Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (50)

50

29 май

Остави на мен да говоря за княза — каза Тома Басараб. После огледа Лада критично.

Лада се бе облякла за битка. Върху черната туника и панталони си беше сложила ризница. Тя се спускаше по тялото й, познатата й тежест я успокояваше. На кръста си сложи ятагана, който бе свалила от стената. В ножниците на китките си пъхна ножовете си. Дъщерята на Влашко си иска ножа.

Тя потръпна. Не беше същата като баща си. Нямаше да се превърне в него.

Единствената й отстъпка пред елегантността бе кървавочервена шапка в актуалния за благородниците стил. Отпред тя забоде блестяща звезда с едно-единствено перо. Нейната комета. Нейната поличба. Нейният символ.

Нейната страна.

— Имаш ли рокля?

Тя не му отговори, затова той продължи:

— Ще изискат обезщетение и ние, разбира се, ще им го дадем. Всички боляри от рода Дан ще дойдат на гощавката. Може да ти се стори твърде натоварващо. Аз ще се оправя с всичко.

— Не е нужно да го правиш.

Той се усмихна и положи сухата си, топла ръка върху нейната. Лада издърпа ръката си.

— Матей ми писа. Много е доволен от успеха ти. Кралят на Унгария се е разболял и Матей взима всички решения.

Лада усети лекото пробождане на вината. Беше обещала на Улрих, че момчето ще умре от бърза и безболезнена смърт. Поредното нарушено обещание.

— В момента подготвям писмо до султана. Смятаме за най-добре да поддържаме васалното си положение, като уведомяваме Матей за всякакви промени в ситуацията и движение на войски.

— Да поддържаме васалното си положение ли? Нямам никакво намерение да плащам каквото и да е на Мехмед или на когото и да е друг.

— О, не, така не може. Вече дължим пари на Унгария и на няколко трансилвански коменданти. Не след дълго ще си поискат парите.

— Ти дължиш ли им нещо? — Лада повдигна вежда. — Все повтаряш „ние“, но аз не дължа нищо на тези страни.

— Струва ми се, че изгори една църква и уби стадо овце. Ако искаш добри отношения със съседите ни, трябва да направим известни отстъпки. Точно както тази вечер ще направим отстъпки за рода Дан — Тома отвори вратата. — Хайде, сигурно вече са започнали да ядат. Не бива да ги караме да чакат.

Тома настоя, че е важно да се демонстрира богатство точно както е важно да се демонстрира сила, затова храната, сервирана на масата, бе по-хубава от всичко, което Лада бе слагала в уста след заминаването си от Одрин. По-хубава от онова, което ядеше гладуващият й народ. Тя мразеше всяка хапка, която си представяше, че влиза в привилегированите кореми на болярите. Ароматите на печено месо и кисело вино я удариха в носа, щом влезе в залата. Тома по някакъв начин бе успял да влезе преди нея.

Огромната маса с насядали по дължината й боляри от рода Дан се простираше от единия до другия край на залата.

Лада бе очаквала студени погледи и изражения, изпълнени с омраза, когато изпъна рамене и влезе в залата след Тома. Вместо това я посрещнаха няколко любопитни, дори развеселени погледа. Повечето от болярите дори не спряха да ядат или да разговарят със съседите си по маса.

Беше се облякла за битка, а я посрещна безразличие. Нима цял живот трябваше да води битки, за да я видят?

Докато стигне до мястото си начело на масата, сякаш измина цяла вечност. Прииска й се да не беше настоявала да дойде сама. Искаше до нея да седне някой доверен човек. Николае, с постоянните си въпроси? Богдан с кучешката си преданост? Петру или Щефан, или дори Дачиана?

Лада с болка осъзна кой й липсва. Искаше Раду да е до дясната й ръка. И искаше Мехмед да е отляво. Те я бяха карали да се чувства силна, умна, видима. Бяха я карали да се чувства като дракон. Без тяхната вяра в нея, коя беше тя?

Тя застана пред масата и зачака. И продължи да чака. Нищо не се промени. Никой не спря да говори и не стана да се поклони.

— Добре дошли — каза тя. Гласът й се изгуби сред жуженето на разговорите. Тя се прокашля и извика думите, чието значение сигурно се изгуби в гнева й.

Най-сетне, без да бързат, болярите започнаха да се смълчават и накрая над масата се спусна тишина. Всичко погледи се насочиха към нея. Вдигнаха се вежди. Усти се изкривяваха нагоре или надолу. Никъде не виждаше очаквания гняв. Повечето от болярите изглеждаха… отегчени.

Тя хвърли отчаян поглед към една странична врата, където Николае застана мирно. Устните му оформиха думите: Благодаря ви, че дойдохте.

— Благодаря ви, че дойдохте — изтърси Лада и мигновено съжали. Отново си прочисти гърлото и изправи гръб. — Имаме много за обсъждане.

— Искам компенсация за смъртта на братовчед си — каза с безизразен глас един от болярите, седнал близо до нея.

— Аз… ще стигнем дотам, но…

— Да, разбира се — каза Тома. Той седна на стола вдясно от нея. — Мисля, че ще успеем да се разберем за плащания и допълнителни земи като компенсация.

Лада замръзна, неспособна да намери думи. Защо беше отговорил вместо нея? Болярите вече я бяха накарали да се чувства застрашена. Не така се предполагаше да се развият нещата. Как можеха да идват тук и да изискват компенсация за смъртта на роднините си, докато собствените й баща й брат гниеха заради предателството на същите тези боляри?

Тома се усмихна насърчително, сякаш я побутваше напред.

— Нали така ще отговориш на смъртта им?

Лада затвори очи, после ги отвори и изглади лицето си в съзвучие с тона на Тома.

— Ще отговоря така, както те ще отговорят на смъртта на брат ми, погребан по лице в гроб извън града. И за баща ми, който няма гроб.

Тома се прокашля и едва забележимо поклати глава, като се намръщи леко от разочарование.

— Разговорът е доста мрачен за масата. Нека да говорим за нещо друго. Как ще разпределиш хората си?

— Имаш предвид, за да прочистят пътищата ли? — Тя не бе успяла да завърши плановете си да направи пътищата безопасни за пътници и търговци. Защо я караше Тома да говори за това точно сега? — Мислех да ги разделя на райони и…

Тома вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Не. Не ме разбираш. Като княз ти нямаш право да поддържаш редовна армия. Това е част от договорите ни с Унгария и турците. Матей Корвин изрично го спомена в последното си писмо. — Той се усмихна снизходително. — Знам, че за теб всичко това е съвсем ново и че си била съвсем малка, когато ни напусна. Разбира се, не си могла да знаеш, но твоята войска е много по-голяма от обичайната княжеска гвардия. Можеш да задържиш… — той млъкна, сякаш обмисляше нещо, поглаждайки брадата си. — Ами двайсетима. Това би трябвало напълно да задоволява нуждите ти. Тъй като вече ги познавам, предлагам да осигуря подслон на останалите.

Лада разполагаше с повече от триста войници. Добри мъже. Мъже, отказали се от всичко, за да я последват.

— Те са мои войници — сопна се тя. — Не съм давала обещания нито на Унгария, нито на османците, но на хората си съм обещала да се погрижа за тях.

Един тъмнокос, червендалест болярин от средата на редицата заговори.

— Това са обещания, които не си имала право да даваш. Князете — каза той с подигравателен глас, който ясно показваше какво мисли за идеята жена да седи на трона — не могат да се защитават сами. Това не се прави. Князът е слуга на народа. Дълг на болярите е да поддържат войска, за да се използва, когато е необходимо. Ако сметнем, че има такава необходимост, ще организираме войниците си.

Тома кимна и посегна да потупа Лада по ръката.

— Твърде дълго те е нямало. Князът е васал, фигурант. Всеки опит да набереш армия или дори само да построиш кула, за да се защитаваш, ще бъде приет за акт на агресия. Но сега няма от какво да се боиш. Болярите ще те пазят.

— Значи тяхната сила е моя сила — каза Лада с притворени очи, през които морето от лица пред нея се замъгли. — Колко успокоително.

Няколко от мъжете и жените се засмяха. Повечето възобновиха разговорите си. Нищо не бе станало така, както тя очакваше. Очакваше протести, предизвикателства, спорове. Вместо това всички изглеждаха напълно готови да я приемат за свой княз.

И тогава тя разбра защо. Бяха доволни тя да седне на трона, защото харесваха слабостта. Колкото по-сговорчив бе князът, толкова повече власт имаха те. А кой би могъл да е по-сговорчив от момиче, което си играе на княз? Нищо чудно, че Тома я беше подкрепил. Не би могъл сам да измисли по-пряк път към властта за себе си от този, използващ една жена-княз. Ако Лада умреше, родът Дан щеше да сложи свой представител на трона. А дотогава всички щяха да правят каквото си поискат.

Ако Раду бе с нея, ако имаше начин да ги манипулира, то може би щеше да успее да се справи. Но те боравеха с оръжия, които тя не познаваше. Обгърна я отчаяние.

Тома се наведе заговорнически към нея.

— Справи се много добре. Ще остана с теб на длъжност съветник. Никой не очаква да разбираш всичко.

Всички промени, които бе видяла да настъпват из Влашко под сянката на възхода й, бяха само илюзии. Тези хора тук ръководеха всичко, а за тях нищо не се бе променило.

— За кого ще се омъжи? — попита жена, седнала през няколко стола.

Мъжът до нея изсумтя в чашата си с вино.

— Арон или Андрей, който и да е, жал ми е за него. Първо изгубиха баща си, а сега трябва да се оженят за най-грозната убийца на света.

— И все пак няма да е зле да се стегнат юздите на Дракулите.

Лада се изправи. Столът й изстърга силно по камъните.

— Лада — повика я някой от най-близката до нея врата. Тя се обърна и видя Богдан. Нещо не беше наред. Виждаше се в бледото му лице и извитите надолу ъгълчета на устата. Тя отиде при него.

— Какво има?

— Ела с мен.

Никой не извика след нея. Тя последва Богдан по коридора към кухнята, където върху широката дървена маса нямаше храна. Имаше труп.

Трупът на Петру.

Лада с препъване пристъпи напред. Очите му бяха затворени, лицето неподвижно. Ризата му бе вдигната и разкриваше назъбена рана, която вече не кървеше, защото сърцето му вече не изпомпваше кръвта. Богдан го обърна внимателно настрани. Входната рана бе на гърба му. Някой го беше намушкал в гърба.

— Как е станало? — Лада допря ръка до бузата на Петру — беше още топла. Той бе с нея от Амасия. Беше гледала как пораства, как се превръща в мъж. Един от нейните мъже. Един от най-добрите й хора.

— Открихме го зад конюшнята — каза Щефан.

— Има ли свидетели?

Гласът на Богдан бе мрачен.

— Двама войници на рода Дан, които по-рано се бяха карали с него, казаха, че не са видели и чули нищо. Казаха, че сигурно е паднал върху меча си. С гърба напред.

Лада стисна зъби. Гледа немигащо трупа пред себе си, докато погледът й се замъгли. Петру бе неин. Той бе част от нея, част от всичко, което Лада представляваше. А сега бе намушкан в гърба от хора, които представляваха болярите Дан.

— Убийте войниците на Дан. Всичките, не само онези двамата. После доведете първите във войската, онези, които са с нас от самото начало, в залата.

Лада се обърна. Закрачи към залата, пълна с боляри от рода Дан. Вечеряше с болярите. Работеше с Унгария. Молеше се на османците за помощ. Толкова бързо ли се бе превърнала в баща си?

Тя затвори вратата след себе си с трясък, привлякъл вниманието на всички, които не бяха забелязали отсъствието й.

— Нечии войници са убили един от хората ми. Искам да знам кой го е позволил.

— Защо? — попита Тома.

— Защото нападението над всеки от хората ми е нападение над мен, а аз наказвам предателството със смърт.

Тома отправи крива усмивка към сътрапезниците си и се наведе към Лада.

— Сигурен съм, че е недоразумение. Освен това не може да искаш живот на благородник в замяна на войнишкия.

— Мога да правя каквото поискам — заяви Лада.

Чертите на Тома се изостриха.

— Седни — заповяда й той. — Позориш ме. Ще говорим за това по-късно.

Лада не седна.

— На колко князе си служил?

Тома присви очи.

— Ще трябва да ги преброя.

Тя се наведе над масата и размаха ръка към болярите.

— Искам да знам на колко князе сте служили всички.

— Четирима — каза боляринът с плъхоподобно лице и сви рамене.

Повечето закимаха.

— Осем — рече друг.

— Девет! — викна трети.

Сбръчкан стар болярин в далечния край на масата извика:

— Всичките ви бия. Двайсет и един князе съм видял през живота си!

Всички се засмяха. Лада се смееше най-силно и най-остро. Продължи да се смее дълго, след като всички останали замлъкнаха. Смехът й отекна в залата. Смя се, докато болярите не започнаха да я гледат объркано, със съжаление.

Спря внезапно и в залата прокънтя тишината, последвала смеха.

— Князете идват и си отиват, но вие оставате.

Тома кимна.

— Ние сме постоянно присъствие. Влашко зависи от нас.

— Да, видях Влашко. Видях до какво е довела постоянната ви грижа.

Лада си помисли за пустите ниви без посеви. За празните пътища без търговци. За хлътналите очи и стомаси. За момчетата, които не бяха на нивите, защото труповете им гниеха пред стените на Константинопол. За земите, подяждани от Трансилвания и Унгария.

Толкова липсващи неща. Толкова изгубени неща. А болярите винаги неизменно оставаха където си бяха.

Тя също се беше изгубила. Бе продадена на друга държава и за какво? За да бъде баща й предаден и убит от същите мъже и жени, които седяха сега пред нея и ядяха храната й. Потупваха я по ръката. Изчисляваха колко дълго ще може да им служи новият княз, преди да се наложи да го заменят с друг.

Болярите Дан бяха отрова, която накрая щеше да я убие. Междувременно щяха да я оженят за някого от рода и да изсмучат живота от нейното Влашко. Тя бе обещала на хората по-добра за живеене страна. По-силна страна. И сега най-сетне разбра как да изпълни обещанието си. Нямаше място за компромиси или за внимателно лавиране. Лада не можеше да задържи властта си по начина, който бяха използвали всички други преди нея, защото тя не беше като никого другиго досега.

— Грешката ти е в това да смяташ, че щом съм прекарала толкова години далеч от дома, не разбирам как работи държавата — тя протегна ръка и взе ножа, сложен до чинията на Тома. — Наистина бях далеч. И точно заради това разбирам чудесно как работи една държава. Учих се в скута на враговете ни. Видях, че понякога най-добрият път напред е да се унищожи всичко старо. Научих, че ако онова, което правиш, не върши работа, трябва да пробваш нещо друго.

Тя заби ножа в масата и острието потъна в дървото. После вдигна поглед и видя хората си да влизат в залата и да се нареждат покрай стените на коридора.

— Кой уби баща ми и брат ми? И кой е отговорен за смъртта на Петру? Настоявам за справедливост.

Никой не продума.

— Много добре. Заключете вратите — каза тя студено.

Сред болярите се надигна шепот. Започнаха да се въртят по местата си и да гледат как всички изходи се затварят и заключват. Най-сетне проумяха, че е време да се разтревожат. Най-сетне я видяха истински.

Лада извади ятагана и огледа извитото му острие. Преди си беше мислила, че прилича на усмивка. Сега видя какво е всъщност: коса. Без да продума, тя се завъртя и заби острието в гърдите на Тома. Мъжът, който бе казвал ние, докато говореше за плановете им, и беше имал предвид себе си и един чужд крал. Мъжът, който бе мислил, че с думи и съвети ще може да отнеме войниците на Лада, властта на Лада, родината на Лада, без да се налага да се бие с нея. Тя наблюдаваше лицето му, докато той умираше, за да го съхрани в паметта си.

Една от жените изпищя. Няколко стола изстъргаха по пода, когато седналите в тях припряно се надигнаха. Лада издърпа ятагана от гърдите на Тома и посочи масата.

— Избийте ги всичките — каза тя.

Никой не помръдна, докато Богдан не извади меча си. Той пристъпи напред и набързо уби двама боляри. След това започна същинската жътва.

Лада взе от масата салфетка и изчисти с нея кръвта по острието на ятагана. Писъците я разсейваха, но тя бе свикнала около нея да има разсейващи неща. Дръж дявола за ръката, докато не преминете моста.

Или пък убий дявола и изгори моста, за да не може никой да се добере до теб.

Отне й известно време да забележи, че писъците най-сетне бяха замлъкнали. Тя вдигна поглед. Залата бе осеяна с трупове. Мъже и жени бяха проснати върху масата или лежаха на земята, потънали в кръв, след като се бяха опитали да избягат. Войниците й дори не се бяха изпотили.

В края на краищата се оказа по-добре, че Раду не беше дошъл. Тя не искаше той да види това. А може би нямаше да се наложи да убива, ако той бе тук. Може би двамата заедно щяха да открият друг начин.

Но той бе избрал Мехмед, а тя бе избрала това. Не можеше да спре. Тя прибра ятагана в ножницата.

— Изнесете труповете на двора. Всички трябва да разберат, че тази вечер се роди ново Влашко. След като ги изложим на показ, ще почетем паметта на Петру както заслужава.

— А семействата им? — попита Богдан.

— Убийте всички наследници на Дан. Вече няма какво да наследяват. Ще дам титлите и земите им на онези, които го заслужават.

— Лада — Николае я хвана за лакътя. Мечът му не бе излязъл от ножницата. — Не го прави.

— Вече е направено.

— Но децата…

— Трябва да изрежем развалата, за да можем да израснем. Аз правя Влашко силно — тя се завъртя и го погледна в очите. Погледът й бе остър като ятагана. — Не си ли съгласен? Те избиха семейството ми. Биха убили и мен в момента, в който им се стореше нужно. Освен това искаха да останем с османците. Щяха да продължат да продават децата ни на турската армия, точно както са направили с теб. С Петру. Знаеш, че съм права.

Николае сведе поглед. Белегът му се сгърчи.

— Аз… Да, знам. Иска ми се да бяхме го направили по друг начин, но мисля, че си права. Болярите Дан никога не биха подкрепили новото Влашко с теб на трона. Но децата им са невинни. Можеш да си позволиш да проявиш милост.

Тя си спомни избор, направен от Хюма, да убие невръстния полубрат на Мехмед, за да избегне гражданската война в бъдеще. Убий дете, спаси империя. Беше ужасно. Но понякога се налагаше да се вършат ужасни неща. За разлика от Мехмед, който разполагаше с ужасяващата си майка, Лада не можеше да разчита някой друг да направи този избор вместо нея. Никой не би могъл да я спаси от този избор. Трябваше да бъде силна.

— Милостта е единственото, което не мога да си позволя. Още не. Когато Влашко закрепне, когато изградим държавата отново, тогава да. А това, което правим сега, го правим за да може някой ден милостта да може да оцелее тук.

— Но те са деца — гласът на Николае прозвуча кухо като обещанието на болярин.

— Каза, че ще ме последваш и накрай света.

— Мили боже, Лада — прошепна той и поклати глава. — Някой ден ще стигнеш по-далече, отколкото мога да те последвам.

Той пусна ръката й, хвана трупа на Тома и го извлече от залата.

Лада бе направила онова, което трябваше да се направи. Сега гледаше как изнасят труповете. Щеше да отбележи смъртта им и да приеме принудителната им саможертва. Защото всеки труп я приближаваше към целта. Лада стисна медальона толкова силно, че ръката я заболя.

Тя беше дракон. Княз. Единствената надежда на Влашко някога да започне да процъфтява.

И тя бе готова да направи всичко възможно, за да постигне това.