Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (15)

13 януари 2001 г.

Скъпи Франклин,

Да, втората събота на месеца е и аз отново ти пиша от кафене „Бейгъл“. Преследва ме образът на онзи надзирател с осеяното с бенки лице, който и днес ме изгледа с обичайната смесица от съжаление и погнуса. И аз изпитвам същото към физиономията му. Бенките са големи и издути като смучещи кърлежи, различни на цвят и пихтиести, разширяват се като отровна гъба от тясна основа и някои вече са увиснали. Питам се дали не е обсебен от мисли за бенките си, дали не работи в „Клаверак“, за да спестява пари да ги отстрани, или е развил някаква извратена привързаност към тях. Хората сякаш са способни да привикнат с всичко, а крачката от привикването към привързването е съвсем малка.

Всъщност неотдавна прочетох, че е разработен неврохирургичен метод за лечението на болни от Паркинсон. Операцията е толкова успешна, че подтикнала неколцина от излекуваните към самоубийство. Да, няма грешка — към самоубийство. Край на треперенето, край на спазматичното мятане на ръцете в ресторанта и събарянето на чашата с вино. Но също така край на съчувствието от страна на мекосърдечни непознати, край на спонтанните изблици на нежност от страна на психотично всеопрощаващите съпрузи. Излекуваният се депресирал, затварял се в себе си. Не успявал да приеме, че е като всички останали.

Между нас казано, започнах да се тревожа, че някак неочаквано се бях привързала към обезобразяването на собствения си живот. Напоследък само през призмата на лошата слава осъзнавам коя съм и каква роля играя в чуждата драма. Аз съм майката на „едно от онези деца от «Колъмбайн»“ (знам колко се дразни Кевин, че понятието за масово убийство получи името си от Литълтън, а не от Гладстон). Каквото и да кажа или да направя, няма да натежи повече от този факт, затова се изкушавам да престана да се боря и да се предам. Вероятно това обяснява защо някои майки като мен напълно са се отказали да се върнат към предишния си живот като маркетингови директорки или архитектки и са започнали да изнасят лекции или са инициирали Марша на един милион майки. Може би това имаше предвид Шивон, като говореше за призвание.

Разбира се, развила съм здравословно уважение към самия факт, към неговата впечатляваща доминантност над тълкуването. Нито едно тълкуване на събитията в това мое обръщение към теб не би могло да затъмни абсолютната реалност на онзи четвъртък и може би в онзи следобед Кевин откри тъкмо чудото на този факт. Бих могла да коментирам до посиняване, но случилото се просто си стои тук и триумфира, както трите измерения триумфират над двете. С колкото и боя да заливаха прозорците ни онези вандали, въпросният четвъртък си остава все така неотменим като предмет, който бих могла да нарисувам, но чиято материална чудовищност ще се съхрани в своята форма, независимо от оттенъка.

Франклин, опасявам се, че днес в приемната за посетители в „Клаверак“ аз се отказах да опитвам. И между другото, аз последна бих се оплакала от условията където и да било. Построена неотдавна, за да посрещне нарасналите нужди в тази сфера, сградата на поправителния дом още не е претъпкана. Покривите й не текат, казанчетата в тоалетните работят: моят пътеводител би дал въодушевена препоръка. Класните стаи в „Клаверак“ вероятно предлагат по-добро образование по основните дисциплини от модерните училища в предградията, чиито програми са пълни с предмети като инуитска литература и начини за предпазване от сексуален тормоз. Само че, с изключение на безумните цветове в залата за посещения, „Клаверак“ е суров от естетична гледна точка — остава ужасяващо малко, след като премахнеш труфилата на живота. Белите стени от сгуриени блокчета са голи, граховозеленият линолеум е без фигури, чакалнята за посетители е коравосърдечно лишена от всичко, което да отвлича вниманието — няма дори безобиден плакат от Белиз или един-единствен брой на списание „Гламър“ — сякаш умишлено иска да предотврати всякаква самозаблуда. Това помещение не дава шанс да го сбъркаш с безобиден офис за продажба на самолетни билети или зъболекарска чакалня. Единственият плакат за предпазване от СПИН не се брои за украса, а за обвинение.

Днес до мен седеше слаба и спокойна чернокожа жена, по-млада с едно поколение, но несъмнено майка. Не спирах да поглеждам захласнато към косата й, сплетена на сложна спирала, която се губеше някъде на темето й, а възхитата ми се бореше с лъжеморалното ми опасение на жена от средната класа откога ли не са мити тези плитки. Нейното спокойно смирение е присъщо на чернокожите родители, които идват в тази стая, изследвала съм го.

Белите майки на малолетните престъпници, които статистически са по-рядка порода, обикновено или не ги свърта на едно място, или пък, ако не мърдат, все едно са глътнали бастун, седят със стиснати челюсти и не помръдват глава, сякаш са на скенер. Ако няма много хора, белите майки винаги сядат така, че от двете им страни да има поне две празни места. Често си носят вестници. Не насърчават разговорите. Намекът е очевиден: нещо е нарушило пространствено-времевия континуум. Не им е мястото тук. Нерядко долавям възмущение като това на Мери Улфорд, все едно тези жени оглеждат неистово помещението и търсят кого да дадат под съд. Или пък усещам излъчване от типа на „това не може да се случва“ — толкова войнствено неверие, че предизвиква в чакалнята появата на холограма на паралелна вселена, в която Джони или Били в онзи следобед се прибира от училище по обичайното време, най-обикновен следобед като всеки друг, момчето си изпива млякото, изяжда си сладките и си пише домашната. Ние, белите, се вкопчваме в своята неотменима привилегированост и когато нещо се обърка, просто не сме в състояние да се откъснем от този мъчително слънчев, идиотски ведър двойник на желания от нас свят, в който животът е прекрасен.

За разлика от нас чернокожите майки седят близо една до друга, дори ако стаята е почти празна. Невинаги разговарят, но в близостта им се долавя солидарност, общ дух като в книжен клуб, чиито членове четат една и съща изнурително дълга класика. Никога не изглеждат ядосани, възмутени или изненадани, че са тук. Седят в същата вселена, в която се намират открай време. Освен това чернокожите хора сякаш много по-добре схващат събитията. Паралелните вселени са научна фантастика и Джони — или Джамил — не се е прибрал у дома в онзи следобед, нали? Точка по въпроса.

Въпреки това в нашия кръг съществува негласното разбиране да не се разпитваме за подробности какво провинение е вкарало детето на съседката ти тук. Макар че въпросното провинение в редица случаи е най-публичната проява на въпросното семейство, в тази стая ние сякаш сме се наговорили, че вътрешните новини на „Таймс“ и тези от първа страница на „Поуст“ са си лична работа. О, случва се някоя майка да започне да уверява съседката си, че Тайрон не е откраднал онзи дискмен или че просто пазел един килограм на свой приятел, но другите майки се споглеждаха с криви усмивки и много скоро госпожа Ние-ще-обжалваме-тази-несправедливост млъкваше. (Кевин ми каза, че вътре никой не твърди, че е невинен. Вместо това си съчиняват отвратителни престъпления, за които всъщност не са заловени. „Ако дори половината от тези нищожества казваха истината — вяло ме осведоми той предния месец, — почти всички в страната щяха да са мъртви“. Всъщност Кевин много пъти се бил хвалил с онзи четвъртък, но новаците не му вярвали: „Пък аз съм Сидни Поатие, пич“. Оказва се, че той замъкнал един от тези неверници в библиотеката за косата, за да го убеди в заслугите си с един стар брой на „Нюзуик“.)

Затова ме порази неподвижността на онази млада жена. Вместо да си почиства ноктите или да отделя стари разписки от чантата си, тя седеше с изпънат гръб и ръце в скута. Гледаше право напред и четеше плаката за СПИН може би за стотен път. Дано думите ми не прозвучат расистки — напоследък изобщо не съм наясно какво е оскърбително — но чернокожите хора адски ги бива в чакането, все едно са наследили ген на търпението заедно с този за сърповидно-клетъчните нарушения. Забелязах същото и в Африка: десетки африканци седят или стоят край пътя, чакат автобуса или не чакат нищо конкретно, което е още по-трудно, но никога не изглеждат отегчени или неспокойни. Не късаха трева и не дъвчеха тънките връхчета с предните си зъби, не рисуваха безцелно с върховете на пластмасовите си джапанки в сухата червеникава почва. Просто седяха неподвижно и присъстваха. Способността им е екзистенциална — това умение просто да съществуват — но съм виждала как много добре образовани хора не успяват да го овладеят.

По едно време жената отиде до автомата за десертчета в ъгъла. Явно машината не можеше да връща монети, защото жената се върна и ме попита дали имам един долар. Пребърках всичките си джобове, всяко отделение в чантата си, и когато събрах монетите, на нея сигурно й се искаше изобщо да не ме беше молила. Напоследък много рядко общувам с непознати — все още предпочитам да резервирам полети в задната стая в агенция „Пътувай с нас“ — затова изпадам в паника дори от кратки разговори. Може би отчаяно копнеех да повлияя благотворно върху живота на някого дори и само с няколко монети за десертче „Марс“. Неловката размяна на няколко думи поне разтопи леда и за да ми се отплати за видимо огромното старание, жената ме заговори, когато се върна.

— Май трябваше да му донеса плодове — каза тя и погледна извинително към бонбоните „M&M“ в скута си. — Ама знам, че няма да ги изяде.

Спогледахме се съзаклятнически и заедно се удивихме как децата, извършили възрастни престъпления, си остават сладокусници.

— Синът ми нарича храната в „Клаверак“ „свинска помия“ — споделих.

— О, моят Марлон също само се оплаква. Не ставала за хора. А чухте ли, че слагат селитра в питките? (Този стар слух от летните лагери сигурно е роден от младежката суета: сексуалните пориви на юношите са толкова силни, видите ли, че се налага да бъде обуздавана с подмолни средства.)

— Не, от моя успях да измъкна само „свинска помия“ — отвърнах. — Но Кевин никога не е проявявал интерес към храната. Като малък се опасявах да не умре от глад, докато не установих, че яде, обаче когато не го гледам. Не обичаше да го виждаме, че се нуждае от храна, като че ли гладът е проява на слабост. Затова му оставях сандвич на място, където лесно да го намери, и излизах. Все едно хранех куче. Скришом го наблюдавах как го излапва на два-три залъка и се озърта, за да се увери, че никой не го гледа. Веднъж ме хвана, че надничам, и изплю залъка. Взе наполовина сдъвкания хляб и сирене чедър и ги размаза по стъклото на вратата. Залепнаха. Оставих ги там дълго. Не съм сигурна защо.

Очите на моята събеседница, отначало будни, помръкнаха. Нямаше никаква причина тя да се интересува от хранителните предпочитания на сина ми и явно вече съжаляваше, че е завързала разговор. Извинявай, Франклин, просто понякога с дни почти не продумвам, а после като заговоря, бълвам думите като поток.

— Тъй или иначе — продължих малко по-премерено, — предупредих Кевин, че като го преместят в затвора за пълнолетни, храната ще бъде много по-лоша.

Жената присви очи.

— Момчето ви няма ли да излезе, когато навърши осемнайсет? Много жалко. — Заобикаляйки забранената тема в чакалнята, тя всъщност искаше са каже: явно е направил нещо много лошо.

— В Ню Йорк са доста снизходителни към младежите под шестнайсет — отговорих. — Но дори в този щат децата получават минимум пет години за убийство, особено на седем гимназисти и на учителката по английски. — Когато изражението й се промени, додадох: — А, и на служител от столовата. Може пък Кевин да е имал по-сериозно отношение към храната, отколкото съм предполагала.

— КХ — прошепна тя.

Сякаш чувах как бурмичките в главата й прещракват, докато тя неистово се мъчеше да проумее казаното от мен, което беше слушала само с половин ухо. Вече имаше причина да се заинтересува от тайния апетит на сина ми и от музикалното му предпочитание към какофонията, генерирана напосоки по компютърен път, и от изобретателната му игра да измисля съчинения, съставени изцяло от трибуквени думи. Току-що бях направила нещо като фокус. Изведнъж жената не знаеше какво да каже, но не защото я отегчавам, а защото се смути. Ако успееше набързо да събере плик с трошици от информацията, която й поднасях, на следващия ден тя щеше да го поднесе на сестра си по телефона като коледен подарък.

— Именно — рекох. — Интересно е как преди КХ беше само марка понички.

— Сигурно затова… — заекна тя.

Спомних си онзи случай, когато като бонус ме настаниха в първа класа и се озовах до Шон Конъри. Глътнах си езика и успях да кажа само: „Вие сте Шон Конъри“, с което той вероятно бе наясно.

— Тежък кръст носите — заекна жената.

— Да. — Вече не целях да привлека вниманието й, имах го. Можех да контролирам словесния поток, от който се бях смутила преди минути. Усетих се удобно седнала, изпитвах буквално невероятен физически комфорт на притиснатия към тялото ми оранжев пластмасов стол. Задължението да проявя интерес към страданията на сина на тази млада жена сякаш изчезна. Вече аз бях спокойната, мен трябваше да ме ухажват. Почувствах се почти като кралица.

— Вашето момче… държи ли се? — смутено попита тя.

— О, на него му харесва тук.

— Как така? Марлон не спира да ругае това място.

— Кевин не се интересува почти от нищо — обясних и все пак дадох на сина ни шанса да се интересува поне от нещичко. — Никога не е знаел какво да прави със себе си. Времето извън училище и през почивните дни висеше от него на дълбоки дипли като на прекалено широко кожено палто. А тук денят му е разграфен от закуската до гасенето на лампите вечерта. Вече живее в свят, където е напълно нормално да си ядосан непрекъснато. Мисля, че се чувства като част от общност. Може би не спрямо другите затворници. Но нагласата им: отвращение, враждебност, присмех… сближава ги като стари приятели.

Другите посетителки нескрито ни подслушваха, стрелкаха с очи нашите два стола, както гущер лакомо и светкавично вади езичето си. Бях снижила глас, но въпреки това имах публика.

— Като се замисли за онова, което е направил, изпитва ли… нали разбирате…

— Разкаяние ли? — попитах сухо. — За какво точно да съжалява? Вече е някой, нали? Открил е себе си, както е модерно да се казва. Не му се налага да се притеснява дали е изрод, дегенерат, зубрач, спортист или смотльо. Не му се налага да се притеснява дали не е гей. Той е убиец. Прелестна еднозначност. И най-хубавото от всичко е… — поех си дъх, — че се е махнал от мен.

— Е, явно има и хубава страна. — Жената се беше отдръпнала малко повече, отколкото се полага за сериозен разговор, и ме наблюдаваше от ъгъл, който се отклонява от правата с трийсетина градуса. В тези фини отклонения се криеше изследователски дух: аз бях опитно мишле. — И вие можете да се махнете от него.

— Не съвсем — посочих безпомощно с ръка към чакалнята.

Жената погледна часовника си „Суоч“ и с ясното съзнание, че вероятно е изправена пред шанс, какъвто получаваш веднъж в живота, реши, че трябва да побърза и да зададе на майката на КХ важния въпрос, който винаги й се бе искало да зададе. Усещах, че предстои:

— Питали ли сте се какво го е тласнало… питали ли сте се защо?

Всички от това се интересуват — брат ми, родителите ми, колегите ми, създателите на документалния филм, психиатърът на Кевин, авторите на уебсайта gladstone_carnage.com^[1], всички освен майка ми. След като се въоръжих със сили и приех любезната покана на Телма Корбит за кафе през седмицата след погребението на сина й (в действителност тя така и не ме попита, през повечето време ми чете стиховете на сина си и ми показа поне стотина снимки на Дени в различни училищни пиеси), но неистовото й желание да проумее, граничещо с истерия, пулсираше осезаемо, вкопчваше се в роклята ми. И тя като всички други родители се терзаеше от мрачното предчувствие, че зловещото кръвопролитие, от чиито последици щяхме да страдаме до края на живота си, е било безсмислено. Напълно. Че онзи четвъртък е бил факултативен като часовете по испански или по гравиране. Само че това непрестанно човъркане, това умолително повтаряне на защо, защо, защо… е ужасно несправедливо. Защо след всичко, което понесох, трябва да поема вината за чуждия хаос и да внеса ред? Не е ли достатъчно, че страдам от бремето на фактите и без да се нагърбвам с прекомерната отговорност за техния смисъл? Сигурна съм, че онази млада жена в „Клаверак“ не искаше да ме засегне, но се озлобих от толкова познатия ми въпрос.

— Сигурно вината е моя — отговорих предизвикателно. — Не бях добра майка, бях студена и себична. Обаче платих цената.

— В такъв случай — провлечено каза жената, приближи се още по-близо и отмести очи с трийсет градуса, за да ме погледне, — можете да вините майка си, а тя може да обвинява своята. Така поне рано или късно вината ще се падне на някой, който е мъртъв.

Не схванах какво ми казва, защото вината ме беше направила безчувствена, бях се вкопчила в нея, както момиченце стиска плюшеното си зайче.

 

 

— Грийнлийф? — провикна се надзирателят.

Събеседницата ми пъхна бонбоните в чантата си и се изправи. Личеше си, че преценява дали има достатъчно време да ми зададе набързо още един въпрос, или да изрече финална реплика. Винаги това е затруднението с Шон Конъри: да изцедиш информация или да споделиш. Кой знае защо се впечатлих, че жената избра второто.

— Вината винаги е на майката, нали? — тихо подхвърли тя, докато си вземаше палтото. — Момчето станало такова, защото майка му била пияница или наркоманка. Оставила го е на самотек, не го е научила кое е правилно и кое не е. Никога не си била вкъщи, когато той се прибере от училище. Никой никога не казва, че бащата е бил пияница, или че бащата не си е бил у дома след училище. И никой никога не казва, че някои деца просто са зли, да му се не види. Не вярвайте на тези глупости. Не им позволявайте да стоварят върху вас всички онези убийства.

— Лорета Грийнлийф!

— Трудно е да си майка. Няма закон, който да изисква да си съвършена, преди да забременееш. Сигурна съм, че сте направили всичко по силите си. И сте тук, в тази дупка, в прекрасния съботен следобед. Не сте се отказали. Грижете се за себе си, скъпа. И повече не говорете такива щуротии.

Лорета Грийнлийф хвана ръката ми и я стисна. Очите ми пареха. И аз стиснах нейната ръка — толкова силно и толкова дълго, че сигурно се е уплашила дали изобщо ще я пусна.

Боже, кафето ми изстина.