С. Дж. Кинкейд
Императрица (11)

10.

В дипломатическия комплекс бяхме на сигурно място. Пасус не можеше да нанесе удар на Тирус, докато се намирахме тук, както и Тирус на него. Самата сграда автоматично угасяше запалителите на всички метателни оръжия между стените си.

Стаята за преговори не беше под наблюдение — беше защитена от всякакво електронно оборудване за подслушване. Аз дори се приближих до вратата и притиснах ухо към нея с надеждата, че свръхчовешкият ми слух ще ми помогне да различа някоя от думите.

Уви, стените се оказаха звукоизолирани.

Затова останах да се гърча в агонията на неизвестността и да чакам Тирус да излезе след срещата си с Пасус. Погледът ми се стрелваше във всяка посока, от която долиташе някой случаен звук. Не можех да стоя на едно място.

Тъкмо се бях заела отново да се опитам да подслушам, когато чух нещо… Някакво приглушено тупване, а после ехо, което отекна над главата ми. Незабавно застанах нащрек. Намирах се в атрия пред съвещателната зала, затова звукът беше подозрителен. Приковах поглед в тавана, отново чух звука и разбрах, че горе има някого.

Зачаках следващото тупване — и тогава подскочих и забих юмрук в тавана. Чух крясък, а после стиснах с ръка нечий крак и увиснах на него с цялата си тежест.

— Кой си ти? — изревах към притежателя му.

— Спри! Немезида, аз съм!

Невени.

Пуснах я и се оставих да падна на пода.

Един участък от тавана се наклони надолу върху някаква панта и Невени подаде глава през дупката. Тъмната й коса увисна пред лицето.

— Какво искаш?

— Какво правиш? — попитах аз. Гласът ми беше тих и изпълнен със смъртоносна заплаха.

— Смятам да чуя какво си говорят, докато решават съдбата на моята планета — отсече Невени с блеснали очи. — Сега какво, ще ме удариш ли както последния път, или ще ме пуснеш?

Наклоних глава, замислена над въпроса й.

— Не съм те удряла, Невени. Ако те бях ударила истински, щеше да умреш от силата на удара. Освен това се въздържах и не те убих много пъти, когато имах възможност — осведомих я аз.

— Колко хуманно от твоя страна! Предполагам, че трябва да ти благодаря, задето си ми пощадила живота!

— Пак заповядай.

— Това беше сарказъм, Немезида! Божичко! Никой не би трябвало да благодари на някого, задето не го е убил!

Посочих нагоре.

— Ще ме пуснеш ли при теб?

— Ако не вдигаш шум — отговори тя.

Кимнах.

— Представа нямам как изобщо можеш да се качиш. Аз се покатерих на една лавица с книги…

— Не ми трябва помощ — прекъснах я, скочих нагоре и се хванах за ръба на отвора. Оттам ми беше лесно да се набера и да се кача при нея. Невени ме изгледа с широки потъмнели очи, когато посегнах да затворя вратата зад нас.

— Толкова си силна! — промълви тя.

Изпитах гордост, макар и против волята си.

— Знам. Сега води — казах и гласът ми отекна в мрака.

Чух щракване и помежду ни припламна някаква лека светлинка. На китката на Невени имаше нещо, което светеше в тъмното.

— Не вдигай шум.

Тя запълзя напред на четири крака. Бях прекалено висока, за да сторя същото, затова легнах по корем и се повлякох напред, като местех лактите си. Стигнахме до едно място, на което някакви тръби се свързваха в стената, и Невени си измърмори нещо и вдигна китка, за да освети лицето си, да ми покаже пръста, притиснат до устните си. Безшумно вдигна един панел от тръбата, съвсем леко, колкото да могат гласовете отдолу да стигнат до ушите ни.

— … искате от мен прекалено много. — Гласът на Пасус звучеше развеселено. — Значи мога да се оженя за братовчедка ви, но не мога да се сношавам с нея. Трябва не само да приема звяра, който уби дъщеря ми, като част от семейството си, но и безрезервно да подкрепя този брак, а освен това да подканя свещениците да ви позволят да използвате скиптъра. Да не говорим за тази провинция. И вие я искате.

— Толкова много ли ви изглежда, сенаторе? Ще ви дам съгласието си да се ожените за наследницата на трона. Вашето дете ще управлява тази галактика. Бих могъл да поискам повече. Рандевалд заяви, че ще се ожени само ако семейството на булката плати дълговете на рода Домитриан…

— Да, затова си остана неженен. Злополучията му в Навечерието също не му помогнаха особено.

— Аз не поставям чак толкова тежки условия. В това си умствено състояние братовчедка ми не може да даде съгласие за брака си. Искате да създадете наследник с нейното ДНК? Използвайте инкубатор. А Немезида не подлежи на обсъждане. Когато започнахте тези преговори, вече го знаехте.

— Колко решително заявявате волята си! Преди една година бяхте толкова различен — говорехте на стените и екзалтирано твърдяхте, че сте божество.

— Преди една година се опитвах да остана жив, сенаторе. Колкото до вашата подкрепа, до влиянието ви върху свещениците… Това е причината, поради която изобщо се замислих за този брак.

— Наистина ли? А аз си мислех, че сте били принуден да го сторите, защото ви заобиколих и се обърнах направо към Сената.

Пасус имаше право, колкото и да ми беше неприятно да го призная… Но в гласа на Тирус нямаше и следа от пораженчество.

— Мислете каквото искате, сенаторе. Каквото и да си мислите за сегашното ми положение, аз мога да ви вгорча живота, и то много. Този брак няма да се състои, ако аз не се съглася и мога да ви се закълна в това още сега. — В гласа на Тирус се долавяше тихо ожесточение.

И това беше вярно. Усетих прилив на тайно задоволство. Гибелта на бдителните означаваше, че Пасус никога не може да получи Девини без нашето съгласие.

Може би сенаторът почувства убедеността на Тирус, защото продължи с преговорите.

— А вие искате Лумина.

— Тази провинция е цялата заобиколена от лошо пространство. Скоро ще стане безполезна като търговско пристанище. Не мога да си позволя империята да види как приемам неуважението да не получа нищо, затова ви моля за тази пренебрежимо малка част от собствеността ви. Чисто символичен жест.

Невени си пое въздух рязко и сърдито и аз я приковах с поглед. „Той само се преструва на безразличен“ — помислих си. Опитвах се да я накарам да прочете мислите ми, да разбере. Това не беше истинското му мнение за Лумина.

— Лумина няма да изчезне в близко бъдеще — заяви Пасус. — Преувеличавате заплахата.

— Трябва да ви припомня, че само преди няколко месеца — каза Тирус — тази планета щеше да се освободи със сила от вашата власт, ако не се бях намесил аз.

— Да, но се намесихте. При това много ефективно. Необичайно ефективно. — В гласа на Пасус трепна странна нотка. — А после… после те ви помогнаха на коронацията. — Чух рязко поемане на въздух, последвано от смях. — Аха! Разбирам. Сключили сте сделка с тях, нали?

— Не съм — отговори Тирус, но не беше убедителен. Не беше очаквал Пасус да се досети.

— Сключили сте сделка с тях и сега възнамерявате да изпълните своята част. Ехе! При така създалата се ситуация Лумина става много по-ценна, не сте ли съгласен?

Невени сви юмруци и погледна надолу, към посоката на гласовете им, така, сякаш искаше да разцепи отдушника и да смаже черепа на Пасус.

За миг Тирус се замисли, след което каза:

— Предлагам ви Ръката на горгоната в замяна на Лумина.

Пасус измърмори нещо, очевидно без да го съзнава. Ръката на горгоната беше много ценно находище на минерали.

Гласът му обаче стана лукав:

— Каква беше сделката? Не, всъщност оставете ме сам да се досетя. Луминарите искат само едно: независимост. Обещали сте им свобода, нали? О, не го отричайте! Познавам тази планета — тя гъмжи от партизани и заблуди как Лумина може да се издържа от собствените си хора и ресурси. Разбира се, че сте им обещали! О, мой скъпи млади Тирус…

— С вас не сме достатъчно близки за такива задушевни обръщения, сенаторе — напомни му студено Тирус.

— Много добре, Ваше величество. Помислете си какъв опасен прецедент ще създадете, ако освободите тази планета. Ако освободите една планета, на всички други Излишни ще им хрумнат опасни идеи. И други ще поискат да се освободят от империята. Най-напред ще се отскубнат онези ценни Излишни, които подкрепят безполезните Излишни, и скоро вие ще се окажете император на безполезна шестзвездна система, която сама по себе си не струва нищо.

Погледнах към суровото лице на Невени. Да, луминарите знаеха това.

— Гледате на ситуацията от грешен ъгъл, сенаторе — каза Тирус. Гласът му омекна и стана убедителен. — Има и друго, коренно различно решение на тази ситуация: да осигурим на тези Излишни такива условия на живот, че да поискат да останат доброволно в империята! Такава империя със сигурност е за предпочитане пред империя, основана само на сила.

Настъпи продължително мълчание.

— Вие сте много млад и идеалистично настроен — каза най-накрая Пасус.

— Стремя се към нещо повече. Искам да направя живота по-добър за всички ни. Не трябва ли всички да се стремим към това?

— Огледайте се наоколо, Ваше величество. Само в този столичен град има повече хора, отколкото са всичките Високопочитаеми в цялата империя. На тази планета живеят четири милиарда души. Четири милиарда! Ако дори една малка частица от тези умове има склонност към науките, а една малка частица от тази частица разбира към какво гледа, това пак означава изумително количество интелект, устремен към една-единствена цел: да използва за свои цели светотатствените оръдия, които вие така безгрижно им връчихте днес.

— Не е задължително технологиите да са светотатствени оръдия. Изучавал съм най-обстойно първоначалната прокламация на Интердикта и заявявам, че има основания да се твърди, че приемаме думите му твърде буквално. Ако луминарите наистина разполагат с такава интелектуална мощ, не трябва ли да приемем с облекчение възможността тези умове да започнат да работят за решаване на проблема с лошото пространство?

— Чух какво казахте по този въпрос в речта си пред Съвета и за… за новата ера, за която говорихте. Научни стремления. Хм. Вашите светотатства са грях само на вашата душа. Аз няма да се правя на свещеник.

— Оценявам го — отвърна мрачно Тирус.

— Вместо това ще говоря с вас като сенатор с император: тази империя се крепи на крайно несигурния баланс между Високопочитаемите, които управляват, и Излишните, които са управлявани от нас. Разполагаме с огромен набор от технологии за унищожение, но тези устройства са в ръцете на малкия брой хора, който представляваме ние — и точно затова управляващи и управлявани живеят в съгласие. Днес вие дадохте на Излишните бази данни; ще приема, че сте невинен до доказване на противното, и ще допусна, че тази информация е свързана само с безобидни неща. Всичко това звучи чудесно, но какво ще стане утре? Утре Излишните ще поискат оръжия. Космически кораби. И ако не им ги дадете, ще се възползват от знанията, които им дадохте днес, и сами ще разработят оръжия. А после ще ги използват. Срещу нас.

— Което ни връща към условията на живот! Сенаторе, те ще разработят тези условия, защото така постъпват човешките същества, когато виждат, че другите имат толкова много, и чувстват, че самите те са преднамерено лишавани от него. Живеем във вселена, чиито граници са буквално безкрайни. Няма никаква причина който и да било в тази империя да познава нуждата. Ако отстраним причината да насочат тези оръжия срещу нас, това няма да се случи.

Пасус се засмя — неприличен изблик на искрен смях, от който изпитах желание да скоча долу в стаята и да го ударя. Той обаче млъкна и каза почти подигравателно:

— Бях започнал да се възхищавам на интелигентността ви, сега обаче вие ми напомнихте, че си имам работа с дете. Те ще насочат тези оръжия срещу нас, защото ни мразят и винаги са ни мразили. Техните потомци ще мразят нашите потомци, така както техните предци са мразили нашите предци, защото дори ако паднем толкова ниско под тях, че да ни стъпчат с краката си, те ще помнят, че някога сме били по-високопоставени. Това, което предлагате, Тирус, ще доведе до ситуацията ние, Високопочитаемите — а вие може и да сте копеле на един Излишен, но въпреки това сте Високопочитаем, — да бъдем смазани от тях. И всичко това в името на смазването на една заплаха „от жизнено значение“, която е „от жизнено значение“ само за планетяните, които не могат да отлетят и да се спасят от нея.

Стори ми се странно как Пасус изобщо не се замисля за тези планетяни. Не изпитваше и капка съжаление към тези, които, както ми беше описал Тирус, щяха да бъдат приковани под небето и безпомощно да гледат как гибелта нараства и нараства, преди да ги смаже.

— С вас не може да се говори разумно по този въпрос — каза Тирус със странен тон. — Никога няма да постигнем съгласие във възгледите си.

— О, не си правете прибързани изводи. Може би трябва да си починем малко? Тирус, трябва да призная, че много ме впечатлихте. Не само с тези… мечти и идеали, които сте таили в сърцето си и по някакъв начин сте успели да опазите в тайна, а и как сте успели да заблудите всички ни какъв сте всъщност. Ако съдбата беше приела друг обрат, децата, които щеше да ви роди моята Елантра, може би щяха да завладеят цялата вселена.

— Не знам дали това ще има значение за вас — каза тихо Тирус, — но съжалявам за загубата ви.

— От устата на мъжа, който ще се ожени за нейната убийца — отговори Пасус, — няма особено значение, но все пак ви благодаря.