Кирстен Уайт
Влизам в мрака (9)

7

Един ден през пролетта, след като почти бе изгубила Раду в замръзналата река, Лада лежеше по гръб и се взираше в покритите с листа клони над главата си, толкова гъсто преплетени, че светлината, процеждаща се през гъсталака, изглеждаше зелена. Гласът на учителя им бръмчеше монотонно — днес имаха латински и Раду прилежно повтаряше всяка дума. Беше почти на дванайсет години, а тя скоро щеше да навърши тринайсет. Имаше нещо в минаването на времето, в добавянето на нови и нови години към живота и, което я изпълваше с ужас. Тя не беше станала достатъчна за баща си. Още не. Толкова време бе минало, а й предстоеше толкова дълъг път.

Но след седем години обучение, седем години в този град, в замъка, тя можеше да чете, да пише и да говори латински не по-зле от всеки друг. Това беше езикът на договорите и писмата, езикът на Бог, официален и твърд в устата й. Румънският се смяташе за простонароден език. На него говореха, но почти не пишеха.

Но, о, колко сладък беше в устата й.

— Владислава — повика я учителят. Той бе млад мъж, гладко обръснат, защото не притежаваше земя и затова нямаше право на мустаци или брада. Лада го смяташе за непоносим, но баща й настояваше тя да учи заедно с Раду. Всъщност точните думи на баща й бяха да се обучава малкия писклив червей е загуба на време, но поне да се учи и Лада — тя има мозък, който си струва да се оформи. Жалко, че е момиче.

По-умна, по-силна, по-голяма. Тя никога не забрави причините, които баща й изброи преди толкова години, когато я надви за първи път. Оттогава спечелването на обичта му се бе превърнало в нейна цел. Тя искаше да му покаже, че и тя може да бъде умна, силна и голяма. Това бе предизвикателство, което тя преследваше неуморимо. Защото отвъд предизвикателството, когато успееше да стане по-умна, по-силна и по-голяма, тя бе сигурна, че баща й ще я гледа с повече гордост и обич, отколкото сега демонстрираше към по-големия й брат, Мирча. Той навърши двайсет, бе пораснал и беше наследник на баща й. Мирча воюваше, когато имаше война, посредничеше между болярските фамилии, когато се караха, хранеше се с баща й, планираше дела с баща й, яздеше с баща й. Той бе дясната ръка на Влашко. Същата тази ръка дърпаше коси, щипеше кожа, намираше начини да наранява хората — начини, които никой не забелязваше.

И някой ден щеше да стане княз.

Ако доживееше.

Но преди това, преди да стане твърде късно, Лада щеше да заеме мястото на Мирча в сърцето на баща си. В онзи ден, когато той й бе върнал ножа и я беше провъзгласил за дъщеря на Влашко, той за първи път я беше забелязал и споменът за този поглед й носеше едновременно удоволствие и агония през всички години оттогава насам.

Тя повтори последното изречение, което учителят бе произнесъл на латински, после го каза на унгарски и на турски, за всеки случай.

— Много добре. — Учителят се размърда на дървеното столче, което бе донесъл със себе си. Неудобно му беше. — Макар че на всички ни ще бъде по-удобно вътре в къщата.

Последният им учител беше ударил Лада, когато тя бе поискала да учат навън. Тя му счупи носа. Този учител не смееше да прави нищо повече от деликатни предложения, които Лада неизменно игнорираше.

— Това е моята страна. — Лада се изправи и протегна ръце над главата си. Твърдата тъкан на ръкавите затрудняваше движенията й. Тя не обичаше да учи в замъка. Всеки ден караше учителя и Раду да се качат на конете, да излязат от укрепения център на града, да минат покрай външния кръг от къщурки, после през копторите, през мръсните, западнали покрайнини, където животът се беше вкопчил в града, и да навлязат в свежата зеленина на градските околности. Оставяха конете в някое поле, грейнало от пурпурни цветя, и двамата с Раду сядаха да учат под гъстата сянка на дърветата с бледа кора.

— Страната не е твоя. — Раду задращи с една пръчка по земята. Пишеше латински глаголи.

— Не сме ли във Влашко?

Раду кимна. Имаше мръсно петно на носа. Това петно го караше да изглежда малък и смешен. Лада се раздразни. Брат й ходеше навсякъде с нея, беше като придатък към живота й, към който тя не знаеше какво да изпитва. Понякога, когато на лицето му изплуваше усмивка като слънчев лъч, отразен в горски ручей, или когато го гледаше как заспива, гърдите й се изпълваха с необяснима болка. Тя я ужасяваше.

— Изправи си гърба. — Тя го дръпна за брадичката и започна да му търка носа с ризата си толкова силно, че той извика от болка и се опита да се дръпне. Тя го стисна още по-силно за брадичката.

— Тук е Влашко, а аз съм дъщеря на влашката земя. Баща ни е князът на Влашко. Това е моята страна.

Раду най-сетне спря да се бори и я изгледа гневно. Големите му очи се напълниха със сълзи. Толкова беше красив този неин брат. Имаше лице, което караше жените да спират на улицата и да му гукат. Когато се усмихнеше и трапчинките се вдълбаеха в бузите му, готвачката му сипваше допълнителна порция от всяко негово любимо ястие. А когато Лада го видеше да страда, й се искаше да го защити, което я ядосваше. Той беше слаб и подтика да го защити тя чувстваше като слабост. Мирча със сигурност не страдаше от подобна слабост по отношение на нея.

Тя пусна брадичката на Раду и потърка тила си. Предишният месец Мирча я беше дръпнал за косата толкова силно, че беше отскубнал кичур, оставяйки плешиво място, на което тепърва започваха да никнат нови косми. Момичетата трябва да си знаят мястото, беше й изсъскал.

Лада подложи лице на един слънчев лъч, който си беше пробил път през листака. Тук. Това е моето място. Баща й й бе подарил това място и Влашко винаги щеше да им принадлежи.

Раду стовари крак върху драсканиците в праха.

— Не всеки иска страната да остане наша.

— Може ли да се върнем към… — започна учителят, но Лада вдигна ръка и го накара да замълчи.

Тя приклекна и взе един объл камък от земята. Камъкът легна удобно в дланта й. Уравновесен. Тежък. Тя се завъртя и хвърли камъка във въздуха. Последва звук от тъп удар, рязък вик от болка и после смях. Богдан се изправи — беше се промъквал към тях с намерение да ги изненада.

— Друг път се постарай повече, Богдан. — Презрителното й изражение се претопи в усмивка. — Ела, седни. Раду мъчи латинския.

— Раду се справя много добре. — Учителят се намръщи срещу Богдан. — А аз не съм нает да обучавам сина на някаква си дойка.

Лада впери в него поглед, изпълнен с цялата студена, царствена власт, за която бе родена.

— Нает си да вършиш каквото ти се казва.

Учителят, който много харесваше правия си, безупречен нос, въздъхна безпомощно и продължи урока.

— А сега на латински — нареди Лада на Богдан. Вървеше по коридора бързо и уверено. Търговище бе строен по византийски модел: замъкът бе в центъра, имотите на болярите оформяха кръг около него, жилищата на занаятчиите и хората на изкуството, които болярите издържаха, в кръг около техните имоти, и накрая, извън дебелите каменни стени, бяха всички останали.

Между градските стените, къщите грееха в зашеметяващ калейдоскоп от червено, синьо, жълто и зелено. Пищни цветни градини и бълбукащи фонтани се надпреварваха за вниманието на хората. Но под всичко това се таеше вонята на човешки отпадъци, а бедните и болните сякаш припълзяваха все по-близо до вътрешния град. Лада дори бе видяла няколко колиби, построени до самата стена.

На Лада и Раду им беше забранено да излизат извън стените на Търговище. Когато се наложеше да излязат от града, минаването през външната му част винаги ставаше максимално бързо и те двамата успяваха да хвърлят само по някой бегъл поглед към порутени колиби и хлътнали очи, изпълнени с подозрение.

Те живееха в замъка, който, колкото и да се опитваше, не можеше да достигне блясъка на Константинопол. Сградата беше мрачна, тясна и зле осветена. Стените бяха дебели, прозорците — като цепки, а коридорите се виеха като лабиринт. Структурата на замъка показваше, че езерцата, градините и яркоцветните одежди на обитателите му са измамни. Търговище не беше бляскавата Византия. Дори Византия вече не беше Византия. Като всичко останало в такава близост до Османската империя, Влашкото княжество се беше превърнало в заден двор на по-силни армии, в пътека, смазвана от подковани ботуши отново и отново.

Лада сложи ръка на стената и усети студа, който никога не ги напускаше напълно. Замъкът бе едновременно цел и капан. Тя никога не се бе чувствала в безопасност между стените му. От отсечения говор и напрегнатата стойка на баща си бе разбрала, че и той се чувства под постоянна заплаха тук. Лада копнееше да живее другаде, в провинцията, в планината, на високо, укрепено място, откъде биха могли да виждат враговете си от километри. Някъде, където баща й ще може да се отпусне и да намери време да поговори с нея.

Покрай нея минаха двама еничари. Това бяха елитните войски на османците, взети като деца от други държави като данък и обучени да служат на султана и неговия бог. Церемониалните им шлемове с бронзова основа и развято бяло платно отгоре подскачаха нагоре-надолу, докато двамата говореха и се смееха, сякаш си бяха у дома. Баща й настояваше, че замъкът е символ на власт, но отказваше да види истинската символика в Търговище. Градът не им даваше власт над никого, той бе символ на властта на други хора над тях. Тук те бяха затворени, заложници на желанията на могъщите болярски родове. По-лошото бе, че макар баща й да бе посветен в рицарство от самия папа, Влашкото княжество бе все още васално владение на Османската империя. Баща й жертваше пари, животи и собствената си чест в полза на османския султан Мурад, за да запази престола си.

Богдан бърбореше на езика на западните им съседи, унгарците. Разказваше на Лада как е минал денят му. Тя влезе в престолната зала, като от време на време поправяше произношението на Богдан. Двамата еничари бяха вътре, подпираха се на стената. Лада им хвърли бърз, гневен поглед. Бяха като камъче в обувката й, което й убиваше, но тя не можеше да го изтърси.

И България, и Сърбия имаха подобни договорки със султана. Плащаха данък под формата на пари и момчета на Османската империя в замяна на стабилност, а пък Унгария и Трансилвания се биеха, за да не станат васали. Напрежението по границите на страната изискваше постоянното внимание на Влад, караше го да отсъства от дома си седмици наред и му предизвикваше стомашни болки, които го правеха злобен и раздразнителен.

Лада мразеше османците.

Един от еничарите повдигна дебела вежда. Макар да изглеждаше като българин или може би сърбин, той заговори на турски.

— Каква е грозотия тази девойка. Князът ще извади късмет, ако й намери жених. Или може би манастир без много изисквания.

Лада продължи да върви, сякаш не беше чула нищо, но Богдан спря. Беше настръхнал. Войникът видя, че го е разбрал, и пристъпи към тях със заинтригуван поглед.

— Говорите турски?

Лада сграбчи Богдан за ръката и отговори с перфектно произношение:

— Човек трябва да говори турски, за да нарежда на кучетата в замъка.

Войникът се разсмя.

— С тях ще си съвсем като у дома си, малка кучко.

Лада извади ножа си, преди войникът или приятелят му да забележат. Беше твърде ниска, за да достигне гърлото на мъжа, затова се задоволи да го пореже дълбоко по ръката. Той извика от болка и изненада, отскочи назад и се опита да извади сабята си.

Лада даде знак и Богдан се хвърли към краката на войника и го препъна. Сега, след като бе повален на пода, гърлото му беше лесно достижима мишена. Лада притисна острието към гръкляна му и вдигна глава към другия войник. Той бе блед, слаб мъж — по-скоро момче, и с проницателни тъмни очи. Едната му ръка бе на дръжката на сабята — ятаган с дълго, закривено острие, което османците предпочитаха.

— Само глупак би нападнал дъщерята на княза в собствения й дом. Двама войници срещу едно безобидно момиче. — Лада оголи зъби срещу него. — Много лошо за международните съюзи.

Слабият войник свали ръка от оръжието и отстъпи назад с усмивка, повтаряща извивката на ятагана му. Поклони се и размаха ръка във въздуха в жест на почитание.

Богдан скочи на крака, разтреперан от ярост. Лада поклати глава. Не трябваше да го замесва. Лада имаше усет за властта — за тънките нишки, свързващи всички около нея, за начина, по който тези нишки можеха да се дърпат, да се затягат и да се увиват около някого, докато той спре да диша.

Или да се откъснат.

На свое разположение тя имаше едва няколко нишки. Искаше ги всичките. Богдан нямаше почти никакви нишки, а и онези, които имаше, му бяха предоставени единствено защото бе момче. Хората вече го уважаваха повече, отколкото майка му, дойката. Това караше Лада да стиска зъби, докато я заболи челюстта — тази лекота, с която животът приветстваше Богдан.

Тя натисна острието на ножа по-силно за едно последно сплашване за падналия войник, но не достатъчно силно, за да пробие кожата. После се изправи и приглади полата на роклята си.

— Вие сте роби — каза тя. — Не можете да ме нараните по никакъв начин.

Очите на слабия войник се присвиха замислено, когато той погледна през рамото й към едрия Богдан. Тя го хвана за ръката и го изведе от залата.

Богдан кипеше.

— Трябва да кажем на баща ти.

— Не!

— Защо? Той трябва да разбере как тези проявиха неуважение към теб!

— Те не заслужават вниманието ни! Стоят по-ниско от калта. Не можеш да се ядосваш на калта, че залепва за обувката ти. Просто я избърсваш и не я поглеждаш повече.

— Баща ти трябва да знае.

Лада се намръщи. Не се страхуваше от наказание за по стъпката си. Страхуваше се, че баща й ще разбере каква са я видели еничарите и ще осъзнае, че са прави. Че тя е момиче. Че струва по-малко от кучетата в замъка до деня, в който ще може да бъде омъжена. Тя трябваше да бъде най-умната, постоянно да го изненадва и радва. Ужасяваше се от деня, в който той щеше да си спомни, че от дъщеря полза няма.

— Ще ни накажат ли? — Лицето на Богдан, толкова мило и познато, колкото собственото й в огледалото, сега се бе набръчкало от тревога. Богдан растеше като фиданка напролет и вече беше доста по-висок от нея. Откакто се помнеше Лада, той бе винаги до нея. Беше неин — другар в игрите, довереник, духовен, ако не кръвен, брат. Съпруг. Раду бе слаб, а Богдан бе силен, стабилен. Тя подръпна едно от големите му уши. Стърчаха от главата му като дръжките на гърне и бяха по-безценни за Лада от кое да е украшение в замъка.

— Еничарите имат само толкова власт, колкото ние решим да им дадем.

Тя искаше думите й да прозвучат успокоително, но в главата си виждаше закривената сабя, закачена над престола на баща й. Дар от султана за Влад. Обещание и заплаха като повечето неща в Търговище.

На следващото утро Лада се събуди късно, с очи все още натежали от съня и мозък, размътен от кошмари. От другата страна на вратата към стаята й долиташе някакъв странен звук, нещо като хълцащ стон. Ядосана, тя нахлу със замах в помещението, което разделяше нейната спалня от тази на Раду и където спеше дойката.

Дойката седеше, увила ръце около тялото си, скрила всички уязвими места, и се клатеше напред-назад. Звукът идваше от нея. Раду я потупваше по гърба с объркано изражение.

— Какво е станало? — попита Лада, докато в гърдите й се надигаше паника като шепа пчели.

— Богдан. — Раду вдигна ръце безпомощно. — Еничарите са го отвели.

Пчелите станаха цяло ято. Лада изтича от стаята право в кабинета на баща си, където го откри наведен над карти и списъци.

— Татко!

Думата излезе от устата й бездиханно, отчаяно. Незначително. Всичките й усилия да го принуди да я види като нещо различно от малко момиченце пропаднаха с тази единствена дума, но тя не можа да се спре. Той щеше да помогне. Щеше да оправи нещата.

— Еничарите са отвлекли Богдан!

Баща й вдигна глава, остави перото и избърса пръстите си в бяла кърпичка. Бялото се изцапа с черно мастило и той хвърли кърпичката на пода. Тя вече не му трябваше. Когато заговори, гласът му звучеше спокойно.

— Еничарите ми казаха, че са имали проблем с едно от кучетата в замъка. Наранен войник. Помолиха да осигурим човек, който да смени ранения, човек, който знае турски. Доста голям късмет за сина на една дойка, не мислиш ли?

Лада усети как долната й устна потреперва. Чувството, което изпитваше всеки път, щом баща й я погледнеше — онази трескава, отчаяна гордост, сега се изкриви, вгорчи се. Баща й знаеше какво значи Богдан за нея. Знаеше го, но въпреки това остави еничарите да вземат най-добрия й приятел.

Не го беше грижа. А сега я гледаше внимателно, чакаше реакцията й.

Тя стисна треперещите си ръце в юмруци. Кимна.

— Погрижи се кучетата отсега нататък да се държат добре. — Очите на баща й я прорязаха, освободиха пчелите и я оставиха празна, ехтяща. Тя направи реверанс и излезе вдървено от кабинета. В коридора се подпря на стената и притисна юмруци към очите си, за да задържи сълзите.

Тя беше виновна за всичко. Можеше да подмине еничарите. Раду щеше да го направи. Но не и тя. Тя трябваше да им се опълчи, трябваше да ги подразни. И един от тях, слабият, беше разбрал само с един поглед как да я нарани най-силно.

Всичките й тънки нишки власт се откъснаха и се увиха около сърцето й, притиснаха го силно. Тя беше виновна, но баща й я беше предал. Той можеше да откаже, трябваше да откаже, да покаже на еничарите, че той, а не те, управлява Влашко.

Но той бе избрал да не го прави.

Захвърлената кърпичка се вряза в съзнанието й. Изцапана и изхвърлена, забравена в момента, в който бе спряла да бъде безупречно бяла. Баща й бе прахосник. Баща й бе слаб.

Богдан заслужаваше нещо повече.

Тя заслужаваше нещо повече.

Влашкото княжество заслужаваше нещо повече.

В ума си Лада се върна в планината, застана на върха, спомни си как слънцето я беше прегърнало. Тя никога нямаше да захвърли страната си така, както го беше направил баща й. Тя щеше да я защитава.

Един слаб хлип се опита да излезе от устата й. Какво можеше да направи тя? Нямаше никаква власт.

Засега, каза си тя. Нямаше власт засега.