Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (18)

18

Краят на март

Хората на Лада почти бяха вдигнали лагера, когато Хунияди приближи на кон. Конят му риеше с копита и не спираше на едно място, отразявайки състоянието на господаря си.

— Значи си чула? — попита той Лада.

Тя спря да стяга ремъците на дисагите си.

— Какво да съм чула? — попита, като се постара гласът й да прозвучи равнодушно.

— Слухове за събиране на османски войски в Смедерево и по нашата граница със Сръбското деспотство. Права беше за сърбите. Да приемат неверниците в столицата си!

Лада се завъртя рязко. Как бе могъл Мехмед да прояви такава глупост? Трябваше да се срещнат в южна Трансилвания. Не би посмял да се доближи до унгарската граница. Тя бе приела, че се нуждае от помощта му, но проклета да беше, ако допуснеше Хунияди да разбере какво бе направила.

— Сигурен ли си?

Хунияди поклати глава.

— Само един източник имам. А и той нищо не е видял със собствените си очи. Но не мога да рискувам. Не и когато Матей е толкова близо до трона. Съветът ти да остана, бе мъдър — той й се усмихна с тъжни очи. — Дългът ми ме зове тук. Не мога да обърна гръб на Матей заради Константинопол. Вие кога ще сте готови да отпътувате?

Лада внезапно изпита необходимост повторно да провери дали са стегнати всички ремъци на дисагите.

— Искаш да отидем в Сърбия ли?

— Не. Искам ви в Трансилвания. Искам да пазите проходите, в случай че османците решат да минат през Трансилвания и да влязат в Унгария.

Хунияди за пореден път й бе помогнал — бе й предоставил най-простия начин да маскира истинските си цели: Мехмед и Влашко. Тя кимна.

— Ще отидем в Трансилвания. Но след това няма да се върнем. Ще продължим напред, когато пътят се разчисти — тя осъзнаваше, че казаното звучи така, сякаш тя има предвид, че ще продължат напред, след като турците си отидат, докато всъщност искаше да каже, че ще продължат щом турците й разчистят пътя. — Ще продължим към Влашко.

Хунияди сложи ръка върху нейната, за да спре да дърпа трескаво вече затегнат ремък. Гласът му бе мек и разтревожен.

— Какво те чака там?

— Не знам какво ще се случи. Но знам, че това е родината ми. Твърде много години прекарах в изгнание. Не мога да продължа да живея като изгнаница. Ще се върнем, каквато и съдба да ни очаква там. Дали ще живея, или ще умра, няма значение, стига да е на влашка земя.

— Дай ми повече време. Нека подсигуря границите ни и да проверя този слух за заплаха. Щом Матей седне на трона, ще ти помогнем.

Лада поклати глава. Макар само преди няколко седмици да би приела предложението, сега бе помъдряла. Обещанието за помощ, което може никога да не се изпълни, струваше по-малко от думата на султан, който вече я очакваше с войската си. Тя трябваше да го направи. За Влашко.

Мислите й свърнаха към Мехмед. Нейният Мехмед, който я чакаше. Тя се престори, че това няма отношение към решението й да тръгне сега, но в сърцето си знаеше, че лъже сама себе си най-безочливо.

— Влашко — прошепна тя на себе си.

Преди да е помислила, тя се хвърли на врата на Хунияди.

— Благодаря ти — каза му. — За всичко.

Той я потупа по гърба.

— Внимавай, драконче. Ние с теб сме създадени за бойни полета, не за кралски дворове. Не започвай битки, за които нямаш оръжия.

Той я целуна по челото и после се качи на коня си.

— Бог да те пази.

Лада се усмихна и този път усмивката бе искрена.

— Бог ме вижда само когато съм на влашка земя.

Хунияди се засмя.

— Предай му поздрави тогава.

После обърна коня си и се отдалечи, много по-бавно, отколкото бе яздил на идване. Лада гледаше как се отдалечава и усмивката й се топеше. Дойката, понесла постелките им за спане, срещна погледа й и й кимна рязко.

Беше време да се приберат у дома.