Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (11)

25 декември 2000 г.

Скъпи Франклин,

Съгласих се да прекарам Коледа с майка си, затова ти пиша от Расин. В последния момент — когато научил, че отивам — Джайлс решил семейството му да посрещне празника с роднините на жена му. Можех да се засегна, а и брат ми наистина ми липсва, макар и само за да има с кого да подкачаме майка ми, но тя вече е на седемдесет и осем и е толкова крехка, че нашата снизходителна насмешка към нея ми се струва несправедлива. Освен това разбирам. В присъствието на Джайлс и децата никога не споменавам Кевин, иска на Мери и, донякъде предателски, не споменавам и теб. Въпреки безобидните разговори за снега обаче и обсъждането дали да сложим ядки в сърмите, аз все още съм олицетворение на ужас, който се е промъкнал вътре през заключените врати и запечатаните прозорци на майка ми.

Джайлс се възмущава, задето съм си присвоила ролята на трагичната фигура в семейството. Той тъкмо се премести чак в Милуоки, а детето, което е по-наблизо, винаги е пренебрегвано, макар че аз от десетилетия си изкарвам прехраната, пътувайки възможно най-далеч от Расин. Както „Де Беерс“ ограничават предлагането на диаманти, така и аз се появявам у дома много рядко — евтин номер според Джайлс, целящ изкуствено повишаване на стойността. А сега съм паднала още по-ниско, защото използвам сина си, за да бера плодовете на съжалението. Джайлс има скромна работа в „Будвайзер“, затова неохотно благоговее пред всеки, чието име се е появявало във вестника. Мъча се да намеря начин да му кажа, че това е евтина слава, която и най-невзрачният родител може да спечели за шейсетте секунди, необходими на един автомат да изстреля сто патрона. Не се чувствам никак специална.

Знаеш ли, в тази къща има характерна миризма, която преди мислех за воня. Помниш ли как твърдях, че въздухът е рядък? Майка ми рядко отваря врата, още по-рядко проветрява, и аз бях убедена, че главоболието, което винаги ме връхлита, щом пристигна, е началото на отравяне с въглероден двуокис. Сега обаче застоялата и прилепчива смес от мирис на стара овнешка мазнина, прах, мухъл и острият медицински полъх от мастилата й, някак ме успокоява.

Години наред изключвах майка си като влиятелно присъствие в своя живот, но след онзи четвъртък се примирих с факта, че всъщност не съм направила никакъв опит да я опозная. Двете не бяхме близки от десетилетия заради нейната агорафобия, но и защото аз се държах резервирано и безпощадно. Сега самата аз се нуждая от доброта, затова станах по-добра, и двете са разбираме удивително добре. Докато обикалях света, сигурно съм й се струвала високомерна и безцеремонна, но отчаяният ми копнеж по безопасност възстанови статута ми на добро дете. Аз от своя страна вече признавам, че географията е нещо относително, защото светът по дефиниция е затворен в себе си и е всичко за своите обитатели. За моята безстрашна майка нейната дневна може да бъде Източна Европа, а някогашната ми стая да е Камерун.

Разбира се, интернет е едновременно най-хубавото и най-лошото нещо, което я е сполитало, и тя вече може да си поръчва всичко онлайн: от маркуч до лозови листа. В резултат многобройните задачи, които възлагаше на мен, докато живеех там, вече са изпълнени и аз се чувствам малко безполезна. Може би е хубаво, че технологичният напредък й даде независимост, ако може да се нарече така.

Между другото, майка ми изобщо не заобикаля темата за Кевин. Тази сутрин, докато отваряхме няколкото си подаръка до хилавата й елха (поръчана по интернет), тя отбеляза, че Кевин рядко се е държал неприлично в обичайния смисъл на думата и че това винаги я е изпълвало с подозрения. „Всички деца правят пакости, каза тя. Най-добре е да ги правят пред очите ти.“ И после си спомни едно наше гостуване, когато Кевин беше на десет години — достатъчно голям, за да разбира, изтъкна майка ми. Тъкмо била изработила двайсет и пет уникални коледни картички, поръчани й от богат изпълнителен директор на фирма „Джонсън Уакс“. Докато сме печали курабийки с пудра захар в кухнята, Кевин прилежно нарязал картичките на назъбени снежинки. (Ти каза — все така повтаряше — че той просто „искал да помогне“.) „Нещо му липсваше на това момче“, отбеляза тя в минало време, все едно е умрял. Опита се да ме утеши, но аз се страхувам, че на Кевин му е липсвала майка като моята.

Всъщност проследявам корените на сегашната си дъщерна обич до един задъхан телефонен разговор през нощта на онзи четвъртък. На кого другиго да се обадя, ако не на майка си? Първичността на връзката помежду ни ми подейства отрезвяващо. Дори животът ми да зависи от това, не мога да си спомня дори един-единствен път Кевин да ми се е обадил разстроен, че си е ожулил коляното или че се е скарал с приятел.

От спокойния й и сдържан поздрав: „Ало, Соня Хачатурян е на телефона“, заключих, че не е гледала вечерните новини.

„Майко?“ Само това успях да промълвя… умолително, детински. Дишах толкова тежко, че сигурно е взела обаждането ми за телефонна измама. Изведнъж ме обзе желание да я предпазя. Тя живееше в смъртен страх от разходка до „Уолгрийнс“, как би могла да понесе огромния ужас от факта, че внукът й е масов убиец? За бога, казах си, майка ми е на седемдесет и шест години и бездруго се страхува от всичко. А след това, няма да си покаже носа навън.

Само че арменците имат талант да скърбят. И знаеш ли, тя не се изненада. Потисна се, но се овладя, и въпреки напредналата си възраст, се държа, както се полага на родител. Увери ме, че мога да разчитам на нея — думи, които преди това щяха да предизвикат присмеха ми. Сякаш страховете й най-сетне се бяха оправдали и някъде дълбоко в себе си изпитваше облекчение, че изолираността й от външния свят не се беше оказала неоснователна. В крайна сметка не за пръв път цялата трагедия на земята плисваше на нейния бряг. Макар да не излизаше от къщата, мама повече от всеки друг в семейството ни си даваше сметка до каква степен нехайният живот на околните може да застраши всичко, което ти е скъпо. Повечето й близки са били избити, самолетът на съпруга й бе свален от японците, а зверството на Кевин беше просто поредното нещастие. Случилото се сякаш отприщи нещо у нея, не само обич, но и храброст, макар че те в редица отношения са едно и също. Знаех, че полицията очаква да остана на разположение, затова отказах на поканата й да отида в Расин. И моята майка, от години затворена в къщата си, предложи тя да се качи на самолета и да дойде при мен.

 

 

Малко след като Шивон ни напусна (момичето не се върна повече, наложи се да й изпратя последния чек в Амстердам), Кевин престана да пищи. Просто спря. Може би, след като беше прогонил бавачката си, смяташе, че е изпълнил мисията. А може би най-сетне беше преценил, че тези упражнения на високи децибели не го избавят от безрадостния му живот затворен в една стая, поради което не си струва да си хаби силите с тях. Или пък кроеше нов план, след като майка му беше престанала да обръща внимание на воя му, както накрая вече не забелязваш писналата автомобилна аларма.

Не че се оплаквам, но мълчанието на Кевин беше потискащо. Първо, беше наистина пълно мълчание: затворена уста, без никакво гукане и тихи възгласи, каквито издават повечето деца, докато проучват прелюбопитната нищожна квадратура на найлоновата си кошарка. Второ, беше вял. Вече можеше да ходи — на което се беше научил самичък, както щеше да придобива всичките си следващи умения — но явно не му се ходеше никъде конкретно. Просто си седеше в кошарката или на пода часове наред, зареял нанякъде изцъклените си и безизразни очи. Не проумявам защо не му се искаше поне да дръпне някое пухче от арменските ни килими, макар да отказваше да мята пластмасовите обръчи и да ги нанизва на стойката им или да вдига шум с механичната си латерна. Обграждах го с играчки (почти не минаваше ден ти да не се прибереш с нова играчка), но той само ги поглеждаше или ги изритваше. Не си играеше с тях.

Сигурно помниш онзи период преди всичко, защото се карахме дали да се преместим и дали аз да предприема дългото пътуване в Африка. Но аз най-ясно помня как си оставах у дома в онези безкрайни дни, след като за пореден път някоя бавачка ни напускаше, а те незнайно защо не се задържаха повече, отколкото преди, когато Кевин не спираше да вие.

Преди да стана майка, си представях, че да имаш малко дете е нещо като да имаш умно и дружелюбно кученце, само че присъствието на нашия син ме задушаваше повече от който и да било домашен любимец. Долавях го във всеки момент. Флегматизмът му ми даваше възможност да редактирам текстове у дома, но се чувствах наблюдавана и това ме напрягаше. Търкулвах топки към крачетата му и веднъж успях да го подмамя и той да търкулне топката обратно към мен. Обзета от нелепо вълнение, отново побутнах топката към него, но щом се озова между крачетата му за трети път, той се отказа. С безизразен поглед заряза топката до коляното си. Франклин, наистина започвах да подозирам, че е много умен. Схвана всичко в рамките на минута: ако продължим тази „игра“, топката все така ще се движи напред-назад по същата траектория, което беше безпредметно. Повече не успях да го накарам да търкаля топката.

Непроницаемото му безразличие в съчетание с неохотата му, отдавна преминала отвъд момента, сочен от повечето книги като уместен за първи опити на детето да проговори, ме принудиха да потърся консултация с педиатър. Доктор Фулке ме успокои и ми пробута обичайната залъгалка за родители, че „нормалното“ поведенческо развитие обхваща широк спектър от различни скокове и забавяния, но все пак подложи сина ни на поредица простички изследвания. Бях изразила загриженост, че липсата на реакция от страна на Кевин се дължи на проблеми със слуха му — когато го виках по име, той се обръщаше с каменно изражение когато си пожелае, затова не можех да преценя дали ме е чул. Макар да не го интересуваше какво му говоря обаче, оказа се, че със слуха му всичко си е наред, и моята теория, че бебешките му писъци са увредили гласовите му струни, не беше подкрепена от медицинската наука. Изразих дори тревога, че дистанцираността на Кевин може да е ранен признак на аутизъм, но при него отсъстваше показателното поклащане на тялото и повторителното поведение на клетите души, затворени в свой собствен свят. Ако Кевин беше затворен някъде, то беше в същия свят, в който живеехме аз и ти. Всъщност по отношение на физическата му вялост успях да изкопча от доктор Фулке само това, че Кевин е „мудно момченце, нали?“. Лекарят вдигаше ръката на сина ни, после я пускаше и тя падаше като мокър макарон.

Толкова настоявах доктор Фулке да снабди сина ни с някаква диагноза, да лепне на челото на Кевин името на някой американски синдром, че педиатърът вероятно ме е взел за някоя от невротичните майки, които копнеят детето им да се отличи с нещо, но при съвременната степен на цивилизационен упадък си представят изключителното единствено като недостатък или заболяване. А честно казано, наистина исках той да установи, че нещо с Кевин не е наред. Копнеех синът ни да има някакъв дребен недостатък или дефект, за да предизвика съчувствието ми. Не бях от камък и когато видех някое момченце с родилно петно на бузата или сраснали пръстчета да чака търпеливо пред кабинета, искрено му съчувствах и сърцето ми се късаше, като си представях как го тормозят в междучасията. Щеше ми се поне да съжалявам Кевин, би било някакво начало. Наистина ли исках синът ни да има сраснали пръсти? Ами, да, Франклин, ако това щеше да помогне.

Кевин не наддаваше достатъчно, затова нямаше заоблено и глуповато личице като всяко пухкаво бебе, което прави дори невзрачните деца очарователни и фотогенични между втората и третата им годинка. Неговото лице беше остро като муцунката на млад плъх. Хубаво би било поне по-късно да гледам снимки на дундесто и очарователно бебе и да се питам какво се е объркало. А вместо това на всички фотографии, които имам (а ти не спираше да го снимаш) той демонстрира трезва предпазливост и тревожно самообладание. Тясното смугло лице си е същото още оттогава: хлътнали очи, прав нос, широк и леко извит като кука в края, тънки устни, стиснати в мрачна решимост. На тези снимки го разпознаваш веднага не само заради приликата със снимката на класа му, която отпечатаха всички вестници, но и заради приликата му с мен.

На мен обаче ми се искаше той да прилича на теб. Геометрията на чертите му беше триъгълна, а твоята — по-скоро квадратна, освен това острите ъгли криеха намек за някакво коварство, а правите са стабилни и благонадеждни. Не очаквах в къщата да припка невръстен клонинг на Франклин Пласкет, но ми се искаше погледна ли профила на сина си, да грейвам от радост, когато видя твоето високо волево чело, вместо острата изпъкналост над очите му, които с възрастта потъваха все по-надълбоко. (Прекрасно го знам.) Доволна бях, че външността му е арменска, но се надявах твоят жизнерадостен американски оптимизъм да ускори ленивата и недоволна кръв на отоманското ми наследство, да позачерви болнавата му кожа като намек за есенни футболни мачове, да дари на мрачната му черна коса отблясъците на фойерверки на Четвърти юли. Погледите, които той хвърляше крадешком, и потайното му мълчание ме изправяха сякаш пред миниатюрна версия на собственото ми лицемерие. Той ме наблюдаваше, аз също се наблюдавах и се чувствах неискрена и смутена под тази двойна бдителност. Лицето на сина ни ми се струваше прекалено лукаво и сдържано, но същата хитра и непроницаема маска ме посрещаше в огледалото, докато си мия зъбите.

Не обичах да зарязвам Кевин пред телевизора. Никак не ми допадаха детските предавания: анимационните филмчета предизвикваха свръхактивност, образователните предавания бяха натрапчиви, неискрени и снизходителни. Само че той видимо се нуждаеше от стимули. Затова един следобед, докато нареждах: „Време е за сокчето!“, пуснах анимационните филмчета.

— Това не ми харесва.

Престанах да чистя фасула за вечеря и рязко се завъртях, сигурна, че бездушната и монотонна реплика не идва от телевизионния екран. Спуснах се да намаля телевизора и се приведох над сина ни.

— Какво каза?

— Това не ми харесва — повтори той с равен глас.

С настойчивост, каквато проявявах за пръв път в нашите нестабилни взаимоотношения, стиснах едното му рамо.

— Кевин? А какво ти харесва?

Той не беше готов да отговори на този въпрос и днес, вече седемнайсетгодишен, все още не е способен да даде отговор, който да задоволява самия него, още по-малко пък мен. Затова се върнах на въпроса какво не му харесва — тема, която скоро щеше да се окаже неизчерпаема.

— Миличък? Какво искаш да спре?

Той удари с длан по екрана на телевизора.

— Това не ми харесва. Спри го.

Изправих се изумена. О, изключих анимационното филмче, разбира се, и си помислих: боже, хлапе с вкус. И съвсем по детски реших да експериментирам с чудната си нова играчка, да натискам копчетата и да видя какво ще светне.

— Кевин, искаш ли бисквита?

— Мразя бисквити.

— Кевин, ще поговориш ли на татко, когато се прибере?

— Не искам.

— Кевин, кажи „мама“?

И аз не знаех как точно искам да ме нарича синът ни. „Маманка“ звучеше детински, „майче“ някак селски, „мами“ сервилно, „ма-ма, ма-ма“ казваха куклите на батерии, „маман“ беше претенциозно, а „майко“ беше прекалено официално за 1986 година. Като обърна поглед назад, се питам дали нито едно от популярните обръщения към майката не ми допадаше, защото се чувствах несвойствено в ролята на майка. Нямаше значение обаче, защото очакваният отговор гласеше:

— Няма.

Когато ти се прибра, Кевин отказа да повтори езиковото представление, но аз ти го предадох дума по дума. Ти беше на седмото небе.

— Направо цели изречения! Четох някъде, че децата, които проговарят късно, понякога се оказват изключително умни. Перфекционисти са. Не искат да опитват на глас, докато не се научат да говорят правилно.

Моята теория беше друга: че Кевин отдавна можеше да говори, но не се е издавал, за да ни подслушва, без да подозираме, че всъщност ни е шпионирал. И обръщах внимание не толкова на граматиката, а на онова, което казваше. Знам, че такива твърдения винаги са те дразнили, но понякога наистина си мислех, че от нас двамата аз повече се интересувах от Кевин. (Представям си как се дразниш в момента.) Искам да кажа, че ми беше интересен самият Кевин, а не Твоят син, който постоянно трябваше да се бори с мъчнопостижимия измислен идеал в представите ти, и че това съревнование беше много по-ожесточено, отколкото съперничеството му със Силия. Онази вечер например подметнах:

Цяла вечност чакам да разбера какво се случва зад проницателните му очета.

— Змии, охлювчета и кучешки опашки — сви рамене ти. Виждаш ли? Кевин беше (и си остава) загадка за мен.

Ти самият някога си бил момченце, затова нехайно допускаше, че си преживял същото и няма какво да откриеш. Явно двамата с теб се различавахме дълбоко, колкото е дълбока човешката природа. За теб детето беше непълноценно същество, по-проста форма на живот, която пред очите ни се развива към зрялост. Само че в мига, в който го поех в обятията си, аз усетих, че Кевин Хачатурян си съществува отдавна, че има пространен и променлив вътрешен живот, чиято изтънченост и наситеност всъщност щеше да отслабва с възрастта. И най-вече ми се струваше, че той се крие от мен, а ти имаше усещането за весел и непринуден достъп.

Както и да е, през следващите няколко седмици той говореше денем с мен и млъкваше, когато ти се прибереш. Щом изтрака асансьорът, Кевин ме поглеждаше заговорнически: хайде да скроим номер на татко. Може би виновно се радвах, че синът ми говори само с мен, благодарение на което узнах, че той „не харесва“ оризов пудинг нито със, нито без канела, че „не харесва“ книжките на доктор Сюс и „не харесва“ песничките по детски стихове, които вземах от библиотеката. Кевин имаше специализиран речник, служеше си гениално с отрицателните думи.

Единственият ми спомен за неподправено детско веселие от онова време е от празненството по случай третия му рожден ден, докато наливах сок от червени боровинки в бебешката му чаша с човчица, а ти връзваше панделки на пакетите, които броени минути по-късно щеше да развържеш за него. Беше донесъл триетажна мраморна торта от „Виниерос“ на Първо Авеню, изработена по поръчка с глазура на бейзболна тема, и гордо я постави върху масата пред високото му столче. През двете минути, докато бяхме с гръб към него, Кевин демонстрира същата дарба, която прояви и по-рано през седмицата, когато през тясна дупчица методично измъкна целия пълнеж на зайчето, което мислехме за любимата му играчка. Вниманието ми привлече сухото злорадо хихикане, което мога да определя само като зародиш на смях. Ръцете му бяха като на мазач, а изражението му беше възторжено.

Толкова малко момченце, което още не схваща напълно какво означава да имаш рожден ден, не би могло да разбере и какво е резен. Ти се засмя, а аз се зарадвах, че след като беше положил толкова много усилия, си способен да възприемеш случилото се откъм комичната му страна. Моят смях обаче заседна в гърлото, докато бършех ръцете му с влажна кърпа. Начинът, по който Кевин бръкна с две ръце в тортата и я разкъса цялата с едно-единствено прецизно движение, ми напомни неприятно лекарски филм, в който пациентът умира, а лекарят се провиква: „Отваряме го!“. По-зловещите филми от края на хилядолетието не оставяха почти нищо на въображението: разрязването на гръдния кош с електрически трион, разтварянето на ребрата и после красив лекар от спешното се гмурва в червено море. Кевин не просто си поигра с онази торта. Той й изтръгна сърцето.

 

 

Разбира се, накрая осъществихме неизбежната сделка: аз се съгласих да намериш къща на другия бряг на Хъдсън, а ти ми разреши да отида на проучвателно пътуване в Африка. За мен сделката не беше особено изгодна, но отчаяните хора често предпочитат кратко облекчение в замяна на продължителни загуби. Затова продадох рожденото си право за купа със супа.

Не че съжалявам за африканското си пътешествие, макар да беше ненавременно. Майчинството ме завлече към най-ниските нива на съществуването: хранене и изхождане. А Африка се свежда основно до това. Може би важи за всяка страна, но открай време ценя усилията около замаскирането на този факт, поради което сигурно щеше да ми е по-приятно да пътувам до по-разкрасена дестинация, където в баните има розови сапуни, а храната е поднесена с гарнитура поне от цикория. Брайън препоръчваше децата като превъзходен антидот срещу преситеността, твърдеше, че преоценяваш света, като го гледаш през техните благоговейни очи и че всичко, от което вече ти е дошло до гуша, изведнъж ти се струва ново и изпълнено с живот. Е, панацеята звучеше страхотно, по-добре от фейслифтинг или рецепта за валиум. Обезсърчено докладвам обаче, че винаги когато поглеждах света през очите на Кевин, той ми се струваше необичайно безрадостен. През неговия поглед целият свят изглеждаше като Африка, хората се шляеха, крадяха, клечаха и лягаха да умрат.

Въпреки мизерията обаче, все пак успях да открия фирма за сафари, която да минава за нискобюджетна, защото повечето вземаха по няколкостотин долара дневно. Възможностите за настаняване също попадаха в двете крайности и не се предлагаше, каквото търсех: или беше луксозно и скъпо, или беше мръсно и твърде евтино. Много италиански и индийски ресторанти държаха добри цени, но истинските африкански заведения предлагаха предимно най-обикновено козе месо. Транспортът беше ужасяващ, влаковете едва кретаха, самолетите се разпадаха, пилотите бяха току-що завършили някоя местна школа, шофьорите караха като камикадзе, а автобусите бяха натъпкани с три пъти повече крякащи пътници и кокошки, от капацитета на возилото.

Съзнавам, че звуча претенциозно. Бях ходила на континента веднъж, когато бях на двайсет и няколко, и останах очарована. Африка наистина беше различен свят. Междувременно обаче дивите животни бяха намалели, броят на хората се беше увеличил драстично, а бедността беше нараснала в неудържима прогресия. Този път оценявах територията с око на професионалист и зачеркнах цели държави като абсолютно неподходящи за пътуване. В Уганда все още вадеха от муцуните на крокодилите трупове на хора, убити от Амин и Оботе, в Либерия управляваше онзи видиотен убиец Самюъл Доу, и дори по онова време хуту и тутси се колеха в Бурунди. Заир беше в лапите на Мобуту Сесе Секо, Менгисту продължаваше да ограбва Етиопия, а Ренамо вилнееше в Мозамбик. Ако включех Южна Африка, рискувах пътеводителите от цялата ми поредица да бъдат бойкотирани в САЩ. А що се отнася за трохите, които оставаха, с риск да ме обвиниш, че така никого в нищо не възпитавам, ще кажа, че никак не ми се искаше да поемам отговорността за неопитни млади хора от западния свят, които се стичат в онази част на света, въоръжени единствено с отличителното небесносиньо томче на нашия пътеводител. Четях за обири в Цаво, завършили с трима мъртви в канавката заради две хиляди шилинга, фотоапарат и пътеводител, и имах чувството, че случилото се е по моя вина. Както впоследствие щеше да покаже и Кевин, аз съм като магнит за отговорността — реална или въображаема.

Започнах да се убеждавам, че хората от маркетинга не мислят с главите си. Бяха проучили търсенето, но не и предлагането. Не вярвах, че дори нашата безстрашна армия от колежани и моите педантични служители ще успеят да съставят книга, която да предпазва потребителите си от сериозни грешки, за които може да платят толкова скъпо, че дори на континент, където всичко можеш да спазариш, цената да ти излезе твърде висока. Този път наистина изпитвах майчински чувства към клиенти като Шивон и никак не ми се искаше бледоликата ирландка, изпълнена с вяра в доброто у всеки човек, да се озове в душегубната жега на бедняшките квартали в Найроби. Африканските пътеводители се оказаха задънена улица.

Най-голямо беше разочарованието ми от мен самата обаче. Отказът ми от идеята за африканския пътеводител може и да ми даде възможност да обикалям континента, без да си водя бележки, но се бях пристрастила към проучването, то придаваше смисъл на странстването ми. Останах без цел, лишена от плана, продиктуван от удобната подялба на главите в пътеводителя. Африка е ужасно място да се питаш какво търсиш на този свят, обаче нещо в безгрижните, зловонни и отчаяни градове налага този въпрос.

Не можех да престана да мисля за теб и за Кевин. Ти ми липсваше ужасно и това ми напомни, че всъщност ми липсваш още от раждането на Кевин. Както и да е, не се чувствах свободна, а небрежна, опасявах се, че ако не си разрешил проблема с бавачката, ще се наложи да го вземаш със себе си в пикапа, докато обикаляш и търсиш места за снимки. Където и да отидех, ми беше тежко, все едно обикалях улиците на Лагос с двукилограмови тежести, привързани към краката. В Ню Йорк бях започнала нещо, но изобщо не го бях завършила, а бях избягала. И нещо повече, онова, което бях започнала, се развиваше зле. Това поне съзнавах, усамотението ми помогна да го проумея. Все пак, децата са единственото, от което не можеш да избягаш в Африка.

В края на тримесечното ми пътуване, което посъкратих, ако помниш, взех някои решения. Това пътуване — което предприех не толкова, тласкана от изследователски дух, колкото просто за да настоявам на своето, да докажа, че животът ми не се е променил, че още съм млада и безгрижна доказваше извън всякакво съмнение, че животът ми наистина се е променил, че на четиресет и една години изобщо не съм млада, че съм утолила жадния си интерес към чуждите страни и че има един вид свобода, от която вече не мога да се възползвам, без да потопя под вода единствения си остров на сигурност, на устойчив смисъл и на трайно желание, който бях успяла някак да придобия насред това огромно и своенравно море на международното безразличие.

Докато седях върху грапавия линолеум на летището в Хараре, защото нямаше седалки, а самолетът закъсняваше с осем часа — целият „Боинг“ 737 беше експроприиран от съпругата на някакъв министър, която заминала на покупки в Париж, си дадох сметка, че незнайно как съм изгубила някогашната си увереност, че неудобството (стига да не е пълна катастрофа) е трамплин към почти всяко истинско приключение зад граница. Вече не вярвах в старата максима, която включвахме в предговора на всеки пътеводител, че най-лошото, което може да се случи по време на някое пътуване, е всичко да протече гладко. Вместо това и аз като средностатистически западен турист нямах търпение да вляза в климатизиране помещение и недоволствах, че за пиене имаше само „Фанта“ портокал, която не обичах. А понеже и фризерите бяха развалени, напитките бяха врели.

Продължителното и потно закъснение ми даде възможност да си дам сметка, че все още не се бях потопила сериозно в майчинството. Затова реших, че трябва да преосмисля трудното решение, което бях взела през 1982 година, и да нагазя с двата крака в родителските задължения. Взех решението особено, сякаш се канех отново да забременея с Кевин. Както раждането на нашия син, така и неговото отглеждане би трябвало да бъде преобразяващо преживяване, но само ако престана да му се съпротивлявам. Впоследствие дълги години (и почти без резултат) се опитвах да втълпя на Кевин, че обектът на нашето внимание рядко е скучен или завладяващ по природа. Нищо не е интересно, ако не се заинтересуваш от него. Напразно стоях със скръстени ръце и очаквах Кевин да докаже правотата ми, да покаже, че е достоен за моята пламенна обич. Исках прекалено много от едно момченце, което щеше да бъде толкова обичливо, колкото допусна. Крайно време беше да измина поне половината път към Кевин.

Кацнах на летище „Кенеди“, преливаща от решимост, оптимизъм и добронамереност. Обърна ли поглед назад обаче, се чувствам длъжна да отбележа, че изпитвах най-силни чувства към сина ни, когато него го нямаше.