Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (12)

27 декември 2000 г.

Скъпи Франклин,

След като загрижено ме попита предварително, тази вечер майка ми организира малко празнично женско събиране, но според мен съжали. Оказа се, че вчера в Уейкфийлд, щата Масачузетс, един много едър нещастен човек софтуерният инженер Майкъл Макдърмът, почитател на научната фантастика, както вече цялата страна знае, точно както почти всеки срещнат е запознат с предпочитанията на нашия син към тесни и къси дрехи — влязъл в сградата на „Еджуеър Текнолъджи“ с пушка, автомат и пистолет и убил седмина свои колеги. Доколкото разбирам, господин Макдърмът бил разстроен, защото работодателите му запорирали заплатата за неплатени данъци — ето на, вече съм запозната с подробностите относно финансовото му положение толкова добре, че ми е известна дори опасността да му вземат шестгодишния автомобил.

Нямаше как да не се сетя за твоите родители, защото те живеят близо до Уейкфийлд. Баща ти винаги се е старал да има първокласни и пропорционални кухненски уреди и това негово неспокойно отношение към пропорционалността несъмнено обхваща и съотношенията в поведението на хората като нередност, която следва да се отстрани. Родителите ти вероятно се чувстват обсадени от света на физическото несъвършенство, лишен от уважение към материалите.

Тъй като отдавна бяха вдигнали ръце от мъчителния ритуал около поканването на Соня Хачатурян на някое соаре и от измислените й извинения защо не може да присъства на премиерата на моята училищна пиеса например, старите й приятелки вече много пъти бяха опитвали майчиния ми лахмаджун^[1] и сусамените й сладки, и не им се говореше за храна. Вместо това донякъде неловко поради почетната гостенка те умираха да бъбрят за Майкъл Макдърмът. Една вдовица отбеляза печално, че прекрасно разбира защо млад мъж с прякор Макдръпнат се е почувствал отритнат. Свадливата ми леля Ейлийн изломоти, че собствената й битка с данъчните — спорната сума от 17 долара за неплатени данъци, която през годините с лихвите беше нараснала до 1300 долара — като нищо в скоро време ще накара и нея да посегне към оръжието. Но всъщност всички отправяха намек към мен, специалистката по извратени мозъци.

Накрая се оказах принудена да им напомня категорично, че изобщо не познавам този дебел самотник. И като че ли всички тутакси проумяха, че в страната вече не се извършват добри стари убийства, както и че адвокатите не изучават добрия стар закон. Имаше масови кланета на работното място и стрелби в училищата, напълно нови явления, и аз усетих всеобщото смущение в стаята, като че ли бяха звъннали на отдел „Продажби“, а всъщност са искали да се свържат с отдел „Клиенти“. И тъй като все още е прекалено опасно да се отваря темата „Флорида“ в компания, ако не си сигурен, че всички присъстващи са на едно мнение, някой благоразумно върна разговора отново към храната.

Казват, че от престъпление не се печели, но данъчните сигурно няма да видят нито цент от парите на Макдърмът, а четиресет и две годишният данъчен измамник ще струва на Чичо Сам много повече за съдебни разходи, отколкото данъчните биха изцедили от заплатата му.

Разбира се, разсъждавам така сега, защото цената на справедливостта вече не е нещо абстрактно в живота ми, а е строга сметка в долари и центове. Освен това често ме връхлитат спомени от онова дело, гражданското дело. Наказателното е почти бяло петно в главата ми.

— Госпожо Хачатурян — чувах гръмкия глас на Харви да подема кръстосания разпит, — обвинението подчерта факта, че вие сте ръководили фирма в Манхатън и се поверили сина си на грижата на непознати, а след като навършил четири годинки, сте заминали за Африка.

— Тогава не знаех, че е незаконно да имаш свой живот.

— Но след завръщането си сте наели човек, който да поеме ежедневната работа във фирмата, за да станете по-добра майка на сина си, нали?

— Точно така.

— Не поехте ли основно вие грижите за детето? Всъщност не престанахте ли изобщо да наемате помощ отвън, освен в редки случаи?

— Честно казано, отказах се да наемам бавачка, защото не намерихме човек, който да изтърпи Кевин повече от няколко седмици.

Харви се навъси. Клиентката му се самоунищожаваше. Допусках, че точно това качество ме прави специална, но от измореното изражение на адвоката си заключих, че поведението ми е съвсем типично.

— Но разбирахте, че на него му трябва постоянство, и затова престанахте да сменяте непрекъснато млади бавачки. И спряхте да ходите на работа от девет до пет.

— Да.

— Госпожо Хачатурян, вие обичахте работата си, нали? Тя ви доставяше лично удовлетворение. Затова решението ви е огромна жертва, и то в името на детето ви, нали?

— Жертвата наистина беше огромна — отговорих. — Освен това се оказа безполезно да я правя.

— Нямам повече въпроси, господин съдия.

А бяхме репетирали толкова много за „огромна, точка“, без нищо повече. Адвокатът ме стрелна ядосано с поглед.

 

 

Дали през 1987 година вече не планирах защитата си? Макар че безсрочният ми отпуск от работа беше не само огромна компенсация, но и козметична мярка. Мислех, че „изглежда добре“. Не допусках, че съм човек, който се интересува от мнението на околните, но имаш ли гузни тайни, неизбежно обръщаш внимание как изглеждат нещата отвън.

Ето защо, когато вие двамата ме посрещнахте на летище „Кенеди“, най-напред се наведох да прегърна Кевин. Той все още беше онази смущаваща фаза на парцалената кукла, целият отпуснат, и не отвърна на прегръдката ми. Обаче силата и продължителността на собствения ми жест бяха проява на преживяното от мен прераждане в Хараре.

— Липсваше ми страшно много — казах. — Мама има две изненади за теб, миличък! Нося ти подарък, но освен това ти обещавам, че мама никога повече няма да заминава за толкова дълго.

Кевин просто стана още по-вял. Изправих се и смутено оправих немирната му коса. Изпълнявах своята роля, но сигурно околните биха заключили от неестествената апатичност на детето, че го държа вързано с белезници за бойлера в мазето.

Целунах и теб. Мислех, че децата обичат проявите на нежност между родителите си, но Кевин нетърпеливо тупна с крак, измуча и те дръпна за ръката. Може би грешах. Никога не бях виждала майка ми да целува баща ми. А ми се иска да бях.

Ти ми отвърна с кратка целувка и промърмори:

— Дай му малко време, Ива. За децата на тази възраст три месеца за много време. Направо се побъркват. Мислят, че никога няма да се върнеш.

Тъкмо да се пошегувам, че Кевин май повече се сърди, задето съм се прибрала, но се възпрях. Една от първите жертви, която направих в името на семейния живот, беше безгрижието.

— Какво е това хррр, хррр? — попитах Кевин, който продължаваше да те дърпа за ръката и да мучи.

— Зрънчо със сирене — обясни ми ти бодро. — Най-новото му увлечение. Добре, мой човек, хайде да ти намерим пакет химикали, които светят в тъмното! — И ти се затътри подир Кевин по терминала, а мен ме заряза сама да си влача багажа.

В пикапа се наложи да махна от предната седалка няколко влажни зрънчовци в различен стадий на разпад. Въодушевлението на Кевин не се простираше до консумацията — той само слюнчеше подобните на макарони парченца, облизваше яркия външен слой и ги напояваше с достатъчно слюнка, за да се разтопят.

— Повечето деца обичат захар — обясни ти разпалено. Нашето обича сол. — Очевидно солта като фетиш превъзхождаше във всяко отношение сладокусието.

— Японците смятат двете за противоположности — отбелязах и изхвърлих през прозореца разкашканите зрънчовци. Пикапът имаше плитка задна седалка, но столчето на Кевин беше здраво закрепено между нас и аз съжалих, че няма да мога да положа длан върху бедрото ти като преди.

— Маманка пръцна — оповести Кевин, който явно не правеше разлика между думите „мама“ и „майка“. (Беше мило. Поне би трябвало да е.) — Смърди.

— Такива работи не се съобщават, Кевин — предупредих го строго. В хотел „Норфък“, преди да се кача на самолета, ядох нещо с бобово пюре и банан.

— Какво ще кажеш за „Джуниърс“? — предложи ти. — На път ни е и са помислили за децата.

Не беше в твой стил да не предвидиш, че пътувам от Найроби петнайсет часа и сигурно съм малко изморена, подута от полета, преяла с лошата бордова храна и изобщо не съм в настроение за шумен и ярко осветен ресторант, където единствената компенсация за мен щеше да бъде чийзкейкът. Тайно се бях надявала да си намерил бавачка и да ме посрещнеш на летището сам, а после да ме заведеш да пийнем спокойно по нещо и аз стеснително да ти разкрия новата си майчинска страна. С други думи, искаше ми се да се махна от Кевин, за да споделя с теб, че планирам да прекарвам много повече време с него.

— Добре — отговорих едва чуто. — Кевин, или яж тези неща, или ги прибери. Недей да ги рониш из целия пикап.

— Децата цапат, Ива! — подметна ти весело. — Отпусни се!

Кевин ме удостои с лукава оранжева усмивка и изсипа в скута ми шепа зрънчо.

 

 

В ресторанта Кевин презрително отказа високото столче — било за бебета. И тъй като майчинството явно мигновено те превръща в непоносим педант, аз му дръпнах една лекция:

— Добре, Кевин, обаче запомни едно: ще седиш като възрастен, ако се държиш като такъв.

— На-на, на-на, на-на-на на-на-на на-на. На на-на на-на на-на-на на на на-на на-на на-на. — С лековата насмешливост той беше уловил строгия ритъм на думите ми и наставническата интонация толкова безукорно, че със сигурност го очакваше бляскаво бъдеще като естраден изпълнител.

— Престани, Кевин — наредих възможно най-рязко.

— На-на нааа, на на!

Обърнах се към теб.

— Откога продължава това?

— На на на на на на на на-на?

— Май месец? Просто етап. Ще го израсте.

— На на не? На на на на. На на на-на-на.

— Нямам търпение — отговорих и ми ставаше все по-неприятно да изричам каквото и да било, за да не го чуя повторено като на-на-на.

Ти искаше да поръчаш на Кевин лучени кръгчета, но аз възразих, защото той беше ял солени боклуци цял следобед.

— Виж — поде ти, — и аз като теб съм доволен, когато той изобщо яде нещо. Може би има нужда от някой микроелемент, например йод. Да се доверим на природата.

— В превод: ти също обичаш да хрупаш такива боклуци и двамата сте се сближили по този параграф. Поръчай му кюфте. Има нужда от протеини.

Когато сервитьорката ни повтори поръчката, Кевин изимитира напевно и нея. Явно „на-на-на на-на-на на на-на-на-на на“, е превод на „градинска салата със специален сос“.

— Какво сладко момченце — каза жената и погледна отчаяно към часовника на стената.

Щом пристигна кюфтето му, Кевин взе високата многоъгълна солница с огромни дупки и покри месото с толкова сол, все едно е заснеженият Килиманджаро. Отвратено пресегнах да махна солта с ножа си, но ти ми стисна ръката.

— Защо не оставиш човечето да се позабавлява? — укори ме тихо. — Солта също е някакъв етап, а когато Кевин порасне и му разказваме за това, ще разбере какво особено дете е бил още от малък. Такъв е животът. Хубавият живот.

— Явно на Кевин не му липсват особености. — Усещането за родителска мисия, което ми вдъхваше сили през последните две седмици, вече бързо се топеше, но бях обещала на себе си, на Кевин и имплицитно на теб. Поех дълбоко дъх.

— Франклин, взех важно решение, докато ме нямаше.

В най-неподходящия момент както винаги, сервитьорката пристигна със салатата ми и с твоя чийзкейк. Под стъпките й се чуваше хрускане. Кевин беше изсипал солницата на пода.

— Тя има ако на лицето. — Кевин имаше предвид родилното петно на лявата буза на нашата сервитьорка, доста голямо и приблизително с формата на Ангола. Беше намазала обилно с фон дьо тен кафеникавия белег, но козметиката се беше поизтрила. Както обикновено, опитът да замаскираш някой дефект е по-неприятен от самия дефект — тепърва ми предстоеше да усвоя тази поука на свой гръб. Не успях да възпра Кевин, който попита жената директно:

— Защо не си измиеш лицето? Наакано е.

Засипах с извинения момичето, което едва ли имаше осемнайсет години и със сигурност цял живот страдаше заради родилното си петно. Тя се усмихна мрачно едва-едва и отиде да ми донесе соса.

Рязко се завъртях към сина ни.

— Знаеш, че петното не е ако, нали?

— НААА на на-на-на на на на, на-на? — Кевин се скри под масата в сепарето, а очите му заблестяха отдолу. Сложи пръстите си върху масата и опря нос в ръба, но по издайническия блясък в очите му заключих, че отдолу се спотайва усмивка: широка, през стиснати устни, някак насила.

— Кевин, нали разбираш, че засегна момичето? — попитах. — На теб ще ти е приятно ли някой да ти каже, че лицето ти е наакано?

— Ива, децата не разбират, че възрастните се засягат заради външността си.

— Сигурен ли си, че не разбират? Прочете ли го някъде?

— Не може ли да не проваляме още първия си следобед заедно? — примоли се ти. — Защо винаги мислиш най-лошото за него?

— Това пък откъде се взе? — озадачих се аз. — Май ти винаги мислиш най-лошото за мен.

Невинната озадаченост щеше да остане моя политика през следващите три години. А междувременно настроението не беше съвсем подходящо да поднеса новината си, затова побързах да приключа колкото може по-неофициално. Опасявам се, че съобщението ми прозвуча по-скоро предизвикателно: ами, твоя работа, ако ме мислиш за толкова лоша майка.

— О! Сигурна ли си? — попита ти. — Това е важна стъпка.

— Спомних си какво каза за Кевин: че може би е проговорил толкова късно, защото е искал да го направи както трябва. Е, и аз съм перфекционистка. В момента не се справям нито с пътеводителя, нито с майчинството. Постоянно отсъствам от работа без предупреждение и изданията изостават. А междувременно Кевин се събужда и няма представа кой ще се грижи за него днес — майка му или някоя неспособна бавачка, която в края на седмицата ще си плюе на петите. Мисля да е така поне докато Кевин тръгне на училище. Може пък и да бъде от полза за пътеводителя. Нови гледни точки, нови идеи. Вероятно прекалено доминирам над цялата поредица.

— Ти? Да доминираш? — ужаси се престорено ти.

— НААААА? На на-на-на-на?

— Престани, Кевин! Достатъчно. Остави маманка и татко да говорят…

— НА-НА-НА на-на! На-на-на-на! На-на-на на-на на на-на на на-на-на!

— Не, сериозно! Престани с това нанакане, иначе си тръгваме.

— Нааааа на-на-на-на на-на-на на-на на-на-на-на на-на- на на на-на-на!

Не знам защо го заплаших, че ще си тръгнем, по нищо не личеше на него да му се остава. За пръв път се изправих пред главоблъсканица, която щеше да се превърне в ежедневие: как да накажеш едно момче, което е почти по будистки безразлично към онова, което би могъл да му отнемеш?

— Ива, така само влошаваш нещата…

— А как да го накараме да млъкне?

— На НА на на на-на-на-на на на-наааа?

Шамаросах го. Немного силно. Той изглеждаше доволен.

— Този фокус откъде го научи? — попита мрачно ти. И наистина се оказа фокус — това беше първото изречение от разговора, което не беше преведено като на-на-на.

— Франклин, той ставаше много шумен. Хората започнаха да се обръщат.

Сега вече Кевин наду гайдата. Според мен позакъсня със сълзите. Изобщо не се трогнах. Оставих го да плаче.

— Обръщат се, защото ти го удари — отбеляза ти тихо, взе сина ни и го гушна в скута си, а ревът му се извиси до истински писък. — Вече не се прави така, Ива. Не и тук. Май нарушихме някакъв закон или нещо подобно. Това се смята за нападение.

— Значи шамаросвам собственото си дете и ме арестуват, така ли?

— По всеобщо мнение човек не бива да налага възгледите си с насилие. И наистина е така. Не искам да го правиш никога повече, Ива. Никога.

И така: аз шамаросвам Кевин, ти шамаросваш мен. Ясно.

— Може ли да се махаме оттук? — попитах хладно. Кевин снижаваше воя до хлипане, но като нищо бе способен да изцеди още десетина минути от декресчендото си. Боже, просто търсеше съчувствие. Ама че актьор!

Ти поиска сметката.

— Е, не исках да съобщя своята новина в такава обстановка — поде ти, бършейки носа на Кевин със салфетка. — Но и аз имам новини. Купих къща за нас.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Купил си къща ли? Не си намерил къща, която искаш и аз да погледна. Вече си я купил.

— Ако не се бях задействал веднага, някой друг щеше да ни я измъкне под носа. Освен това ти не проявяваше интерес. Реших, че ще си доволна, задето всичко е приключило.

— Е, колко мога да се зарадвам за нещо, което поначало не беше моя идея?

— Това е причината, нали? Не приемаш нищо, което не е твое хрумване. Ако не подготвиш лично текста на пътеводителя, не си доволна. Късмет с разпределянето на работата в офиса. Не ти идва отвътре.

Остави щедър бакшиш. Допускам, че допълнителните три долара трябваше да замажат работата с нааканото лице. Действаше механично. Личеше, че си засегнат. Беше обърнал земята, за да ни търсиш къща, очакваше с нетърпение да съобщиш голямата си новина и сигурно много си харесал имота, иначе нямаше да го купиш.

— Извинявай — прошепнах на излизане, докато другите клиенти тайно ни хвърляха погледи. — Просто съм изморена. Радвам се, разбира се. Нямам търпение да я видя.

— Нааа-на-на. Наа-на на-на на на на…

Всички в ресторанта си отдъхнаха, че си тръгваме, помислих си. И още: превърнала съм се в един от хората, които преди съжалявах. А също: и още ги съжалявам.

Повече от всякога.