Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (27)

27

4–6 април

Гъстата мъгла, забулила града, заглушаваше всички звуци — камбаните звучаха приглушено, стъпките се смекчаваха, а улиците бяха обвити във влажна, задушлива тайнственост.

Раду се извърна от прозореца, през който досега бе гледал плътната белота, покрила всичко като прииждаща зараза. Пое си дълбоко дъх и коленичи на пода с лице към Мека. Освободи се от страховете и въпросите си и си позволи да се надява, че молитвата му ще намери път през обвития в мъгла град, дори ако всичко друго се луташе из бялата пелена. Толкова бе погълнат от ритуала, че не обърна внимание как биещите камбани се бяха умножили и биеха все по-силно, докато някой не нахлу в стаята.

За миг Раду замръзна. Беше на колене, затова притисна длани една в друга, сякаш го бяха хванали насред по-приемлива, християнска молитва. Задъханият Киприян огледа стаята над главата на Раду. Докато сведе поглед към него, Раду бе почти сигурен, че всичко изглеждаше както трябва.

— Какво има? — попита той и се изправи.

— Турците — Киприян се подпря на касата на вратата. — Тук са.

Без да продума, Раду си сложи плаща. Назира бе в кухнята и готвеше вечеря от жълтеникави зеленчуци и клисав хляб.

— Щом ще излизате, опитай да намериш малко месо! — извика тя, когато двамата профучаха покрай нея.

— Турците са тук! — извика Киприян. Назира не се забави и тримата заедно изтичаха навън. Тя беше само по чехли и многопластова рокля. Раду разкопча плаща си и го наметна на раменете й. Тя се загърна с дрехата, без да изостава от тях двамата, когато се затичаха по улиците, водещи към стените.

Раду не се съмняваше, че щяха да се загубят, ако Киприян не беше с тях. Мъглата променяше характера на града, затуляше очертанията на знаците, по които човек можеше да се ориентира, и изсмукваше бездруго бледите цветове от всичко наоколо. Тъй като покривите на църквите не се виждаха, камбанният звън долиташе сякаш от света на духовете, предупредителният метален звук увисваше самотно във въздуха.

— Кога пристигнаха? — Раду се подхлъзна на един мокър участък от улицата. Киприян го сграбчи за лакътя, за да не падне.

— Не зная. Тъкмо чух.

Докато минат покрай няколко религиозни процесии и стигнат до стените, Назира се беше задъхала, а Раду бе изтощен. Пропуснаха ги през един къс тунел между двете стени, който бе предназначен за влизане и излизане на войските. Теглена надолу от страха на толкова много хора, мъглата бе затиснала тази ничия земя, кълбеше се и пулсираше като живо същество. Раду не спираше да си бърше ръкавите в опит да се отърве от нея.

Не бяха единствените, хукнали право насам. Наложи се да изчакат няколко минути, докато се отвори проход към стълба, по която се изкачиха до върха на външната стена.

Докато търсеше най-удобното място, на което да застанат, Раду се сблъска с Джустиниани. Генуезецът му кимна и се отмести встрани, за да им направи път.

Застанали рамо до рамо с враговете си, Раду и Назира отправиха погледи към сънародниците си. От мъглата изникнаха шатри като съвършено подредени гъби. Движение на хора разбъркваше бялата пелена на мъглата и им позволи да зърнат войниците, преди мъглата да ги погълне отново.

— Обсадени сме от армия призраци — прошепна Киприян.

— Внимавай някой да не те чуе — предупреди го Джустиниани остро. — Имаме си предостатъчно суеверия.

— Кога пристигнаха? — попита Раду. Той се наведе напред и присви очи, макар да знаеше, че това няма по вълшебен начин да му помогне да пробие изпълнения с влага въздух. Знаеше, че няма да успее да види каквото — когото — искаше. Но въпреки това се опита.

— Трябва да е станало през нощта — отвърна Джустиниани. — Проклетата мъгла е толкова гъста, че не ги видяхме. Докладваха ми за странни шумове и после мъглата малко се вдигна.

— Какво ще правим? — попита Киприян.

— Ще чакаме мъглата да се вдигне още. И после ще започнем да събираме информация.

Джустиниани се бе оказал прав — нямаше почти никаква видимост, но звуците увисваха в мъртвия въздух. От време на време до тях долитаха шумове, но приглушено, сякаш от огромно разстояние. А понякога си пробиваха път до стената с такава кристална яснота, че хората се стряскаха и започваха да се оглеждат, уплашени, че османците вече са минали отвъд стената.

— Лопати — каза Назира и посочи към лагера. — Чувате ли ритмичното стържене?

Джустиниани кимна.

— Копаят си техен ров, защитна линия. Вал, зад който да се прикрият. И произвеждат материал, с който после да запълнят нашия ров.

Поредният звук проряза въздуха. Раду се извърна, преди да осъзнае какво прави. Бе чул призива за молитва, а не можеше да му се подчини. Беше се помолил твърде рано. Ръката на Назира хвана неговата и я стисна силно. Двамата останаха така, замръзнали, докато молитвата свърши.

— Мръсни неверници — каза един мъж, застанал вдясно от Джустиниани, и се изплю през стената. — Слуги на дявола.

В следващия миг мъжът изпъна гръб и засия.

— Чухте ли това? Християни! Знам тази литургия. Отговаряме им! Аз… — той млъкна и свъси вежди. — Откъде идва?

— Отвъд стената — каза Киприян с глас, натежал и равнодушен като мъглата.

— Наемници? — попита Джустиниани.

Раду си даде сметка, че генуезецът се обръща към него.

— Вероятно войници от васалните държави, принудени да дойдат — сърби, българи, може би дори власи. А и хора, които са дошли да се бият доброволно, щом са чули за войната.

— Защо християни биха тръгнали срещу нас? — Лицето на войника се бе разкривило от отчаяние. Той се обърна към Раду, сякаш той знаеше отговорите на всички въпроси.

Но вместо него, на войника отговори Джустиниани.

— По същата причина, поради която не ни пратиха помощ. Пари — този път той се изплю през стената. — Как ще се организира?

Раду се облегна на стената, обърнал гръб на османския лагер, вперил поглед в бялата пелена на мъглата. Само едно нещо се издигаше достатъчно високо, за да я пробие — шпилът на Света София. Катедралата, която градът бе оставил потънала в мрак.

— Нередовната войска и християните ще сложи най-отпред за по-голямата част от стената. Ще ги сложи на местата, които не смята за най-важни. Еничари и спахии на слабите места — при Ликос и двореца Влахерна.

— Значи слабите му места ще бъдат там, където е разположил слабите войски. Ако нападнем внезапно, ако пробием…

Раду поклати глава.

— Той има достатъчно войници, които да се погрижат наемниците да спазват ред и дисциплина. Няма да има слабо място. Той ще съсредоточи атаките си върху вашите слаби места, но самият той няма да допусне да има слаби места, които го правят уязвим.

Джустиниани въздъхна.

— Значи ще чакаме.

— Ще чакаме — повтори Раду.

Следващият ден изгря ясен и слънчев. Лицата на войниците подсказваха, че биха предпочели да не е такъв.

Раду отново бе до рамото на Джустиниани, заедно с Киприян. Назира бе останала вкъщи. Прощалната й прегръдка бе силна, прошепнатата молба да се пази се бе обвила около него. Раду трябваше да внимава повече от всякога.

Джустиниани му подаде далекоглед. Посочи далечната част на лагера — един ъгъл, от който се издигаха облаци пушек.

— Какво правят там?

На Раду му отне един миг да фокусира погледа си и още няколко минути да открие онова, което търсеше. Когато разбра какво вижда, по тялото му се разля топлина, но той скри радостта си под мрачно изражение.

— Ковачница — каза той и върна далекогледа на Джустиниани.

— За какво са им толкова огромни ковачници? — попита Киприян.

— За оръдията.

— Ще правят оръдия на бойното поле? — Киприян се засмя. — Смятат ли да си отворят и тухларна? Да си построят тяхна стена, след като така и така са тук?

— Мисля, че е най-вече за поправка на оръдията.

— За това ще са им нужни огромни количества материали. — Джустиниани се намръщи. — Доставката ще е истински кошмар. Мислиш ли, че ще успят?

— Да. Мехмед… — Раду трепна и започна отначало. — Султанът е организиран и методичен. Има на разположение ресурсите на два континента. Ако нещо му потрябва, то ще е вече тук или на път насам. И преди съм участвал в османска обсада при султан Мурад. Тази ще е по-голяма, по-чиста, по-практична. Мехмед е гледал и се е учил. Ще е осигурил достатъчно материали и запаси за дълга обсада. Войниците ще се хранят само по веднъж на ден, за да се пести храната. Всичко ще се поддържа в идеален ред и чистота, за да се избегнат зарази.

Джустиниани посочи редиците от шатри.

— Доколкото мога да преценя, там има почти двеста хиляди души.

Киприян издиша бързо, сякаш го бяха ударили в корема.

— Толкова много?

Раду кимна.

— Но средно по двама души са резерв за всеки, който се бие.

— Това значи, че ще се бият колко, шейсет хиляди? Седемдесет?

Киприян покри устата си с ръка. Раду с ужас видя, че сивите му очи се пълнят със сълзи.

— Толкова много. Какво биха могли да постигнат християните с дори частица от единството на мюсюлманите? Как е могъл нашият Бог изобщо да устои на свирепостта на тази вяра?

— Не богохулствай, младежо — тонът на Джустиниани бе остър, но когато заговори отново, бе омекнал. — И не се отчайвай. Нещата не са толкова страшни, колкото изглеждат. — Той потупа камъка пред тях с едра, мазолеста ръка. — С шепа мъже и тези стени мога да удържа дори армията на Ада.

— Хубаво — рече Киприян. Гласът му прозвуча глухо, погледът му бе насочен към османския лагер. — Защото май точно това ще се наложи да правим.

Джустиниани си тръгна, но Раду и Киприян останаха. Киприян размаха ръка с отвращение.

— Погледни онези животни в клетките. Ето там, виж. Това дори не са бойни животни! Онзи там си ги е донесъл, за да се перчи!

Раду не откъсваше поглед от шатрата в червено и златно в центъра на лагера — шатрата на Мехмед.

— Някой паша ще да е. Или гази от източните провинции. Те не се срещат често, затова използват случая да си демонстрират взаимно богатството и властта.

Киприян се засмя.

— Дори не ги интересува дали ни плашат. Дошли са да се поперчат един пред друг.

Той въздъхна и най-сетне се обърна и седна до стената, опрял гръб на камъните. Раду знаеше, че Мехмед още не е пристигнал, че шатрата е празна. И въпреки това се наложи да прояви усилие, за да отвърне поглед от нея и да седне до Киприян.

— Щом имат всичко това, щом могат да свършат толкова много за една военна кампания, за какво изобщо им е притрябвал нашият град? Лагерът им е по-хубав от всичко тук.

Раду въздъхна и опря глава на студения варовик, издигащ се между него и сънародниците му.

— Мислят, че улиците на Константинопол са настлани със злато.

— Закъснели са с двеста години. Как може султанът да не знае?

— Знае — Раду беше сигурен. Мехмед бе твърде предпазлив, твърде педантичен, за да не знае истинската история на града. — Оставя ги да вярват, че градът е богат, за да искат да се бият. Но той иска града заради самия него. Заради историята му. Заради разположението му. Иска го за своя столица.

— И ще го вземе.

Раду кимна и повтори думите на Киприян.

— И ще го вземе.

— Какъв е животът под османска власт? За васалите и покорените държави?

Раду затвори очи и видя една шатра в червено и златно в мрака. Видя лицето на мъжа, който съвсем скоро щеше да пристигне. Видя себе си, там, където трябваше да е, в шатрата, до Мехмед.

За да затвърди мнението на Киприян за себе си, може би трябваше да говори за ужаси. Но погледът на Киприян, изпълнен с отчаяние, го разубеди. Истината носеше покой, затова Раду избра нея.

— Честно ли? По-добре е от много други неща. — Раду премигна, за да прогони образите на онова, което никога нямаше да стане, и се съсредоточи върху града, построен върху хълм, който се издигаше пред него. — Османците не вярват във феодалните системи. Хората под тяхно управление са много по-свободни. Производството и търговията процъфтяват. Оставят васалните си поданици да вярват в който бог си изберат, без да ги наказват.

— Не ги ли принуждават да си сменят вярата?

— Християните са свободни да си останат християни. Османците дори го предпочитат, защото данъците за мюсюлманите са по-ниски.

Киприян се засмя, с което изненада Раду.

— Е, това е доста… практично от тяхна страна.

Раду се усмихна мрачно.

— Не зная дали това ще те успокои, но когато сравнявам хората във Влашко с хората в Османската империя, при османците е по-добре.

Киприян преглътна. Адамовата му ябълка подскочи. Той сведе поглед към ръцете си, стиснати в скута му.

— Но за теб не е било по-добре.

Раду извърна глава, сякаш го бяха ударили, защото си спомни какво мислеха тук за него и Мехмед. Сигурно си мислеха, че е изпълнен със срам и болка заради миналото, от което, както смятаха те, бе избягал. Минало, което той с радост би приел и при най-беглия намек от страна на Мехмед, че го иска.

— Не — каза Раду. Гласът му се издигна като студена сянка под ярките слънчеви лъчи. Той се изправи тъкмо навреме, за да види как пристига процесията на Мехмед. Стените на града бяха най-малката от невъзможните прегради между Раду и онова, за което копнееше сърцето му. — Не и за мен.