Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (19)

19

Краят на март

Киприян се върна с кошница с хляб и сирене и едно кльощаво пиле с извит врат. Даде им знак да го последват в кухнята. Раду и Назира бяха седели, без да говорят, пред огъня, всеки погълнат от собствените си терзания. Раду не се съмняваше, че мислите на Назира се въртят около Фатима, докато той самият се тревожеше какво прави Мехмед и се питаше как да се докаже пред него.

Назира лекичко избута Киприян от пътя.

— Покажи ми къде стоят съдовете и запали огън в печката.

Киприян кимна и я разведе из кухнята. Оказа се, че самият той за пръв път я разглежда.

— Я, виж! Колко много тенджери. За какво са ни толкова много тенджери?

Назира през смях посочи масата.

— Иди седни, глупчо. И без това сама ще се справя по-добре.

Киприян я послуша.

— Разгадах мистерията с изчезналата ми прислужница.

Изглежда, из целия град е плъзнал слух, че съм умрял. Тя сметнала, че новината означава, че е останала без работа и избягала не само от къщата, но и от града. И не е само тя. Надявам се нищо лошо да не й се случи — той въздъхна и уморено потърка лице с длани. — Ще се опитам да намеря друга прислужница, но не мисля, че ще бъде лесно.

— И сами ще се справим — каза Назира. Тя се усмихна на Валентин, който се беше появил отнякъде и й помагаше да напали огън в печката. — Валентин е много сръчен, а и аз не за пръв път съм в кухня. Мисля, че ще ни е съвсем добре без повече хора в къщата.

Раду срещна погледа й. Беше права, разбира се. Колкото по-малко хорски очи ги наблюдаваха отблизо, толкова по-добре.

— Благодаря — каза Киприян. Облекчението му бе видимо — бръчките около очите му се изгладиха и раменете му се отпуснаха.

На вратата се почука. Валентин излезе, за да отвори, и след малко се върна, придружен от прислужник в униформа, на чиято жилетка се виждаше двуглавият орел от герба на императора.

— Императорът желае да ви види незабавно.

Раду се изправи.

— На негово разположение съм. Тръгваме веднага.

Раду и Киприян се увиха плътно в плащовете си, когато излязоха в мразовития следобед. Прислужникът вървеше толкова бързо, че почти тичаше.

— Трябва ли да знам нещо, преди да ме приеме? — попита Раду, обхванат от нервност. Първата среща беше най-важната. Ако успееше да спечели доверието на императора сега, щеше да си осигури влиятелно положение. Ако ли не…

Е, тогава положението му щеше да се окаже значително по-неприятно.

Киприян сложи ръка на рамото му.

— Няма от какво да се боиш.

Раду не можа да се съгласи.

 

 

Константин, точно като града, който управляваше, бе съвсем различен от очакванията на Раду. Беше по-възрастен, по-близо до петдесетте, отколкото до четиридесетте. Косата му бе отъняла на темето. Вместо тежка корона, императорът носеше прост метален обръч на главата. Макар всички придворни да се придържаха към модата с многото пластове, императорът се отличаваше. Бялата му риза и пурпурни панталони бяха съвсем прости, дори аскетични. Той, изглежда, беше напълно лишен от претенции.

Какъв лукс бе искреността.

Раду и Киприян застанаха в дъното на пълната с хора зала. Константин крачеше напред-назад в другия край. Високото му слабо тяло се привеждаше при всяка крачка, така че главата му винаги бе по-напред от торса и краката. Раду се сепна, видял, че императорът е бос. Той потисна изненадания си смях от абсурдния факт, че императорът на Новия Рим ходи съвсем бос, дори без чорапи.

— А Златният рог и крайбрежната стена? — попита императорът.

— Няма от какво да се страхуваме — каза един мъж, размахал ръка пренебрежително. Беше висок и едър, инструмент на войната. — Шепа зле обучени моряци срещу италианските ми екипажи е нищо. Откъм водата сме в пълна безопасност.

Раду видя своя шанс. Ако кажеше на Константин истината, и то истината за нещо, което лесно можеше да се провери, щеше да заздрави позициите си. Това, че знаеха какво ги очаква, нямаше по вълшебен начин да замени седемте кораба, които вече бяха избягали, или да създаде от нищото защитници за стената.

— Не сте в безопасност — каза Раду. Всички глави се обърнаха към него. По лицата бе изписано любопитство. — Когато си тръгнах, адмирал Сюлейман имаше шест големи галери. Десет среден размер. Петнайсет малки. Седемдесет и пет гребни лодки за транспортиране на екипажите и минаване през тесни участъци. И двайсет лодки за транспортиране на коне.

Атмосферата се промени осезаемо.

— Кой си ти? — попита италианецът сприхаво.

— Раду от… — Раду млъкна. За пореден път не знаеше как да се представи. — Раду, последно, от Одрин, където служех на Мехмед — на султана — няколко години. Основното ми задължение бе да надзиравам тайното изграждане на флота.

Киприян сложи ръка на рамото на Раду.

— Това е човекът, който ми спаси живота, чичо.

Константин посочи с пръст един мъж, застанал до вратата.

— Прати съобщение на коменданта на Галата. Кажи му, че ще опънем веригата през Златния рог, за да блокираме протока.

Никой не помръдна.

— Тръгвай! — извика той.

Мъжът се изправи, поклони се и хукна навън.

— Това ли ще е основната мишена на атаката? — попита Константин.

Раду поклати глава.

— Той планира да ви притисне от всички страни. Ако успее да пробие откъм морето, ще влезе оттам. Но основната му мишена са стените на сушата.

— Стените ще устоят — каза един свещеник. — Винаги са устоявали. И винаги ще устояват.

— Винаги досега са устоявали на нападенията, но нападенията се променят — отвърна Раду. — Султанът не пести пари за нови методи на атака и нови оръжия. Той е изучавал стените, дори е идвал тук. Смята да съсредоточи удара в долината на Ликос и частта от стената пред двореца.

Един мъж в предните редици се намръщи. Неговите дрехи бяха по-близки като кройка до османските, отколкото до византийските.

— Това са очевидните мишени. Вече знаем за тях.

— Орхан е нрав — каза италианецът. Раду се стресна и погледна по-внимателно мъжа с необичайното облекло, който току-що бе проговорил. Орхан бе лъжливият претендент за османския престол — човекът, когото Константинопол бе използвал, за да заплашва управлението на Мехмед от самото му начало. Дори сега на Мехмед се налагаше редовно да праща пари, иначе Константин щеше да прати Орхан обратно, за да подкладе гражданска война.

Орхан беше и си оставаше реална заплаха за живота на Мехмед. В сърцето на Раду пламна гняв. Искаше с нещо да нарани тези хора, да ги накара да изпитват подобаващ страх.

— Той има артилерия.

— Виждали сме артилерия! — викна един дебелак. — Ще похвърля малко камъни. Нашите са по-големи.

Смях закънтя в залата. Насърчен от реакцията, дебелият продължи:

— Османците никога не са имали толкова големи камъни, колкото нашите.

Раду се усмихна пестеливо на мръснишкия подтекст в дръзките думи на мъжа.

— Сега имат оръдие, дълго четири човешки боя, от което могат да изстрелят тристакилограмово гюле на повече от километър и половина.

На това никой не се засмя, макар неколцина да се усмихнаха подигравателно.

Константин въздъхна.

— Най-добре е да сервират нещо за ядене. И се надявам, че някой записва казаното.

Той подкани Раду с жест да седне на един празен стол наблизо.

Раду седна. Беше направил впечатление на императора, за добро или зло.

Константин вдигна поглед към тавана, сякаш отговорът на проблема се криеше там.

— Ами ако Орхан се откаже от претенцията си за престола?

Раду погледна самозванеца. Орхан се взираше в дланите си, които бяха бледи и меки. Не ръце на воин, като тези на Константин или на генуезеца. Орхан кимна.

Константин стисна Раду за рамото.

— Ще спрем да оспорваме законността на Мехмед като владетел. Великодушно ще откажем да приемем заплащане за земята, върху която е построена Румели Хисар. Ще увеличим собствените си плащания към империята.

Раду се зачуди дали да насърчи това. Може би Мехмед би се съгласил. Но въпреки това щеше да нападне. И накрая всичко тук щеше да принадлежи на Мехмед, така че нямаше значение. Раду щеше да каже истината.

— Мехмед е твърдо решен да завладее този град — не мисли за нищо друго. Откакто беше дванайсетгодишен, не говори и не мечтае за почти нищо друго. Не мисля, че нещо може да го спре сега. Можете да му направите предложение, но освен ако не сте готови да се предадете, се гответе за обсада.

Раду си позволи да изпита надежда, че след като чуят разказите му за войски и оръдия, те ще се предадат. Той можеше да поднесе града, цял и непокътнат, на Мехмед!

Константин се обърна към генуезеца, вдигнал вежди в очакване.

— Джустиниани?

Джустиниани говореше гръцки със силен акцент, но за сметка на това с апломб и приветливост, които вдъхваха увереност.

— Почти сме готови с настаняването, Ваша светлост. Храната и водата е прибрана. Имаме достатъчно, за да издържим цяла година с минимални добавки — той се усмихна кисело. — В бягството на толкова много хора има и предимства.

Раду се отчая. Нямаше да има лесен изход, значи.

Джустиниани продължи:

— Може да ни превъзхождат в артилерията, корабите и числеността на войските — в последното ни превъзхождат многократно, — но можете да бъдете спокойни, че Константинопол все още е най-добре укрепеният град на света. Той няма да падне без бой. Кажи ми, Раду, мислиш ли, че ще можем да удържим на обсадата на Мехмед?

Раду обмисли отговора си. В момента никой тук не мислеше да се предава. И имаха право — струваше си да се опитат да устоят. Дори произнасянето на тази истина на глас му се струваше като предателство, но приемането на реалността нямаше да я промени.

— Ако успеете да удължите обсадата достатъчно, имате шанс за успех. Османците и преди са се опитвали да завладеят Константинопол, но неизменно са се проваляли. Те са суеверни — виждат поличби във всяко забавяне и неуспех. Мехмед ще трябва да се бори с времето и унинието. Той е по-добре подготвен от всеки друг преди него, но е заложил престола и името си на тази едничка битка. Ако успеете да издържите, той никога повече няма да успее да събере подкрепата, необходима му за втори опит.

— Значи ако издържим, градът ще бъде в безопасност.

Раду кимна.

— Не се съмнявам, че ако Мехмед претърпи неуспех пред стените ви, няма да живее още дълго. Има твърде много хора с власт, които не го харесват.

Тази мисъл ужаси Раду. Халил бе все още при Мехмед и действаше срещу него при всеки удобен случай. Как би могъл Раду да защити Мехмед оттук?

Константин се взираше с невиждащ поглед в земята, изражението му бе далечно.

— Значи е достатъчно да издържим обсадата.

Беше толкова просто и съвсем невъзможно.