Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (10)

21 декември 2000 г.

Скъпи Франклин,

Малко съм развълнувана, защото току-що звънна телефонът, а аз нямах представа как тази особа Джак Марлин се е сдобил с номера ми — не фигурира в указателя. Представи се като автор на документални филми от Ен Би Си. Може би забавното работно заглавие на проекта му, „Извънкласни занимания“, ми прозвуча автентично, пък и той побърза да се дистанцира от „Трагедия в гимназията в Гладстон“ онова скалъпено надве-натри предаване по „Фокс“, което, както ме осведоми Джайлс, съдържало предимно плач пред обектива и църковни служби. Въпреки това попитах Марлин защо си въобразява, че ще се съглася да участвам в поредната сензационна аутопсия на деня, в който животът ми е свършил, а той отговори, че може би искам да разкажа „своята страна на историята“.

— И каква ще да е тази страна? — Помнех живо спора ни, когато Кевин беше на седем седмици.

— Например дали синът ви е бил жертва на сексуално насилие — отговори Марлин.

— Жертва ли? За едно и също момче ли говорим?

— Ами онази работа с прозака? — Едва ли състрадателната нотка в гласа му беше искрена. — На това е стъпила защитата му по време на процеса и е била доста добре обоснована.

— Идеята беше на адвоката му — отговорих немощно.

— Ами, в общи линии… може би смятате, че Кевин е бил разбран неправилно?

Съжалявам, Франклин, знам, че трябваше да затворя, но разговарям със съвсем малко хора извън офиса… Какво отговорих ли? Нещо от рода на:

— Опасявам се, че разбирам твърде добре сина си. — Казах също: — Всъщност Кевин сигурно е един от най-добре разбраните младежи в страната. Постъпките са по-красноречиви от думите, нали? Струва ми се, че той по-добре от мнозина други разясни светогледа си. Според мен трябва да интервюирате децата, чиято самоизява далеч не е толкова умела.

— Какво е искал да каже според вас? — попита Марлин, развълнуван, че е пипнал истински жив екземпляр от иначе отвлечения родителски елит, чиито членове подхождат с озадачаваща неохота към възможността за петнайсет минути телевизионна слава.

Сигурна съм, че записваше разговора ни, затова би трябвало да се владея, обаче аз изломотих:

— Каквото и да е било посланието му, господин Марлин, очевидно е неприятно. Защо, за бога, искате да му предоставите нова възможност да го разпространява?

Когато човекът в другия край на линията се впусна в някакви глупости колко е важно да вникнем във вътрешния свят на децата с психични проблеми, за да може следващия път „да го предвидим“, аз го прекъснах:

— Аз го предусещах цели шестнайсет години, господин Марлин — срязах го. — И с какво помогна това?

И затворих. Знам, че той само си вършеше работата, просто работата му не ми харесва. До гуша ми е дошло от новинарски хрътки, които обикалят около вратата ми като кучета, надушили меса. Изморена съм да се хранят с мен.

Изпитах удовлетворение, когато, след като ми обясни надълго и нашироко колко е нетипично, д-р Райнстийн се оказа принудена да признае, че наистина имам мастит и на двете гърди. Онези пет дни в болница „Бет Израил“ на антибиотици бяха болезнени, но аз привиквах да ценя физическата болка като разбираемо страдание, за разлика от озадачаващото отчаяние, породено от майчинството. Тишината ми донесе огромно облекчение.

Все още трескав като глава на семейство и вероятно — признай го — обзет от неохота да поставиш на изпитание „добродушието“ на нашия син, ти се възползва от възможността и нае бавачка. По-точно две бавачки, защото още преди да се прибера у дома, първата вече беше напуснала.

Не че ти доброволно ми сподели тази информация. Докато ме караше към къщи, просто започна да нареждаш за прекрасната Шивон и се наложи да те спра.

— Не се ли казваше Карлота?

— А, тя ли? Нали знаеш, че много от тези момичета са имигрантки, които се изпаряват, когато визата им се превърне в тиква. Всъщност не се грижат истински за децата.

При всяка неравност на пътя, гърдите ми пламваха. Не очаквах с нетърпение мъчителния момент, когато ще пристигнем и ще се наложи да се изцедя, но ми беше разпоредено да го правя редовно през четири часа заради мастита, дори да се наложи просто да изхвърля кърмата.

— Явно с Карлота не се е получило.

— Още от самото начало й обясних, че става дума за бебе, което пръцка, ака, оригва се…

— Пищи…

— Бебе… Тя явно е очаквала самопочистваща се фурна, знам ли.

— И ти я уволни.

— Не точно. Шивон обаче е светица. От Северна Ирландия, моля ти се. Може би там са свикнали с бомбите и с другите гадости и малко бебешки плач не може да ги уплаши.

— Искаш да кажеш, че Карлота е напуснала. Само след няколко дни работа. Защото Кевин е… каква е научната формулировка? Раздразнителен?

— Само след един ден, представи си. А когато на обяд се обадих да проверя дали всичко е наред, тя имаше нахалството да настоява да се прибера по-рано и да поема грижите за сина си. Изкушавах се да не й платя нито цент, обаче не исках да попаднем в черния списък на агенцията. (Какво пророчество — агенцията ни постави в черния списък две години по-късно.)

Шивон наистина беше светица. На пръв поглед малко невзрачна, с непокорни черни къдрици и мъртвешки бяла ирландска кожа, тя имаше от онези кукленски тела, които не се стесняват в ставите, а са просто леко прищипани. Беше слабичка, но подобните на колони крайници и торсът без талия създаваха впечатление, че е пълна. Но пък беше толкова добродушна, че с течение на времето стана по-хубава в очите ми. Да, поразтревожих се, когато още при запознанството ни спомена, че е член на християнската секта „Алфа Корс“. Смятах такива хора за безмозъчни фанатици и се опасявах да не вземе да ме подлага на ежедневни проповеди. Предразсъдък, който Шивон опроверга, като повече не засегна въпроса. Може би този заобиколен религиозен път за нея беше начин да се откопчи от католическо-протестантските обятия на графство Антрим, което почти никога не споменаваше и от което за всеки случай беше предпочела да я дели и Атлантическият океан.

Ти ме подкачаше, че съм си паднала по Шивон, защото е почитателка на пътеводителя ми — беше го използвала, докато обикаляла из Европа. Каза, че тъй като не била сигурна какво Бог ще я „призове“ да прави, не можела да си представи по-приятна професия от тази да обикаляш земното кълбо, и така разбуди носталгията ми по живот, който ми се струваше все по-далечен. Шивон запали у мен гордостта, която се надявах и Кевин да разпали някой ден, когато порасне достатъчно, за да оцени постиженията на родителите си. От време на време вече си фантазирах как Кевин разглежда стари снимки и пита, притаил дъх: „Къде е това?“, „Какво е онова?“, „Ходила си в АФРИКА? Аууу!“ Възхищението на Шивон обаче ме подведе. Кевин прояви интерес към снимките ми… колкото да ги залее с керосин.

След втори курс на лечение с антибиотици маститът ми изчезна. Примирих се, че Кевин ще продължи да се храни само с изкуствена храна, затова спрях кърмата и след като вече имах Шивон да държи фронта, най-сетне можех да се върна във фирмата през есента. Какво облекчение: да се облечеш хубаво, да крачиш отривисто, да говориш тихо, като възрастен, да разпореждаш на някого какво да прави и той действително да го прави. Наслаждавах се на работата си, която преди ми се струваше съвсем обикновена, но също така се укорявах, задето съм приписала на малкото и объркано човече толкова злонамерени мотиви като например намерението да забие клин между мен и теб. Чувствах се зле. Приспособяването към новия ни живот се оказа по-трудно, отколкото бях очаквала. Донякъде възвърнах предишната си енергия и с удоволствие открих, че съм възстановила фигурата си, затова допуснах, че най-лошото вече е отминало, и си отбелязах наум следващия път, когато някоя приятелка роди първото си дете, да съм изключително съпричастна.

Често канех Шивон да остане на кафе, след като се прибера у дома, и удоволствието от разговора с приблизително два пъти по-млада жена от мен, се дължеше не толкова на преодоляната граница между поколенията, колкото на най-обикновено удоволствие, че изобщо разговарям с някого. Споделях с Шивон, защото не споделях със съпруга си.

— Сигурно неистово сте искали Кевин — подметна Шивон при един такъв разговор. — Посещавали сте красиви места, срещали сте забележителни хора и сте печелили пари от това! Не мога да си представя как сте се отказали!

— Не съм се отказала. След година ще се върна на работа както обикновено.

Шивон разбърка кафето си.

— И Франклин ли очаква същото?

— Би трябвало.

— Но той спомена… — стана й неловко, че клюкари, — … че отсъствията ви от по няколко месеца… че с тях вече е приключено.

— По едно време наистина се преуморих. Постоянно оставаш без чисто бельо, френските железничари все стачкуват… Сигурно съм създала у него погрешно впечатление.

— Ами, сигурно — печално въздъхна тя. Едва ли искаше да създава проблеми, макар да усещаше, че се задават. — Вероятно се е чувствал самотен, когато ви е нямало. И ако отново започнете да пътувате, ще трябва сам да се грижи за малкия Кевин, когато мен ме няма. Ама в Америка понякога бащите остават вкъщи, а майките работят, нали?

— Има всякакви американци. Франклин не е от тези татковци.

— Но вие управлявате цяла фирма. Сигурно можете да си позволите…

— Само във финансов смисъл. Достатъчно трудно е съпругата ти да е представена в списание „Форчън“, а ти само да си намерил мястото, на което е снимана рекламата на отсрещната страница.

— Франклин спомена, че преди сте пътували по пет месеца в годината.

— Явно ще се наложи да ги съкратя — отбелязах с тежка въздишка.

— Знаете ли, с Кевин понякога трябва доста да се внимава. Той е… сложно бебе. Понякога го надрастват. — И се осмели да добави: — Друг път не.

 

 

Ти мислеше, че Шивон е привързана към сина ни, но според мен беше по-скоро предана на мен и теб. Рядко говореше за Кевин извън уточненията по практическата страна на нещата. Стерилизиран е нов комплект шишета, свършват ни еднократните пелени. Този механичен подход изглеждаше неприсъщ на емоционално момиче като нея. (Макар че веднъж все пак отбеляза: „Очите му са едни такива… кръгли и искрящи!“ Засмя се напрегнато и уточни: „Искам да кажа, че… пронизват“. „Да, странна работа, нали“, съгласих се възможно най-неутрално.) Нас двамата ни обожаваше обаче. Беше очарована от свободните ни професии и въпреки евангелския й роман със „семейните ценности“, Шивон беше видимо смутена защо сме заменили тази опияняваща свобода, за да се приковем към едно дете. А може би й вдъхвахме и надежда за бъдещето. Бяхме на средна възраст, но слушахме „Карс“ и Джо Джаксън. Не обичаше непристойния език, но й допадаше, че една близо четиресетгодишна особнячка определяше като „пълни щуротии“ книга, съдържаща съмнителни инструкции за отглеждане на бебе. В замяна ние й плащахме добре и не й пречехме да изпълнява църковните си задължения. От време на време й правех по някой подарък, например копринения шал от Тайланд, по който тя толкова се прехласна, че ми стана неловко. Теб те мислеше за съкрушително красив, възхищаваше се на силното ти тяло и обезоръжаващата ти светлоруса коса. Чудя се дали не си падаше малко по теб?

Имах всички основания да смятам, че Шивон харесва работата си при нас, затова се озадачих, когато няколко месеца по-късно тя незнайно защо доби измъчен вид. Знам, че ирландците остаряват лошо, но макар да беше от този тънкокож народ, тя бе твърде млада за дълбоките бръчки, които набраздиха челото й. Понякога я заварвах раздразнителна, когато се върна от фирмата, сопваше ми се, когато непринудено се изненадам, че бебешката храна отново е на привършване: „Ами, не всичко успява да влезе в устата му!“. После тутакси се извиняваше и за миг очите й се насълзяваха, но не даваше никакво обяснение. Все по-трудно я убеждавах да остане да си поговорим на кафе, сякаш бързаше да напусне мансардата ни, и аз останах изумена от реакцията й, когато предложих да се нанесе при нас. Нали помниш, че ти предложих да преградиш онзи малко използван ъгъл и да направиш самостоятелна баня. Щеше да е по-просторно от тясната бърлога, в която тя живееше в Ист Вилидж заедно с някаква разпусната и наливаща се с алкохол безбожна келнерка, която Шивон не харесваше особено. Нямаше да й намаля заплатата, така че щеше да си пести парите за наема. Тя обаче се ужаси от перспективата да заживее при нас за постоянно. Обяснението й, че не може да развали договора си за онази дупка на Авеню Си, ми прозвуча като… пълна лъжа.

А след това започна да се обажда, че е болна. Отначало само един-два пъти в месеца, но накрая се извиняваше поне веднъж седмично, че гърлото й се е възпалило или е получила разстройство. Наистина изглеждаше изтерзана, а вероятно и не се хранеше добре, защото кукленските й заоблености бяха изчезнали, фигурата й беше станала крехка и кльощава, а лицето й беше бледо като на ексхумиран труп, както се случва с ирландците. Затова не я обвиних, че се преструва. Предпазливо попитах да няма проблеми с гаджето си, със семейството си в Карикфъргъс или пък тъгува за Северна Ирландия. „Да тъгувам за Северна Ирландия? — повтори тя иронично. — Вие се шегувате“. И този неподправен изблик на хумор само ми напомни колко рядко се шегуваше Шивон напоследък.

Тези нейни непредвидени почивки ми създаваха огромно неудобство, защото съгласно вече установената логика относно твоето несигурно положение като човек на свободна практика и моята самодоволна сигурност като управител на фирма, се очакваше аз да си оставам у дома. Налагаше се не само да пренасочвам срещите си или да ги превръщам в неловки конферентни разговори, но цял един ден, прекаран с нашето скъпоценно отроче нарушаваше крехкото ми вътрешно равновесие. До вечерта не само се оказвах пленница на безмилостния ужас на Кевин от собственото му съществуване, но както би се изразила нашата бавачка, напрано „лудвах“. И точно благодарение на този непоносим ден в седмицата двете с Шивон започнахме, отначало мълчаливо, да се разбираме.

Очевидно Божиите чада са длъжни да приемат славните му дарове без раздразнение, защото невероятната търпимост на Шивон можеше да се дължи единствено на катехизиса. Колкото и да я придумвах, не успявах да изкопча от нея причината, поради която тя всеки петък е на легло. За да я подтикна да говори, започнах самата аз да се оплаквам.

— Не ми е мъчно за пътуванията — подех рано една вечер, докато тя се приготвяше да си тръгва, — но съжалявам, че толкова късно се запознах с Франклин. За четирите години, през които бяхме само двамата, не можах да му се наситя! Мисля, че е най-добре човек да се запознае с партньора си, когато е на двайсет и няколко, за да останат достатъчно дълго без деца и знам ли… дори малко да им доскучае. А после, когато прехвърлиш трийсетте и си готов за промяна, ще се зарадваш на раждането на бебето.

Шивон ме изгледа строго и макар да очаквах неодобрение в погледа й, долових само внезапно появила се предпазливост.

— Нали не искате да кажете, че не сте се зарадвали на раждането на Кевин?

Знаех, че моментът изисква да побързам да я уверя в противното, но просто не можех. Това щеше да ми се случва спорадично през следващите години: щях да правя и да говоря каквото се очаква от мен седмица след седмица, докато накрая не се блъсна в стена. Щях да отварям уста и от нея просто нямаше да може да излезе нищо от сорта на: „Много хубава рисунка, Кевин“ или „Ако откъснем цветята от почвата, те умират, а ние не искаме да умират, нали?“, или „Да, ние толкова се гордеем със сина си, госпожо Картланд“.

— Бях малко разочарована, Шивон — отвърнах с известна неохота.

— Знам, че не работих както трябва, Ива…

— Не, вината не е твоя. — Помислих, че ме е разбрала прекрасно, но нарочно го тълкува по друг начин. Не биваше да обременявам това момиче с тайните си, но незнайно защо се почувствах принудена. — Целият този рев и грозните пластмасови играчки… Не съм сигурна какво точно очаквах, но не беше това.

— Може би имате лека следродилна…

— Както и да го наречем, не съм радостна. Кевин също не ми изглежда радостен.

— Той е бебе!

— На повече от година и половина е. Знаеш как хората все се глезят: „Какво щастливо дете!“. Е, има и нещастни деца. Каквото и да направя, не мога да го променя.

Тя продължаваше да пъха последните си оскъдни вещи в дълбините на раницата си, прекалено съсредоточена. Винаги носеше книга, за да си чете, докато Кевин спи, и аз най-сетне забелязах, че вече от месеци прибира в раничката едно и също томче. Щях да разбера, ако беше Библията, но се оказа някаква мотивираща книжка — тънка и с вече зацапана корица, а преди Шивон твърдеше, че е страстен читател.

— Шивон, изобщо не ме бива с бебетата. Никога не съм умеела да общувам с деца, но се надявах… че майчинството ще разкрие друга моя страна. — Забелязах как тя ме стрелна с очи. — Е, не разкри.

— Говорили ли сте с Франклин за чувствата си? — попита напрегнато тя.

Изсмях се.

— Тогава ще се наложи да предприемем нещо. А какво?

— Не мислите ли, че просто първите няколко години са най-трудни? И че после става по-лесно?

Облизах устни.

— Съзнавам, че не звучи добре, но все още очаквам емоционалната отплата.

— Само ако дадете, ще получите нещо в замяна.

Засрамих се, но после се замислих над думите й.

— Давам му всеки свой уикенд, всяка своя вечер. Дадох му дори съпруга си, който говори единствено за сина си и иска само да бутаме заедно количката напред-назад по алеите на Батъри Парк. А в замяна Кевин ме гледа злобно и изобщо не търпи да го вземам на ръце. Всъщност май нищо не търпи.

Разговорът напрегна Шивон, за нея това беше битова ерес. Но думите ми като че ли докоснаха нещо в нея, защото заряза лозунгите. Вместо да ми предрича какво блаженство ме очаква, когато Кевин стане самостоятелно човече, тя отбеляза мрачно:

— Да, разбирам какво имате предвид.

— Кажи ми, на теб Кевин… реагира ли?

— Дали реагира ли? — Сарказмът й беше новост. — Може да се каже.

— Когато си с него през деня, той смее ли се? Гука ли доволно? Спи ли? — Съзнавах, че през всички изминали месец се въздържах да й задавам тези въпроси и че в момента се възползвам от нейното великодушие.

— Скубе ми косата — тихо отговори тя.

— Но всички бебета… те не разбират…

— Скубе ме много силно. Вече е достатъчно голям и според мен знае, че боли. И онзи красив копринен шал от Банкок, който ми подарихте, Ива… Накъса го целия.

Дран! Дран! Кевин се беше събудил. Удряше с една дрънкалка металния ксилофон, който ти му купи, но (за жалост) не демонстрираше никакви музикални заложби.

— Когато е сам с мен — надвиках тупурдията, — според Франклин бил капризен…

— Изхвърля си всички играчки от кошарката и пищи, не престава, докато не ги прибера отново вътре, а после отново ги изхвърля. Мята ги силно.

Дум-дум! Прас! Праас-прааас-праас! Разнесе се оглушително тракане, от което заключих, че Кевин е избутал инструмента между пречките на креватчето си.

— Безнадеждно е! — простена Шивон. — Прави същото и на високото си столче, със зърнената закуска, с кашата, с бисквитите… Хвърля всичката храна на пода… направо не проумявам откъде намира сили!

— Искаш да кажеш, че не проумяваш откъде ти намираш сили! — докоснах ръката й.

— Уааа… Уаааа… Уааааааа… — зави Кевин като косачка. Двете с Шивон се спогледахме. — Уаааа! Ееее! ЕЕЕЕЕЕЕЕ!

И двете не помръдвахме.

— Сигурно е различно, когато детето си е твое — обнадеждено се обади Шивон.

— Да, съвсем различно — съгласих се.

— УааУааааа! Уаааааа! УаааУУУУУаааа!

— Преди исках да имам голямо семейство — каза тя и се извърна. — Вече не съм сигурна.

— На твое място щях хубаво да си помисля — казах.

Кевин запълни възцарилото се помежду ни мълчание, докато аз усещах как в гърдите ми се надига паника. Трябваше да кажа нещо, за да отложа онова, което предстои, но просто не ми хрумваше опровержение на решението, което дълбоко ми се искаше да предотвратя.

— Ива — поде Шивон, — изтощена съм. И не мисля, че Кевин ме харесва. Молила съм се до посиняване… за търпение, за любов, за сила. Мислех, че Бог ме подлага на изпитание…

— Когато Исус е казал „Оставете децата и не им пречете…“ едва ли е имал предвид бавачките — отвърнах сухо.

— Измъчвам се, че съм Го подвела, Ива. И вас! Но въпреки това, има ли някаква вероятност… смятате ли, че мога да ви бъда полезна във фирмата? Споменахте, че голяма част от проучванията за пътеводителите се правят от студенти. Бихте ли… о, моля ви, бихте ли могли да ме изпратите в Европа или в Азия? Ще свърша чудесна работа, обещавам ви!

— Значи искаш да напуснеш, така ли? — угаснах.

— С Франклин бяхте страхотни и сигурно ме мислите за голяма неблагодарница. Но и бездруго щяхте да си потърсите друга бавачка, като се преместите в предградията, нали? Защото аз пристигнах тук с твърдото намерение да живея в града.

— И аз! Кой казва, че ще се местим в предградията?

— Франклин, разбира се.

— Никъде няма да се местим — отсякох твърдо.

Тя сви рамене. Вече толкова се беше откъснала вътрешно от малкото ни семейство, че това недоразумение не й влизаше в работата.

— Искаш ли повече пари? — предложих отчаяно. Постоянното ми пребиваване в страната започваше да ми се отразява зле.

— Заплащането е страхотно, Ива. Просто не мога повече. Всяка сутрин се събуждам и…

Прекрасно знаех с какво чувство се събужда. И не можех да й го причинявам повече. Мисля, че съм лоша майка, ти също винаги си смятал така. Но някъде дълбоко в мен все пак се таи майчински инстинкт. Шивон беше на края на силите си. Изобщо не беше в наш интерес, но нейното земно спасение беше в моите ръце.

— Актуализираме пътеводителя за Нидерландия — отговорих мрачно. Имах ужасното предчувствие, че Шивон иска да ни напусне незабавно. — Ще ти допадне ли да оценяваш хостели в Амстердам? Готвят невероятен ристафел.

Шивон скокна въодушевено и ме прегърна.

— Искате ли да опитам да го успокоя? — попита тя. — Може би памперсът му…

— Едва ли причината е толкова логична. Не, била си тук цял ден. Почини си до края на седмицата. Измъчила си се. — Вече я подкупвах, за да остане, докато й намерим заместник. Но едва ли.

— И още нещо — каза Шивон, докато пъхаше в раницата си листчето, на което й бях написала името на редактора на пътеводителя за Нидерландия. — Всички деца са различни, разбира се, но Кевин би трябвало вече да е проговорил. Поне няколко думи. Може би е редно да се консултирате със специалист. Или да му говорите повече.

Обещах, после я изпратих до асансьора и стрелнах креватчето с печален поглед.

— Знаеш ли, наистина е различно, когато детето си е твое. Не можеш да си отидеш у дома.

Всъщност копнежът да си „отида у дома“ ме спохождаше доста често, но беше най-силен, когато вече си бях у дома.

Спогледахме се, унило усмихнати. Шивон ми махна от входната врата долу. Наблюдавах я от прозореца как хукна по Хъдсън Стрийт, толкова далеч от нашата мансарда и от бебока Кевин, колкото можеха да я отнесат грозноватите й крака.

Върнах се при кресливия маратон на сина ни и погледнах към възмутеното му гърчещо се телце. Нямаше да го взема. Нямаше кой да ме принуди и аз не исках да го направя. Нямаше да му проверя памперса, както предложи Шивон, нито щях да му затопля шише с мляко. Щях да го оставя да се нареве. Облегнах лакти на креватчето и опрях брадичка на преплетените си пръсти. Кевин беше застанал на четири крака в една от позите, които новата школа препоръчва за раждане — готов да напъва. Повечето деца плачат със затворени очи, но очите на Кевин бяха отворени. Когато погледите ни се срещнаха, усетих, че най-сетне общуваме. Зениците му си оставаха почти черни и аз прочетох в тях, че той прекрасно разбира: този път мама нямаше да се паникьоса и да се юрне.

— Шивон смята, че трябва да ти говоря — подметнах лукаво, опитвайки да го надвикам. — Кой друг ще го направи, след като ти я прогони? Точно така, ти я прогони с твоите писъци и с твоето повръщане. Какъв ти е проблемът, малък негоднико? Гордееш ли се, че съсипа живота на мама? — Стараех се да говоря с апатичния фалцет, препоръчван от специалистите. — Успя да заблудиш тате, но мама ти знае номерата. Нали така, малък негоднико?

Кевин се изправи, без да престава да вие. Стисна пречките на креватчето и заврещя на сантиметри от мен. Ушите ме заболяха. Сбръчканото му лице изглеждаше старческо, беше разкривено като на затворник, който се заканва: „Ще те пипна аз!“, и вече е започнал да копае тунел с пила за нокти. Всеки звероукротител би казал, че се намирам в опасна близост до Кевин. Шивон не се шегуваше за скубането.

— Нали знаеш, че мама си беше щастлива, преди да се появи малкият Кевин? А сега мама се събужда всяка сутрин и й се иска да е във Франция. Животът на мама е истински ад, нали така? Знаеш ли, че има дни, когато на мама й се иска да беше мъртва. Понякога й иде да се хвърли от Бруклинския мост, вместо да те слуша дори още само минута да врещиш така…

Обърнах се и пребледнях. Никога не бях виждала такова изражение на лицето ти.

— Децата разбират езика много преди да проговорят — каза ти и ме избута, за да го вземеш. — Не проумявам как можеш просто да стоиш и да го гледаш как плаче.

— Успокой се, Франклин, просто се шегувах! — Тайно стрелнах Кевин с гневен поглед. Заради врещенето му не бях чула вратата на асансьора. — Само изпускам малко пара, ясно? Шивон напусна. Чу ли? Шивон напусна.

— Да, чух те. Жалко. Ще наемем някой друг.

— Оказва се, че за нея тази работа още от самото начало е била като съвременна версия на Книга на Нов… Ще му сменя памперса.

Ти дръпна бебето от мен.

— Не го доближавай, докато не се опомниш. Или не скочиш от моста. Което предпочиташ.

Последвах те.

— Каква е тази история, че ще се местим в предградията? Откога го мислиш?

— Откакто… цитирам… „малкият негодник“ проходи. Този асансьор е смъртоносен капан.

— Можем да поставим преграда!

— На него му трябва двор. — Ти хвърли мокрия памперс в кофата с лицемерно благоговение. — Където ще може да хвърля топка, да плува в басейна.

И тогава ме обзе страховито прозрение: всъщност ние си имахме работа с твоето детство, с неговата идеализация, която, подобно на твоите идеализирани Съединени щати, щеше да се окаже голяма заблуда. Най-обречена е битката с въображаемото.

— Но аз обичам Ню Йорк! — Думите ми прозвучаха като лозунг от евтин стикер.

— Тук е мръсно и гъмжи от болести, а имунната система на детето не е напълно развита до седмата му година. Освен това трябва да се преместим в квартал с хубави училища.

— В този град се намират най-хубавите частни училища в страната.

— Частните училища в Ню Йорк са снобски и направо убийствени. Децата в града още от шестгодишни започват да мечтаят за Харвард.

— А как ще решиш дребното проблемче с нежеланието на жена ти да напусне града?

— Разполагаше с двайсет години да правиш, каквото си пожелаеш. Аз също. Освен това нали твърдиш, че мечтаеш да си похарчим парите за нещо смислено? Ето това е шансът ти. Ще си купим къща. С голям двор и люлка от автомобилна гума.

— Майка ми не е взела нито едно решение през живота си с оглед на това кое е добре за мен.

— Майка ти трийсет години се е заключвала в килера. Тя е луда. Не е образцовият родител.

— Искам да кажа, че когато бях малка, родителите вземаха решенията. Сега съм родител, а децата налагат решенията. И в двата случая съм прецакана. Не мога да повярвам. — Рухнах на дивана. — Аз искам да отида в Африка, а ти — в Ню Джърси.

— Какви са тия приказки за Африка? Защо все това повтаряш?

— Защото задвижваме пътеводителя за Африка. „Лоунли Планет“ и „Раф Гайд“ започват здравата да ни притискат в Европа.

— Какво общо има това издание с теб?

— Континентът е огромен. Някой трябва да направи предварителното проучване на страните.

— Някой, но не ти. Все още не разбираш, нали? Може би не е било правилно да си представяш майчинството като „чужда страна“. Това не е почивка в чужбина, а е съвсем сериозно…

— Става дума за човешки живот, Джим^[1]…

Ти дори не се усмихна.

— Как ще се почувстваш, ако той си изгуби ръката, защото се е пресегнал през решетката на асансьора? Ами ако получи астма от всички гадости във въздуха? Ако някой загубеняк го отвлече от количката в супермаркета?

— Истината е, че ти искаш къща — изстрелях обвинително. — Ти искаш двор. Имаш глупашка представа за бащинството ала Норман Рокуел. Искаш да тренираш Малката лига.

— Точно така. — Те си изправи победоносно от повивалника и нагласи Кевин на хълбока си, издокаран с нов памперс. — Двама срещу един сме.

Обречена бях много пъти да се боря срещу това съотношение на силите.