на излизане от спалнята аз случайно се блъснах в него… А после, ама разбира се, че падна, удари се силно в… лампиона…!“ Отвращавах се от себе си и от всяка нелепа лъжа. Дълго се пържих на онези морскосини метални столове в чакалнята, защото една сестра ми съобщи, че се налага синът ни да бъде подложен на операция за „почистване на краищата на костите“ — процедура, която с радост оставих непроницаема за себе си.

Само че когато Кевин се появи три часа по-късно с ослепителнобелия си гипс, д-р Голдблат потупа сина ни по гърба и се възхити на смелия младеж, когото съм възпитала, а хирургът ортопед равнодушно ми описа какво е счупването, опасностите от инфекция, необходимостта да пазим гипса сух и датата, на която трябва да доведа Кевин за контролен преглед. Лекарите бяха така любезни да премълчат, че се е наложило санитарите да сменят мръсния памперс на сина ми — Кевин вече не миришеше. Главата ми омаломощено кимаше, докато стрелках скришом Кевин с поглед, а той ме гледаше в очите със съучастнически блеснал поглед.

Бях му длъжница. Съзнавах го. И много дълго щях да остана негова длъжница.

Докато пътувахме към къщи, аз нареждах („Маманка постъпи много-много неправилно и ужасно съжалява…“ Съзнавах обаче, че дистанцираното говорене в трето лице поставя разкаянието ми в съмнителна светлина, сякаш обвинявах своя въображаем приятел за случилото се.) Кевин мълчеше. Изражението му беше сдържано, почти надменно, пръстите на гипсираната му ръка бяха пъхнати по наполеоновски под ризата му, седеше с изпънат гръб на предната седалка и гледаше моста „Тапан Зий“ през страничния прозорец като победоносен пълководец, благородно ранен в битка, който сега се наслаждава на възторжените възгласи на тълпата.

Аз не можех да се похваля с подобно хладнокръвие. Бях се изплъзнала от социалните и от полицията, но ми предстоеше още едно изпитание. Притисната до стената, може и да бях поднесла на доктор Голдблат онези врели-некипели, че съм се блъснала в Кевин, но не си представях, че ще те погледна в очите и ще ти сервирам същите пълни глупости.

— Здрасти! Къде бяхте, бе, хора? — провикна се ти, когато влязохме в кухнята. Беше с гръб към нас, защото мажеше солена бисквита с фъстъчено масло.

Сърцето ми туптеше лудешки, още нямах представа какво ще ти обяснявам. Досега не бях правила съзнателно нищо, с което да застраша брака ни — или нашето семейство — но бях сигурна, че ако има нещо, което може да ни изтласка към ръба на пропастта, то това е този случай.

— Боже, Кев! — възкликна ти с полепнали трохи по устата и преглътна измъчено, без да дъвчеш. — Какво ти се е случило, за бога?

Набързо изтри длани и застана на колене пред Кевин. Кожата ми настръхна, като че ли някой беше пуснал тока и аз се бях превърнала в електрическа ограда. Изпитвах осезаемото предчувствие, че ми остава още секунда-две, а после нищо няма да бъде същото, предчувствието, с което забелязваш колата от насрещното в собственото си платно, но вече е твърде късно да завъртиш волана.

Челният сблъсък беше предотвратен в последната минута обаче. Привикнал да се доверяваш на версията на сина си, вместо на тази на съпругата си, ти се обърна първо към Кевин. И този път сбърка. Ако беше попитал мен, честна дума — или поне така ми се иска да смятам — с наведена глава щях да ти кажа истината.

— Счупих си ръката.

— Това го виждам. Как се случи?

— Паднах.

— Къде падна?

— Бях се наакал. Маманка отида да вземе още кърпички и аз паднах от повивалника. Върху боклукчийското камионче. Маманка ме заведе при доктор Голобрад.

Много го биваше. Страшно много, направо няма да повярваш колко. Кевин действаше ловко, вече си беше подготвил версия. Нямаше нито една неуместна или неоправдана подробност, беше подминал презрително бурните фантазии, с които децата на неговата възраст са склонни да прикриват разлято мляко или счупено огледало. Усвоил бе нещо, към което всички изкусни лъжци прибягват, ако искат да успяват: винаги се старай да се придържаш към истината. Умно скалъпената лъжа се състои предимно от кубчета факти, които можеш да подредиш и като пирамида, и като платформа. Той се беше наакал. Правилно помнеше, че докато го преобличах втория път следобед, отворената кутия с влажни кърпички ми беше свършила. Наистина донякъде може да се каже, че беше паднал от повивалника. И наистина боклукчийското му камионче беше на пода в детската — проверих по-късно вечерта. Нещо повече, възхитих се на интуитивното му прозрение, че падането му на пода от няма и метър височина не е достатъчно, за да му се счупи ръката, налагаше се да се приземи злополучно върху някакъв твърд метален предмет. Макар и кратка, версията му притежаваше известна елегантност: беше ме нарекъл маманка, след като месеци наред избягваше да използва това обръщение, и така придаде на историята нежно и мило звучене, което напълно отсъстваше от реалността. Да нарече доктора „Голобрад“ беше хитро и предразполагащо — твоето здраво и щастливо момче се беше върнало в играта. Но най-силно се впечатлих, че както и в спешното отделение, той не си позволи нито веднъж да погледне съзаклятнически към мен, за да не се издаде.

— Боже! — възкликна ти. — Сигурно те е заболяла!

— Ортопедът каза, че била открита фрактура — намесих се. — Разкъсала кожата… чисто счупване, затова би трябвало да зарасне добре. — Сега вече с Кевин се спогледахме, колкото да потвърдим договора помежду си. Бях продала душата си на шестгодишно хлапе.

— Ще ми позволиш ли да се подпиша на гипса ти? — попита ти. — Така повелява традицията. Приятелите и близките се подписват на гипса и ти пожелават да се оправиш бързо.

— Ами да, татко! Но преди това ще отида до тоалетната. — Той се отдалечи, размахал здравата си ръка.

— Правилно ли чух? — попита ти тихо.

— Май да. — Многочасовият стрес е изометрично упражнение: бях изтощена и по изключение изобщо не мислех за тоалетните нужди на сина ни.

Ти ме прегърна през раменете:

— Сигурно много си се уплашила.

— Аз бях виновна — казах, измъчвана от вина.

— Никоя майка не може да наблюдава детето всяка секунда.

Искаше ми се да не проявяваш чак такова разбиране.

— Да, но трябваше да…

— Шшшт! — вдигна показалец ти, а откъм тоалетната се чу тихо шуртене, същинска музика за родителските ни уши. — Къде е разковничето според теб? Заради шока ли е? — прошепна ти. — Или го е страх да легне отново върху повивалника?

Вдигнах рамене. Не се издадох, но не бях убедена, че гневният ми изблик заради поредния омърлян памперс е уплашил сина ни дотолкова, че да реши да използва тоалетната. О, но се дължеше изцяло на сблъсъка ни в детската стая.

Той ме възнаграждаваше.

— Това си е повод за празнуване. Ще вляза и ще го поздравя…

Положих длан върху ръката ти.

— Не пресилвай нещата. Остави го да си свърши работата кротко, не вдигай много шум. Кевин предпочита обратите да не стават в кадър.

Въпреки това си знаех, че не бива да тълкувам пишкането в тоалетната като признание за поражение от негова страна. Беше спечелил по-голямата битка, а ходенето в тоалетната беше незначителната отстъпка, която великодушен, но снизходителен победител може да си позволи да подхвърли на покорения си противник. Нашият шестгодишен син беше успял да ме подмами да наруша собствените си правила. Бях извършила военно престъпление, за което съпругът ми току-виж ме изправил пред съда в Хага, ако не беше милостивото мълчание на сина ми.

Когато Кевин се върна от тоалетната, подръпвайки панталона си с една ръка, предложих да си направим голяма купа с пуканки на вечеря и да ги поръсим с много-много сол! Наслаждавайки се на мелодията на нормалния живот, с който преди броени минути мислено се бях сбогувала — твоето шумно тракане със съдовете, призивното дрънчене на стоманената ни купа, веселото пукане на царевицата — изпитах плашещото опасение, че това усещане, все едно по корема ми пълзи змия, ще продължава безкрайно, докато Кевин си държи устата затворена.

Защо не ме издаде? По всичко личеше, че той предпазва майка си. Добре. Това го разбирам. И все пак може би си правеше и някаква сметка. Преди далечна дата, когато срокът ще изтече, тайната трупа лихва като банкова сметка. Допълнително усложнено от лъжата, разкритието на „Знаеш ли как всъщност си счупих ръката, татко?“ сигурно щеше да има още по-мощно въздействие месец по-късно. Освен това, докато следваше принципа на неочакваното си забогатяване, Кевин можеше да продължи да взема заеми срещу него, но ако профукаше всичко наведнъж, авоарите му отново щяха да паднат до пет долара седмично, както се полага на шестгодишно хлапе.

След всичките ми назидателни лекции („А ти как щеше да се почувстваш, ако…?“) аз му бях предоставила рядката възможност да се качи на пиедестала на морала, откъдето пред него щяха да се разкрият нови гледки, дори ако в крайна сметка се окажат места, които не отговарят на предпочитанията му. Господин Разделяй и владей вероятно беше усетил интуитивно, че тайните свързват и разделят в строга зависимост от замесените в тях хора. Говорех ти сухо и сковано, че Кевин трябва да се задоволява с вана, без душ, за да пази гипса сух, а когато го попитах дали иска пармезан върху пуканките, въпросът ми беше натежал от ужас, молба и робска признателност.

В едно отношение бях трогната и все още съм: мисля, че той преживя с мен близост, от която не беше склонен да се откаже. Двамата не само бяхме съучастници в тази история, но и по време на нападението, което заедно прикривахме, Кевин вероятно също се беше почувствал цялостен и разбуден за живот от мощната сила на еластичната пъпна връв. Аз за пръв път се почувствах негова майка. Възможно е, докато летеше в детската стая като Питър Пан, той също да се е почувствал мой син.

 

 

Остатъкът от това лято противоречи на всичките ми разказвателни умения. Ако пишех сценарий за телевизионен филм за развилняла се вещица, която изпада в пристъпи на сляпа ярост и проявява свръхчовешката си сила, щях да опиша как малкият й син обикаля из къщата на пръсти, удостоява я с широки усмивки, прави отчаяни жестове, за да я умилостиви, и общо взето се тътрузи, спотайва се по ъглите и гледа да се съгласява с всичко, само и само да избегне импровизирани прелитания през цели помещения в дома им.

Това е във филмите. Всъщност аз ходех на пръсти. Моите устни трепереха в усмивка. Аз се сучех и спотайвах, като че ли съм на прослушване за едно от онези представления с бели актьори, гримирани като чернокожи.

Да поговорим за властта. Общоприето е, че в семейната политика родителите разполагат с прекалена власт. Не съм толкова сигурна. Ами децата? Първо на първо, те могат да ни разбият сърцето. Способни са да ни посрамят, да ни разорят и лично свидетелствам, че са способни да събудят у нас желание изобщо да не се бяхме раждали. Какво можем да направим? Да им забраним да ходят на кино? Но как? Как ще наложим забраната си, ако детето непокорно се отправи към вратата? Суровата истина е, че родителите са като правителствата: ние поддържаме властта си чрез заплахи за физическа сила, явни или косвени. Детето прави, каквото му поръчаме, защото — да си го кажем откровено — сме способни да му счупим ръката.

Белият гипс на Кевин обаче се превърна в ослепителен символ не на онова, което бях способна да му причиня, а на онова, което не бях успяла да направя за него. Прибягвайки до висшата си власт, аз сама се бях лишила от нея. И тъй като не можеше да ми се вярва, че ще използвам силата умерено, арсеналът ми беше станал безполезен, извънмерен, нещо като огромен запас от ядрено оръжие. Той прекрасно знаеше, че аз никога повече няма и с пръст да го пипна.

Затова, ако се притесняваш, че през 1989 година съм станала привърженичка на първичната груба сила, не се тревожи: целостта, усещането за реалност и непосредственост, които изпитах, когато използвах Кевин като снаряд, се изпариха мигновено. Помня, че чисто физически се чувствах по-ниска. Позата ми се развали. Гласът ми стана по-глух. Формулирах всяко изискване към Кевин като незадължително предложение: „Миличък, ще се качиш ли в колата?“, „Нали нямаш нищо против да отидем до магазина?“, „Може би не е лоша идея да не човъркаш коричката на пая, който маманка току-що опече?“. Що се отнася до уроците, които той намираше за страхотно оскърбление, върнах се към метода Монтесори.

Отначало той се държеше с мен така, все едно дресираше мечка. Искаше да му приготвя за обяд нещо, което отнема много време, например домашна пица, и след като цяла сутрин месех тесто и варях сос, той вземаше две парченца пеперони от парчето си, а останалото смачкваше на тестена топка и го запращаше в мивката. После му омръзна да си играе с маманка, както му омръзваха и всички останали играчки, така че май извадих късмет.

Всъщност отрупвах детето със солени чипсове и други снаксове, които преди му давах в нищожни дози, но отстъпчивостта ми бързо го изнерви. Все се навъртах край него и Кевин ме стрелваше с поглед, както поглеждаш непознат, настанил се на съседната седалка, при положение че вагонът е почти празен. Оказала се бях недостоен противник, а всяка следваща победа над настойник, унизен до подобно раболепие и покорство, беше лишена от стойност.

Макар да му беше трудно с гипса, той се къпеше във ваната сам, а ако се наведа да го загърна с хавлията, се дърпаше и се увиваше сам. Всъщност след като покорно се подлагаше на смяна на памперсите и на обтриване на интимните му части, изведнъж разви невероятно чувство за благоприличие и в края на август вече нямах достъп до банята. Кевин се обличаше сам. С изключение на забележителните две седмици, през които боледуваше като десетгодишен, той повече не ми позволи да го видя гол, докато не стана на четиринайсет, а тогава с радост бих се отказала от тази привилегия.

Що се отнася до несдържаната нежност, с която го заливах, тя беше примесена с извинение, а Кевин не желаеше да го допусне. Целунех ли го по челото, той се бършеше. Когато го решех, избутваше ръката ми и се разрошваше. Прегърна ли го, студено ме укоряваше, че ръката го е заболяла. А когато заявявах: „Обичам те, хлапе“ — вече изречено не тържествено, като че ли е Символ верую, а с пламенната и безумна умолителност на „Аве Мария“ — той добиваше язвително изражение, вследствие на което щеше да се сдобие с трайно извитото си нагоре ляво ъгълче на устата. Един ден, когато отново го уверих: „Обичам те, хлапе“, Кевин изстреля в отговор: „На-на-на на НА-наааа!“ и аз престанах.

Очевидно смяташе, че е разбрал какво представлявам. Беше надникнал зад завесата и колкото и да го подкупвах с глезотии и чипсове, образът оставаше незаличим, както не забравяш, ако видиш родителите си да правят секс. Най-много се учудвах обаче как това разкритие относно истинската същност на майка му — за нейната злоба, за склонността й към насилие — явно му доставяше удоволствие. Бях го заинтригувала много повече, отколкото със скучните аритметики отпреди „злополуката“ и той поглеждаше майка си с някакъв нов интерес — не бих казала чак уважение. Интерес. Да.

Що се отнася до мен и теб, през онова лято вече бях свикнала да крия разни неща от теб, предимно които смятах за простъпки: чудовищната ми безчувственост при раждането на Кевин, отвращението ми от нашата къща. Макар че до известна степен ние всички се предпазваме взаимно от оглушителната какофония в главата си, дори тези почти неосезаеми и неизречени чувства ме изпълваха с тъга. Едно е да премълча ужаса, който ме обземаше, когато наближаваше време да взема сина ни от детската градина, но съвсем друго беше да пропусна да ти кажа: „О, между другото, аз му счупих ръката“. Колкото и порочни да бяха, мислите не заемаха място в тялото ми, обаче пазенето на триизмерна тайна беше, все едно съм глътнала гюле.

Ти сякаш се намираше много далеч. Докато се събличаше вечер, те поглеждах с някаква призрачна носталгия, сякаш очаквах, докато минавам покрай теб, за да си измия зъбите, ти да пристъпиш през тялото ми като през лунен лъч. Докато те наблюдавах как в задния двор учиш Кевин да улавя бейзболната топка с ръкавица на здравата си дясна ръка — макар че, честно казано, повече го биваше с топка от пица — аз притисках длан към затопленото от слънцето стъкло като към ефимерна преграда, обзета от същата шеметна доброжелателност и мъчително усещане за самота, които щяха да ме измъчват и ако бях мъртва. Дори когато полагах длан върху гърдите ти, сякаш не те докосвах, а всеки път, когато събличаше дрехите си, подобно на шапките на Бартоломю, които се появяват отново и отново, отдолу оставаше по някоя фланелка.

Вече не излизахме само двамата — да гледаме „Престъпления и прегрешения“, да хапнем по нещо в „Ривър Клуб“ в Наяк, камо ли да се поглезим в кафене „Юниън Скуеър“ в града. Вярно е, че трудно намирахме бавачки, но ти с готовност привикна да прекарваме късните часове у дома, използваше летните вечери, за да обясняваш на Кевин бейзболните правила, различните начини да хвърля и улавя топката. Малко се дразнех, защото беше сляп за факта, че Кевин не демонстрира нито интерес, нито способности в този спорт, но бях разочарована най-вече, че ти не желаеш да прекарваш същото специално време със съпругата си.

Няма защо да увъртам — ревнувах. И се чувствах самотна.

 

 

Към края на август съседът ни звънна гневно и настойчиво на входната ни врата. От кухнята те чух да му отваряш.

— Кажете на хлапето си, че не е смешно! — възкликна Роджър Корли.

— Спокойно, Родж — отговори ти. — Преди да разкритикуваш нечие чувство за хумор, най-напред трябва споделиш смешката.

Въпреки шеговития тон, ти не покани Роджър да влезе, а когато надникнах от вестибюла, забелязах, че само си открехнал вратата.

— Трент току-що се спуснал с колелото си по големия склон на Палисейдс Пърейд, изгубил контрол и се приземил в храстите! Сериозно се е наранил.

Стараех се да поддържам дружески отношения със семейство Корли, чийто син беше година-две по-голям от Кевин. Първоначалното въодушевление на Мойра Корли да събира децата да си играят, отмря необяснимо, но тъй като веднъж тя прояви интерес към моите арменски корени, едва предния ден се бях отбила да й дам прясно изпечен ката (не ти ли се дояжда понякога?) — онзи сладникав, маслен до безобразие хляб от многолистно тесто, който мама ме научи да правя. Приятелските отношения със съседите са една от приятните страни на живота в предградията, затова се притесних, че едва открехнатата врата не изглежда особено дружелюбно.

— Роджър — обадих се зад теб, триейки ръце с кърпата, — защо не влезеш да поговорим? Явно си разстроен.

Когато се преместихме в дневната, забелязах, че облеклото на Роджър е малко нелепо: коремът му беше твърде голям за спортните шорти от ликра, с които се беше издокарал, освен това пристъпваше накриво с колоездачните си обувки. Ти застана зад едно кресло като зад военно укрепление на пътя на Роджър.

— Много съжалявам за случилото се с Трент — каза ти. — Може би моментът е подходящ да поговориш с него за безопасното каране на колело.

— Той прекрасно знае основните предпазни мерки — заяви Роджър. — Например че не трябва да оставя отворен механизма за бързо освобождаване на колелата.

— Това ли се е случило според теб? — попитах.

— Трент твърди, че предното му колело започнало да играе. Проверихме велосипеда и се оказа не само че механизмът е отворен, но е и превъртян няколко пъти, за да се разхлаби. Не е нужно да си Шерлок Холмс, за да се досетиш, че е дело на Кевин!

— Чакай малко! Това е ужасно обви… — поде ти.

— Трент кара колелото си вчера сутринта и нямаше никакъв проблем. Оттогава не е идвал никой друг освен ти, Ива, и синът ви. Благодаря ти за хляба — додаде той тихо, — беше много вкусен, признателни сме ти за вниманието. Но не ни допада Кевин да човърка колелото на Трент. Ако се движеше с по-висока скорост или на оживена улица, момчето ми можеше да загине.

— Чакай малко, това са сериозни обвинения — изръмжа ти. — Може би механизмът се е разхлабил от само себе си.

— Няма начин. Аз самият карам колело и съм падал неведнъж. Механизмът никога е отваря докрай, още по-малко пък се развърта от само себе си, за да се освободи пружината.

— Дори Кевин да го е направил — обадих се (а ти ме стрелна с гневен поглед), — това не означава, че знае за какво служи лостчето и че е опасно да го отваря.

— Това е едната възможност — изсумтя Роджър. — Че синът ви е глупак. Само че Трент не го смята за глупак.

— Виж — поде ти, — може пък Трент да е пипал лостчето и да опитва да избяга от отговорност. Което не означава, че трябва нашият син да я поеме. А сега ни извини, имаме работа по двора.

След като Роджър си тръгна, ме обзе неприятното предчувствие, че ирландското содено хлебче, което Мойра обеща да ми изпече в замяна, никога няма да се появи.

— Боже, понякога си мисля, че имаш право — каза ти, крачейки. — В днешно време дори коляното да си одере някое дете, веднага започват да търсят виновник. В тази страна вече никой не помни какво означава „злополука“. Когато Кевин си счупи ръката, аз обвинявах ли те? Търсех ли вината в някой друг? Не. Понякога просто се случва.

— Искаш ли да поговориш с Кевин за колелото на Трент? — попитах. — Или аз да го направя?

— Защо? Не виждам той да е направил нещо.

— Ти никога не виждаш — подметнах едва чуто.

— А ти винаги виждаш — възрази ти с равен глас.

Обичайната ни размяна на реплики — дори не беше особено язвителна, затова не съм сигурна защо просто нещо в мен прещрака като лостчето на Трент Корли.

Може би защото вече беше станало обичайно, а преди не беше. Затворих очи и обхванах с длани креслото, послужило като преграда за крайните обвинения на Роджър Корли. Честна дума, нямах представа какво ще кажа, преди да го изрека.

— Франклин, искам още едно дете.

Отворих очи и примигнах. Бях изненадана от себе си. Може би за пръв път от шест-седем години постъпих спонтанно.

Ти рязко се завъртя. И твоят отговор беше спонтанен:

— Не говориш сериозно.

Моментът не ми се стори подходящ да ти напомням как обвиняваше Джон Макенроу в липса на спортсменски дух.

— И искам веднага да се залавяме.

Много странно. Чувствах се напълно сигурна, а не жертва на неистов порив, който би издало налудничав каприз или търсене на панацея за брака ни. Чувствах се напълно овладяна и наясно. Усещах в себе си безрезервната решимост, за която се бях молила по време на продължителните ни разговори дали да станем родители и чието отсъствие ни беше повело към мъчително абстрактни решения като „да обърнем нова страница“ и „да потърсим отговор на големия въпрос“. За пръв път през живота си бях толкова сигурна в нещо, затова се смутих от мнението ти, че няма какво да обсъждаме.

— Забрави, Ива. Ти си на четиресет и четири. Най-много да родиш триглава жаба.

— В наше време много жени раждат след четиресет.

— Я стига! Мислех, че сега, когато предстои Кевин по цял ден да е на училище, ти планираш да се върнеш към пътеводителя! Ами големите ти планове да отидеш пак в Източна Европа „след гласността“? Да го направиш първа, да изпревариш „Лоунли Планет“?

— Обмислях дали да се върна към пътеводителя и сигурно ще го направя. Обаче всъщност мога да работя до края на живота си. А както ти така деликатно отбеляза преди малко, има нещо, което ще мога да правя само още известно време.

— Не мога да повярвам. Наистина си сериозна! Напълно сериозна!

— Франклин, какво толкова се плашиш: искам да забременея. Няма ли да се радваш Кевин да има с кого да си играе? — Честно казано, и аз исках да имам с кого да си играя.

— Сега ги наричат съученици. Освен това братята и сестрите винаги се мразят.

— Само ако са близки по възраст. Тя ще е по-малка от Кевин със седем години.

— Аха, значи е „тя“? — Ти настръхна от местоимението.

— Хипотетично — извих вежди в отговор.

— Цялата работа е защото искаш момиче ли? Да си го киприш? Ива, това не си ти.

— Не, не искам момиченце, за да го кипря — това наистина не съм аз. Не си прав да говориш така. Виж, разбирам, че си резервиран, но не проумявам защо толкова се ядосваш на вероятността отново да забременея.

— Не е ли очевидно?

— Нищо подобно. Мислех, че ти е приятно да бъдеш баща.

— На мен да! Но защо си въобразяваш, че дори да родиш тази фантасмагорична дъщеря, всичко ще бъде различно?

— Не разбирам — продължавах да настоявам, защото вече бях усвоила от сина ни каква е ползата да се преструваш на глупав. — Защо ще искам всичко да е различно, за бога?

— Ама какво те прихваща? Как може да го искаш отново, след като всичко се разви така?

— Как се разви? — попитах неутрално.

Ти хвърли поглед пред прозореца, за да се увериш, че Кевин продължава да удря привързаната за стълба топка ту на едната, ту на другата страна. Монотонността му допадаше.

— Ти никога не искаш той да идва някъде с нас, нали? Винаги намираш на кого да го зарежем и да излезем само двамата като в доброто старо време, както се изразяваш.

— Не помня да съм казвала подобно нещо — възразих каменно.

— Не е нужно. Личи си колко си разочарована всеки път, когато предложа да направим нещо, на което да дойде и Кевин.

— Вероятно това обяснява защо аз и ти сме прекарали безброй дълги пиянски вечери в скъпи ресторанти, докато синът ни страда с непознати хора.

— Ето виждаш ли? Дразниш се. Ами това лято? Ти искаше да отидеш в Перу. Добре, съгласих се, но допусках, че ще пътуваме заедно, като семейство. Затова започнах да предполагам какво разстояние може да измине едно шестгодишно дете дневно. Само да си беше видяла физиономията, Ива. Направо се смрази. Щом ще пътуваме с Кевин, ти изгуби интерес. Е, съжалявам, но аз не създадох дете, за да бягам от него колкото може по-често.

Подозирах накъде клониш. Подозирах, че рано или късно ще се наложи да обсъдим всичко премълчано, но не бях готова. Нуждаех се от баласт. Нуждаех се от доказателства в своя подкрепа, а за събирането им щяха да ми трябват поне девет месеца.

— Аз съм с него по цял ден — възразих. — Логично е да си мечтая за почивка повече от теб…

— И не спирам да слушам за огромната саможертва, която си направила.

— Съжалявам, ако за теб означава толкова малко.

— Не е важно дали означава нещо за мен. Би трябвало да означава нещо за него.

— Франклин, не разбирам откъде…

— Типично, нали? Ти остана у дома с него, за да впечатлиш мен. Той никога не влиза в картинката, нали?

— Откъде идва всичко това? Само исках да кажа, че ми се иска да имаме още едно бебе, а ти да се зарадваш или поне да започнеш да посвикваш с идеята.

— Ти го тормозиш — обвини ме ти. Отново погледна предпазливо към стълба с топката на площадката нагоре по склона, явно едва започваше. — Обвиняваш него за всичко, което стане в тази къща. И в детската му градина. Оплакваш се от горкото дете постоянно. Отначало плачеше много, после стана мълчалив. Създаде си свой език, но това те дразнеше. Не си играел както трябва — тоест както ти би искала. Не се отнасял към играчките, които му изработваш, като към музейни експонати. Не те потупвал по гърба всеки път, когато се научи да пише правилно някоя дума, и понеже съседите не се тълпят да се абонират за приятелството му, ти си готова да го заклеймиш като парий. Да, признавам, той имаше сериозен физиологичен проблем с приучването към гърнето. Това не е необичайно, Ива, обаче може да е много мъчително за детето, а ти държеше непременно да го представяш като злонамерено лично съревнование между теб и него. Отдъхнах си, че всичко това приключи, но с оглед на твоето отношение изобщо не се учудвам, че продължи толкова дълго. Правя каквото мога, за да компенсирам твоята студенина — много съжалявам, ако това те наранява, но не знам как иначе да го нарека. Няма обаче заместител за майчината обич, затова проклет да съм, ако допусна да изтормозиш още едно мое дете.

Бях изумена.

— Франклин…

— Край на разговора. Изобщо не ми беше приятно да ти го кажа и все още се надявам положението да се подобри. Ти си мислиш, че се стараеш, знам. Е, може би наистина полагаш нещо, което в твоите очи изглежда като усилие, но засега не е достатъчно. Нека просто всички да продължим да се стараем… Здрасти, приятел! — Ти грабна Кевин, когато той влезе откъм верандата и го вдигна над главата си, като че ли ще позираш за реклама на Деня на бащата. — Приключи ли с топката?

Когато го пусна долу, той каза:

— Усуках топката около стълба осемстотин четиресет и три пъти.

— Страхотно! Следващия път ще успееш осемстотин четиресет и четири пъти!

Направи неловък опит да промениш настроението след спора ни, но аз се чувствах като премазана. Не възнамерявах обаче да споделям прекомерния холивудски възторг, който се очаква от съвременните родители. Изражението на Кевин подсказваше, че и той не възнамерява.

— Ако се постарая — отговори той безизразно. — Страхотно ще е да имаме футболна врата, нали?

— Кевин — повиках го и се наведох, — опасявам се, че приятелят ти Трент е претърпял злополука. Не е пострадал сериозно, ще се оправи. Но няма да е лошо да му направим картичка с пожелание да оздравее бързо. Каквато ти изработи баба Соня, когато ти си нарани ръката.

— Ами добре — отговори той и се отдалечи. — Мисли се за много готин с това колело.

Сигурно бяхме надули повече климатика, защото станах и разтрих с длани горната част на ръцете си. Изобщо не бях споменала колелото.