Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (10)

10

Февруари

Лада следеше отряд от петдесетима еничари. Отрядът бе пограничен — служеше, за да налага волята на империята във васалните територии. Хунияди нямаше конкретна причина да напада еничарите, но на него не му трябваше причина, за да убива турски войници.

Досега се бяха били само с още българи — кратки проблясквания на течаща кръв, крясъци и звън на мечове, които разнообразяваха монотонността на язденето, устройването на лагери и спането под открито небе.

Лада се гордееше с хората си. Бяха също толкова добри, ако не и по-добри от всеки един от войниците на Хунияди. И той го беше забелязал. След победата в дерето, Хунияди често обсъждаше неща с Лада и търсеше съветите й.

Тя бе изучавала тактиките му, но само на хартия, само на теория. Да го гледа на бойното поле бе нещо съвсем различно. Той винаги мислеше три дни напред — за храна, за вода, за защитени позиции. Но беше гъвкав в плановете си — бе готов да реагира светкавично на неочаквана заплаха или възможност.

Този отряд еничари се оказа именно една от тези възможности. Лада погледна неспокойно Николае, който стоеше до нея.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Мисля, че на тяхно място можех да съм аз.

Тя обърна глава към мъжете, които следяха. Прав беше Николае. Те бяха същите — момчета, откраднати от домовете им и превърнати във войници, които служеха на чужда страна и чужд бог.

— Значи ще ги пуснем да си вървят по пътя — каза Лада. Не можеше да не си представи Николае в другия край на поляната. Или Богдан. Или Щефан, Петру, или кой да е от хората й. Не искаше да чувства тази близост с еничарите, но не можеше да я избегне.

Еничарите изведнъж спряха. Лада се напрегна, решила, че са забелязали десетимата нейни войници, които ги следяха. Вместо това еничарите смениха посоката си и се отправиха към лагера на Хунияди.

Лада направи рязък жест. Хората й побягнаха, безшумно, снишени към земята. Тя показа с ръце да извадят арбалетите си. Без да спират да тичат, те заредиха стрелите. Дори еничарите да не знаеха, че пред тях има лагер, скоро щяха да открият. Щяха да хванат Хунияди неподготвен. Лада посочи към лагера.

— Иди да ги предупредиш — прошепна тя на Николае.

— А ти какво ще правиш?

— Ще ги забавя, идиот такъв. Тръгвай!

Николае изчезна сред дърветата. Лада се изправи.

— Султанът е син на магаре! — извика тя на турски.

Еничарите се обърнаха като един, всички със заредени арбалети в ръце, и ги насочиха към нея. Лада беше скрита, но нямаше да им отнеме много време да я открият. Тя се шмугна зад друго дърво.

— Съжалявам. Не трябваше да говоря така за султана. Това е обида за магаретата, които са съвсем прилични животни.

Лада надзърна иззад дървото. Без да свалят арбалетите, еничарите затършуваха из гъсталака за опасности. Лада се изсмя силно — звукът проехтя из гората.

— Вие еничари ли сте? Чувала съм, че еничарите не са достойни дори да оближат праха от ботушите на спахиите.

— Кой е там? — извика един гневен глас, а друг я наруга. Водачът им излая заповед да замълчат. После извика:

— Покажи се, жено!

— Защо българите не стават за селски стопани? — попита в отговор тя.

Последва мълчание. Тя надникна отново иззад ствола на дървото и със задоволство видя как еничарите си разменят объркани погледи. Повечето бяха отпуснали арбалетите към земята поради липса на нападател.

— Какво? — извика водачът.

— Попитах защо българите не стават за селски стопани?

Един от еничарите най-отпред прибра ятагана си в ножницата.

— Не зная.

Командирът му отново излая да замълчи, но еничаринът сви рамене.

— Искам да разбера.

— И аз — викна друг. Повечето закимаха, а неколцина се ухилиха, развеселени от тази странна горска сценка.

— Защото бъркат прасетата с българки и не могат да понесат да заколят жените си.

Избухна взрив от смях.

— Коя си ти? — извика един от тях. — Не бива да скиташ из гората. Опасно е.

От въздуха върху еничарите се изсипа порой от стрели.

— Знам — каза Лада, излезе иззад дървото и опъна собствения си лък.

След това, когато убиването приключи, Лада не изпита и капка удоволствие от гледката на труповете с бели платна на главите. Хунияди крачеше през телата към нея. Когато приближи, той я хвана за ръката и я стисна.

— Как се сети да им отвлечеш вниманието?

Тя повдигна рамо и двамата тръгнаха обратно към лагера.

— Те са войници. Зависят от рутината и всичко извън нея ги обърква. Освен това са мъже. Мразят някой да ги обижда, но обожават да слушат как някой се подиграва с другиго. Освен това са глупаци, защото не могат да си представят, че сама жена в гората може да бъде опасна.

По-късно, край лагерния огън, Лада седна до Хунияди. Николае седеше от другата й страна. Мъжете си разменяха истории като монети, всеки се опитваше да изкара своята най-лъскава, най-ценна. Петру изигра как в окото го пронизва стрела с толкова плам, че почти се катурна в огъня.

Лада си спомни един не чак толкова отдавнашен ден, когато същите тези мъже се бяха върнали от битка и тя бе принудена да слуша истории, в които се боеше, че никога няма да участва. Сега тя бе в центъра на такава история и бе част от нея.

— Как откри хората си? — попита Хунияди. В присъствието на нейните хора той говореше на турски от уважение, защото те не знаеха унгарски, а неговият румънски бе ужасен.

— Ние открихме нея — отвърна Николае, грейнал в усмивка. — По-точно аз я открих. Забавна история. Когато Лада беше ей толкова голяма… — Той показа с длан малко над земята, после присви очи срещу нея. — Е, тя още си е ей толкова голяма.

Лада го удари с юмрук в рамото. Силно.

Той потърка удареното, изкривил лице от болка.

— Когато Лада още не беше станала величествената гигантка, която е днес, тя живееше в Амасия, беше другарче в игрите на малкия фанатик. Тогава никой не знаеше, че той ще стане султан. Беше просто едно досадно хлапе.

Лада кимна, после побърза да скрие усмивката, изпълнена с копнеж, която заплашваше да изплува на устните и.

— Тя ни шпионираше, докато тренирахме. Хванахме я. Тя преби клетия Иван… — Николае спря. — Какво стана с Иван?

— Убих го — рече Лада, без да се замисля.

— Ти… убила си го? Мислех, че са го преместили в друг град! Защо го уби?

Лада осъзна, че ниското, постоянно бръмчене на разговорите наоколо е стихнало. Всички бяха вперили очи в нея. Повечето от хората не бяха познавали Иван. Искаше й се и тя да не го беше познавала. Той бе глупав и жесток и винаги я беше мразил. Накрая се беше опитал да я насили, за да докаже, че тя не е нищо повече от момиче. Нещо, което може да си вземе. Нещо, което може да пречупи.

Тя вирна брадичка.

— Не е твоя работа.

Хунияди се разсмя.

— Думи на истински водач — каза той на унгарски.

Тя срещна погледа му и той кимна леко — в очите му имаше свиреп, горд блясък. Тя забеляза, че той винаги седи с изправен гръб, дори край огъня, заобиколен от хората си. Дори и там той си оставаше водачът, той командваше. Тя изправи гръб като него. Тя също бе водач. Не дължеше на хората си обяснения. Особено за травми от миналото.

— Чакай — каза Петру. Тревогата изопна чертите му и той заприлича на кученце. — И Богдан ли си убила? Затова ли го няма?

Лада въздъхна раздразнено.

— Не, не съм убивала Богдан. Но може да убия теб, ако още веднъж изиграеш глупавата си сценка със стрелата, забиваща се в окото ти.

Богдан ги намери.

Как ги беше проследил, Лада не знаеше. Но седмица по-късно той влезе в лагера с такава широка усмивка, че тя се учуди как грубоватото му лице успява да я събере. Лада се втурна към него.

Първият й импулс бе да се хвърли в прегръдките му. Вторият бе да го удари, защото се беше забавил толкова. Вместо това тя застана пред него и загледа гневно толкова обичното му, глупаво лице и обичните му, глупави уши и целия обичен, глупав него.

— Къде ходиш?

— Донесох ти нещо, което ти е нужно.

— Още хора? — Тя надзърна зад гърба му, но зад него стоеше само един човек. И този човек не беше мъж. Жената тръгна към нея с твърда, уверена крачка. Дългата й коса се спускаше по гърба в плитка, разкривайки уши, щръкнали като дръжките на кана.

— Лада! — извика старата дойка, втурна се към нея и я прегърна. Прегръдката прикова ръцете на Лада до тялото й. Тя дори не понечи да се запита как бе успял Богдан да намери майка си. Богдан си беше Богдан. Той оставаше завинаги верен на жените в живота си.

Лада го погледна.

— Защо си я довел?

— За да помага — каза той и вдигна рамене. — Трябва ти някой да ти помага за… момичешките неща. — Той замълча и се изчерви. — Женските неща.

Лада стисна челюсти и изскърца със зъби.

— Не ми трябва ничия помощ за каквото и да било.

— Къде е брат ти? — попита дойката. — И той трябва да е тук. Мислех, че ще се погрижиш по-добре за него.

Гневът избухна в нея. Коя беше тази жена, че да казва на Лада как да се грижи за Раду? Дойката не беше с тях в Одрин. Не беше видяла през какво са минали, какво беше правила Лада, за да оцелее.

— Ще дойде — процеди Лада през стиснати зъби. Откопчи се от обятията на дойката.

— Ела да ти среша косата — каза тя и посегна към къдриците на Лада.

Допирът й върна Лада в детството й. Тя с препъване отстъпи назад и вдигна ръце, за да попречи на дойката да я пипне пак.

— Не ми трябва дойка!

— Същото казваше и когато беше петгодишна. Но косата ти поне беше сресана.

— Върви по дяволите — сопна й се Лада.

Богдан изглеждаше наранен, но дойката само се засмя. Очите й блестяха с особен блясък. Развеселеност ИЛИ обич, които Лада еднакво не понасяше. А най-лошото бе, че Хунияди седеше наблизо и наблюдаваше сценката.

— Къде ми е плащът? — рязко каза тя и затършува из дисагите си.

— Остави дойката ти да го намери — пошегува се Николае. Двамата с Петру седяха до огъня. Никой ли не беше пропуснал спектакъла? Какво си беше мислил Богдан?

— Тя не ми е дойка!

Петру сви рамене.

— Късметлийка си. И на мен ми се иска да имаше някой, който да се грижи за мен. Може би трябва да си намеря жена.

— Може да се ожениш за дойката — сопна му се Лада.

Отказа се да си търси плаща, метна се на коня и напусна лагера. Бяха се преместили от мястото, където бяха избили еничарите, и се приближаваха към столицата. Все по-често се срещаха измръзнали ниви, от гледката на които Хунияди го засърбяваха ръцете. Когато някой го попиташе къде отиват, той само свиваше рамене.

— В замъка.

Звучеше като дума на чужд език, когато го кажеше.

Днес обаче се намираха в гъста гора. Не бяха виждали жив човек цял ден, но това не значеше, че са сами. Лада огледа дърветата по навик, сложила ръка на меча си.

Дърветата бяха голи и ледени като въздуха. Слънцето грееше в небето, но само я заслепяваше. Как можеше нещо толкова ярко да не дава и мъничко топлина? След толкова години в мекия климат на Амасия, тя бе забравила каква може да бъде зимата.

В момента най-много от всичко искаше пак да отиде там. Не! Кресна на предателското си сърце. Нямаше предвид там, в империята. Имаше предвид там, в лагера. Край огъня, с хората си около нея.

Дойката също щеше да е там, да се върти около нея, да я обгрижва като муха, която не спира да жужи около нея. Само дето мухата Лада можеше да смачка. Не й трябваше помощничка. Не й трябваше някой да се грижи за нея. Тази жена не беше нейна майка. Нейната майка бе избягала в родната си страна, Молдова, когато Лада бе четиригодишна. Това правеха майките. Дойките, изглежда, бяха по-надеждни. И засрамваха хората.

Хунияди дръпна юздите на коня си, когато се изравни с нея.

— Може би не е зле да има някой да ти помага.

— Не виждам твоята дойка да ти върви по петите и да ти реши косата.

Хунияди прокара пръсти през гъстите си кестеняви къдрици.

— Не бих имал нищо против! — после гласът му омекна. — Всички водачи се нуждаят от помощ. Остави някой друг да се грижи за ежедневните задачи, за да можеш да се съсредоточиш върху големите неща. Мехмед без съмнение не върши нищо сам.

Лада извъртя очи.

— Той има слуга, чиято единствена задача е да му ходи по петите с табуретка в ръце.

— Чудя се дали сам си бърше задника?

Лада направи гримаса.

— Защо ти трябваше да ми рисуваш точно тази картина?

Хунияди се разсмя силно. После се намести на седлото и въздъхна доволно.

— Това е много красиво кътче от родината ми.

— Напомня ми на горите край Търговище, където карах учителя ни да ходим и да учим. Замъкът се превръщаше в пещ през лятото и в ледник през зимата. Открай време подозирам, че архитектът е бил готвач.

— Липсва ли ти?

Лада се намръщи, проследявайки с поглед тъмния силует на птица в бледосиньото небе.

— Какво да ми липсва?

— Търговище.

— Никога не съм обичала Търговище. Предпочитам планините.

— Но въпреки това искаш трона.

— Искам Влашко.

Хунияди изсумтя развеселено.

— Само това ли?

— Доста по-малко е от онова, което Мехмед… — тя спря и прехапа устни. Как смееше името му да излиза от устата й без покана.

Хунияди се приведе към Лада. Конят му последва движението и почти обърса хълбок в крака на Лада.

— Значи, се готви да нападне Константинопол.

Лада бе избягвала да споменава плановете на Мехмед. Струваше й се като предателство, а това я ядосваше. Той също не бе демонстрирал вярност към нея, когато покани узурпатора Дан на празненство.

Хунияди не се отказа.

— Всеобщото мнение е, че е млад и лесно се разсейва. Че се интересува повече от пищни празненства и пълни хареми, отколкото от разширяване на териториите си.

Дори Лада да бе потръпнала при споменаването на харема, Хунияди се престори, че не е забелязал. Той продължи.

— Всички са подписали изгодни договори с него. Никой не се бои. Всички приеха смъртта на Мурад като знак за края на османската експанзия. Но аз се съмнявам. Мисля си, че султанът ни прикотква, за да си разчисти пътя към Константинопол.

Думата харем все още звънтеше в ушите на Лада. Ясно беше, че Мехмед не й е верен. Той я шпионираше. Подкрепяше съперниците й. Тя не му дължеше нищо и щеше да изреже от сърцето си предателския подтик да го защитава.

— Да завладее Константинопол е единственото му желание. Всичко, което прави, колкото и невинно или нелогично да изглежда, прави в името на тази цел и нищо друго. Няма да спре, докато Константинопол не стане негова столица, докато не стане едновременно султан на Османската империя и римски цезар.

Хунияди издиша тежко и се прегърби на седлото.

— Мислиш ли, че ще успее?

— Ако изобщо някой успее, това ще е той.

— Точно от това се боях — той разтърка лице и подръпна краищата на посивелите си мустаци. — Кога според теб ще започне?

— Възможно най-скоро. През тази пролет или следващата.

— Това променя всичко. Още тази нощ трябва да тръгнем към Хунедоара. Трябва да напиша няколко писма и да започна да планирам кръстоносен поход.

— Ще защитаваш Константинопол?

— Разбира се.

— Но това не е твоят град, хората там не са твоят народ. А и не е по-близо до границите на Унгария от самата Османска империя, така че войната няма да е заплаха за унгарците.

Хунияди се усмихна.

— Аз съм християнин, Лада. Мой дълг е да се притека на помощ на Константинопол. Той е последният остатък от могъщата Римска империя. Проклет да съм, ако допусна турците да го превземат — той дръпна юздите на коня си и спря, преди да се обърне. — За мен ще бъде чест, ако се присъединиш към мен. Мисля, че заедно бихме успели да удържим всички дяволи от Ада.

Лада се радваше, че е с гръб към нея. Топлината на гордостта, плъзнала по бузите й, бе нещо, което предпочиташе да запази за себе си.