Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (20)

20

Краят на март

Къде отиваш? — попита Богдан.

Лада се извърна рязко, с ножове в ръцете. Пое си дълбоко дъх и ги прибра. Наближаваше полунощ. Беше си помислила, че тайното й измъкване от лагера ще мине незабелязано. Трябваше да се сети, че Богдан ще го забележи, както забелязваше всяко нейно движение. Имаше си начин да я следи, да я наблюдава без да проявява съзнателно усилие. Верността му от детството им бе пораснала като него, голяма и силна. Обикновено това носеше утеха на Лада. Но напоследък й се струваше по-сериозно, сякаш той не само искаше да знае къде е тя, а и търсеше да получи нещо от нея.

Тя съзнателно бе избегнала подробните обяснения защо се налага да спират на границата между Трансилвания, Сърбия и Влашко. Никой от хората й не се бе възпротивил, когато тя наруши думата, дадена на Хунияди, и им нареди да се махнат от трансилванските проходи, които бяха дошли да пазят.

Лада не знаеше как ще се почувстват те, ако разберат, че отново действа в сговор с османците. Някои от тях не таяха чак толкова лоши чувства към някогашните си надзиратели и благодетели, други ги ненавиждаха. Някои без съмнение биха предпочели да се бият за Константинопол, отколкото редом с османците. Но тя бе техният предводител. Бяха тръгнали с нея, за да си върнат Влашко, и тя не се нуждаеше от позволение, за да взима решения. Ако на някого това не му харесваше, бе свободен да поеме по свой собствен път.

Нейният път вървеше напред, към трона, независимо как щеше да стигне до него.

— Ти трябваше да пазиш в другия край на лагера — сопна му се тя.

Макар да не можеше да види лицето на Богдан, съвсем ясно долови многозначителната му усмивка.

— Не ми отговори на въпроса.

— Защото не съм длъжна. Сега тръгвам. Ще се върна. Стига ти толкова.

— Нещо не е наред.

— Всичко е наред!

Цял ден бе напрегната от мисълта колко близо е Мехмед. Не бе сигурна точно къде е разположил лагера си, но знаеше, че е на няколко километра от нейния. Мехмед бе на няколко километра от нея — не ги деляха реки, държави и цяла една година. Лада си мислеше, че е успяла да прикрие неспокойствието си, но явно бе сбъркала.

— Ще дойда с теб.

— Не!

Не и Богдан. Който и да е, но не и той. Лада не би могла да го погледне в очите, ако той откриеше какво върши. Но ако му признаеше, щеше да е все едно иска разрешение, а тя отказваше да го направи. Освен това си спомни зле прикритата неприязън на Богдан към Мехмед. Не искаше да се срещне с него в присъствието на тази неприязън.

— Трябва да отида сама.

— Защо?

— Отивай да пазиш.

Богдан остана където беше в продължение на пет безкрайно дълги удара на сърцето. После се отдалечи в мрака.

Лада тръгна бързо под покрова на нощта, стиснала и двата си ножа в ръце. Имаше доста да върви. На кон щеше да е по-лесно, но конят щеше да привлече още повече внимание. Въпреки всичко, след като цял час вървя на зигзаг из гората в търсене на знаци, че наблизо има лагер, Лада установи, че вече не може да се движи толкова бързо. Искаше й се да може да се наслади на разходката — рядко имаше късмета да остане насаме със себе си, но знаеше какво я очаква.

Кой я очаква.

Тя не бе сигурна как трябва да се чувства, когато се видеха след толкова дълга раздяла. Не беше задълбавала в чувствата си и не знаеше кои от тях са истински и кои са просто реакция към обстоятелствата, съпътствали израстването й. Ами ако го видеше и не изпиташе нищо? Или още по-лошо — ами ако го видеше и изпиташе същите бурни чувства, които бе хранила, докато бяха заедно? Не й беше лесно да си тръгне. Беше ли готова да отвори отново тази рана?

Преди да е успяла да се успокои, тя зърна познатия бял кавук на еничар. Лъщеше на лунната светлина. Раздразнение обхвана Лада. Трябваше да се сетят, че не бива да носят нищо бяло през нощта. Ако тя беше убиец, този часови вече щеше да е мъртъв.

По лицето й бавно плъзна злокобна усмивка. Беше планирала да влезе в лагера открито и да обяви за присъствието си. Никой не я очакваше тази нощ — Мехмед й бе казал само къде ще се намира. Не бяха се уговорили за конкретен час.

Беше време да поиграят на „Убий султана“.

Тя взе благородното решение да не наранява часовите. Сигурно щяха да бъдат наказани за това, че не са успели да я забележат, но си го заслужаваха. Първия избегна лесно. Вторият и третият я предупредиха за приближаването си с какофония от чупещи се съчки. Когато наближи лагера, й стана по-трудно да се движи незабелязано. Шатрите бяха разположени нагъсто под прикритието на дърветата. Заради тези дървета и заради мрака, Лада не можеше да прецени колко хора е довел Мехмед. Като че ли не бяха достатъчно. Но пък той сигурно ги беше накарал да се разпръснат. Тя би постъпила така.

Лада се скри в по-гъстия мрак зад една шатра, за да не я видят двама еничари, които минаваха оттам и си говореха тихо. Тя изпита странно чувство, подобно на носталгия, щом чу турска реч. Намръщи се и отново стисна ножовете.

Шатрата на Мехмед спокойно можеше да има надпис с името му отгоре си. Тя бе най-високата, направена от разкошно платно, което на дневна светлина сигурно бе червено-златно. Това бе поредната грешка. Ако лагерът бе неин, Мехмед щеше да нощува в някоя от малките, с нищо незабележими шатри. По-добре да накарат убиеца да проверява всяка шатра поред, вместо ясно да му показват мишената.

Мехмед наистина я беше улеснил в играта.

Лада надзърна зад ъгъла на една войнишка шатра, от която се разнасяше тихо хъркане. Пред входа на мехмедовата шатра стояха двама еничари, будни, с наострени уши. Лада се плъзна към гърба на шатрата, където пазеше единствено нейната старата приятелка — тъмнината.

Лада се метна наред, без колебание заби ножа в платното и го прокара надолу. С лек шепот на плат тя си бе отворила собствен вход.

Вътре в шатрата бе тъмно. Единствената светлина идваше от малък мангал с въглища в ъгъла. Лада се зачуди кой ли носи мебелите на Мехмед — писалище, табуретка, голяма маса, множество възглавници и легло. Султанът не спеше на постелки, неговото тяло бе твърде безценно, за да лежи на земята.

В момента тялото му лежеше на леглото и дишаше дълбоко.

Лада се промъкна към него, вдигнала ножа. И спря, загледана в Мехмед.

Беше забравила гъстите му, черни мигли. Ъгълчетата на пълните му устни бяха обърнати надолу, сякаш онова, което сънуваше, го тревожеше. Косата му, толкова често скрита под чалма през последните няколко години, сега бе разпиляна по възглавницата, а един кичур бе паднал върху челото му. Лада внезапно се изпълни с нежност. Тя посегна напред и отметна кичура от челото му.

Мехмед се събуди стреснат и я сграбчи за китката. Очите му бяха широко отворени, тялото му се напрегна за битка. Лада се наведе към него. Никога не бе виждала такова свирепо изражение на лицето му. Искаше да го вкуси.

Мехмед не я пускаше. Болеше я.

— Лада? — промълви той, премигвайки.

— Току-що те убих. Отново.

Той я дръпна към себе си, впи устни в нейните с отчаяна жажда. Тя изпусна ножа. Беше забравила какво е да бъде целувана, да бъде желана. Беше си мислила, че това не й трябва.

И беше сбъркала.

Мехмед зацелува шията й и зарови пръсти в косата й.

— Когато си тръгна, ти отнесе сърцето ми със себе си. Убий ме, Лада — каза той с такъв копнеж, че тя не можа да се въздържи и го прегърна. Той се претърколи върху нея. Ръцете му проучваха тялото й ту с лакома грубост, ту с такава внимателна нежност, че почти я заболя.

Той доближи устни до ухото й.

— Научих някои неща — каза той лъстиво — за удоволствието.

Преди да се запита откъде ли е научил тези неща, неща, за които го бе обвинила, че не го интересуват, загрижен единствено за собственото си удовлетворение, той се спусна надолу по тялото и. Гърбът й се изви в дъга, когато той пъхна ръце под туниката й и я дръпна нагоре. Тя го сграбчи за косата, без да знае дали иска да го бутне, или да го придърпа по-близо. Притесняваше се, че ако го остави да продължи, ще загуби контрол. Никога досега не бе допускала да изгуби контрол.

Ръцете му намериха местенцето между краката й и тя извика от шока на силното усещане. Той отвърна с още повече страст — целуваше корема й, гърдите й. Издърпа туниката й още по-нагоре, а Лада, с търпение, изчерпано от непохватността му, я изхлузи през главата си. Много пъти преди бяха правили това, но раздялата бе засилила всяко усещане. Досега винаги го бе спирала тук, тук бе прокарвала черта, за да може да продължи да владее ситуацията. За да продължи да си бъде сама господарка, единствена господарка.

Сега не го спря.

Той свали нощната си риза. Отдолу не носеше нищо.

Развърза връзките на панталона и го смъкна. Тя реши, че той ще се опита да влезе в нея и си помисли, че може би и тя искаше той да го направи.

Вместо това, той вдигна краката й и започна да я целува, целува, целува по места, където тя не си бе и представяла, че може да бъде целувана. Контролът й си отиде, понесен на вълната на удоволствието, и тя не съжали. Извика като ранено животно, но Мехмед запуши устата й с ръка и се плъзна върху нея.

Тя го остави.