Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (40)

40

Краят на април

Тома Басараб четеше писмо след писмо, усмихваше се или си тананикаше замислено в зависимост от съдържанието.

— Седни, преди да протъркаш дупка в килима. Струва повече от всичко, което притежаваш — той спря за по-драматичен ефект. — Но пък ти не притежаваш нищо, нали?

Лада го изгледа на кръв, но спря да крачи.

— Е?

Тома се облегна назад в стола си. Лада и хората й се бяха настанили в поредното имение на болярин от рода Басараб. Кабинетът сякаш открай време бе собственост на Тома. Писалището бе отрупано с писмата му, до ръката му стоеше чашата му с вино. Само мечът на Лада изглеждаше не на място.

Бяха близо до Търговище. Толкова близо, че Лада не издържаше да стои скрита тук, с тези хора, знаейки колко близо е тронът.

Тома вдигна едно писмо.

— Князът знае какво замисляме.

— Я?

Тома се усмихна. Изражението му се промени от това на добродушен болярин в нещо, което Лада разбираше доста по-добре — изражението на хищник.

— И това няма значение. Имаш достатъчно подкрепа. Повече от половината боляри са на моя страна — той спря, а усмивката му се разшири и стана по-благосклонна. — На наша страна. Повечето няма да предприемат нищо, докато не видят накъде се накланят везните. Той няма да успее да събере достатъчно войска да си спаси живота. Синовете му и всички съюзници, от които би могъл да потърси помощ, се бият в Константинопол по молба на султана.

Лада затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Значи мога да отида в Търговище.

— Да, мила моя, можеш — отвърна Тома, сякаш тя бе поискала разрешението му. — Аз ще те последвам.

— Но не прекалено бързо — тя отвори очи и вдигна многозначително вежда.

Той се засмя.

— Не прекалено бързо. Но молитвите и надеждите ми ще те съпътстват.

Лада вдигна меча си, който бе стоял подпрян на един стол.

— Задръж си молитвите. Не ми трябват.

Бяха пътували само два часа, когато съгледвачите вдигнаха тревога. Лада пришпори коня си в галоп и скоро стопи разстоянието, което я делеше от съгледвачите.

Бе закъсняла. Двамата мъже, които бяха с нея от Одрин, кървяха до смърт в праха. Банда мърляви крадци ги бяха наобиколили и тършуваха из дрехите им.

Сега вдигнаха погледи към Лада. Лицата им се изкривиха в гримаси на жестока радост, погледа й срещнаха мъртви очи. Тя извади меча си и уби двама, преди останалите да успеят да реагират. Докато осъзнаят, че не е лесна плячка, Богдан и двайсетина от хората й пристигнаха.

Крадците се пръснаха към гората.

— Избийте ги до крак — нареди Лада. После спря и се замисли. Един от крадците се бе свил на кълбо на земята, обхванал главата си с ръце. — Този го оставете.

Тя слезе от коня. Ритна мъжа в ребрата и го блъсна, така че той се принуди да я погледне. Лицето му бе изпъстрено с гневните червени петна на младостта. Изглеждаше само няколко години по-млад от нея.

— Има ли други крадци? — попита тя и кимна към пътя.

— Не. Не. В тази част сме само ние.

— А в другите части?

Той закима отчаяно.

— Да, госпожице. Навсякъде са.

Тя се наведе над него и опря меча си в гърлото му.

— Искаш ли да ти дам работа?

Той не можеше да кимне. Не можеше дори да преглътне. Успя само да прошепне едно измъчено „Да“.

— Тръгни по този път пред нас. Открий всеки крадец, всеки джебчия, всеки, който смуче от народа ми, и им предай следното: Пътищата принадлежат на Лада Дракула. Обявявам ги за безопасни. Всеки, който ми се опълчи, ще умре.

Тя отдръпна меча. Момчето се изправи с олюляване на крака и се поклони.

— Да. Да, госпожице, ще кажа.

Тя се замисли за момент. Думите бяха едно. Доказателствата бяха съвсем друго. Тя се наведе отново и отряза ушите от най-близките трупове. Първото го отряза накриво. Второто успя да отреже чисто. Николае пребледня. Звуците и гледката бяха неприятни, но Лада само извъртя очи към него.

— Вземи ги — тя подаде ушите на момчето.

За миг й се стори, че то ще повърне, но момчето взе ушите с трепереща ръка.

— Знак, че говоря сериозно. Ако избягаш, ако не предадеш посланието ми, ще разбера. И ще те открия.

Момчето изкряка, че няма да избяга, и след като се спъна веднъж, побягна по пътя.

Богдан се върна след няколко минути, бършейки меча си.

— Всички ги докопахме.

— Хубаво — Лада се загледа в бързо отдалечаващия се силует на момчето. Посланието бе добро. Но не беше достатъчно. Тя бе прекарала години в страна, където пътищата бяха безопасни. Османците бяха свободни да пътуват и да търгуват и страната им процъфтяваше. Тя не бе забравила уроците, получени в това отношение.

Явно въпреки всичко бе успяла да научи нещо от тамошните си учители.

— По тези пътища трябва да има по-ясни знаци. Окачете телата по дърветата. Напишеше „крадци“ върху тях. — Няколко от по-новите попълнения добиха притеснен вид. Повечето от тях не можеха да пишат или да четат.

— Николае ще го напише — каза тя.

— Изглежда ми малко прекалено. — Николае спря, докато влачеше тялото на един от съгледвачите встрани от пътя, където друг войник вече копаеше плитък гроб.

Лада сви рамене.

— Вече са мъртви. Поне след смъртта си да свършат нещо полезно, след като са пропилели живота си.

След цял ден път, те спряха и направиха лагер на няколко часа от Търговище. Дачиана още не се беше преместила в шатрата на Щефан, но Лада не се съмняваше, че и това скоро ще стане.

Щефан наблюдаваше как Дачиана ходи из лагера с леко объркана тревога, вдълбаваща бръчици около очите му. Беше толкова неспокоен и нервен, че Лада се замисли дали да го праща напред да разузнае. Дачиана почти не му обръщаше внимание, само от време на време спираше каквото вършеше, за да му каже нещо, да му оправи елека или да направи забележка за дължината и цвета на брадата му, която леко докосваше с ръка.

Лада не разбираше странния танц, който танцуваше Дачиана. Изглеждаше й напълно безрезултатен. Но щом видеше как Щефан гледа момичето, самата Лада се изнервяше.

Мястото между краката й напомняше за себе си в най-неочаквани моменти, събуждаше спомени за усещания, които можеха да се повторят и в бъдеще. Тя проклинаше Мехмед, задето й бе открил тези усещания. Преди не бе и подозирала за съществуването им. Сега копнееше за тях.

Дачиана се приведе към Щефан, прошепна нещо в ухото му и се засмя.

Богдан седна до Лада пред нейния огън. За разлика от слабия, гъвкав Мехмед, той бе едър и заплашителен. Докато Мехмед бе ятаган, Богдан бе чук. Но и чуковете си имаха предимства. Лада го погледна с присвити очи.

— Ти би направил всичко за мен — не беше въпрос.

Той я изгледа така, сякаш тя си бе направила труда да го уведоми, че небето е синьо.

— Да.

— Ела с мен. — Тя се изправи и влезе в шатрата си. Богдан я последва.

Това беше много по-ефективно от методите на Дачиана, И макар Лада да не почувства същото както онзи път с Мехмед, макар искрата, пламъкът и жаждата да не бяха всепоглъщащи, Богдан и в това си беше Богдан: верен и услужлив.

На втория ден от пътя си не срещнаха крадци. Откриха следи от набързо изоставени лагери. Лада изпита намек за нещо, което може би бе зачатък на майчинска гордост, както си я представяше тя. Малкият й крадец изпълняваше заповедите й.

Богдан яздеше по-близо до нея, отколкото преди, и от време на време тя долавяше, освен обичайната му грубовата готовност да я защитава от всичко и една нова нежност. Тя я караше да се чувства много неудобно. Знаеше, че чувствата на Богдан към нея са по-силни от нейните към него. Винаги бе приемала това за нормално, за хубаво дори. Той й принадлежеше, но тя на него — не. Може би бе прекрачила граница, която не биваше да доближава.

Неудобството й не след дълго бе заменено от облекчение, което й създаде нови неприятности, щом почувства между краката й да бликва кръв. Почти започна да се моли, толкова бе благодарна. Но се съмняваше, че Бог се интересува дали утробата й е все още празна, ИЛИ не.

Лада спря коня си и скочи на земята. В торбата си имаше няколко парчета плат за такива случаи. Свали си ризницата и я постели върху седлото.

— Какво има? — попита Богдан, наполовина слязъл от коня си.

— Не! — тя направи нетърпелив жест, за да го спре. — Ей сега се връщам.

— Не бива да отиваш никъде сама — отбеляза Николае.

Лада ги изгледа гневно всичките. Усещаше как кръвта продължава да тече. Ако не я спреше скоро, панталоните й щяха да се изцапат. Дачиана, която яздеше на коня на Щефан заедно с него, забеляза скованата походка на Лада.

— Оставете я. Лада е по-страшна от всичко друго в гората.

Лада им обърна гръб и закрачи към дърветата.

— Бога ми, всичките сте глупаци. Починете. Яжте. Ще се върна.

Тя ускори крачка, щом навлезе между дърветата, за да се отдалечи максимално от групата мъже и да се погрижи за спешните си и съвсем лични нужди.

Откри един бистър поток и приклекна до него. Водата бе ледена, но поне въздухът беше почти топъл. Докато се миеше, проклинаше факта, че в такъв важен момент трябва да се занимава с това.

И все пак посрещна кръвта с благодарност. Може би късметът я бе споходил с Богдан и той бе махнал онова, което я запушваше от нощта с Мехмед насам. Тя прие станалото като потвърждение за истинността на думите на Дачиана. Тялото й не бе създадено за раждане на деца. Тя си затананика, докато плакнеше бельото си и го просваше на скала, до панталоните, за да изсъхне. В чистото си бельо сложи парчетата плат, за да попиват кръвта. След това, понеже бе щастлива, а денят бе първият топъл ден от дълго време насам, тя си свали и туниката, и изплакна и нея.

Докато я плакнеше, чу шум от стъпки. Стъпващият се опитваше да се движи безшумно. Лада се приготви да наругае Богдан или Николае, или който друг бе проявил неподчинение. После осъзна, че стъпките се чуват от противоположната посока на мястото, където бяха спрели хората й. За миг споменът за други дървета на друго място и за друг мъж, промъкващ се към нея, я парализира. Не можеше да диша. Споменът за тежестта на Иван върху нея, за ръцете му…

Тя грабна туниката си от водата и се огледа отчаяно за скривалище. Дърветата бяха прекалено тънки, за да може да се покатери, а потокът бе на открито място. А тя беше сама заради глупавото си женско тяло. Тя сведе очи към ръцете си, които притискаха мократа туника към гърдите й. Женско тяло. Иван бе видял в него слабост, нещо, което можеше да надвие.

Стъпките приближаваха.

Иван беше мъртъв. Тялото й бе оръжие. Можеше да убие всеки, който се доближеше до нея, но… неканеният образ на Хюма изплува в съзнанието й. Начинът, по който се разполагаше на възглавниците. Начинът, по който се движеше. Лада се опита да си припомни всичко, което можа, защото и Хюма бе оръжие точно като Лада.

Тя вдигна ножа от мястото му до ботушите си и го скри зад гърба си. После остави туниката си да падне в момента, в който от другата страна на потока се появиха трима мъже. Юмруците, стиснали дръжките на мечовете им, се отпуснаха и те зяпнаха от изненада.

— Оу! — изписка Лада в жалка имитация на звука, който си мислеше, че издават момичетата в такава ситуация. Покри щръкналите си гърди с ръка.

Един от мъжете извърна поглед и се изчерви. Другите двама не бяха толкова свенливи.

— Какво правиш тук? — попита единият с объркана усмивка.

— Аз… — Лада се наведе, вдигна туниката си и скри ножа в гънките й. — Живея там — тя махна с ръка, най-общо, вдясно — и се миех.

— Не бива да си тук — изчервеният войник се обърна и погледна зад себе си към нещо, което тя не виждаше. — Идват още много войници.

— О! О, не — Лада си събра панталоните и ботушите с престорена срамежлива непохватност. Радваше се, че не си беше обула панталоните. Както бяха на топка, никой нямаше да се досети, че няма пола.

— Прибирай се вкъщи — каза мъжът с напрегнат, но внимателен глас.

Ухиленият войник се ухили още по-широко.

— Ще ти дойдем на гости след като се погрижим за една неприятност.

Лада не знаеше как да се усмихва свенливо, но се постара. После забърза в посоката, от която им бе казала, че е дошла. Щом реши, че вече е в безопасност, тя си нахлузи ботушите и пъхна дрехите в торбата си. После се втурна към пътя, по който бяха дошли. Хората й нямаше да са готови. Твърде много бяха свикнали с липсата на достойни противници. Тя не знаеше колко войници се задават откъм гората, но ако успееха да изненадат нейната войска, нещата нямаше да свършат добре.

Лада изскочи на пътя доста по-далече от мястото, от което бе влязла в гората. Затича се към хората си и размаха панталони в ръка. Не можеше да извика, защото се боеше, че врагът е наблизо и ще чуе.

Николае я видя и й махна предпазливо в отговор.

Тя започна да сочи настоятелно гората. Николае не помръдна няколко мъчителни секунди. После реагира с отработените движения на дългогодишен войник. Преди Лада да стигне до хората си, всички се бяха махнали от пътя в обратна посока на гората, оставяйки обширно открито пространство между себе си и скрития в гората враг. Лада стигна до тях задъхана. Извади меча си от ножницата, увиснала на седлото.

— Лада — изсъска Николае.

— Войници. От Търговище, мисля. Нас търсят. Не знам колко са, но скоро ще стигнат тук. Предайте нататък. Първо с арбалетите. Ще ги изненадаме.

— Лада — каза той отново. — Твоите… — Той я посочи безмълвно. Богдан застана пред нея, скривайки я от всички погледи. Тя сведе очи към все още голите си гърди, които се надигаха и спускаха с всеки дъх, който поемеше.

Раздразнена, тя измъкна туниката си от торбата и я навлече.

— Е, можете да благодарите на моите… — тя посочи безмълвно към гърдите си и започна да си обува панталона — за това, че се спасихме.

Николае нямаше време да разпитва как точно гърдите на Лада ги бяха спасили. Първите редици вражески войници започнаха да излизат измежду дърветата. Движеха се с пресилена предпазливост, тъй като все още вярваха, че елементът на изненадата работи в тяхна полза. Огледаха пътя и дадоха знак на останалите също да излязат.

Войската бе по-малка от нейната, но ако бяха успели под прикритието на дърветата да хванат хората й неподготвени, Лада не смееше да си помисли колко щяха да бъдат избити.

Тя вдигна юмрук и го отпусна. Стрелите на арбалетите изсвистяха над пътя и покосиха половината войници. Другата половина се зае да зарежда собствените си арбалети и да се подрежда във формация, но бяха закъснели. Хората на Лада наизскачаха измежду дърветата в непобедима вълна от мечове и мощ.

Когато всичко свърши и останаха само шепа от враговете им, Лада също излезе на пътя. Мъжете седяха, увесили носове, в кръг. Бяха им взели оръжията. Някои кървяха. Но кървенето невинаги бе слабост. Лада се засмя на себе си.

Един от войниците, седнали на пътя, бе онзи, който бе проявил приличието да се изчерви и да извърне поглед от голотата й. Лада го посочи.

— Онзи пощадете. Останалите убийте — без да обръща внимание на касапницата, тя попита мъжа: — Князът ли ви праща?

Той се присви от звука на меч, отделящ душа от тялото й.

— Да. Трябваше да ви избием.

— И въпреки че ви е пратил след мен, не се ли запитахте дали момичето в гората не е същото, което гоните?

Той избегна погледа й.

— Мислехме, че ще си на сигурно място. В закрита кола, с пазачи. Не си това, което очаквах. Князът каза, че ще бъде лесна работа.

— Не е чак толкова лесно човек да се отърве от мен — тя му подаде ръка. — Можеш да се върнеш и да му го кажеш. Или да останеш и да се присъединиш към войската ми.

Той потръпна от глава до пети.

— Мисля да остана? — най-сетне вдигна очи и срещна нейния поглед и тя разбра, че очаква потвърждение дали е взел правилното решение, или не. Тя не го беше излъгала — щеше да го пусне. Но той без съмнение бе решил, че това ще доведе до смъртта му.

Тя кимна.

— Добре.

— Късмет извадихме — каза Николае, който извеждаше коня на Лада и своя от гората. — Права се оказа. Понякога е добре да останеш сама.

Лада не успя да се усмихне. Нещата можеха да свършат по съвсем различен начин. Тя уви успокоителната тежест на ризницата около себе си. По-добре бе да си войник вместо жена.

А най-добре от всичко бе да си княз.