Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (16)

(21 ч.)

Прибрах се засрамена. Не биваше да разкривам, че съм майката на Кевин. С Лорета Грийнлийф можехме просто да си бъбрим за храната в „Клаверак“: „Кой твърди, че селитрата потиска сексуалното желание?“ или дори „Какво изобщо е селитра?“.

Канех се да напиша: „Не знам какво ме прихвана“, но се опасявам, че знам, Франклин. Бях зажадняла за компания, а усещах, че тя започва да губи интерес към заядливата си бяла събеседничка. Имах с какво да й прикова вниманието, ако поискам, и го направих.

Разбира се, непосредствено след онзи четвъртък единственото ми желание беше да се навра в някой канал и да затворя капака. Копнеех да бъда незабележима като брат си или да бъда забравена, ако това не е друг начин да кажеш, че искаш да си мъртъв. Последната ми грижа беше известността. Издръжливостта на духа е страховита обаче. Както ти казах, вече отново усещам глад, и то не само за пиле. Всичко бих дала да можех да се върна във времето, когато сядах до някой непознат и оставях незабравимо впечатление, защото току-що бях основала успешна фирма или бях обиколила цял Лаос. Изпитвам носталгия по онези дни, когато Шивон плесна с ръце, възкликна и възхитено ми обясни, че се е осланяла на „По вятъра“, докато обикаляла Европа. Тази слава си бях избрала. Само че всички сме изобретателни и използваме каквото ни е подръка. Лишена от фирмата си, от богатството и от красивия си съпруг, аз се вкопчих в единствения начин изобщо да бъда някой.

Майката на опозорения Кевин Хачатурян, ето това съм аз, а самоличността ми е поредната дребна победа на нашия син. Пътеводителят ми и нашият брак са сведени до бележки под линия и са интересни само доколкото изясняват ролята ми като майка на детето, което всички обичат да мразят. Дълбокото ми лично възмущение обаче е от факта, че собственият ми син ми отне онова, което представлявах преди. През първата половина от живота си бях собствено творение. След мрачното и затворено детство се бях превърнала в жизнерадостен и общителен възрастен човек, който ползваше една дузина чужди езици и беше способен да се ориентира прекрасно по непознатите улици на някой чужд град. Усещането, че си свое собствено творение, е съвсем американско, би побързал да изтъкнеш ти. Сега гледната ми точка е европейска — аз съм съставена от историите на други хора, същество, предопределено от обстоятелствата. Кевин е този, който се нагърби с агресивната и оптимистична задача на всеки янки и създаде сам себе си.

Може и да ме преследва въпросът защо, но се питам доколко се постарах да му отговоря всъщност. Не съм сигурна, че искам да разбера Кевин, да открия у себе си кладенец, който е толкова тъмен, че дъното му е просто непроницаемо. Малко по малко обаче по принуда започвам да осмислям рационално онзи четвъртък. Вече Марк Дейвид Чапман получава писмата на феновете, които Джон Ленън не може да получи, Ричард Рамирес, „среднощният преследвач“, може и да е съсипал шансовете на десетки жени за щастлив брак, но продължават да го засипват с многобройни предложения за брак дори в затвора. В държава, която не прави разлика между слава и позорна небезизвестност, второто е къде-къде по-постижимо. Затова вече не се учудвам на честите публични буйства с автоматични оръжия, а на факта, че всеки амбициозен жител на Америка не се е качил на покрива на някой търговски център, изобилно снабден с боеприпаси. Онова, което направи Кевин онзи четвъртък, и онова, което аз направих в чакалнята на „Клаверак“, днес се различават само по своя мащаб. Закопняла да се почувствам специална, бях твърдо решена да привлека нечие внимание, дори да се налага да използвам убийството на деветима души, за да го получа.

Изобщо не се учудвам, че Кевин се чувства като у дома си в „Клаверак“. В училище неговото недоволство имаше твърде силна конкуренция, много други момчета си съперничеха за ролята на начумерения хулиган от последния чин. Тук вече си беше издълбал собствена ниша.

И имаше колеги в Литълтън, в Джоунсбъро, в Спрингфийлд. Както в повечето сфери, съперничеството се конкурира с по-обединяващото усещане за обща цел. И той като редица знаменитости се отнася строго към съвременниците си, има сериозни изисквания към тях: присмива се на лигльовци като Майкъл Карнийл от Падюка, който се разкайва публично и петни чистотата на замисъла им с малодушното си съжаление. Кевин се възхищава на стила — например на остроумната забележка, с която Еван Рамзи е разстрелял съучениците си в час по математика в Бетъл, Аляска: „Това е по-гот от алгебрата, нали?“. Оценява и старателното планиране: Карнел пъхнал тапи в ушите си, преди да се прицели със своя „Лугер“ двайсет и втори калибър; Бари Лукайтис в Моузес Лейк накарал майка си да го заведе в седем различни магазина, докато намери най-подходящото черно палто, под което да скрие ловната си пушка трийсети калибър. Кевин цени и тънката ирония, уважава факта, че учителят, застрелян от Лукайтис, току-що бил отбелязал в доклада си за този отличен ученик: „Присъствието му в класната стая е удоволствие“. Като всеки професионалист Кевин презираше просташката некомпетентност на Джон Сайрола, четиринайсетгодишният младеж от Редландс в Калифорния, който застрелял директора на училището в лицето през 1995 година, обаче се спънал, докато бягал, и се застрелял. И точно като повечето наложени експерти Кевин се отнася подозрително към парвенюта, които се опитват да си проправят път с лакти в неговата област, без да имат никаква подготовка — спомни си презрението му към онзи тринайсетгодишен изкормвач. Не е лесно да впечатлиш Кевин.

Както Джон Ъпдайк не счита Том Улф за сериозен писател, Кевин изпитва особено силно презрение към Люк Удам, „бомбата“, от Пърл, Мисисипи. Одобрява идеологическата насоченост, но се отнася подигравателно към високопарните морализатори, както и към всички училищни убийци, които не умеят да си държат езика зад зъбите. Оказва се, че преди да застреля гаджето си с трийсеткалиброва пушка, Удам не се сдържал и предал бележка на свой съученик в час, която гласяла: (само да чуеш как я пародира синът ти): „Убих, защото всеки ден се отнасят зле с хора като мен. Направих го, за да покажа, че щом обществото ни изтласква така, ние ще отвърнем на удара“. Кевин порицаваше като „пълна отврат“ появата на Удам в „Праймтайм Лайв“, когато с разтекъл се върху оранжевия му гащеризон сопол младежът крещеше: „Аз съм самостоятелен човек! Не съм тиранин. Не съм зъл, имам сърце, имам чувства!“. Удам призна, че загрял, като набил кучето си Спарки, пъхнал го в найлонов чувал, подпалил го с течност за запалки и го слушал как скимти, преди да го хвърли в езерото, а след като обмисли случая внимателно, Кевин отсъди, че е банално да изтезаваш животни. И накрая презря просълзения убиец, който се опита да се отърси от всякаква отговорност, като обвини някакъв сатанински култ. Историята притежава известен размах, обаче за Кевин отказът от собственото ти деяние е не само недостоен, а и вероломен към всички от себеподобни.

Знам, че си нетърпелив, скъпи. Не се интересуваш от прелюдиите, а от самото посещение — в какво настроение е бил Кевин, как е изглеждал, какво е казал. Добре тогава. Но да знаеш, сам си го изпроси.

Кевин изглежда добре. Лицето му още е малко синкаво, тънките венички на слепоочията му издават известна уязвимост. Подстригал е косата си неравно и аз приемам това като здравословна загриженост за външния му вид. Дясното ъгълче на устата му постоянно е извито нагоре и в бузата му започва трайно да се врязва бръчка, която остава и след като Кевин се начумери и стисне устни. Отляво няма такава бръчка и асиметрията смущава.

В „Клаверак“ вече не носят оранжеви гащеризони и Кевин е свободен да се върне към озадачаващия стил на обличане, който си създаде четиринайсетгодишен, вероятно като контрапункт на преобладаващата мода на широките дрехи — модата на коравите типове от Харлем, които пресичат нагло улицата, а джинсите им, от които можеш да ушиеш платно за малка лодка, се смъкват до коленете и отдолу се показват боксерките. Алтернативната външност на Кевин е съвсем явна, обаче нямам никаква представа какво означава.

Когато за пръв път се издокара така в осми клас, допуснах, че фланелката, която се беше впила под мишниците му и се набръчкваше на гърдите, му е любима и просто не иска да се раздели с нея, затова отидох да му потърся още такива в по-голям размер. Той не ги докосна. Вече знам, че джинсите, чийто цип не се затваря докрай, са били старателно подбрани. Както и якетата с прекалено къси ръкави, вратовръзките, които висяха поне на седем сантиметра над колана, когато го принудехме да се облече „хубаво“, и ризите, зейнали между копчетата.

Бих казала, че тясното му облекло излъчваше широко послание. На пръв поглед Кевин изглеждаше като бедняк и неведнъж едва се сдържах да не подметна, как хората сигурно ще си помислят, че не печелим достатъчно, за да купим на нашето източило се момче нови джинси, но юношите бдително търсят признаци, че социалният статус е идея фикс за родителите им. Пък и след внимателно вглеждане установяваш, че дрехите му са маркови, поради което преструвката за недоимък се оказва пародийно намигване. Предположението, че си изпрал дрехите на неподходящо висока температура, предизвикваше асоциации с комична неуместност, а пристегналото през раменете сако с детски размер понякога караше ръцете му да стърчат глупаво встрани от тялото като на павиан. (И това изчерпваше приликата му с клоун. Никой от хората, с които съм разговаряла, не смяташе, че синът ни е забавен.) Дънките му бяха къси до чорапите и това му придаваше леко просташки вид, който съответстваше на склонността му да се преструва на глупак. В облеклото му имаше не просто намек за Питър Пан, а откровен отказ да порасне, но съм озадачена защо толкова ще държи да си остане дете, когато през цялото си детство изглеждаше объркан, луташе се из онези години, както и из огромната ни къща.

Експерименталната политика в „Клаверак“ допуска затворниците да носят цивилно облекло и Кевин има възможност отново да даде израз на модните си предпочитания. Младежите по улиците на Ню Йорк отдалеч изглеждат като хлапета, но тесните дрехи на Кевин имаха обратното въздействие — правеха го да изглежда по-голям, по-възрастен, напращял. Един от психолозите му ме обвини, че стилът на облеклото му ме тревожи заради агресивната сексуалност: панталонът се врязва издайнически и очертава тестисите му, а зърната на гърдите му стърчат под фланелките с щампа. Може би впитите подгъви на ръкавите, врязаните в плътта яки и пристегнатите колани опасват тялото му и ми приличат на еротично връзване.

Като че ли се чувства неудобно и в това отношение облеклото му е подходящо. На Кевин наистина му е неудобно, а облеклото го ограничава точно както го ограничава собствената му кожа. Пресилено би било да се твърди, че дрехите му са като власеницата на каещите се, но коланът на панталоните протриваше кожата му, яките разраняваха врата му. Личното му неудобство поражда неудобство и у околните, разбира се, което вероятно също беше част от плана. Често се улавям, че в присъствието на Кевин подръпвам дрехите си, дискретно измъквам ръбче, врязало се в задните ми части, или разкопчавам още едно копче на блузата си.

Наблюдавайки лаконичните разговори по съседните маси, забелязах, че някои от момчетата са започнали да имитират ексцентричното облекло на Кевин. Вероятно тениските с малък размер се бяха превърнали в ценност, а Кевин гордо спомена, че крадат дрехите на дребосъците. Подиграваше се на имитаторите, но изглежда доволен, че е поставил началото на някаква мода. Ако преди две години отдаваше нужното значение на оригиналността, седемте ученици, които беше превърнал в свои мишени, в момента щяха да подготвят молбите си за кандидатстване в колеж.

И така, как мина днес. Кевин се домъкна в залата за свиждане, облечен вероятно със спортно долнище на някой от дребосъците, защото не помнех да съм го купувала аз. Бяха закопчани само две копчета по средата на тясната му карирана риза и кръстът му беше гол. Сега дори маратонките му са твърде малки и е смачкал петите им под стъпалата си. Сигурно няма да му е приятно да го чуе, но е грациозен. Има някаква отмала в движенията и в говора му. И отново присъщата му асиметрия — ходи леко странично като рак. Пристъпва с издаден напред ляв хълбок като супермодел на модния подиум. Ако разбере, че откривам у него намек за женственост, едва ли ще се засегне. Той цени двусмислието, обича да принуждава хората да правят догадки.

— Каква изненада — каза той с равен глас, докато дърпаше стола да седне. Задните крака бяха без тапи и алуминият изскърца по цимента, както стърже нокът по черната дъска, а Кевин проточи воя още повече. Плъзна лакътя си по масата, облегна слепоочието си на юмрука и се наклони по своя си начин — цялото му тяло излъчваше язвителност. Старая се да не го правя, но седне ли пред мен, се отдръпвам назад.

Дразня се, че все аз трябва да измислям теми за разговор. Достатъчно голям е той да го прави. И тъй като заради него съм затворница в живота си, както той е затворник тук, и на двама ни не се случват много нови неща. Най-често разиграваме един и същ сценарий: „Как си?“ — питам направо и малко грубо. „Искаш да ти кажа, че съм добре ли?“ „Искам просто да ми кажеш нещо“, изстрелвам в отговор. „Ти си дошла да ме видиш“, напомня ми той. Способен е да седи и да мълчи цял час. И го прави. Дума не може да става да се съревноваваме кой от двама ни понася празнотата по-добре. Той прекарваше цели недели, заел драматична поза пред синоптичния телевизионен канал.

Затова днес прескочих дори формалните първи въпроси въз основа на теорията, че хората, които избягват незначителните приказки, все пак зависят от тяхното отпускащо действие, но разчитат на другите да ги говорят. А още бях превъзбудена от разговора си с Лорета Грийнлийф. Може би Кевин щеше да изпита известно задоволство, като научи, че собствената му майка се е хвалила с неговото кърваво зверство. Явно обаче месианският ми порив да поема отговорността за онзи четвъртък в очите на Кевин изглежда като опит за кражба.

— Добре, но искам да знам — заявих делово. — Мен ли обвиняваш? Кажи ми, ако го мислиш. Това ли споделяш с психолозите, или те ти го внушават? Че всичко тръгва от майка ти?

— Защо искаш всички заслуги? — сряза ме той.

Разговорът, който очаквах да запълни целия един час, приключи само за деветдесет секунди. Двамата просто седяхме.

— Помниш ли ясно ранното си детство, Кевин? — Някъде бях прочела, че хората с болезнено детство, просто го забравят.

— Какво има да помня?

— Ами например че носеше памперси до шестата си година.

— И какво толкова. — Ако се надявах да го засрамя, сметките ми бяха криви.

— Сигурно е било неприятно.

— За теб.

— И за теб.

— Защо? — попита той тихо. — Пазеха ми топло.

— Не за дълго.

— И не оставаха дълго. Ти беше старателно мамче.

— Навремето се тревожех дали другите деца в детската градина ще ти се подиграват.

— О, направо не си можела да мигнеш.

— Тревожех се — повторих упорито.

Той вдигна само едното си рамо.

— Защо да ми се подиграват? На мен ми се разминаваше, а на тях не.

— Просто се чудя дали сега, години по-късно, можеш да ми обясниш защо при теб се случи толкова късно. Баща ти много пъти ти показваше.

— Кеви-меви! — заговори той на фалцет. — Миличък! Я погледни татко! Виж го как пишка в голямото гърне. Не искаш ли и ти така, Кеви-меви? Много ще е забавно. Искаш ли татко да ти покаже как да чуркаш в гърнето? Държахте се малоумно и аз ви дразнех.

Заинтригува ме фактът, че той си позволи да си послужи умно с думите. Обикновено се стараеше да се преструва на безмозъчен.

— Ясно — казах. — Не си искал да използваш тоалетната заради себе си, нито заради мен… Но защо не го направи заради баща си?

— Вече си голямо момче! — отговори глезено той. — Моето голямо момче! Моето малко мъжле! Боже. Ама че тъпак.

Скокнах на крака.

— Не говори така. Да не си посмял повече да говориш така. Нито сега, нито когато и да било!

— Иначе какво? — попита той тихо и очите му заблестяха развеселено.

Седнах. Не биваше да допускам да ме вижда такава. Обикновено не съм. Но когато нападне теб…

О, може би трябва да съм признателна, че не сипва сол по-често в тази рана. Но пък напоследък в известен смисъл често го прави. През по-голяма част от детството му се измъчвах, защото съзирах себе си в неговото тясно и ъгловато лице. През последната година обаче лицето му започна да се налива и разпознавам твоите по-широки кости. Вярно е, че преди жадно търсех у Кевин прилика с бащиното му лице, но сега се опитвам да се отърся от налудничавото подозрение, че го прави нарочно, за да страдам. Не желая да забелязвам приликата. Не искам да виждам същите жестове, онова характерно замахване надолу с ръката, когато ти отхвърляше нещо като маловажно, например факта, че съседите един след друг забраняваха на децата си да играят със сина ни. Не искам да виждам твоята волева брадичка, набърчена в заядлива гримаса, твоята широка и непринудена усмивка, прищипана между лукаво ухилени устни, все едно съпругът ми е обладан от зли сили.

— А ти как би постъпил с едно хлапе, което упорито продължава да цапа гащите, а вече му е време да тръгва на училище?

Кевин се отпусна още по-тежко на лакътя си, бицепсът му се долепи към масата.

— Нали знаеш какво правят с котките? Като се изсерат в къщата, им навират муцуните в собствените им лайна. И понеже хич не им харесва, почват да ходят в тоалетната. — И се облегна доволен назад.

— Е, аз направих почти същото, нали? — попитах рязко. — Нали помниш докъде ме докара? И как накрая те принудих да ходиш в тоалетната?

Той плъзна пръст по избледнелия белег на ръката си близо до лакътя с властна нежност, както би погалил любимия си червей.

— Естествено. — Потвърждението му прозвуча различно, усетих, че наистина помни, а другите му спомени са някак постфактум. — Гордеех се с теб — измърка той.

— Гордееше се със себе си — възразих. — Както обикновено.

— Ей, това е най-честното нещо, което някога си правила — възкликна той и се приведе напред.

Размърдах се, взех си чантата. Някога може и да копнеех за неговото възхищение, но не и за това. Само за това не.

— Чакай. Аз ти отговорих. Сега искам да те попитам нещо.

Това беше новост.

— Добре, питай.

— Онези карти — каза той.

— Какво за тях?

— Защо ги остави на стените?

Кевин помнеше случилото се само защото не бях свалила оплесканите с мастило карти години наред, нито ти позволих да боядисаш отгоре, както настояваше. Ти не спираше да повтаряш, че той е ужасно малък.

— За да запазя здравия си разум — отговорих. — Исках да виждам какво си ми причинил, да мога да протегна ръка и да го докосна. Като доказателство, че лошотията ти не е плод на моето въображение.

— Да — каза той и отново докосна белега на ръката си, — разбирам те.

Обещавам да ти обясня, Франклин, но в момента просто не мога.