Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (13)

1 януари 2001 г.

Скъпи Франклин,

Наречи го новогодишно обещание, но от години умирам от желание да ти го кажа: мразех онази къща. Намразих я още от пръв поглед. А после така и не ми хареса. Всяка сутрин се събуждах сред гладките й повърхности, дизайнерското обзавеждане и хоризонталните контури, и я ненавиждах действено.

Признавам, че Наяк, гористата местност на брега на река Хъдсън, беше чудесен избор. Ти прояви добрината да избереш окръг Рокланд в Ню Йорк, вместо някое място в Ню Джърси, където със сигурност имаше много прекрасни места за живеене, но дори звученето на името ме убиваше.

В Наяк имаше расова интеграция, на пръв поглед беше за хора с ниски доходи и беше позанемарен като Чатам, но за разлика от Чатам тукашната занемареност и непретенциозност бяха само илюзорни, защото почти всички нови жители на квартала от десетилетия бяха неприлично богати. По главната улица винаги имаше паркирани аудита и беемвета, свръхскъпите винени барове и мексикански ресторанти се пръскаха по шевовете, а дори по-отдалечените ниски и унили двустайни къщи с дъсчена обшивка струваха по 700 хиляди, затова единствената претенция на Наяк беше, че няма претенция. Опасявам се, че за разлика от Гладстон — относително нова общност на север, чийто малък градски център с улични лампи имитация на някогашните газени, с огради от хоризонтални дървени греди и заведения като „Магазинче за сандвичи“ — беше въплъщение на така наречения от британците „сантиментален шик“.

Сърцето ми се сви, когато ти за пръв път подкара пикапа си гордо по дългата и помпозна пресечка на Палисейдс Пърейд. Не ми беше казал нищо за къщата, било „по-добре“ да ме изненадаш. Е, изненадах се. Обширна едноетажна постройка с плосък покрив, изградена от стъкло и песъчливи на цвят тухли, която на пръв поглед напомняше централата на модерна благотворителна организация, която разполага с толкова много пари, че не знае какво да прави с тях, и връчва награди за мир на Мери Робинсън и Нелсън Мандела.

Обсъждали ли сме някога какво искам аз? Сигурно си имал известна представа. Мечтаех си за стара викторианска къща. Ако е голяма, трябваше да е висока, триетажна и с мансарда, с ниши и скрити кътчета, чието първоначално предназначение вече никой не знае, с помещения за прислугата и всякакви принадлежности, със стая за опушване на риба и килери за плодове и зеленчуци, масички на колелца и площадка с перила на покрива. Леко порутена къща с много история и поопадали керемиди, която плаче за бавни съботни ремонти на паянтовите си перила, докато от долния етаж се носи уханието на пай, изваден от фурната да изстива. Щях да я обзаведа с дивани, купени на старо, с избеляла и протрита тапицерия на цветя, със завеси от гаражни разпродажби с пискюлени ширити и с гравирани махагонови бюфети с матирани стъклени вратички. До люлката на верандата в стара ламаринена кофа колебливо щеше да расте мушкато. Никой нямаше да превръща в музеен експонат или да продава на търг нашите вехти кувертюри, ние щяхме да си застиламе леглата с тях, докато съвсем се износят. Както вълната събира пухчета, къщата щеше сама да събира ненужни вещи: колело с изтъркани спирачки и спукана гума, разлепени столове с високи облегалки, стар ъглов шкаф от хубаво дърво, но боядисан в отвратително светлосиньо, чиято боя все се каня да сваля, но така и не го правя.

Няма да продължавам, защото ти прекрасно знаеш за какво говоря. Знам, че такива къщи се отопляват трудно, знам, че вътре става течение. Знам, че септичната яма ще тече, а сметките за електричеството ще бъдат високи. Знам как ще се притесняваш, че старият кладенец в задния двор има опасна притегателна сила за съседските хлапета, защото виждам тази къща толкова ясно, че мога да прекося обраслия с бурени заден двор и да падна в онзи кладенец.

Докато излизах от пикапа на извитото бетонно обръщало пред новото ни местопребиваване, си помислих: да, местопребиваване е точната дума. Мечтаният от мен дом беше уютен и не допускаше външния свят вътре, а с тези широки стъклени прозорци към река Хъдсън (признавам, гледката беше страхотна) къщата щеше да бъде непрекъснато отворена. Пътеки от плочи и розови ситни камъчета ограждаха постройката като гостоприемно килимче пред прага. Покрай фасадата и централната пътека имаше ниски храсти. А край тях? Поляна. Дори не беше от онези хубавите, с яркозелена трева, които подмамват пчели и те приканват да се излегнеш с чаша лимонада, а жилава и остра като онези зелени търкащи гъбички за съдове.

Ти отвори входната врата със замах. Вестибюлът водеше към дневна с големината на баскетболно игрище, после по две ниски стъпала се влизаше в трапезарията, отделена частично от кухнята с преграда, през която можеш да подаваш храната, сигурно някаква измишльотина с домати, сушени на слънце. Не видях нито една врата и изпаднах в паника. Няма къде да се скриеш, помислих си.

— Адски е впечатляващо, нали? — попита ти.

— Направо съм потресена — отговорих искрено.

Допусках, че едно малко дете, пуснато на воля в просторната и необзаведена къща с излъскани дървени подове, грейнали на слънцето, ще се втурне да обикаля, ще се пързаля по чорапи в коридорите, ще се кикоти и ще лудува на воля в тази стерилна пустош — пустош, Франклин — в която се е озовало. Кевин обаче висеше на ръката ти като мъртво тегло и се налагаше да го подканяме да отиде да разузнава. Той просто се стовари насред дневната и остана да си седи. Много често съм се чувствала отчуждена от сина си, но в онзи момент — с очи, замъглени от гурели като на малкото сираче Ани О. от онзи филм, с отпуснати върху пода длани като риба върху дъските на пристан — го усетих страшно близък.

— Само да видиш голямата спалня — каза ти и ме дръпна за ръката. — Оберлихтите са великолепни!

— Оберлихти! — повторих бодро.

Всички ъгли в огромната ни спалня бяха криви, таванът се скосяваше. Впечатлението беше объркващо, а явното недоверие към стандартните успоредни и перпендикулярни линии, както и смущаващата концепция за помещенията в цялата къща, създаваше усещане за неблагонадеждност.

— Голяма работа е, нали?

— Голяма е, и още как!

По някое време през деветдесетте пространствата от тиково дърво щяха да излязат от мода. Тепърва предстоеше, но аз вече го предчувствах.

Ти ми показа вградения кош за пране, който хитроумно можеше да се използва и като пейка, а за капака му беше закрепена яркожълта възглавничка с усмихнато личице на нея. Ти плъзна вратите на дрешника — бяха на колелца. Всички движещи се части в къщата бяха безшумни, повърхностите — гладки. Вратите на дрешника нямаха дръжки. Нито един дървен шкаф нямаше дръжки. Чекмеджетата имаха само леки вдлъбнатини. Кухненските шкафове се отваряха и затваряха с изщракване. Франклин, цялата къща сякаш беше на антидепресанти.

Изведе ме през стъклените плъзгащи се врати на верандата. Имам веранда, помислих си. Нямаше да извикам: „Аз съм на терасата!“, а „Аз съм на верандата!“. Опитах да си внуша, че е просто дума, но въпреки това на тази широка платформа най-вероятно щяхме да каним съседите на барбекю, което на мен никак не ми се нравеше. Пържолите от риба меч щяха да са или твърде сурови, или препечени, а аз щях да се притеснявам.

Скъпи, съзнавам, че ти изглеждам неблагодарна. Ти беше обикалял, беше подходил толкова сериозно, колкото би търсил и място за снимките на реклама за „Жилет“. Вече съм по-добре запозната колко оскъдни са имотите в този квартал, затова съм сигурна, че всички други къщи, които си разгледал, са били отвратителни. Тази не беше. Строителите не бяха пестили средства. (Горко на онези, които не пестят средства. Знам, защото има пътешественици, които смятат, че пътуванията в чужбина, които нашият пътеводител предлага, са едва ли не преживявания, близки до смъртта.) Дървеният материал беше рядък — и рядко скъп, кранчетата бяха позлатени. Предишните собственици бяха направили всичко по собствените си изисквания. Ти беше купил за наш дом къщата мечта на друго семейство.

Разбирах те. Трудолюбивата ни двойка се издига от бърлоги под наем до поредица от безлични апартаменти и накрая — наследство, промяна на пазара, повишение в службата. Най-сетне имат шанса да построят от нулата дома на мечтите си. Двойката разглежда чертежите, преценяват къде да скрият всеки килер, как да реализират красив преход между дневната и хола („С врата!“, иде ми да се провикна, но вече е твърде късно за скучния ми съвет). Всички тези новаторски ъгли изглеждат много динамични на хартия, дори храстите са направо божествени, когато са високи половин сантиметър.

Аз обаче имам теория за мечтания дом. Неслучайно като „щуротия“ можеш да определиш и глупава грешка, и причудлива постройка. Никога не съм виждала мечтана къща, която да оправдава вложените в нея надежди. Подобно на нашата, някои почти вършат работа, но катастрофалните провали са също толкова чести. Донякъде проблемът е в това, че колкото и пари да потрошиш за дъбови первази на пода, къщата без история неизбежно е лишена от стойност в друго отношение. Или пък проблемът се корени в същността на красотата — удивително неуловимо качество, което не можеш просто да купиш. Изплъзва се, ако прекалено много се стараеш, и възнаграждава лежерния подход, а най-често благоволява да се появи когато реши, по случайност. По време на пътешествията си станах почитателка на случайната красота: сноп светлина в полуразрушена фабрика от 1914 година, изоставен билборд, чийто пластове са се превърнали в примамлив колаж от реклами на „Кока-кола“, „Шевролет“ и „Бърма Шейв“, евтини пансиони с превъзходно и напълно случайно съчетани захабени декоративни възглавнички и избелели завеси, които прошумоляват на вятъра.

Ето защо изобщо не беше чудно, че това гладстонско Ксанаду се превръщаше греда по греда в душегубно разочарование. Строителите ли си бяха спестили усилия или някой арогантен архитект си беше позволил прекалена волност с този проект? Не, не. Всичко, до последния убийствено гладък кухненски шкаф, беше прецизен продукт на проницателно визионерско проектиране. Мавзолеят на Палисейдс Пърейд се беше получил точно според замисъла си и това беше най-потискащото.

Честно казано, пропастта между способността на хората да създават красота и просто да я съзират с широка, колкото Атлантическия океан. Затова въпреки всички свидетелства за противното, първоначалните собственици може и да са имали доста добър вкус, и още по-жалко, ако е било така. Със сигурност фактът, че бяха построили тази ужасия, не беше доказателство против моята теория, че те прекрасно са съзнавали какво вършат. Освен това бях убедена, че нито съпругът, нито съпругата бяха признавали един пред друг какъв провал се е оказала тази безвкусица, че и двамата са се престрували, че къщата е отговор на всичките им молитви, но същевременно още от първия ден тайно са кроили планове да се изнесат.

Ти сам каза, че къщата е на три години. Три години? Сигурно само строежът им е отнел толкова време! Защо човек ще полага толкова много усилия, а после ще се махне? Може би господин собственикът бил прехвърлен в Синсинати и той явно е приел работата. Какво друго ще го прогони през тази внушителна входна врата, ако не отвращението от собственото му творение? Кой би могъл ден подир ден да живее с масивното доказателство за провала на собственото си въображение?

— Защо хората, които са построили къщата, са я продали толкова скоро? — попитах, докато ти ме развеждаше из педантично поддържания заден двор. — След като са построили толкова… амбициозна сграда?

— Останах с впечатлението, че са поели в различни посоки.

— Развели са се.

— Което не означава, че къщата е прокълната или нещо такова.

Погледнах те заинтригувано.

— Не съм го казала.

— Ако това се предаваше с къщите — изломоти ти, — в страната нямаше да остане и една барака, която да не застрашава щастливия брак.

Прокълната ли? Ти явно беше доловил интуитивно, че въпреки предимствата на живота в предградията — големи паркове, чист въздух, хубави училища, ние доста тревожно се отдалечавахме един от друг. Сега обаче ме изумява не твоето предчувствие, а способността ти да го пренебрегваш.

Що се отнася до мен, аз нямах предчувствия. Просто недоумявах как след Латвия и Екваториална Гвинея се бях озовала в Гладстон, Ню Йорк. Като нагазила в прибоя във Фар Рокауей по време на прилив, аз едва съумявах да запазя равновесие, докато новата ни придобивка ме заливаше с вълните на своята сурова физическа грозота. Как така ти не го забелязваше?

Може би защото открай време беше склонен да закръгляш. В ресторанта ако 15 процента бакшиш бяха 17 долара, ти винаги оставяше двайсет. Случи ли се да прекараме отегчителна вечер с нови познати, аз просто ги отписвах, а ти им даваше втори шанс. Когато онази италианка, Марина, която познавах съвсем смътно, най-неочаквано дойде да пренощува у дома две нощи, а после часовникът ти изчезна, аз бях бясна, а ти ставаше все по-сигурен, че сигурно си го забравил във фитнеса. Обядът с Брайън и Луиз би трябвало да е забавен, нали? Е, беше забавен. Ти просто присвиваше очи и не виждаше острите ръбове. Докато ме развеждаше из новата ни къща, бодрият ти вид на професионален рекламен служител беше в пълно противоречие с тъжния ти поглед, който ме умоляваше да се включа в играта. Не спираше да говориш, сякаш опиянен от бързината, но истеричните нотки издаваха подозрението ти, че постройката на Палисейдс Пърейд номер 12 не беше архитектурен шедьовър, а зрелищен провал. Но въпреки това, благодарение на сложна смесица от оптимизъм, копнеж и ненужно перчене ти отново щеше да закръглиш. По-прямо би било да се каже, че лъжеш, но може да се допусне, че измамата е вид щедрост. В крайна сметка ти все така закръгляше и по отношение на Кевин още от първия ден на неговото раждане.

Аз обаче съм педантична. Предпочитам снимката да е на фокус. С риск да се повторя, хората ми харесват точно толкова, колкото ми харесват. Водя емоционален живот с аритметична точност до два-три знака след десетичната запетая и съм склонна да допусна наличието на нещо приятно дори у собствения си син. С други думи, Франклин, аз оставям точно седемнайсет долара.

 

 

Надявам се да съм успяла да те убедя, че къщата е прекрасна. Това беше първото голямо решение, което ти вземаше самостоятелно, но не ми се искаше да го съсипвам само защото вероятността да живея там събуждаше у мен желание да си прережа китките. Тайно се надявах обяснението да се крие не толкова в различния ти вкус или в липсата на вкус, а в твоята податливост към внушение. Нямаше ме, за да ти шушна в ухото против масичките на колелца. В мое отсъствие се беше върнал към вкуса на родителите си.

Или към актуализирана негова версия. Палисейдс Пърейд полагаше убийствено старание да бъде на гребена на вълната, а къщата на твоите родители в Глостър, Масачузетс, беше традиционна английска постройка с два етажа отпред и един отзад. Не бяха жалени средства при строителството обаче, очевидна беше чистата вяра, че трябва да стане „хубаво“.

Възхищавах се на девиза на баща ти „най-важното е материалът“, но не само заради него самия. До известна степен ценях хората, които създават с двете си ръце, и го превъзходни неща. Хърб и Гладис бяха построили сами дома си, сами си опушваха сьомга, сами си правеха бира. Но не познавах други двама човека, които съществуваха само в своите три измерения. Виждала съм баща ти да се вълнува само заради полица над камината от клен с красива вълниста шарка или заради разпенена тъмна бира и мисля, че възторгът му се пораждаше от статичното физическо съвършенство, а седенето пред огъня и пиенето на бирата бяха нещо вторично. Майка ти готвеше с прецизността на химическа лаборантка и с теб си похапвахме добре, когато им гостувахме. Нейните малинови пайове с натрошени целувки все едно излизаха от списание, но по отношение на тях оставах с впечатлението, че целта е по-скоро самият пай, а похапването му е своеобразен вандализъм. (Показателно е, че твоята кльощава като скелет майка е превъзходна готвачка, но няма апетит.) Ако конвейерното производство изглежда механично, то се и усеща механично. Винаги си тръгвах от дома на родителите ти донякъде с облекчение, те се държаха с мен мило, макар и по своя си същностно материален начин, затова се чувствах неблагодарна.

И все пак, всичко в дома им беше излъскано до плосък блясък, който се отразяваше силно и прикриваше факта, че отдолу няма нищо. Те не четяха, имаше няколко книги, комплект енциклопедии (виненочервените гръбчета на книгите придавали топлота в дневната), но единствените многократно разлиствани четива бяха разни наръчници, упътвания за „направи си сам“, готварски книги и двата тома на поредицата „Как работят нещата“. Те не проумяваха защо някой ще иска да гледа филм без щастлив край или ще си купи картина, която не е красива. Притежаваха стереоуредба последна дума на техниката, чиито тонколони струваха по хиляда долара всяка, но имаха само шепа дискове с оперни шедьоври или класически хитове. На пръв поглед е леност, но според мен беше по-скоро безпомощност — двамата нямаха представа защо е необходима музиката.

Същото може да се каже за целия живот на семейството ти — те не знаеха защо е необходим той. Много ги бива в механиката на живота, познават сцеплението на зъбците, но смятат, че правят нещото заради самото него, като онези украшения за холни масички, чиито метални топчета се удрят и поклащат безсмислено, докато накрая спират под въздействието на триенето. Баща ти беше дълбоко недоволен, когато завършиха къщата си, но не защото имаше нещо неправилно, а защото нямаше. Душът под налягане и херметическата стъклена кабина бяха монтирани безупречно и аз си представях, че точно както подбираше безлични сборни музикални дискове за великолепното си стерео, по същия начин баща ти би изхвърчал навън да се овъргаля в калта, за да подсигури приложение за въпросния душ. Затова къщата им е толкова спретната, лъскава и подредена, толкова претъпкана с всякакви чудесии, които месят и мелят, размразяват и режат, че сякаш не се нуждае от обитатели. Всъщност хората, които повръщат, изхождат се и разливат кафе са единствените петна в иначе безукорната и самодостатъчна биосфера на техния дом.

Разбира се, обсъждахме всичките си посещения там — най-подробно, защото преяли и на четиресет минути от най-близкото кино, се забавлявахме, като подлагахме родителите ти на дисекция. Работата е там, че когато Кевин… и онзи четвъртък… те не бяха подготвени. Не бяха купили нужния уред като например германската им чудесия, която махаше семенцата на малините, за да преработят случилото се и да извлекат смисъла му. Стореното от Кевин не беше рационално. То не караше някой двигател да работи по-безшумно, някой скрипец да се върти по-ефективно, не вареше бира и не опушваше сьомга. Не се подаваше на изчисление — беше чисто и просто идиотско от физична гледна точка.

Иронията се крие в това, че родителите ти от самото начало не одобряваха липсата на протестантско прилежание у Кевин, но те двамата имат много повече общо с него от всеки друг. Те не знаят какъв е смисълът на живота и какво да правят с него, Кевин също не знае. Интересното е, че и твоите родители, и първородният ти син ненавиждат свободното време. Синът ти винаги нападаше челно тази антипатия, което изисква известна смелост, като се замислиш, никога не се е заблуждавал, че просто запълвайки времето, го използва продуктивно. О, не… сигурно помниш как той седеше часове наред начумерен и сърдит, без да прави нищо, просто ненавиждаше всяка минута на съботния си следобед.

Разбира се, родителите ти се ужасяват от вероятността да останат без занимание. За разлика от Кевин те нямат силата на волята да се изправят пред празнотата. Баща ти все човъркаше нещо, смазваше машината на ежедневието, но след като приключеше, допълнителната доза удобство го натоварваше с още от противното свободно време. Нещо повече, докато поставяше омекотител за водата или градинска система за поливане, той всъщност нямаше никаква представа какво се опитва да усъвършенства. Твърдата вода създаваше благоприятната възможност за редовно и добросъвестно почистване на котления камък от коритото на мивката в кухнята, освен това той много обичаше да полива градината с маркуч. Разликата е там, че баща ти съзнателно би монтирал омекотителя без основателна причина, а Кевин не би го направил. Безсмисленото усилие не смущаваше баща ти. Животът за него представляваше сбор от клетки и електрически импулси, материал, затова беше убеден, че „материалът е най-важното“. Този прозаичен възглед му е достатъчен… или поне му беше достатъчен. Ето тук е разликата: Кевин също подозира, че материалите са най-важното, но просто не дава пет пари за тях.

Никога няма да забравя първото си посещение при родителите ти след онзи четвъртък. Признавам, че го отлагах и че беше проява на слабост от моя страна. Сигурна съм, че щеше да е адски трудно дори ако ти можеше да дойдеш с мен, но разбира се, необратимото нервно разстройство ти попречи. Сама, без връзката, която ми осигуряваше синът им, аз се изправих пред суровия факт, че ние вече не сме органично свързани, и мисля, че те също се чувстваха така. Когато майка ти отвори вратата, лицето й стана пепеляво, но когато ме покани да вляза, го направи вежливо, както би поканила всеки търговец на прахосмукачки.

Несправедливо би било да определя майка ти като скована, но тя много държи на етикета. Обича да знае какво прави сега и какво предстои. Затова е такъв почитател на обилните трапези. Черпи спокойствие от редуващите се ястия, от поднасянето на супата преди рибата, и не се съпротивлява, както бих се противила аз, на вцепеняващата рутина от задължението три пъти дневно да приготвяш храна, да я поднасяш и да раздигаш съдовете, което на практика може да продължава от сутрин до вечер. За разлика от мен тя не се бунтува срещу конвенцията, не я схваща като ограничение, майка ти е някак смътно добронамерена, но напълно лишена от въображение жена, признателна, че съществуват правила. За жалост, май няма предписание как да се държиш на следобеден чай с бившата си снаха, след като внукът ти е извършил масово убийство.

Тя ме настани в официалния салон, не в дневната, което беше грешка — твърдите и високи облегалки на креслата само подчертаваха разпадането на правилата. Кадифеното морскосиньо и пепеляворозовото бяха в толкова рязък контраст с мъртвешкия подтекст на посещението ми, че изглеждаха отвратително, като плесен. Майка ти избяга в кухнята. Канех се да се провикна след нея да не се главоболи, защото няма нищо да ям, но осъзнах, че би било жестоко да я лиша от едно отлагане, което тя щеше да запълни с някаква работа. Дори се насилих после да изям една от гризините й със сирене грюер, макар да ми приседна.

Гладис е толкова нервна и напрегната жена, че нейното вътрешно безпокойство — с което не искам да кажа, че не беше способна на топлота и благост — я съхраняваше физически почти непроменена. Да, бръчките на челото й се бяха врязали в изражение на постоянно недоумение, очите й се стрелкаха още по-неистово от обикновено, а лицето й, особено когато не подозираше, че я наблюдавам, изглеждаше объркано и безпомощно, каквато вероятно е изглеждала и като малка. Беше видимо потресена, но това впечатление се създаваше от толкова неуловими подробности, че фотоапарат не би ги запечатал на лента.

Когато баща ти се качи от сутерена (чувах го как пристъпва по стълбите и се бори с ужаса; дори на седемдесет и пет беше енергичен мъж, но стъпките му бяха твърде тежки и бавни), промяната бе смайваща. Работните му памучни дрехи бяха провиснали на дълбоки дипли от тялото му. Бяха минали само шест седмици и аз се изумих, че е възможно човек да отслабне толкова за това време. Плътта на обветреното му лице беше увиснала: долните клепачи бяха толкова отпуснати, че се виждаше червеното ръбче, бузите му бяха увиснали като на блъдхаунд. Почувствах се виновна, обзе ме всепоглъщащата увереност на Мери Улфорд, че някой трябва да бъде виновен. Баща ти беше убеден в същото. Той не беше отмъстителен човек, но като пенсиониран производител на електронни машини за инструменти (идеално нали, правеше машините, които произвеждат други машини) приемаше изключително сериозно въпроса за корпоративната отговорност и добрите делови практики. Кевин се беше оказал дефектен, а производителят бях аз.

Почувствах се несръчна, когато чашата ми изтрака върху чинийката с позлатено ръбче. Попитах баща ти как върви работата в градината. Озадачи се, сякаш беше забравил, че има градина.

— Боровинките тъкмо започват да дават плод — спомни си той печално. Думите му увиснаха във въздуха. Боровинките може и да раждаха, но неговата глава нищо не раждаше.

— А грахът? Винаги ти се получава чудесен.

Той примигна. Часовникът удари четири. Така и не ми отговори за граха и мълчанието помежду ни зейна още повече. Стана ясно, че всички предишни пъти не съм питала от интерес, а той не ми е отговарял, защото иска да ме осведоми.

Сведох поглед. Извиних се, че не съм ги посетила по-рано. Те дори не понечиха да кажат нещо от рода на „няма нищо, разбираме“. Всъщност не издаваха нито звук, не обелиха нито дума, затова аз продължих да говоря.

Казах, че съм искала да отида на всички погребения, ако ме бяха допуснали. Родителите ти не изглеждаха озадачени за какво говоря, на практика ние разговаряхме за онзи четвъртък от мига, в който майка ти ми отвори вратата. Обясних, че съм се обадила на родителите предварително, за да не изглеждам безчувствена. Неколцина просто ми затвориха. Други ме умоляваха да не ходя. Щяло да бъде „неприлично“ да присъствам, каза Мери Улфорд.

След това им разказах за Телма Корбит — нали помниш, синът й Дени беше онова високо рижо момче, многообещаващ трагичен актьор — която се държа толкова любезно, че аз се смутих. Осмелих се да споделя с майка ти, че явно трагедията изважда наяве най-неочаквани качества у човек. Казах, че някои хора (имах предвид Мери) сякаш се запечатват във вакуумна опаковка и просто се пържат в личния си ад. Други като че ли имаха обратния проблем: нещастието ги потапяше в киселина, смъкваше външния пласт кожа, който ги предпазваше от стрелите и прашките на ужасната съдба на околните. За тях беше мъчение дори само да се движат в килватера на нечия зла съдба, болезнено преминаване през съвсем пресния развод на еди-кой си или нелечимия рак на гърлото на онази жена. Те също бяха в ада, но в общия ад, в онова огромно, безбрежно и плискащо море от токсични отпадъци.

Едва ли съм го обяснила толкова хубаво, но наистина казах, че Телма Корбит е човек, чието лично страдание се е превърнало в проводник за страданието на другите. Разбира се, не разказах на родителите ти целия телефонен разговор, но си го спомних дума по дума: Телма веднага се възхити на смелостта ми да вдигна телефона, покани ме на погребението на Дени, но само ако няма да бъде твърде болезнено за мен. Уверих я, че може би ще ми помогне да изразя скръбта си заради кончината на нейния син, и си дадох сметка, че не го правя формално, че не просто казвам онова, което се очаква от мен. Без никаква връзка Телма ми обясни, че Дени бил кръстен на ресторанта, в който със съпруга й отишли на първата си среща. Едва не я помолих да замълчи, защото сякаш щеше да ми бъде по-лесно, ако знам колкото може по-малко за сина й, но тя явно беше убедена, че и за двете ни ще е по-добре да науча кого е убил моят син. Обясни ми, че Дени репетирал за пролетната училищна пиеса: „Не пийте водата“ от Уди Алън, и че тя му помагала с репликите. „Разсмиваше ни до припадък“, каза тя. Отвърнах, че съм го гледала в „Трамвай Желание“ предната година и че е бил страхотен (малко преувеличих). Тя сякаш остана доволна, дори и само защото синът й не беше за мен просто статистика, име във вестника или мъчение. След това каза, че сигурно на мен ми е още по-тежко, отколкото на тях. Опровергах я. Заявих, че това не би било справедливо, че аз поне все още имам син, но следващите й думи дълбоко ме впечатлиха: „Така ли? Имате ли наистина?“. Не отговорих, но й благодарих за добрината, а после и двете започнахме да се заливаме с взаимни благодарности… с почти безличната признателност, че не всичко на света е ужасно… и се разплакахме.

Както казах на родителите ти, отидох на погребението на Дени. Седнах отзад. Бях облечена в черно, макар че днес това е вече старомодно. После изчаках реда си да поднеса съболезнования, стиснах ръката на Телма и казах: „Съжалявам за загубата си“. Това й казах — беше грешка на езика, беше голям гаф, но прецених, че ще бъде още по-зле, ако се поправя, ако кажа: „… за вашата загуба“. Ако съдя по погледите на родителите ти, явно ме мислеха за пълна глупачка.

Накрая намерих убежище в логистиката. Правната система е машина, така че можех да опиша действието й, както веднъж баща ти ми обясни с поетична яснота как работи каталитичният конвертор. Казах, че Кевин е задържан и се намира в ареста без право на освобождаване под гаранция, с надеждата терминологията, толкова позната от телевизията, да донесе някаква утеха. Не донесе. (Колко важна е стъклената преграда на екрана. Зрителите не биха желали предаванията да се изливат просто така и да замърсяват домовете им, както не искат отходните води на съседите им да преливат в тяхната тоалетна.) Обясних, че съм наела най-добрия адвокат, когото съм успяла да намеря, най-скъпия. Мислех, че баща ти ще одобри, той самият винаги купуваше най-доброто, но грешах.

— Какъв е смисълът? — попита монотонно той.

За пръв път го чувах да задава този въпрос за нещо и се възхитих на промяната. С теб винаги им се присмивахме зад гърба за безплодието на духа.

— Не съм сигурна, но като че ли се очаква… да опитам Кевин да получи минимално наказание.

— Това ли искаш? — попита майка ти.

— Не… Искам да върна времето назад. Искам изобщо да не се бях раждала, ако така щях да предотвратя случилото се. Но не мога да получа каквото искам.

— Не искаш ли той да бъде наказан? — притисна ме баща ти. Не говореше гневно, нямаше сили за това.

Боя се, че се изсмях. Само едно презрително ха!, но въпреки това не беше уместно.

— Съжалявам, но наистина пожелавам късмет на съда — обясних. — Почти шестнайсет години се мъча да наложа на Кевин някакво наказание. Каквото и да му отнема, за него няма значение. Какво ще постигне съдът за малолетни на Ню Йорк? Ще го изпратят в стаята му? Вече съм опитвала. Не го интересуваше нищо нито в стаята, нито извън нея, така че каква е разликата? И да го засрамят няма да им се удаде. Можеш да накараш да се терзае само човек, който има съвест. Можеш да накажеш само човек, чиито надежди ще осуетиш и чиито връзки ще прекъснеш, за когото е важно какво мислиш за него. На наказание подлежат само хора, у които има поне зрънце доброта.

— Поне няма да може да наранява никого — каза баща ти.

Дефектната стока се рекламира и се изтегля от пазара.

— В момента се води кампания Кевин да бъде съден като възрастен и да получи смъртно наказание — заявих предизвикателно.

— Ти как се чувстваш по въпроса? — попита майка ти.

Мили боже, родителите ти ме бяха питали кога ще излезе пътеводителят ми, бяха ме питали дали парните уреди гладят толкова добре, колкото ютиите. Нито веднъж не ме бяха питали как се чувствам.

— Кевин не е пълнолетен. Но ще бъде ли различен, когато навърши пълнолетие? (Сигурно има някакви технически особености, но в общи линии масовото убийство на работното място е като училищна стрелба, но за възрастни.) — Честно казано, понякога ми се иска да му дадат смъртна присъда — признах и погледнах печално през техния еркерен прозорец. — И да се свърши всичко. Но така се отървавам прекалено лесно.

— Не бива да виниш себе си, скъпа моя! — монотонно, но и леко напрегнато, се обади майка ти. Дори да се обвинявах, не й се слушаше за това.

— Никога не съм го харесвала, Гладис. — Погледнах я право в очите, както една майка поглежда друга. — Съзнавам, че родителите често казват на децата си: „Обичам те, но невинаги те харесвам“, обаче що за обич е това? Като че ли се свежда до: „Не съм безразлична към теб — тоест, все още ме нараняваш — но просто не понасям присъствието ти“. На кого му е притрябвала такава обич? Ако имам избор, изобщо бих пропуснала дълбоката кръвна връзка и бих се задоволила само с харесването. Не знам дали не бих се трогнала повече, ако собствената ми майка ме прегърне и ми каже: „Аз те харесвам“. Чудя се не е ли по-важно да ти е приятно да бъдеш в присъствието на детето си.

Бях ги смутила. Нещо повече, бях направила тъкмо онова, което Харви ме беше предупредил да не правя. Впоследствие това и двамата дадоха клетвени показания и цитираха дословно откъси от този мой монолог. Съмнявам се, че родителите ти са искали да ми навредят, но те бяха почтени жители на Ню Ингланд, а аз не им бях дала основание да ме защитават. Май и не исках да го правят.

Надигнах се да си ходя и оставих леденостудения си чай, а те двамата видимо си отдъхнаха, но се спогледаха трескаво. Сигурно се бяха досетили, че нашите приятни разговори на чай ще станат съвсем малобройни и може би късно през нощта, неспособни да заспят, щяха да се чудят какви въпроси са могли да ми зададат и са изпуснали момента. Държаха се сърдечно, разбира се, поканиха ме да ги посещавам по всяко време. Майка ти ме увери, че въпреки всичко за тях си оставам част от семейството. Шест седмици по-рано твърдението й сигурно щеше да прозвучи по-сърдечно. Точно в този момент принадлежността към което и да е семейство ме блазнеше, колкото перспективата да заседна в асансьор между етажите.

— И последно. — Баща ти докосна ръката ми на вратата и отново зададе въпрос, който беше избягвал през целия си живот: — Ти разбра ли защо?

Опасявам се, отговорът ми само му е помогнал да се откаже от подобни въпроси, защото отговорите им много често са крайно незадоволителни.