Кирстен Уайт
Влизам в мрака (7)

5

1446 г.‍, Куртя де Арджеш, Влашко

През летните горещини на дванайсетата година на Лада, когато чумата се спусна над града с неспирното жужене на хиляди синьо-черни мухи, Влад отведе Лада и Раду от града. Мирча, по-големият им брат и инквизитор, беше в Трансилвания да успокоява разбунени духове. Лада се чувстваше несравнимо видима, яздейки до баща си. Раду, заедно с дойката и Богдан, яздеше зад тях, а охраната на баща й завършваше шествието. Баща й показваше особеностите на района — тук скрита пътека към върха на планината, там древно гробище, пълно с отдавна забравени хора, легнали под огладени от времето надгробни камъни, каналите, които местните селяни копаеха, за да отведат водата от реката към нивите си. Тя пиеше думите му по-жадно, отколкото земята поемаше тази вода.

По пътя спряха за кратко в малкия, потънал в зеленина град Куртя де Арджеш, за да посетят църквата, която бе под покровителството на баща й. Обикновено Лада се дразнеше от уроците по религия. Макар да ходеше на църква с баща си, това бе винаги заради политическата необходимост да ги видят, да ги забележат, а те, от своя страна, да позволят на един или друг род да застане до тях по време на службата за престиж. Свещениците нареждаха с приспивни гласове, въздухът бе задушлив, а светлината мъждива, едва си пробиваше път през разноцветните прозорци. Дракула бяха православни, но баща й имаше връзки с папата чрез Ордена на Дракона, затова беше особено важно Лада да стои изправена, да слуша свещеника и изобщо да се държи точно така, както се очакваше от нея.

Тези представления караха Лада да скърца със зъби.

Тук обаче, в тази църква, името на баща й бе издълбано в стената. Буквите бяха позлатени и точно до тях имаше огромна мозайка с Разпятие Христово. Всичко това я караше да се чувства могъща. Сякаш сам Бог знаеше името на рода й.

Един ден тя щеше да построи своя собствена църква и Бог щеше да я види.

Те продължиха пътя си покрай брега на Арджеш, която понякога бе тясна и бурна, а друг път широка и гладка като стъкло. Виеше се като змия из полята, докато стигне планините. Всичко наоколо бе толкова наситенозелено, че изглеждаше почти черно. От стръмните чукари стърчаха тъмносиви скали и камъни, а под тях Арджеш си течеше в руслото.

Тук бе по-хладно от Търговище, хлад, който нищо не можеше да прогони, така здраво се бе впил в скалите и в мъха. Надвисналите планински върхове бяха толкова високи, че слънцето огряваше пътя само по няколко часа на ден, преди сенките отново да покрият проходите. Миришеше на борова смола, на дървесина и на разложени листа, но дори това миришеше някак земно и здравословно, за разлика от скритата гнилоч в Търговище.

В един късен следобед, малко преди края на пътуването, баща им вдигна ръка към короната на едно вечнозелено дърво, поникнало настрани от една издадена скала край пътя. Той отчупи една вейка, помириса я и с усмивка я подаде на Лада. Тази усмивка изпълни Лада, замая главата й като планинския въздух. Умиротворена усмивка. Никога досега не бе виждала баща си да се усмихва така и това, че усмивката бе за нея, накара сърцето й да забие бясно от трескаво щастие.

Ние сме това дърво — каза той и продължи напред. Лада дръпни поводите, за да накара коня си — спокойно, кафяво добиче да спре. Тя разгледа дървото, което смучеше живот от скалата. Беше криво и дребно, но зелено, растеше настрани напук на гравитацията. Живееше там, където нищо не би трябвало да може да оцелее.

Лада не знаеше дали баща й имаше предвид тях двамата, или цялото Влашко княжество. В съзнанието й тя и страната й бяха станали неотделими. Ние сме това дърво, помисли си тя и поднесе ароматната клонка към носа си. Предизвикваме смъртта, за да растем.

Същата вечер те стигнаха до едно селце, сгушено между реката и планината. Къщите бяха прости, схлупени, несравними със замъка им. Но по уличките тичаха и играеха деца, а в малките градинки грееха пъстроцветни цветя. Кокошките и овцете се разхождаха свободно навсякъде.

— Няма ли крадци? — почуди се Раду.

В Търговище животните се затваряха и някой постоянно ги пазеше. Дойката им обгърна с жест селото.

— Тук всички се познават. Кой би откраднал от съседа си?

— Да, защото веднага ще ги разкрият и накажат — каза Лада.

Раду я изгледа навъсено, но с усмивка.

— Защото се грижат едни за други.

Поднесоха им храна топли питки селски хляб, прегоряло пиле, от което се вдигаше нара. Дали от пътуването, дали от аромата на зеленина наоколо, но дори храната тук имаше по-истински, по-пълен вкус в устата на Лада.

На следващата сутрин Лада се събуди рано — няколко клечки от сламеника, на който спеше, бяха пробили нощницата й и я бодяха по гърба. Докато дойката хъркаше, а Богдан и Раду спяха свити на кравайчета в ъгъла на леглото като кученца, Лада се измъкна през прозореца.

Къщурката, уютна и чиста, най-хубавата в селото, бе построена точно до гората и на Лада й потрябваха само няколко крачки, за да се озове в един напълно нов, таен свят, пълен със светлина, процеждаща се през листата на дърветата, и жуженето на невидими насекоми. Земята под босите й крака бе влажна от утринната роса и покрита с ивичести голи охлюви с размера на показалеца й. Между дърветата се виеше мъгла, която я посрещна, протягайки към нея безплътни пипала като пръсти. Тя тръгна нагоре по стръмната, опасна пътека, напредвайки бавно, към най-близкия сив, скалист връх.

На върха имаше руини на древна, отдавна паднала крепост. Те я мамеха от мъглата, разкриваха се по малко, викаха я с глас, който тя не можеше да опише.

Трябваше да се добере до крепостта.

Лада се спусна в една клисура и после се закатери по скалата от другата й страна. Краката й се подхлъзнаха и тя притисна лице към камъка, задъхана. В скалата се виждаха ръждясалите останки от подпорите на някогашен мост. Лада се хвана за една подпора, после за друга, докато стигна върха и се прехвърли през ронещите се останки на крепостна стена.

Тя прекоси основата на сградата. В стъпалата й се забиваха отломки от тухли и хоросан. В самия край на крепостта, където цялата стена се бе срутила, над бездната стърчеше издадена площадка, настлана с калдъръм. Сърцето й заби бясно, когато погледна надолу към Арджеш, която оттук изглеждаше като тънко ручейче, и към селото, чиито къщи изглеждаха като камъчета. Слънцето се издигна над планинските върхове отсреща и освети Лада. То превърна прашинките във въздуха в злато, а мъглата в искрящи дъгоцветни капчици. Едно бодливо виолетово цвете, поникнало в основата, привлече погледа й. Тя го откъсна, вдигна го към слънчевите лъчи и после го притисна към бузата си.

Завладя я чувство на тържество, увереност, че този миг, тази планина, слънцето, бяха създадени за нея. Досега бе чувствала нещо подобно на това възторжено усещане — едновременно изгарящо и леко в гърдите й, — когато баща й бе доволен от нея. Но това чувство сега бе ново, по-силно, зашеметяващо. Това бе Влашко — нейната земя, нейната майка, която я приветстваше. Така трябваше да се чувства в църквата. Никога не бе усещала божия дух между стените на църква, но на този връх, в тази планина, тя изпита покой, усети, че съществуването й има цел, усети, че принадлежи на земята. Това бе божие откровение.

Това беше Влашко.

И беше нейно.

Слънцето преплува над клисурата и се готвеше да се скрие зад планината, когато Лада най-сетне стигна обратно долу. Слизането беше по-трудно от качването, краката й вече не бяха толкова уверени, движеше се по-колебливо.

Когато навлезе в селото с изранени крака, изгладняла, дойката я посрещна с викове, обезумяла от тревога. Раду се цупеше, че целият им ден се е провалил и дори Богдан се разсърди, защото не го бе взела със себе си.

Тя не обърна внимание на никого — искаше да разкаже на баща си как се бе почувствала на върха на планината, как майчината й твърд — влашката земя, я беше прегърнала, как я бе изпълнила със светлина и топлина. Пръскаше се от нетърпение и знаеше, че баща й ще я разбере. Знаеше, че ще се гордее с нея.

Но той дори не бе забелязал отсъствието й, а на вечеря беше ядосан и се оплакваше, че го боли главата. Лада скри цветето, което не бе изпускала от ръцете си цял ден, под масата. По-късно, през нощта, го прибра между страниците на книгата с жития на светци, която дойката бе сложила в багажа й, до вейката от вечнозеленото дърво.

На следващия ден баща й замина по работа.

И все пак това бе най-хубавото лято в живота на Лада. Със заминаването на баща й изчезна и отчаяният й стремеж да го зарадва. Къпеше се в реката с Раду и Богдан, катереше се по скали и дървета, тормозеше селските деца и те й отвръщаха с тормоз. Двамата с Богдан си бяха измислили таен език, смесица от родния им език, латински, унгарски и саксонски. Когато Раду поискаше да играе с тях, те му отговаряха на този нов, труден език. Той често се разплакваше от безпомощност, което само им доказваше, че правилно не искат да си играят с ревльовци.

Един ден, високо в планината, Богдан съобщи на Лада за намерението си да се ожени за нея.

— Защо да се женим? — попита Лада.

— Защото никое друго момиче не е забавно. Мразя момичетата. Освен теб.

Лада вече бе започнала да разбира, смътно, с боязън, че бъдещето й се върти около женитбата. Майка й отдавна се беше прибрала в Молдова — или избягала, в зависимост от това каква клюка чуваше, без да иска, Лада — и нямаше с кого да разговаря за тези неща. Дори дойката само цъкаше с език и казваше, че доста е на всеки ден злобата му, от което Лада разбираше само, че бракът е зло.

Понякога тя си представяше сянка на мъжка фигура, застанала пред каменен олтар. Тя вдигаше ръка, а сянката взимаше за себе си всичко, което тя имаше. Лада изгаряше от омраза при мисълта за този въображаем мъж, който само чакаше да я пречупи, да я накара да пълзи.

Но това беше Богдан. Лада предполагаше, че ако се наложи да се омъжи за някого, би взела него.

— Добре. Но само ако се разберем аз да командвам.

Богдан се засмя.

— Че това различно ли ще е от сега?

Лада удари силно Богдан по рамото и в следващия миг я завладя внезапна и остра нужда да се отърве от кошмара за мъжа сянка. Тук, на този планински връх, всичко бе съвършено.

— Да се оженим веднага.

— Как?

— Дай си ръката.

Той се подчини и изсъска от болка, когато тя прокара острието на ножа си по дланта му. Направи същото и със собствената си длан и взе ръката на Богдан в своята. Топлата мокрота се смеси по малките им, мръсни длани.

— На тази планина, пред очите на майка ми — Влашката земя, се омъжвам за Богдан и никого другиго, завинаги.

Той се ухили, а ушите му се зачервиха, осветени от залязващото слънце.

— На тази планина, пред очите на ладината майка, която е от скали и дървета, се женя за Лада и никоя друга, завинаги.

Тя стисна ръката му.

— И аз ще командвам.

— И ти ще командваш.

Те се пуснаха и Богдан седна на земята, объркан и навъсен.

— И сега какво?

— Аз откъде да знам? Никога не съм се омъжвала.

— Трябва да се целунем.

Лада сви рамене равнодушно и опря устни в тези на Богдан. Неговите устни бяха меки и сухи, топли върху нейните, а чертите му от толкова близо се размазваха и го караха да изглежда така, сякаш има три очи. Тя се засмя. Той също. Прекараха остатъка от следобеда притиснали нос в нос, като си разказваха колко чудовищно изглежда другия с едно око, с три или с каквито и други номера им изиграеше зрението.

Никога отново не споменаха женитбата си, но минаха няколко седмици, преди раните по дланите им да заздравеят.

Когато, след безкрайност от златни и зелени дни, най-сетне се върнаха в Търговище, чувството беше обратното на сладостта от прибирането у дома. Лада страдаше по онова, което бяха оставили зад гърба си. Някой ден щеше да се върне при Арджеш и да построи отново крепостта на планината, за да живее там с баща си и Богдан. Може би дори с Раду.

Щеше да е по-хубаво от Търговище. Навсякъде би било по-хубаво от Търговище.