Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (23)

23

Началото на април

Раду се потеше в лепкавата сутрешна мъгла. Опря гръб на каменните стъпала за малко и продължи да се изкачва. От неудобната форма на надгробния камък пръстите му бяха изтръпнали. Когато най-сетне стигна върха на стената, той с олюляване пое към купчината камъни и стовари своя върху нея.

— Колко е странно да ползваме надгробни камъни, за да оправим стената.

Раду вдигна глава и видя обветреното, но весело лице на Джовани Джустиниани, генуезеца когото бе видял при първата си и засега единствена среща с Константин. Джустиниани бе висок и широкоплещест, дори походката му бе някак могъща. Между веждите имаше дълбока бръчка, която го караше да изглежда вечно намръщен, но останалите бръчки по лицето му бяха от усмивки и смях.

Раду избърса чело с ръка и се изправи. Беше само няколко сантиметра по-висок от по-възрастния мъж.

— Е, това е най-малкото, което собствениците им могат да направят за защитата на града.

Джустиниани се разсмя. Звукът бе като гръм на оръдие. Той тупна Раду по рамото.

— Помня те. Ти ни донесе новини за приготовленията на неверниците.

Раду кимна. Използването на думата „неверници“ по адрес на османците неизменно дразнеше слуха му, тъй като с тази дума в империята наричаха християните.

— Ще ми се да бях донесъл по-добри новини.

— Всяка информация, добра или лоша, ни е полезна. — Джустиниани въздъхна и се обърна към група мъже, които си крещяха. — Мъртвите с техните надгробни камъни могат да допринесат повече от живите, които не могат да спрат да се карат помежду си.

Той закрачи към групичката спорещи.

Раду се облегна на стената и надзърна надолу, към полето. Беше разчистено от всичко, в което биха могли да се скрият османски войски. Пред стената имаше ров — дълбок окоп, чието предназначение бе да забави нападателите и да ги превърне в лесни мишени. Защитната стена на Константинопол, ровът и вътрешната стена зад гърба на Раду бяха отблъсквали всички нападатели повече от хиляда години.

Но никой от онези нападатели не бе Мехмед.

— Раду! — Звукът на този глас предизвика вълна на радост у Раду дори преди да го е разпознал.

Той се обърна и видя Киприян да се приближава заедно с императора. Раду се поклони ниско и се опита да добие изненадан вид, сякаш не бе чул Киприян да казва, че ще разведе Константин по стената днес и сякаш Раду не бе избрал да работи на едно от слабите места по стената с ясното съзнание, че императорът и Киприян ще дойдат първо тук. Киприян бе толкова зает, че с Раду се виждаха рядко, макар да живееха в една къща.

Нагласянето на нещата така, че да се срещне с Киприян, бе тактически ход. Не беше, защото му липсват разговори с когото и да било извън спалнята, която делеше с Назира. И тя често излизаше, ходеше на гости и оставяше Раду сам с твърде много време за мислене.

— Да си виждал Джустиниани? — попита Киприян.

— Изпуснахте го за малко. Стана скандал и той отиде да оправи нещата.

Константин се наведе над стената и се почеса по брадата.

— Дори италианците да не ни изпратят нищо повече след Джустиниани, те вече ни осигуриха повече помощ от всеки друг. Не мога да спра генуезците да се бият с венецианците, които се бият с гърците, които подозират генуезците, които мразят православните, които пък мразят католиците. Само турците на Орхан, изглежда, се разбират с всички — той се усмихна измъчено на Раду.

— Орхан още ли е тук? — Раду се изненада, че претендентът още не е избягал от града преди обсадата.

— Няма къде да отиде. А аз се радвам, че ми помага заедно с хората си. Не е Джустиниани, но Джустиниани е единствен по рода си. С изключение, може би, на Хунияди.

Раду с готовност се включи в разговора, щом беше на тема, за която знаеше нещо.

— Не съм чувал досега за Джустиниани, но ако прилича на Хунияди дори малко, османците би трябвало да се боят от него и да го мразят.

— Толкова ли се страхуват от Хунияди?

— Той е призракът, който ги измъчва открай време. Дори победите им срещу него не струват кой знае колко заради цената, която плащат за тях. Дори споменаването на името му ще създаде проблеми на Мехмед.

Константин замислено кимна.

— Досега трябваше да е пристигнал. Боя се, че сме го изгубили.

— Но пристигнаха още венецианци, нали? — Раду се надяваше, че въпросът му е прозвучал така, все едно се опитва да обнадежди императора, а не да изкопчи още информация.

— Една шепа хора. Надяваме се, че има още, които пътуват насам. Съседите ни от Галата отказаха да изпратят помощ. Прекалено много се страхуват да не се замесят във войната. Те са съюзници на всички, което ги прави ничии съюзници. Едва ги убедихме да опънат баража през Златния рог.

Огромната верига, която затваряше достъпа до залива Златния рог, бе опъната от Константинопол до Галата. Построен край бързото течение, което водеше към залива, Галата не разполагаше с естествените защити на Константинопол. Ако Мехмед нападнеше Галата, градът щеше да падне. Но той не искаше да хаби ресурси за Галата. Ако превземеше Константинопол, Галата на практика щеше да стане негова.

През деня хората свободно сновяха между двата града, но през нощта и Константинопол, и Галата заключваха портите си. На Раду му се прииска всички в Константинопол да прекосят залива и да отидат в Галата и да останат там. Той не разбираше защо все още стоят тук. Когато Мехмед пристигнеше, Раду се надяваше, че най-после ще осъзнаят колко безсмислено е било това.

— Ето — каза Константин и посочи. Киприян си водеше подробни записки. Раду се приближи, за да види какво показва императорът. — Трябват ни колкото може повече хора за стената над Ликос.

Макар Константинопол да бе построен върху хълм, имаше една част от стената, която бе в низината. Река Ликос минаваше през нея, което правеше невъзможно изкопаването на ров, а и самата стена бе опасно ниска в тази част. Раду знаеше всичко това от картите на Мехмед, но въпреки това изпита трънка да види най-слабото място на живо, и то от вътрешната страна на стената, където не бе очаквал да се озове, преди обсадата да е приключила.

Константин започна да изрежда войски и командири и къде трябва да бъдат разположени. Раду запаметяваше всичко, скътваше го в главата си при всичко останало, което чуваше тук. Където и да отидеха, Константин вървеше изправен, уверен, хвалеше работата на хората и предлагаше подобрения. По улиците може и да беше мишена на подигравки, но сред войниците бе ясно, че е обект на уважение — уважение, на което той отвръщаше със същото.

— Ето тук — каза той и отново спря. Бяха стигнали до многократно кърпена част от стената. В по-голямата си част тя бе от лъскав варовик с ивици от тухли, но тук сякаш бе снаждана от каквото е попаднало в ръцете на строителите. Освен това, тук стената бе единична — стърчеше напред под прав ъгъл, а зад нея се издигаше дворецът, където живееше Константин.

— Защо стената е толкова различна тук? — попита Раду, макар да знаеше отговора.

— Не можехме да оставим храм извън стените на града — тонът на Константин намекваше, че това го дразни, но уверената му усмивка не трепна. — Защитата ни е по-силна с една стена и един храм, отколкото с две стени и без храм. Или поне такава е била логиката преди няколкостотин години, когато построили стената така, че да обхваща храма.

Константин отбеляза няколко отслабени, ронещи се места, докато разговаряше с човека, надзираващ поправките. Накрая тримата слязоха по стълбите и се върнаха в града през един къс, силно охраняван тунел, който се използваше от войниците за влизане и излизане от града по време на нападение.

— Кажи ми, Раду, какво мислиш за стените ми? — попита Константин.

— Мисля, че заслужават страховитата си репутация. Неслучайно устояват на всичко толкова векове.

Константин кимна замислено.

— И още дълго ще ни пазят.

Стените бяха устояли на хиляда години еднотипни обсади. Но Мехмед не беше миналото. Мехмед бе бъдещето. Той идваше с неща, които никой още не си беше и представил и които ничии градски стени не бяха виждали.

Константин заговори отново. Изглежда, и той мислеше за човека, обсебил мислите на Раду.

— Чувам, че султанът поправя пътища и мостове навсякъде из земите ми. Много щедро от негова страна да поддържа пътищата, докато аз съм зает. Мислиш ли, че ще ни заеме от хората си, за да помогнат да си поправим стената?

Раду се засмя без особена радост.

— Боя се, че вече не съм в положение, което ми позволява да му отправя подобна молба.

Изражението на Константин стана сериозно толкова светкавично, че Раду се уплаши да не се е издал. Ръката на императора падна върху рамото му, но не за да удря, а за да успокоява.

— Знам защо си избягал. Всички са чували за низостта му, за харемите му и с жени, и с мъже. Но тук си в безопасност, Раду. Не е нужно да се връщаш към онзи начин на живот.

Минаха няколко мига, докато Раду осмисли думите и тона на Константин. Той погледна Киприян, който се взираше задълбочено нагоре в двореца. И изведнъж всичко си дойде на мястото. Подигравателната усмивка на пазача, покрай когото бяха минали до Румели Хисар. Готовността на всички да приемат, че Раду може с такава лекота да предаде Мехмед. Погледите, пълни с презрение или съжаление.

— Аз… Да, благодаря. Трябва… Извинете. — Раду се обърна и сковано се отдалечи. Когато свърна зад първия ъгъл и вече не можеха да го виждат, той опря гръб в стената и захапа юмрук, обхванат от ужас.

Това ли беше слухът? Че Мехмед има мъжки харем? И че Раду е бил звездата в него? Раду Хубавия. Някой друг го беше нарекъл така скоро преди войника. Везирът Халил, в Одрин. Той ли беше пуснал слуха? Дали това бе поредната му тактика за унижаване на Мехмед, да го изкара злодей?

Раду не знаеше кое го отчая повече — че всеки, освен него, е чул слуха, или че самото предположение как Мехмед може да обича и жени, и мъже, е нередно. Чувствата му към Мехмед никога не му се бяха стрували грозни или злонамерени. Те бяха най-чистите чувства в живота му, почти религиозни. Когато чу любовта си принизена до такова вулгарно ниво, му призля.

После му дойде друга, още по-ужасна мисъл. Мехмед трябва да знаеше за тези слухове. Със сигурност знаеше. Нима раздялата на Раду с Мехмед не беше само маневра за заблуда на враговете? С каква готовност сграбчи Мехмед възможността да отпрати Раду надалеч без почти никаква подготовка и помощ. Мехмед нямаше търпение да използва тази възможност без всякаква информация или гаранции. Раду си беше мислил, че е, защото Мехмед му има доверие. Сега започна да се съмнява.

Дали Мехмед знаеше и за слуховете, и за чувствата на Раду към него и не беше решил да се справи и с двете неща, като прати Раду в Константинопол?

Раду се тръшна на леглото до Назира. Денят, прекаран на стената, бе дълъг. Иронията в това да бъде пратен зад тези стени с цел да ги подрие, докато в същото време помага да се подсилят, не му убягна — всичките му мускули бяха схванати.

Той въздъхна дълбоко и опря ръка на лицето си.

— Първо ти.

Назира го обърна по корем и започна да масажира гърба му. Раду потъна дълбоко в пълния с буци дюшек, без да обръща внимание на перата, които го боцкаха. Самият физически допир на някой, който го обичаше, бе по-лековит от движенията на малките ръце на Назира. Той осъзна колко рядко е бил докосван през последните няколко години. Лада никога не бе проявявала физически привързаността си, ако не се смятаха юмручните удари. Лазар нерядко го беше докосвал неволно, но Раду полагаше усилия да не мисли за мъртвия си приятел. Спомняше си всички случаи на физически контакт с Мехмед, но всеки от тях бе твърде кратък, твърде официален, никога достатъчен.

Имаше я и ужасната целувка със сина на Халил, Салих — целувка, споменът за която до ден-днешен изпълваше Раду с отвращение към самия себе си, защото толкова му бе харесало да се чувства желан, дори да не споделяше чувствата на този, който го желаеше.

Ето защо приятелската близост с Назира си имаше предимства. Разбира се, недостатъкът на брака им, бе, че се налагаше да делят стая и легло. Понякога Раду се будеше от сънища — болезнени, отчаяни сънища, в които мозъкът му сякаш знаеше точно какви са усещанията, които тялото му все още не беше изпитало — в състояние, в което никак не искаше Назира да го види. Нерядко, колкото и да бе уморен, той не можеше да заспи от страх какво може да му се присъни, докато тя е до него.

Назира замачка едно особено схванато място и Раду изкриви лице.

— Чакай да помисля какво чух днес — каза тя. — Мехмед е Антихристът.

— Да, и аз съм го чувал.

— А чу ли за детето, което сънувало как ангелът, пазещ стените, е напуснал поста си?

— Не, това е ново. Чух за рибаря, който извадил от морето стриди, които кървели.

— Добре, че не обичам стриди. И риба! Толкова риба има в този град. Ако никога повече не вкуся риба, след като си тръгнем, ще бъда щастлива. Какво друго. Хмм. О! Елена, една от новите ми приятелки, е много сърдита. Изглежда, че първият император живял в този град, бил Константин, син на Елена. Сега и този император е Константин, син на Елена, което значи, че кръгът се затваря и градът е обречен. Освен това значи, че името Елена е особено недолюбвано, а тя приема нещата много лично.

— Защо общуваш с нея?

— В момента тя развлича един от капитаните на венецианските кораби. Той се казва Коко. Непрекъснато говори за него.

— Браво на теб — каза Раду и примижа, когато Назира се захвана с друго особено чувствително място на гърба му. — На стената се говори, че щом в града има частица от истинския кръст, Антихристът не може да го превземе. От друга страна, не им харесват формациите, в които летят птиците. Но пък самата Дева Мария пази града. За жалост, нечий вуйчо най-сетне успял да дешифрира тайните послания, изписани на една хилядолетна колона, и те твърдят, че тази година светът ще загине. Но пък луната скоро ще започне да расте, а градът не може да бъде превзет, докато луната расте, та така. Градът е едновременно обречен и невъзможен за превземане.

— Тези хора са луди — тъжно каза Назира.

— Поне ни спестяват усилията да се опитваме да създадем паника и хаос. С това се справят и сами.

— Как се справяш със сближаването с Константин?

Раду сви рамене и се претърколи по гръб. Назира лежеше настрани, подпряна на лакът. Той не беше споделил истинската причина Константин да приеме верността му така лесно — чувстваше се прекалено унижен, за да я изрече гласно.

— Виждам го рядко и за кратко. Непрекъснато снове из града, за да вдъхновява народа.

— Виждала съм го няколко пъти. Елена го мрази. Аз мисля, че изглежда приятен. Ами другите влиятелни мъже?

— В момента се опитват да се организират и чакат още помощ, преди да решат как да действат. Не ги срещам често. Не бях и подозирал, че чакането може да е толкова изтощително.

— Ами Киприян?

Раду се размърда неловко.

— Той е близък с Константин. Води му бележките. Сигурен съм, че знае как е организиран градът. Но…

— Но какво?

Раду затвори очи и разтърка лицето си. По отношение на Киприян имаше по-голям проблем. Той бе мъгляв, Раду тепърва трябваше да очертае контурите му. Дори не знаеше дали иска, или може.

— Ние живеем с Киприян. Ядем заедно, спим в спалнята до неговата.

И го харесваха. Назира не го бе изказала гласно, но Раду го виждаше в усмивките, които отправяше на Киприян, лекотата, с която се смееше на историите му, които той разказваше на масата. Раду не беше единственият със смесени чувства към враговете. Въпреки това той се постара да измисли логично обяснение.

— Опасно ще е да използваме информация, която сме получили от него. Веднага ще събудим подозрения.

— Вярно — Назира издърпа завивката до шията си и се намести до Раду. — Значи продължаваме.

Раду я потупа по ръката и зачака дишането й да стане равно и дълбоко. После се обърна, седна на ръба на леглото и скри глава в ръцете си.

Единственото нещо, което бе постигнато с идването му тук, бе отдалечаването му от Мехмед и слуховете, разпространявани за тях двамата. Раду знаеше, че щом Мехмед се нуждае от това, той трябва да се радва. Трябваше да е готов да се пожертва, за да защити каузата на Мехмед, да опази репутацията му. Но той не можеше — не искаше — да жертва Назира.

Щеше да продължи напред. Щеше да оползотвори времето им тук. И щеше да я изведе от града жива, каквото и да станеше.