Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (49)

49

29 май — 12 юни

През нощта, докато момчетата спяха сгушени едно в друго като кученца, Раду отиде до ръба на покрива и загледа града. Виждаше се от движението на хората в различни квартали, че нещо се променя. Някой идва.

Мехмед.

Само че Раду не го усещаше както преди, когато Мехмед бе като електрически ток, течащ през тялото му, привличащ го в правилната посока. Сега го знаеше, защото виждаше как приближаването на Мехмед предизвиква вълни пред себе си. През улиците вървяха войници и ги разчистваха, събирайки труповете на купчини.

Накрая Раду го видя. Мехмед яздеше с гордо вдигната глава през града. От време на време се налагаше конят да заобиколи някой останал труп. А може би гърбът на Мехмед не беше изправен от гордост, а от дълбоко отвращение. Победоносното му влизане в града на мечтите му бе изпъстрено с трупове, украсено със смърт.

Мехмед без бързане приближаваше Света София и Раду се запита какво да прави. Да слезе и да измоли милост от не го? Да изчака и да се опита да измъкне момчетата от града щом нещата се успокоят? Да открие Киприян и Назира и да заживее фантастичен живот, в който могат да си простят и да забравят всичко, което са видели и извършили?

Раду беше изтощен и му беше лошо, затова реши вместо всичко това да поспи. Мина покрай вратата в покрива и видя, че ятаганът му е сложен отстрани. Ужас вкопчи нокти в сърцето му и той хукна към мястото, където бе оставил момчетата. Мануил и Йоан бяха все още там и спяха.

Амал бе изчезнал.

Раду не беше говорил с Амал, не му беше дал никакви заповеди. Но пък не Раду бе човекът, изпратил Амал в Константинопол. Той най-сетне усети завръщането на невидимата нишка, свързваща го с Мехмед, която сега го дръпна към него. Той бавно се върна на ръба на покрива.

Мехмед бе стигнал площада. Войниците наоколо вдигнаха ятагани и се развикаха, славейки Аллах и Мехмед. Между тях изскочи момче и се втурна право към Мехмед. Пазачите се скупчиха около него, но той размаха ръка, за да се върнат по местата си.

Амал посочи и Мехмед вдигна глава към Раду. Усмихна се, лицето му озариха облекчение и радост. Някога Раду би дал всичко, за да го погледне Мехмед така. Сега той бе дал всичко, но откри, че душата му остава пуста. Той седна на ръба на покрива и провеси крака надолу. Амал без съмнение бе казал на Мехмед за наследниците. Раду нямаше как да ги скрие. Беше ги спасил напразно. Сега щяха да срещнат същата съдба като невръстния полубрат на Мехмед, пожертван, за да се подсигури бъдещето.

Раду трябваше да направи онова, което бе трябвало да направи и с Константин. Трябваше да стане и да отиде да ги убие бързо в съня им.

Вместо това, той сведе глава и заплака.

Градът бе изпъстрен с множество огньове, които му придаваха празничен вид, когато малко по-късно се отвори вратата към покрива. Раду не се обърна, когато Мехмед седна до него, рамо до рамо.

— Радвам се, че си тук — каза Мехмед.

Раду се усмихна горчиво.

— Ти си единственият.

— Знамената в двореца… великолепна идея.

Раду си представи себе си отпреди идването си тук, представи си възторга, който тогавашното му аз би изпитало в този момент. Как би се изпълнил с радост и гордост, че Мехмед е оценил усилията му, че наистина го е видял. Че той е по-ценният член на рода Дракула.

Не можа да отговори.

Мехмед сложи ръка на рамото му. Беше студена.

— Ти обърна хода на битката. Разбра точно какво е необходимо и го направи. Както правиш винаги, мой най-скъпи, най-близки приятелю.

На покрива се качиха неколцина мъже с фенери в ръцете, които хвърлиха рязко очертани сенки.

— Къде са наследниците? — попита Мехмед, докато се изправяше и подаваше ръка на Раду.

Раду не я пое.

— Какво ще правиш с тях?

— Ще ги сваля от покрива като начало. Това не е място за деца.

Раду вдигна поглед към Мехмед и изви вежда.

— А долу е, така ли?

Колебанието придаде на Мехмед ядосано изражение.

— Къде са те, Раду?

Раду се изправи и тръгна през покрива към мястото, където спяха момчетата. Мехмед даде знак и един от мъжете му подаде торба. Той пъхна ръка вътре и за мигновено успокоение на Раду извади оттам самун хляб и кожена манерка. После коленичи пред момчетата, които бяха седнали и примигваха срещу светлината на фенера.

— Здравейте — гласът на Мехмед бе мек. Той им подаде храната. Говореше на гръцки. — Трябва да сте много гладни и жадни след като сте стояли тук цял ден. Разумно беше да стоите настрана, браво на вас. Вие сте много умни деца.

Мануил вдигна поглед и го прикова в Раду, който бе свъсил вежди разтревожено. Йоан също веднага погледна Раду. Раду вложи всичките си сили в успокоителната усмивка, която отправи на момчетата. Нямаше представа дали тази усмивка не е най-жестоката лъжа в живота му.

Йоан посегна, взе хляба и го подаде на Мануил.

— Благодаря — каза той.

Мехмед седна срещу момчетата и им подаде манерката, след като отпи малка глътка.

— Йоан, нали? И Мануил?

Момчетата кимнаха, все така предпазливо.

— Радвам се, че ви намерих. Изпратих приятеля си Раду да ви пази — Мехмед се усмихна на Раду. Раду отклони поглед към нощното небе. Не можеше да се включи в играта. — Вижте, нашият град страда. Имам нужда от помощта ви. Искам да построя Константинопол отново, да го превърна в града, който заслужава да бъде. Да отдам почит на миналото му и да го изведа в славното му бъдеще. Ще ми помогнете ли?

Йоан и Мануил се спогледаха. Йоан кимна. Мануил последва примера му — главата му закима ентусиазирано. Мехмед плесна с ръце.

— Благодаря ви! Толкова се радвам, че ще ме подкрепите.

Той се изправи и протегна ръце към момчетата. Всяко хвана по една ръка и се усмихна на новия си спасител.

Раду знаеше точно как се чувстват. Знаеше как в момента боготворят Мехмед, задето бе дошъл в мрака и ги бе извел от него. Раду беше същият преди много години. Искаше му се да може да приеме ръката на Мехмед със същата топла благодарност и сега.

Мехмед предаде децата на пазачите си с обещанието, че ще се видят пак след като те си починат в пълна безопасност в истинско легло. Раду се върна на ръба на покрива. Слънцето скоро щеше да изгрее. Тук времето се движеше съвсем погрешно — някои часове едва кретаха и се разтегляха в дни, а други се изгубваха като вода, изтекла от шепата му.

Мехмед отново дойде при него.

— Наистина ли ще бъдат в безопасност? — попита Раду.

— Защо ми задаваш този въпрос? — попита на свой ред Мехмед. Звучеше разтревожен.

— Това не беше отговор.

— Разбира се, че ще бъдат в безопасност. Ще ги направя част от домакинството си. Ще им бъдат дадени най-добрите учители и ще бъдат отгледани като поданици на империята ми. Сега това е моят град и те са част от него. Никога не съм искал да разрушавам Константинопол или каквото и да е в него.

— Невинаги получаваме каквото искаме.

Рамо до рамо с Мехмед, но по-далече от него от когато и да било, Раду гледаше как слънцето изгрява над победения град. Обърна се и погледна Мехмед. Вместо гордост, по обичното лице на Мехмед бавно пропълзя отчаяние. Онова, което толкова дълго бе преследвал, за да го превърне в перлата на империята си, лежеше като на длан пред него в целия си порутен, умиращ блясък. Дори без плячкосването градът бе съсипан — бе такъв от няколко поколения насам.

Може би, докато го гледаше, Мехмед виждаше в какво рано или късно ще се превърне завоеванието, което той самият щеше да остави на идните поколения. Каквото и да направеше Мехмед, каквото и да изградеше, най-великият град на света бе неоспоримо доказателство, че всичко умираше.

— Мислех, че ще почувствам нещо друго — каза Мехмед. Меланхолията придаде своя мелодия на думите му. Той се подпря на Раду, най-сетне му даде допира, за който той бе копнял толкова дълго.

— Аз също — прошепна Раду.

След само един ден плячкосване вместо традиционните три, Мехмед обяви край. Изрита всички войници от града и ги прати в лагера, за да се радват на плячката си и да не пипат каквото е останало в града. Лагерът се разрасна внезапно, защото трябваше да приюти почти четиридесет хиляди жители на Константинопол, хванати като заложници за откуп или за продажба в робство.

Повечето църкви бяха опазени от войниците, пратени от Мехмед с тази цел, и всички пожари бяха угасени. Мехмед сам беше убил войник, открит да вади мраморните плочи в Света София. После беше довел имамите си и перлата на православието внимателно и с уважение бе превърната в джамия.

Орхан бе загинал в битката на кулата си, както и всички негови хора, които се бяха опитали да устоят на османския напор. Войниците в друга кула обаче се бяха били толкова дълго и толкова решително, че Мехмед ги посети и им обеща, че ще могат да напуснат града свободно.

Две общности в Константинопол оцеляха непокътнати. Едната бе укрепен град в самия град, който проведе самостоятелни преговори за капитулацията си, и миниатюрната еврейска общност. Мехмед се срещна с нейните водачи и ги помоли да пишат на роднините си в Испания и да поканят всички евреи-бежанци да се настанят в собствен квартал в Константинопол. Дори предложи да помогне със строежа на нови синагоги.

Щом войниците се прибраха в лагера, из града бе разпратено съобщение, че всеки, който не е бил хванат, получава пълна амнистия. Водени или от надежда, или от глад, или пък от пълно изтощение, оцелелите бавно започнаха да излизат от скривалищата си.

Мехмед се закле да построи по-хубав град и Раду знаеше, че ще го направи.

Само че не можеше да се отърси от тежестта на цената, която бе заплатена, за да се стигне дотук.

През следващите няколко дни Раду обикаляше улиците като в мъгла, слушаше турска реч вместо гръцка и откриваше, че гръцкият му липсва. Отново и отново се връщаше пред къщата на Киприян, но така и не успя да събере смелост да влезе. Нямаше да е същото. Той никога нямаше да види Киприян отново, а Киприян без съмнение нямаше и най-малко желание да види него. Не и след всичко, което бе направил.

В град, пълен с мъртъвци, където десетки хиляди живееха в нечовешки условия в лагера, Раду осъзнаваше, че е безобразие да скърби за смъртта на връзката си с Киприян. Въпреки това не можеше да спре.

Кумал го откри да седи пред Света София. Старият му приятел се втурна към него, прегърна го и се разплака от радост. После се огледа.

— Къде е сестра ми?

Раду изпита чувството, че е умрял вътрешно, когато отговори:

— Не знам.

Кумал седна тежко до него.

— Да не е…

— Изведох я от града и я качих на лодка с доверен приятел. Но дали са успели да се измъкнат и къде са отишли, ако са успели, не зная.

Беше питал за лодката и не бе получил ясен отговор. Единствената му надежда беше, че след като се разчуе как Константинопол е отворен за бежанци-християни и за османски поданици, Назира ще се върне.

— Аллах ще я опази — Кумал хвана ръката на Раду и я стисна. — Ние изпълнихме реченото от Пророка, мир нему. По мощта й в това начинание няма да бъде забравена и Аллах ще я възнагради.

— Как можеш да говориш така? Как можеш да си толкова сигурен, че това, което сторихме, е правилно? Не видя ли какво струваше? Не участва ли в същите битки като мен?

Нежната усмивка на Кумал бе тъжна.

— Вярвам го, защото трябва да го вярвам. В моменти като този само Аллах може да ни донесе утеха и смисъл.

Раду поклати глава.

— Боя се, че времето, прекарано тук, ми отне и това. Не зная как да живея в свят, където всички са прави и всички бъркат. Константин беше добър човек, но беше и глупак, който пожертва живота на народа си. Обичам Мехмед от все сърце откакто бях дете и копнеех да вляза в града победоносно с него. Но сега, когато и двамата сме тук, не мога да го погледна, без да чуя виковете на умиращите, без да видя кръвта по ръцете си. Двамата с Назира… Ние се хранехме, мечтаехме, вървяхме и кървяхме с този народ. А сега тях ги няма, тук е нашият народ, но аз вече не знам кой съм.

Кумал не продума, само прегърна Раду, докато той плачеше.

— Дай си малко време — прошепна му Кумал. — Накрая всичко ще се оправи. Всичко преживяно ще ти помогне да откриеш нови начини да служиш на Аллах на земята.

Раду не виждаше как това би било възможно. Той обичаше Кумал, благодарен му бе, задето се опитваше да го утеши и напътства, но вече не беше малкото момче, изгубено в големия непознат град. Сега беше пораснал мъж в разрушен стар град и никакви молитви и добрина не можеха да поправят всичко сторено.

Две седмици след падането на Константинопол Мехмед помоли Раду да дойде при него в двореца. Беше се настанил временно там, но строежът на онова, което щеше да се превърне в нов дворец, бе вече започнал. Палат, който да засенчи всички останали, убежище от света.

В коридора Раду се размина с някаква жена.

— Раду?

Той премигна и я погледна по-внимателно.

— Урбана? Мислех, че си мъртва!

Половината й лице бе покрито с пресни, лъскави белези, но на устните й грееше усмивка.

— Не. И получих леярните на Константинопол в края на краищата. Победих!

Раду се опита да отвърне на щастието й, но задачата се оказа непосилна.

— Радвам се за теб.

— Добре дошъл си да ми помогнеш, ако решиш — тя го потупа по рамото, вече замислена за нещо друго, без съмнение планираща следващото си оръдие. Раду я изпрати с поглед, доволен, че е оцеляла.

Не след дълго той видя още две познати лица. Арон и Андрей Дан.

— Раду — каза Андрей. — Познах те.

Раду не си направи труда да се покланя или да изразява уважение по друг начин. Беше прекалено уморен, за да се преструва.

— Да.

— Радвам се да те видя — каза Арон. — Ще дойдеш ли да хапнеш с нас по-късно?

— Сериозно ли питаш, или искате нещо от мен?

Очите и гласът на Арон бяха меки.

— Единствено компанията на човек, който говори румънски и разбира донякъде през какво минахме последните няколко месеца. Освен това искам да се извиня за стореното в младостта ни. Бяхме жестоки. За това няма извинение. Но се радвам да видя в какъв мъж си се превърнал. Бих искал да те опозная.

Раду си помисли, че и той би искал да се опознае. Чувстваше се като непознат в собствената си кожа. Въздъхна и кимна.

— Прати ми съобщение кога да дойда.

Андрей кимна, без да продума, и Арон стисна ръката на Раду. После между Раду и стаята, в която го чакаше Мехмед, не остана никой.

— А, Раду! — Мехмед стана, за да го посрещне, и го прегърна. Раду забеляза, че са сами. Нямаше носач на табуретка, нямаше и пазачи.

— Какво мога да направя за теб, повелителю мой?

Мехмед се отдръпна намръщен.

— Повелител? Само това ли съм за теб?

Раду прокара ръка през очите си.

— Не зная. Прости ми, Мехмед. Изморен съм и се преструвам толкова отдавна, че вече не помня кой би трябвало да бъда и за кого.

Мехмед хвана Раду за ръката и го заведе да седне в собствения му стол.

— Това е част от работата, която трябва да свършим днес. Аз знам кой си и ти трябва нова титла, за да научат и всички останали. Как ти звучи Раду паша?

Мехмед се усмихна широко. Щеше официално да заяви, че Раду е важен за империята.

Преди да помисли, Раду каза:

— Мислех, че съм прочут като Раду Хубавия.

Сянката, преминала по лицето на Мехмед, и светкавично извърнатият му поглед потвърдиха подозренията на Раду. Мехмед бе чувал слуховете. Беше знаел за тях и не беше казал нищо на Раду.

— Затова ли ме изпрати в изгнание? За да сложиш край на слуховете?

— Не! Не съм те пращал в изгнание. Винаги си бил близо до мен. Всеки ден гледах града и мислех за теб, надявах се да си добре и се тревожех за теб. Съжалявам, че времето, прекарано тук, е било ужасно за теб. Скоро ще се превърне в сън.

— Не всичко беше ужасно — каза Раду. Нещо в начина, по който изражението на Мехмед се превърна в насилена небрежност, направи следващия му въпрос всичко друго, но не и невинен.

— Посланика ли имаш предвид? Той много те харесваше. Забелязах го още в Одрин.

Стомахът на Раду се обърна, когато осъзна, че Мехмед танцува около един въпрос, че се опитва да разбере дали и Раду е харесвал Киприян по същия начин. Което значеше, че Мехмед е наясно с чувствата, които Раду храни към мъжете, вместо към жените.

А това значеше, че е невъзможно Мехмед да не е знаел за чувствата, които Раду изпитваше към него толкова отдавна.

Срамът се надигна в него, но с него се появи и ново чувство. Раду се почувства… употребен. Щом Мехмед знаеше толкова отдавна, но не го беше показал, дори като каже деликатно на Раду, че е невъзможно да отговори на чувствата му… Назира бе казала, че Мехмед никога не би се отказал да използва дадено му предимство. А наличието на приятел, който го обича толкова силно, че е готов да направи всичко за него, бе определено предимство за всеки владетел.

Но дори в този момент, гневен и наранен, Раду не можеше да погледне лицето на Мехмед без любов. Той бе все още Мехмед, неговият Мехмед, най-старият му приятел. И въпреки всичко Раду нямаше да се откаже от него. Той бе направил своя избор. Беше избрал да спаси Мехмед и да пожертва цял един град.

Мехмед се усмихна. Усмивката му бе слънцето. Назира бе права. Мехмед бе едновременно повече и по-малко от човек. Той беше най-великият владетел, раждан на земята от няколко поколения насам, беше великолепен и бе човек, когото други хора биха следвали към смъртта си.

Точно затова, както и Константин, той бе човек, сеещ смърт по пътя си, докато гради величието около себе си.

— Имам изненада за теб — каза Мехмед. В очите му танцуваше веселие.

Един последен тъмен лъч надежда, че може да получи онова, което иска, прониза Раду. Бяха се събрали. Градът бе на Мехмед и Раду му го беше поднесъл. И двамата знаеха какво чувства Раду. Ако Раду можеше да има Мехмед, той щеше да забрави всичко, което му бе струвало да го получи. Така, както Мехмед можеше да забрави какво му бе струвало завладяването на Константинопол сега, след като градът бе паднал.

Раду се приведе напред. Мехмед се обърна и плесна с ръце. Един пазач отвори вратата.

— Доведете го! — нареди Мехмед, целият светнал, радостен.

Везирът Халил влезе в стаята. Ръбът на робата му издаваше треперенето на коленете му. Той се поклони ниско.

— Какво мога да направя за теб, повелителю мой?

— Вече не съм само султан. Сега съм римски цезар. Император. Божията ръка на земята.

Халил се поклони още по-ниско.

— Заслужаваш го, и още повече.

Мехмед намигна на Раду и започна да крачи в кръг около Халил, да го дебне като котка.

— Попита какво можеш да направиш за мен. Имам една идея. Бих искал член на семейството ти за харема си.

Халил се изправи и преглътна така мъчително, че Раду чу прещракването на гърлото му. Той виждаше как се въртят колелцата в ума на Халил. Халил кимна ентусиазирано.

— Имам две дъщери, и двете прекрасни…

— Не — каза Мехмед и вдигна ръка. — Не за този харем. За другия.

Халил пребледня.

— Не разбирам.

— Напротив. Другият ми харем. Онзи, за когото с такава готовност си разказвал на кого ли не. Онзи, в който влизат синове, а не дъщери. Чух всичко за този харем. А ти, Раду?

Раду толкова отдавна мразеше видимо разтреперания мъж, застанал в средата на стаята. Толкова време бе отделил да го победи, бе играл игра, в която Халил бе паяк, а Раду храбрият приятел, спасяващ Мехмед от мрежата му. Но сега, докато Халил се разпадаше пред очите му, Раду не изпита нито удоволствие, нито вкуса на победата.

— Халил — каза Мехмед, без да дочака отговор от Раду. — Ти работиш срещу мен от самото начало. Осъждам те на смърт за престъпленията ти. Ще ти подаря една милост: избери дали семейството ти да умре преди теб, или да те гледат как умираш, преди да те последват.

Халил сведе глава, после я вдигна, вперил очи право напред.

— Моля те да ги убиеш първи, за да не живеят дълго в страх.

Мехмед одобрително кимна.

— Благороден избор — той даде знак на пазачите и те изведоха Халил. Мехмед ги изпрати с поглед, докато вратата се затвори след тях, и се завъртя към Раду. Полите на робата и плаща му се развяха. — Още един победен враг! Репутацията ти е възстановена, Раду паша!

Той се усмихна гордо и зачака Раду да му благодари.

— Не — каза Раду.

— Какво искаш да кажеш? — Мехмед се навъси. Погледна Раду, сякаш гледаше непознат. А може би той бе именно непознат. Раду не бе същият човек, когото Мехмед бе изпратил в Константинопол.

— Не избивай семейството му. Те не бива да отговарят за неговата вина.

Раду познаваше втория син на Халил, Салих. Беше се възползвал от факта, че Салих бе привлечен от него, за да получи нещо, което искаше. Сега сведе глава към земята, обзет от срам. И той не беше по-добър от Мехмед в това отношение.

— Но ако убия Халил, семейството му ще бъде срещу мен.

— Прогони ги. Прати ги в изгнание. Отнеми им титлите и забрани на всеки с някакво положение да се жени в семейството. Но ако правиш всичко това заради мен, пощади ги.

— Щом това ще те зарадва — каза Мехмед и размаха ръка с объркано изражение. Беше готов да пощади живота им така лесно, както ги беше осъдил на смърт.

Раду се поклони, за да скрие скръбта, изписана по лицето му. Скръб за семейството на Халил. Скръб за Константин и Константинопол. Скръб по личността, която бе оставил зад себе си, когато премина стената за пръв път. Скръб, защото бе оставил Лада да следва съдбата си, а той бе останал с човек, който мислеше, че прави подарък на Раду, като защитава „репутацията“ му от истината на чувствата му.

Мехмед сложи ръка на главата на Раду като свещеник, благославящ молител. После повдигна брадичката му с пръст и го погледна настоятелно, питащо.

— Вярваш ли още в мен? — попита той, за миг превърнал се отново в момчето пред фонтана. Кафявите му очи бяха топли и пълни с живот, студената дистанция на султана бе изчезнала.

— Да — отвърна Раду. — Винаги ще вярвам в теб.

Това бе истина. Той знаеше, че Мехмед ще изгради нещо истински великолепно. Знаеше, че Константинопол трябваше да падне, за да може Мехмед да задържи империята си цяла. Знаеше, че Мехмед е най-великият султан, който народът му бе имал. Но както и любовта му към Мехмед, и вярата му бе станала по-сложна.

Раду бе видял какво струва величието и не искаше никога повече да става част от нещо по-голямо от самия него.