Кирстен Уайт
Влизам в мрака (52)

50

Еничарите се бунтуват? — попита Раду. Шокът го бе лишил от способността да мисли свързано.

— Така изглежда. — Гласът на Лазар бе бодър, а очите му се стрелкаха към заключената врата между тях и Мехмед.

— Но нали ще им увеличим заплатите!

Лазар вдигна вежда.

— Ние?

Раду тръсна глава.

— Мехмед. Срещна се с Казанджъ Доган преди Мурад да умре. Всичко беше решено.

Нямаше логика еничарите да вдигат бунт точно сега. Заплатите им бяха по-високи от всякога. Какво бе пропуснал Раду? Как така не бе успял да предугади този ход на Халил паша?

— Нещата без съмнение ще си дойдат по местата. — Лазар облиза устни и в следващия миг трепна, когато от дъното на коридора към входа за покоите на Мехмед долетя звук от удари по вратата.

— Това Петру ли е? — Раду пристъпи към вратата. Илиас бе пратил Петру и Матей отвън, за да обсъди с Мехмед някакви поверителни планове. — Защо е заключена външната врата?

— Сигурно Илиас я е заключил, след като излязоха. Умно. Така е по-сигурно. — Лазар се поклащаше на пети и пръсти, погледът му се стрелкаше от едната заключена врата към другата като молец, блъскащ се в стъклото на лампа. — Може би няма да е зле да огледаме спалнята на Мехмед. Погледни навън, виж какво става в града.

Удрянето се засили, раздадоха се викове. Раду изпадна в паника.

— Мислиш ли, че бунтовниците са стигнали дотук? Какво ще правим?

— Скоро ще дойде помощ. — Лазар хвана Раду за лакътя и го дръпна към другия край на стаята. — Наистина трябва да огледаме спалнята на Мехмед.

— Това прозвуча като Николае. Трябва да ги пуснем.

— Не! Ако бунтовниците са стигнали дотук, те трябва да им попречат да влязат. А ние ще отидем в спалнята на Мехмед, в случай че някой реши да влезе оттам.

— Стига. — Раду издърпа ръката си. — Трябва да обмислим нещата. Трябва да скрием Мехмед на сигурно място. Стаята, в която се намират в момента, също има балкон. Не е безопасно, а с него са само Лада и Илиас.

Удрянето се усили до ритмично блъскане. Някой се опитваше да разбие вратата. Раду още чуваше виковете на Николае. Нищо не разбираше. Ако ги бяха надвили, Николае щеше да е мъртъв, не да крещи.

В приемната Лада изкрещя от ярост и болка. Стената потрепери, когато нещо се блъсна в нея.

Мехмед.

Раду се втурна към вратата и разтърси дръжката, но вратата остана затворена.

— Помогни ми! — каза той и започна да се оглежда за нещо, с което да отключи. Преддверието бе обзаведено с тапицирани мебели, всичко бе меко и пухкаво. Нямаше вилици и ножове, нямаше пера за писане, нямаше нищо, което да не е от меко, безполезно злато. Раду имаше нож на колана си, но острието му бе твърде широко и не влизаше в ключалката.

— Раду.

— Трябва да я разбием!

— Раду.

— Как може да няма нищо в цялата стая? — извика Раду и срита една тапицирана с кадифе табуретка за крака.

Лазар го сграбчи за китката и го дръпна, за да го погледне.

— Моля те, чуй ме. — Гласът му бе нисък и прекалено спокоен. Лазар не разбираше неприятностите, в които се бяха забъркали. Дори Раду не ги разбираше. От твърде много места се носеше твърде много шум. Той трябваше да стигне до Мехмед.

Лазар не го пускаше.

— Нищо не можеш да направиш.

— Какви ги говориш? Можем да направим нещо! Трябва да… ние… — Раду млъкна. Лазар не изглеждаше паникьосан. Той изглеждаше изпълнен със съчувствие. Тъжен.

Виковете отвън определено идваха от Николае и Петру. Викаха Лада, крещяха да ги пусне. Никога не биха постъпили така, ако пред прага имаше врагове.

— Ти ме изведе от стаята — каза Раду. Истината натежа в стомаха му като олово. — Не чакаш помощ. Надяваш се никой да не дойде.

— Нека ти обясня.

Раду се отскубна от ръката му и хукна към вратата, през която се опитваха да влязат хората на Лада. Беше запречена с прът, който лесно можеше да се свали отвътре.

Лазар го блъсна в гърба и главата на Раду срещна вратата с взрив от ослепителна светлина зад очите му.

— Моля те — каза той, опрял коляно в гърба на Раду. — Опитвам се да те опазя.

Раду изплю кръв — устната му се бе цепнала.

— Да ме опазиш ли?

— Ти не трябваше да си тук тази вечер. Трябваше да си със съпругата си. Когато Илиас ми каза, че си се върнал, му се примолих да го придружа, за да те защитя.

Раду стисна очи от болка и отчаяние. Ръцете му трепереха, докато се опитваше да се изправи.

— Защо ни предаде Илиас?

— Той ни защитава. Ти не си еничар. Няма да разбереш. Единственото, което има всеки от нас, са другарите му. Никой друг не го е грижа за нас, никой друг не гледа на нас като нещо повече от тела, които се хвърлят към враговете в името на султана.

От кабинета на Мехмед долитаха приглушените удари на ножове. Раду изхлипа.

Лазар сведе глава и я опря в гърба на Раду.

— Съжалявам. Знам, че ти е скъп. Знам. Но той ще пролее кръвта ни пред стените на Константинопол. Илиас няма да допусне това да се случи. Той е нашият баща, не Мехмед. Така трябва да бъде.

— Не!

— Кажи ми го. Кажи ми, че Мехмед няма да ни прати на смърт. — Лазар зачака, но Раду не можа да продума. — Той копнее за този град както драконът копнее за скъпоценности, просто за да ги притежава, за да засити глада си. А неговият глад никога няма да бъде заситен. Ти видя какво беше при обсадата на Круя. Това ще ни се стори почивка в сравнение с Константинопол. Всички ще измрем и няма да има кой да скърби за нас. Това са братята ми, Раду.

Гласът му пресекна и топлите му сълзи се просмукаха в туниката на Раду.

— Ние сме единственото семейство, което всеки от нас има. Ако помислиш, ще ни разбереш. Ще ми простиш. Обичам те, Раду. Моля те. Моля те, прости ми. Бих пожертвал всичко за семейството си. Ти също би го направил.

Раду спря да се бори и се отпусна на пода. Тялото на Лазар притискаше гърба му, също като онази нощ при обсадата на Круя, когато бе съборил Раду на земята, за да му спаси живота.

Лада щеше да умре, защитавайки Мехмед. Мехмед щеше да умре. Но Лазар бе прав. Ако Мехмед продължеше да живее, толкова много еничари — негови приятели и другари, щяха да измрат. И то само за да се превземе един град, който не бе заплаха за никого. Само заради един сън, защото Пророкът, мир Нему, го беше възвестил някога, много отдавна.

Раду обърна глава и се опита да срещне погледа на Лазар. Без да го пуска, Лазар се помести, за да могат да се погледнат лице в лице.

— Много съжалявам — каза Раду. Лазар го бе спасявал толкова пъти — бе го спасил с добрината си в детството му, после на бойното поле и накрая тази нощ. — И аз те обичам, приятелю мой.

По лицето на Лазар се изписа надежда.

Раду отвърна на тази надежда с удар с нож — беше освободил ръката си достатъчно, че да забие ножа в корема на Лазар.

Лазар се търкулна настрани, притиснал ръце към раната си. Между пръстите му течеше яркочервена кръв. Раду коленичи до него. Захвърли ятагана на Лазар в другия край на стаята и притисна чело до това на приятеля си.

— Много, много съжалявам.

Лазар се усмихна лениво, криво. Тази усмивка разби сърцето на Раду.

— Всеки път избираш него.

— И винаги ще бъде така — прошепна Раду.

И той хукна да бяга, оставил Лазар да умре сам. Вратата към коридора едва бе започнала да се цепи, въпреки настоятелните опити на хората на Лада да я разбият. Раду им извика да спрат и подложи рамо под пръта, който я запречваше. Ударите бяха изкривили вратата и Раду нададе вик от ярост, докато буташе с всички сили. Най-сетне прътът излезе от мястото си.

Раду се втурна право към спалнята на Мехмед.

— Мехмед е там! — извика той и посочи приемната.

Той огледа спалнята. Ръцете му бяха окървавени, но умът му бе напълно съсредоточен. От двете страни на прозореца висяха дълги завеси, закачени на метален корниз. Раду отстъпи назад, засили се и се затича към завесите. Скочи, хвана корниза и изви тяло. Пръчката се откъсна от мястото си с метален писък.

Той я стисна и излезе на балкона, недалеч от стаята, в която се намираха Лада и Мехмед. Още не бяха мъртви. Не беше позволено да са мъртви.

Раду нямаше как да прескочи от единия балкон на другия. Разстоянието бе прекалено голямо. Той хвърли корниза на другия балкон и в последния момент хвана завесата. Корнизът издрънча на каменния под на другия балкон и завесата се опъна. Раду я дръпна с молитва на уста.

Корнизът се опря в каменния парапет.

Раду уви края на завесата около ръката си, качи се на парапета откъм своята страна и скочи. Ударът в другия балкон едва не му откъсна ръката. Той извика от болка, после започна да се издърпва нагоре, въпреки че всички мускули в тялото му крещяха от болка. Накрая свободната му ръка напипа горния край на парапета. С един последен напън той се изкачи на балкона.

Стоеше в мрака и гледаше към ярко осветената стая. Сцената вътре приличаше на кошмар. Мехмед се беше свил, обезоръжен, в един ъгъл. На Илиас му трябваше само един премерен удар, за да го убие. Фактът, че това все още не се бе случило, бе поредното доказателство за чудните сили на Лада. Тя вилнееше из цялата стая, приклякаше, въртеше се и крещеше. Ножът й отново и отново пресичаше пътя на оръжието на Илиас, отказваше му достъп до мишената.

Макар Раду да бе пропуснал началото на събитията, сега щеше да види развръзката.

Лада кървеше обилно. На всяка крачка следите от изтичащия й живот цапаха флоралните мотиви по плочките. Пазеше си дясната ръка и дишаше прекалено тежко, прекалено бързо. На Илиас щеше да му е достатъчно да я изчака да рухне и двамата го знаеха. Тя се биеше с всички сили, а той пристъпваше около нея с лекотата на танцьор.

Още никой от двамата не го беше забелязал. Раду понечи да извади ятагана си…

Нямаше ятаган.

Нито нож.

Толкова бързаше да се добере до тази стая, че не бе помислил какво ще прави, когато успее. Обхвана го черно отчаяние, което заплашваше да го удави. Беше убил най-стария си приятел. Сега, като награда за това деяние, стоеше отстрани на събитията, невъоръжен и безполезен. Целият му чар и остроумие в края на краищата не бяха постигнали нищо добро. Поне щеше да умре редом с Мехмед. Той пристъпи напред и почти се препъна в завесата.

Корниза!

Раду го дръпна от парапета и остави завесата да се изниже.

Лада се подхлъзна на собствената си кръв и се строполи на пода, върху ръката, в която държеше ятагана си. Илиас вдигна собственото си оръжие. Беше достатъчно близо, за да удари или Лада, или Мехмед. Раду не знаеше кого Илиас ще убие пръв, а нямаше как да защити и двама им едновременно.

Раду избра Лада. С вик се хвърли пред сестра си, стиснал в ръка корниза. Ятаганът на Илиас се удари в него и силата на удара почти го измъкна от ръцете на Раду. Лада ритна Илиас по коляното и го принуди да отстъпи с куцукане.

Лада се вторачи в Раду с разширени от изненада очи. После концентрацията й се завърна внезапно.

— Накарай го да обърне гръб на балкона — изсъска тя.

Лада се изправи, а Раду се промъкна настрани, като се стараеше да остане между Илиас и Мехмед. Лада се метна в другата посока и замахна силно с ятагана в толкова предвидима атака, че и Раду би могъл да я отбие. Илиас се възползва от възможността и се хвърли към мястото, което тя току-що бе освободила.

Мястото точно пред вратата на балкона.

Ятаганът на Илиас проряза въздуха. В последния момент Лада падна назад и извика:

— Сега!

Раду нарами корниза и се затича с всички сили. Металната пръчка се заби в Илиас и го извади от равновесие. Той залитна назад, но Раду не го бе ударил достатъчно силно, за да го преметне през балкона.

Лада изникна до Раду. Хвана края на корниза и го блъсна сякаш затваряше врата, целейки се вдясно, за да извади Илиас от строя. Парапетът го подкоси, а Лада политна след корниза.

Илиас падна.

Лада обаче не можа да спре, инерцията на удара я носеше напред. Тя се преметна през парапета.

За миг целият свят загина, увисна безжизнен, лишен от въздух, пред Раду. И после той усети, че някой дърпа корниза от ръцете му. Той го стисна по-силно, изви го, за да го хване под мишница.

— Побързай! — каза Лада и в гласа й той чу онова момиче, с което бе отраснал, момичето, което винаги избираше да се ядосва, вместо да се плаши. Момичето, което сега бе обхванато от ужас.

— Не мога да го задържа!

Раду натисна пръчката, като използваше парапета за опорна точка. Металът се огъна, но корнизът се оказа достатъчно як, за да издърпа Лада обратно. Щом тя се показа над парапета, Раду се хвърли напред и я сграбчи за облените в кръв ръце. Дръпна я и двамата паднаха заедно на земята.

Лада цялата трепереше, трепереше както никога не я беше виждал да трепери, полумъртва от кръвозагуба и страх.

— Ти ме спаси — каза тя.

— Разбира се.

Тя поклати глава.

— Не когато падах. Когато Илиас ни бе приклещил в ъгъла. Ти избра мен пред Мехмед.

— Ти си моето семейство — прошепна той. Лазар се бе оказал прав в края на краищата.

Той я прегърна, погали я по косата и заплака. Чу някъде отдалеч, че вратата най-сетне поддава и хората на Лада нахълтаха в стаята с гръм и трясък, но някак приглушени, долитащи сякаш от разстояние.

 

 

Илиас не бе загинал при падането, макар Лада да подозираше, че сигурно му се е приискало да беше загинал. С изненада откри, че Казанджъ Доган не е имал пръст в опита за убийство според признанията, изтръгнати от Илиас от надзирателите в затвора. Казанджъ Доган не знаеше за заговора, просто бе насърчил еничарите да окупират Одрин в преследване на още по-големи увеличения на заплатите.

За Илиас не бе представлявало проблем да се разходи из двореца и да нареди на еничарите да отидат в града да гасят пожари. С което бе разчистил двореца от всички, освен съучастника си.

Лада се размърда. Раната й упорито напомняше за себе си при всяко нейно движение и когато стоеше неподвижно, и когато правеше нещо, и когато не правеше нищо. Не се чувстваше на себе си, болеше я главата и се изморяваше дори след най-малко усилие.

Тя хвърли поглед на Раду. Той гледаше с невиждащ поглед към площада.

Главният градинар вдигна кола, на който се гърчеше Илиас. Илиас, който й беше позволил да тренира с хората му. Илиас, който й бе дал възможност да се докаже и бе приел доказателството за успеха й. Илиас, който й бе дал власт в империя, където тя би трябвало да остане невидима.

Илиас, който я беше намушкал.

Тя не знаеше дали се надява той да умре бързо, или да се мъчи дълго. Съучастникът му беше извадил късмет и просто бе кървял до смърт на пода, докато докторът шиеше раната на Лада с черен конец.

— Отнесъл си се милостиво с него — каза тя на Раду. Говореше тихо, за да не ги чуе Мехмед или събраните придворни. Великият везир Халил също беше там. Той не беше обвинен в нищо. Но пък именно той бе началник на надзирателите в затвора и знаеше кой кога е на смяна за разпитите на затворниците.

— С кого съм се отнесъл милостиво? — Раду не я погледна, гласът му прозвуча безжизнено.

— С еничаря, когото уби. Със съучастника.

Болезнена гримаса разкриви чертите на Раду.

— Лазар. Казваше се Лазар.

— Познаваше ли го?

Раду не отговори. На Лада й се искаше да знае какво да направи, да се бе научила как хората се утешават взаимно. Ако местата им бяха разменени, Раду щеше да знае какво да каже.

— Той ли е първият човек, когото убиваш?

— Не. Но беше първият, когото убих нарочно.

Лада изсумтя.

— Той беше предател. А ти му спести агонията от бавната смърт. Той не го заслужаваше.

— Той бе там, за да ме защити. — Раду й отправи мрачна усмивка, напълно непозната усмивка, измъчена имитация на веселост. — Тревожеше се, че някой може да ме нарани.

Лада посегна към ръката на Раду и се изненада, когато той й позволи да го хване. Тя стисна ръката му веднъж.

— Ти спаси живота на всички ни.

— Веднъж ти ми каза, че животът на едни е по-ценен от живота на други. Колко още смърти ни трябват, за да изравним везните?

Тя нямаше отговор.

След екзекуцията на Илиас официалната история беше, че еничарите просто са се разбунтували и са счупили това-онова, както се случваше понякога. Същия следобед Мехмед уволни Казанджъ Доган и го наказа с публично бичуване, докато по гърба му не остана повече кръв, отколкото плът. Обяви всеобщо увеличение на еничарските заплати и радикална реформа в структурата на армията. Мехмед щеше да стане главнокомандващ. Всяка нишка власт и отговорност щеше да започва и да свършва с него.

Няколко дни след атентата Лада се почувства достатъчно силна да отиде при Мехмед в кабинета му, за да обсъдят новата структура. Раду вече бе там. Изглеждаше сякаш нещо го измъчва. Разхождаше се с отсечени движения из приемните, с поглед, вперен право напред.

Лада си спомни онази гора отвъд крепостта в Амасия, в която тя вече не можеше да влезе, и й стана мъчно за Раду. Тъкмо се готвеше да предложи да излязат в градината, когато ги изненада появата на евнух, придружаващ Халима.

— Халима хатун — обяви евнухът. Тя се поклони, изправи се и се усмихна свенливо на Лада. Помаха й леко. Лада бе забравила колко е красива Халима и бързо стъпка пристъпа на завист. Мехмед не би пожелал жена, която е родила син на баща му.

Мехмед се изправи и прикри объркването си зад жизнерадостния си тон.

— Халима, на какво дължа честта?

— Пратил си да ме повикат. За да обсъдим бъдещето ми, каза пратеникът.

— Да — Мехмед кимна и я покани с жест да седне. Отправи озадачен поглед към Лада и Раду, докато Халима бе с гръб към него. — Да, бъдещето ти. Как си, добре ли си?

— Да, благодаря.

— А малкият Ахмет?

Лицето й светна от радост.

— Толкова е енергичен. Мисля, че с Баязид са на една възраст.

Името на мехмедовия син прониза Лада в сърцето. Тя се размърда нервно и си пожела Халима да си тръгне.

— О! — Халима прикри устата си с ръка, засрамена. — Не съм ти поднесла поздравленията си по случай раждането на Мустафа. Двама сина! Какъв късмет!

— Имаш още един син? — Лада заговори, преди да успее да задържи напиращите думи. Казаното от Халима я бе наранило по-тежко от ножа на Илиас.

Още един син.

А този не беше заченат преди първата им целувка, преди Мехмед да я накара да се чувства като единствената жена на света, която има значение.

Още един син.

Раду се помъчи да се пошегува.

— В цялата бъркотия сигурно си забравил да го споменеш.

Мехмед се прокашля, без да ги поглежда.

— Да, Гюлса остана в Амасия. Опасно беше да пътува при толкова напреднала бременност. Едва вчера получих известието. Ти как разбра?

Халима наклони глава заговорнически.

— Хюма ми каза. Тя знае всичко.

— Така е. Е, боя се, че нямам какво ново да ти кажа. Ако мога да направя нещо за теб, докато се уреди бъдещето ти, моля те, кажи ми. Свободна си да останеш в двореца колкото пожелаеш. Това е твоят дом.

Лада се зачуди защо Мехмед все още не беше изпратил Ахмет далеч, не го бе отделил от майка му. Но тази мисъл бе бързо прогонена от друга. Гюлса. Коя беше тя? Как изглеждаше? Кога я беше посещавал Мехмед? За какво бе мислил, посявайки семето си в поредната жена?

Халима се поклони елегантно и Лада зърна проблясък на облекчение по лицето на жената, че разговорът е приключил. След като Халима си тръгна, Лада втренчи поглед във вратата. Давеше се в свой собствен вир от нещастие и не беше в състояние да погледне Мехмед. Как да продължи да не обръща внимание на харема, щом обитателките му не спират да раждат синове на Мехмед?

Всички мълчаха.

Сякаш призована от обсебващите мисли на Лада за харема, на прага се появи Хюма.

— Майко. — Мехмед произнесе думата уморено, не почтително. — Не съм пращал да те викат.

— Както и не прати да ме повикат, когато Илиас се опита да те убие.

— Откъде… — Мехмед въздъхна и потърка чело. — Погрижих се за това.

— Не, глупаво момче. Не си. Аз се погрижих за това.

Изтощението на Мехмед отстъпи на едва прикрит гняв.

— За какво говориш?

— Кога ще разбереш, че всички гледат на теб като на лесно заменима фигура, защото под твоя собствен покрив и защита живее алтернативата? Ако могат да те заменят, непременно ще опитат да го направят. Отново и отново, и отново. Достатъчен е един кинжал, едно отровено ястие, един миг, в който пазачът ти не внимава и моята саможертва ще отиде на вятъра.

— Това не е твой проблем.

— Това е единственият ми проблем! Но не се притеснявай, глупаво момче. Аз направих онова, което всичките ти пазачи не можаха. Направих те незаменим.

Лада изправи гръб. В главата й внезапно нахлуха всички предишни разговори с Хюма. Стомахът й се сви от неприятно чувство, което отказа да изчезне.

— Мехмед не беше пратил никого да вика Халима — каза тя.

Хюма сви изпосталелите си рамене с безразличие.

— Докато тя разговаряше със султана, синът й бе удавен.

Мехмед се хвърли към майка си и я прикова към стената.

— Какво си направила?

— Каквото съм правила винаги. Защитих те.

— Не. Не. Кажи ми, че не си… Той е невръстно бебе.

— Той беше заплаха. А сега го няма.

За един безкраен миг, колкото да си поеме дъх, Лада си помисли, че Мехмед ще убие майка си. После напрежението се оттече от тялото му. Той отстъпи назад, олюлявайки се, и се строполи в един стол.

— Беше на същата възраст като Баязид.

— Аз направих онова, което ти не искаше да направиш. Осигурих ти царуването. Сега си свободен да станеш султанът, който си роден да бъдеш. Султанът, когото аз родих. Моята империя.

— Махай се.

— Трябва да обсъдим…

Мехмед се изправи. Яростта, отчаянието си бяха отишли. Той се втренчи в майка си с ледената надменност на самодържец.

— Пазач.

Щефан, който беше на пост, застана мирно.

— Моля те, придружи Хюма до покоите й. Погрижи се да не разговаря с никого от прислугата си и забрани на евнусите да общуват с нея. По-късно ще пратя известие къде да бъде отведена.

Хюма потрепери, тънките й, пожълтели устни се разтеглиха, разкривайки посивели венци и повече дупки, отколкото зъби.

— Какво правиш? Не можеш да ме прогониш! Аз съм валиде султан, майката на повелителя!

— Не — каза Мехмед. — Ти ме предаде. Ти си нищо.

— Предала съм те? Ти нямаш представа какво съм направила за теб. Колко пъти съм спасявала живота ти. Щом смяташ, че всичко, което някой прави зад гърба ти, е предателство, тогава и те трябва да бъдат прогонени заедно с мен. — Тя насочи костелив, закривен пръст към Лада и Раду.

Мехмед махна на Щефан с отвращение. Еничарят хвана Хюма за ръката и я поведе, изцъклена, трепереща, навън. Лада си каза, че са се разминали на косъм, но тогава Мехмед се обърна към тях.

— За какво говореше тя? Какво сте направили вие двамата?

Раду изглеждаше като заек, хванат в капан. Лада разбираше страха му. Мехмед никога нямаше да им прости, когато откриеше каква роля бяха изиграли в отнемането на престола му при първото му управление. А Хюма нямаше причина да си мълчи, вече не. Не й бяха останали никакви козове и Лада не се съмняваше, че ще се постарае да повлече всички надолу със себе си.

Очите на Раду се напълниха със сълзи, отчаянието дръпна главата му надолу. Вече не беше мъжът, когото Лада не познава. Беше момчето на леда, момчето в гората, момчето в тръните.

Беше неин.

— Раду няма нищо общо с това — каза тя. — Всичко стана, когато за пръв път седна на престола. След като убих еничаря, пратен да те убие, разбрах, че това никога няма да свърши. Раду беше сигурен, че можеш да бъдеш султан. Беше глупав и късоглед, затова аз отидох при Хюма. Моя беше идеята да накараме еничарите да се разбунтуват, да се свържем с Халил и да обединим усилията си, за да върнем баща ти на престола.

Лада видя как шокът и гневът преобразиха лицето на Мехмед от онова, което тя познаваше и обичаше, в лице чуждо, далечно. Гледката бе болезнена. Тя не отвърна поглед.

— Как можа? С колко власт се сдоби Халил! Толкова години изгубих…

Лада вдигна високо глава.

— Направих го, за да ти спася живота. И днес бих постъпила по същия начин.

Мехмед седна. Отказваше да я погледне.

— Не мога… Не мога да мисля за това точно сега. Не и след случилото се. Ахмет. Малкият Ахмет.

Над лицето му се спусна завеса, сякаш бе прекъснал всички мисли за предателството на Лада, докато не дойдеше време да ги допусне в ума си.

Раду сложи ръка на рамото на Мехмед, но погледна Лада. „Благодаря“, оформи с устни.

Тя не реагира, както не реагира и на огромната благодарност, изпълнила очите му. Длъжница му беше. За него най-важното нещо на света бе доверието на Мехмед. Може би щеше да е по-добре това доверие да бъде разрушено, Раду да бъде принуден да си тръгне. Може би тогава щеше да се освободи от невъзможната любов, която изпитваше. Но тя не можа да му го причини, не и когато бе толкова лесно да поеме товара на предателството върху собствените си плещи.

— Ще си помислят, че аз съм наредил Ахмет да бъде убит — каза Мехмед, без да си дава сметка за чувствата на Раду, както винаги. — Халима бе с мен, когато се е случило. Ще трябва да кажа на всички, че е била Хюма, а не…

— Не — прекъсна го Лада. — Каквото и да им кажеш, пак ще си помислят, че ти си наредил да го убият. Ако кажеш, че е била майка ти, ще изглеждаш като убиец и лъжец.

— Какво да правя?

Лада се замисли какво би направила тя. В такъв момент трябваше да се действа със сила, не с финес. Никой не биваше да постави под съмнение факта, че султанът управлява.

— Направи го закон. Знаеш какво направиха братята на баща ти. Войните, които водиха, са все още пресни рани. Накрая на баща ти му се наложи да ги избие всичките. Издай декрет, че когато един султан седне на престола, за него е законно да убива братята си в името на сигурността на империята.

Мехмед никога досега не я беше гледал с неподправен ужас, но сега я погледна точно така. Тя удържа на подтика да отстъпи крачка назад и се опита да пропъди страха, че след като бе признала предателството си и сега му бе предложила този нов закон, бе изгубила любовта му.

Нямаше да прояви слабост и щеше да понесе последствията. Не беше човек, който бяга от последствията.

— Мислиш, че майка ми е била права, така ли? — попита Мехмед.

— Мисля, че… — Лада пропъди образа на изпълнената с надежда, щастлива Халима, която сияеше, докато говореше за сина си. Синът, когото убиваха, докато тя говореше. Дали вече бе разбрала? Беше ли научила, че целият й свят е отнет? — Мисля, че понякога, когато на везните стои животът на един човек срещу живота на цял народ, се налага да се взимат невъзможни решения. Хюма взе такова решение. Дали е било правилно, или грешно, е безсмислен въпрос. То е свършен факт.

— Ако приема такъв закон, значи отсега осъждам един от синовете си на смърт.

Лада не беше помислила за това и сега се присви от обвинителния поглед на Мехмед. Дали я мислеше за такова чудовище, което би пожелало смъртта на синовете му? Тя поклати глава.

— Ако не приемеш такъв закон, рискуваш гражданска война, в която ще загинат хиляди твои поданици.

— Говорим за човешки животи, Лада — каза Раду. — Как можеш да говориш за това, все едно е проста математика, задача, която трябва да се реши?

Лада се изправи, сложила ръка върху раната си, за да затисне болката.

— Защото само този начин на мислене може да ни опази от това да си изгубим ума.

— А душите? — прошепна Мехмед.

Преди да излезе, Лада се спря на прага.

— Душите и царуването са несъвместими.