Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (35)

35

21–28 април

Ето къде си бил! — каза Киприян ведро, въпреки изтощението, изписано по лицето му, потънало в прах, сажди и следи от кръв.

Раду спря на стълбата и се постара да отвърне на усмивката на Киприян подобаващо. Тъкмо се прибираше от дълга нощ на стената. Черна нощ, изпъстрена с проблясъци на огненооранжево и тъмночервено. Зарадва се, щом видя Киприян. Винаги се радваше, защото при работата им на стената никога не беше сигурно, че отново ще се видят.

Киприян се наведе, за да отвори вратата, и размаха ръка развълнувано.

— Намерих сладко. Няма да ти казвам през какво трябваше да мина, за да се добера до него, но…

— Турци! Турци в Златния рог! — изкрещя едно момче, тичащо по улицата.

Киприян и Раду размениха погледи, изпълнени с объркване и тревога. Раду беше твърде изморен, за да се пита дали чувството, което изпитва, е радостно вълнение или ужас. Той хукна след момчето, хвана го за ръкава и го дръпна, за да спре.

— Веригата да не се е скъсала?

Момчето поклати глава, ококорено от вълнение и страх.

— Прекарали са корабите по сушата! — то се отскубна от Раду и пак хукна напред, крещейки новината отново и отново, без обяснения.

Киприян вдигна вежди. Любопитството бе надделяло над тревогата. Той тръгна към стената, която гледаше към морето. Раду го последва.

— Имаш ли представа за какво говори? — попита Киприян.

— Може да са успели да се промъкнат по същия начин, по който нашите лодки минаха покрай техните кораби?

— Това се получи заради хаоса. Но от нашата страна на веригата няма хаос. Никой не спи. По всяко време има някой на стража. Трябва да е станало нещо друго.

Раду се повлече след Киприян. Нямаше енергия за тичане. Беше прекарал половината нощ в рязане на въжетата на куките, които османците хвърляха нагоре в опит да издърпат буретата с пръст, които пазеха защитниците. Беше изтощително. След няколко часа рязане на въжета, той дори бе спрял да забелязва стрелите, свистящи покрай ушите му. Но пък поне се бе ограничил само с рязането на въжета. Не му се беше налагало да убива свои братя предишната нощ, което я правеше по-приемлива от повечето.

Умът му бе пълен с безкрайни редици бурета, натъпкани с пръст, докато се качваха към върха на стената и надничаха към морето.

— Мили боже — прошепна Раду. Изобщо не бе подготвен за това. Османците бяха навлезли в Златния рог. Точно както беше казало момчето, корабите се движеха по сушата.

Три галери среден размери се носеха по водата, екипажите им се смееха и размахваха греблата си. От хълма зад Рога, по път, настлан с дървени трупи, се задаваше бавно друга галера. Мъжете на борда й размахваха греблата си в синхрон във въздуха. Отпред галерата дърпаха волове, а няколкостотин мъже държаха въжета, за да насочват съда. Зад първата галера, нагоре по хълма, се изкачваше следващата.

Край пътя, по който се движеха галерите, бе опъната шатра на райета, откъдето можеше да се наблюдава как се движат. Раду не виждаше добре от това разстояние, но подозираше, че в шатрата е Мехмед. Около нея група еничари свиреха музика, по-подходяща за празненство, отколкото за война. Звънливите трели на духовите инструменти се издигаха над Рога и долитаха до Раду и Киприян.

Когато първата галера се спусна по хълма и се потопи във водата, османците нададоха радостни викове.

— Защо нашите кораби не правят нищо? — попита Киприян. Раду посочи редица оръдия, наредени по протежение на брега, с дула, насочени към веригата, отвъд която се поклащаха, напълно безполезни, корабите на Константин. Няколко от тях се бяха доближили до веригата, явно не съвсем сигурни дали си струва да рискуват артилерийския обстрел.

Без предупреждение, един огромен камък прелетя над стените на Галата и цопна във водата между византийския флот и османските галери. Камъкът падна толкова близо до търговските кораби, че вълните от удара ги разлюляха.

Мехмед явно бе решил проблема и със стрелбата от Галата. Той нямаше право според договора си с града да разполага в него оръдия. Затова бе вкарал в употреба требушети — стенобойните машини от миналото. Бяха издигнати зад града и изстрелваха камъни към водата.

Трясък и облак прах от центъра на Галата доказаха, че требушетите не са особено точни. А може изстрелът да бе предупреждение към жителите на Галата да не се намесват. Раду се смая от блестящата мисъл на Мехмед.

Междувременно още една галера стигна до водата и зад нея се появиха още две.

Киприян не погледна към Раду.

— Трябва да е разработвал този план с месеци. При всички материали, които са им необходими, при целия път… Ти знаеше ли?

Гърдите на Раду бяха натежали от чувството за провал. Не само че се беше провалил с флота, но Мехмед бе очаквал провала му. Беше разработил планове без Раду, планове да заобиколи всички пречки. Как би могъл Раду да се надява, че може да предложи на такъв човек каквото и да било?

— Нямах представа — Раду поклати глава. Музиката, долитаща от отсрещния бряг, му се подиграваше. — Боя се, че може да има и други планове, за които не знам.

Киприян положи ласкава ръка на рамото му.

— Ако Мехмед подозираше, че дори косъм от брадата му познава тайните му, щеше да го отскубне и да го изгори.

Раду отказа да приеме тази утеха.

— Не мога да помогна с нищо повече.

Не можеше да помогне на никого.

Назира вадеше гъгрици от малкото им останало брашно.

— Мислиш ли, че стават за ядене?

Раду направи гримаса.

— Ако се наложи, ще ги изядем. Но ако обсадата се проточи толкова дълго, че да стигнем до тях, Мехмед вече ще е загубил. Тя вече се проточи твърде много.

— Ще ми се малкото ти приключение в хранителните складове да не бе минало чак толкова успешно — тя му се усмихна измъчено.

— В Галата има достатъчно храна, макар че никой няма пари да си купи. Саботажът ми не ускори края на обсадата, само я направи по-мъчителна.

Раду се наведе напред и опря глава на масата. Трябваше да се върне на стената довечера. Последните му няколко нощи там бяха лишени от събития. И самотни. Киприян най-често вече беше излязъл, когато Раду се прибереше у дома.

Назира очевидно също мислеше за домакина им.

— Можем да се опитаме да изкопчим още информация от Киприян.

Раду не вдигна глава. Не искаше да прави това. Още не.

— Прекалено е опасно.

Назира сякаш се успокои.

— Радвам се, че си съгласен. Освен това ми се струва… нередно. Да използваме Киприян повече, отколкото вече го използваме.

— Той е добър човек, а аз… Понякога дори не мога да го погледна в очите, защото знам за какво сме дошли. Не мога да погледна никого от тях. Константин също е добър човек. Джустиниани. Всички те. Колкото по-дълго стоим тук, толкова по-трудно става да помним защо е толкова важно да превземем този град. Аз се бих с тях, кървях с тях, стоях рамо до рамо с тях, за да убиваме наши мюсюлмански братя. Как… — гласът на Раду се пречупи. — Как да продължим? — прошепна той.

Назира сложи ръка на бузата му.

— Помоли да се присъединиш към Орхан и неговите хора. Тях ги държат далече от стените. Няма да ти се налага да убиваш. Изобщо не трябваше да те поставят в това положение. Сърцето ти е твърде голямо за тази работа, Раду — тя се наведе и го целуна по челото. — Не мога да си представя какво си бил принуден да видиш и да правиш. Никой не може да продължи да мисли трезво в такава обстановка.

— Какво значение има? Нищо не постигнах.

— Напротив. И заедно можем да постигнем още. Най-доброто, което можем да направим и за двете страни, е да ускорим края. Колкото по-дълго продължава обсадата, толкова по-зле ще става за всички. — Назира се изправи и се уви в наметалото си. Макар дните да се затопляха, вечерите бяха все още студени. — Отивам да се видя с Елена. Оплаква се, че през последните три дни Коко е дори по-нервен отпреди, непрекъснато й се кара и не спира да крачи насам-натам.

Това събуди интереса на Раду.

— Той е най-важният им капитан.

— Именно. Готвят нещо за морето. Но не знам какво.

Раду също се изправи, доволен, че има нещо за вършене.

— Ще пратя Амал в Галата. Мога да му сигнализирам от покрива на Света София, ако видя да се готви нещо, а той ще сигнализира на галерите. И ще наблюдавам къщата на Коко през нощта.

— Може да се окаже, че няма нищо.

Раду мрачно се усмихна.

— Значи, ще го добавя към досегашните си постижения.

Раду се скри в сенките на един покрит вход на три къщи от дома на Коко. Амал бе хукнал да тича веднага след срещата им, за да успее да стигне до Галата, преди да затворят портите за през нощта. Момчето знаеше една кула, на чиито стражи Мехмед плащаше и откъдето можеше да чака сигнала на Раду.

Може би нищо нямаше да се случи, но и това беше по-добре от стената. Всичко бе по-добре от стената.

Раду остави ума си да се скита безцелно в ритъма на обстрела. Сега той не секваше, макар че в сърцето на града не бе нищо повече от далечен шум. Миризмата на пушек и огън също вече не правеше впечатление на никого. И не миришеше на кръв. Имаше само натрапчив спомен за нея.

Понеже Раду не искаше да мисли нито за Мехмед, нито за кораби, нито за Киприян, той зарецитира стихове от Корана, изгуби се в красотата и ритъма на думите. Тук все още можеше да открие малко покой.

Прекъснаха го два часа преди разсъмване. Вратата на къщата на Коко се отвори, от нея излязоха няколко закачулени фигури и забързаха по улицата. Вървяха към Златния рог.

Раду се втурна в обратната посока. Да отключи с шперца вратата на Света София вече бе толкова лесно, сякаш боравеше с ключ. Спусна се към покрива и там извади фенер.

Три от страните му бяха от излъскан метал, а четвъртата от стъкло. Той запали фитила и насочи фенера към Галата. Като дъх произнесе благодарствена молитва. Нощта бе достатъчно ясна, за да се види сигналът.

Тъкмо когато започваше да се бои, че Амал не е успял да стигне в града, видя светлина. Тя премигна три пъти бързо, после угасна. Раду духна фитила на своя фенер. Не знаеше какво бе успял да направи, ако изобщо бе направил нещо.

В същия миг една падаща звезда, пламтяща ярко, прелетя по небето. Остави следа от светлина като сигнал от самите небеса. Раду вдигна ръка към нея и си спомни онази нощ преди толкова години, когато бе гледал падащите звезди с Мехмед и Лада. Той затвори очи, изпълнен с благодарност и топлина. Може би суеверията на Константинопол влизаха под кожата му, но не можа да не приеме звездата като знак свише. Беше направил нещо добро. Беше помогнал на Мехмед.

Той се качи на стената близо до портата на свети Роман и се смеси с пазителите, сякаш бе прекарал между тях цялата нощ. Не пропусна да размени по няколко думи с всекиго, за да го запомнят. Макар да гледаше към османския лагер, мислите му бяха в Златния рог зад гърба му и града между него и стената.

Камбаните забиха час преди изгрев. Раду изобрази изненада като всички наоколо и започна да оглежда стената, сякаш и той очакваше атака от тази страна.

Щом дойде следващата смяна пазители, Раду тръгна с останалите към стената, гледаща към морето. Кратки проблясъци от артилерийски огън озаряваха края на битката. Една малка галера гореше. Стомахът на Раду се преобърна. Но когато корабът, носещ се по вълните, приближи, пламъците осветиха не османска галера, а един от големите търговски съдове, потънал наполовина, силно наклонен на една страна. Корабът продължи напред, с два други, плаващи от двете му страни.

— Какво е станало? — попита Раду един от стражите на стената. — Опитаха се да нападнат ли?

Мъжът поклати глава.

— Ние се опитахме. По някакъв начин бяха разбрали, че идваме, и започнаха да стрелят, преди корабите ни да се доближат достатъчно, за да ги изненадат. Потопиха един от по-малките ни кораби.

Раду почти се разсмя от облекчение. Сега Мехмед щеше да разбере, че от Раду все пак има полза. Италианците нямаше да рискуват с нова атака над флота, не и след това. Златният рог на практика бе неутрализиран.

Слънцето изгря и освети останките след битката. Макар от няколко галери да се издигаше дим, османската страна не бе претърпяла сериозни загуби. Само че Раду видя повече мачти, отколкото очакваше да има.

Тогава разбра, че не са мачти. Дървените пръти, издигнати към небето да посрещнат зората, бяха колове. Върху върха на всеки от тях слънчевите лъчи постепенно разкриха фигурите на италианските моряци. В средата, на най-високия кол, бе набит Коко, видя Раду.

На хълма над водата, заобиколен от еничари, яхнала кон, стоеше фигура с бяла чалма и пурпурен плащ.

Раду не разбираше сцената, която виждаше. Османците бяха спечелили! Бяха извоювали решителна победа след подлата атака. Нямаше смисъл от коловете, освен за да тормозят гражданите с гледката. Струваше му се ненужно.

Струваше му се… жестоко.

Разстроен, Раду загледа труповете, сякаш погледът му можеше да им донесе покой. Или на него. Това изглеждаше повече като убийство, отколкото като война. И се бе случило само заради него.

Някакво раздвижване надолу по стената най-сетне отклони вниманието му от коловете. Той се надвеси над стената тъкмо навреме, за да види как пускат първия пребит османски пленник от върха. Въжето, увито около врата на пленника, се изопна и тялото му се люшна във въздуха.

Преди Раду да успее да извика, още един пленник увисна на въжето. После още един. И още един. Той гледаше ужасено как защитниците пускат османските пленници като украси, като гоблен от ужас по протежението на стената в отговор на жестокостта от другата страна на Рога.

Неспособен да понесе гледката, той хукна към обесените. Някой трябваше да сложи край на всичко това. Тези войници щяха да бъдат държани отговорни за проява на жестокост към пленниците.

Той спря, когато видя опашката османски пленници, които чакаха реда си. Бяха на колене, някои се молеха, други плачеха, трети бяха твърде окървавени, твърде прекършени, за да се молят или да плачат. Застанал зад тях, зареял взор напред, право към Мехмед, висок и неподвижен като колона, стоеше Константин.

Раду бе сбъркал. В този град нямаше добри хора.

Извън него също ги нямаше.