Кирстен Уайт
Влизам в мрака (5)

3

Ако Василиса видеше как дъщеря й се боричка на земята с кучетата и със сина на дойката си, Богдан, дойката щеше да си изгуби работата. Но от раждането на Раду преди четири години Василиса не излизаше от покоите си.

Раду бе получил цялата красота, която баща му бе пожелал за дъщеря си. Очите му бяха оградени от гъсти мигли, устните му бяха пълни, а в меките къдрици на косата проблясваше саксонско злато.

Богдан изпищя, когато Лада, която беше на пет години и не отговаряше на пълното си име Владислава, впи зъби в бедрото му. Той я удари с юмрук. Тя го захапа още по-силно и той изпищя за помощ.

— Ако е решила да ти изяде крака, й е позволено да го направи — каза дойката. — Стига си крещял, иначе ще й дам да ти изяде и вечерята.

И Лада като брат си имаше големи очи, но нейните бяха приближени, а извитите вежди я караха да изглежда непрекъснато ядосана. Косата й бе заплетена и безформена, и толкова тъмна, че бледността на кожата й изглеждаше нездрава. Носът й бе дълъг и закривен, устните тънки, а зъбите дребни и, ако се съдеше по гневните крясъци на Богдан, доста остри.

Беше вироглава и злобна, и най-неприятното дете, за което дойката някога се беше грижила. Беше също така и нейна любимка. По всички правила, момичето трябваше да бъде тихо и учтиво, боязливо и вечно усмихнато. Баща й беше тиранин без власт, чиято безпомощна ярост го правеше жесток и който отсъстваше от дома си месеци наред. Майка й бе също толкова отсъстваща, затворена в себе си, безполезна за семейството, неспособна да направи каквото и да е, за да подобри собственото си положение.

Семейството беше олицетворение на целия регион и най-вече на родната страна на дойката, Влашкото княжество.

В Лада обаче тя виждаше искра — ярко, неукротимо пламъче, което отказваше да се скрие или да отслабне. Вместо да се опита да угаси това пламъче, в името на бъдещето на Лада, дойката го подхранваше. То я караше да чувства някаква смътна надежда.

Ако Лада бе бодлив зелен бурен, пораснал насред напуканото корито на пресъхнала река, то Раду бе нежна, уханна роза, която повяхваше в мига, в който условията около нея се променяха. В момента той плачеше, защото дойката се беше забавила със следващата лъжица рядка каша, подсладена с мед, с която го хранеше.

— Накарай го да млъкне!

Лада се покатери върху най-едрата от бащините си хрътки, с посивяла от старост козина и търпение, развито с възрастта.

— И как да го направя?

— Удуши го!

— Лада! Пепел ти на езика. Той е твой брат.

— Той е червей. Богдан ми е брат.

Дойката се намръщи и избърса лицето на Раду с престилката си.

— Богдан не ти е брат.

По-скоро бих легнала с кучетата, отколкото с баща ти, помисли си тя.

— Брат ми е! Брат си ми. Кажи, че си ми брат.

Лада скочи на гърба на Богдан. Макар той да беше две години по-голям и много по-едър от нея, тя го прикова към земята, забила лакът в рамото му.

— Брат съм ти! Брат съм ти! — извика той през смях и сълзи.

— Изхвърли Раду с нощните гърнета!

Раду се разплака още по-силно, готвейки се за пълно изстъпление. Дойката изцъка с език и го вдигна, макар вече да беше прекалено голям, за да го носят. Той пъхна ръка в блузата й и ощипа кожата, която бе увиснала и спаружена като стара ябълка. И на нея понякога й се искаше той да млъкне, но когато Раду заговореше, думите му винаги бяха толкова сладки, че я караха да забрави тръшкането. Момчето дори миришеше хубаво, сякаш ароматът на мед залепваше за устата му и оставаше там между храненията.

— Бъди добро момче — каза дойката — и ще те пусна да идеш да се пързаляш с Лада и Богдан по-късно. Искаш ли?

Раду поклати глава, а устните му затрепериха в предупреждение, че може да последват още сълзи.

— Тогава можем да идем да видим конете.

Раду кимна бавно и дойката въздъхна от облекчение. Когато вдигна поглед, Лада беше изчезнала.

— Къде отиде?

Очите на Богдан се разшириха от страх и колебание. Той вече не знаеше от чий гняв да се страхува повече, този на майка си или този на дребничката Лада.

Дойката изсумтя, подпря Раду на хълбока си и краката му се разлюляха край нейните, щом тя закрачи напред. Дойката мина по коридора и се насочи към тясното стълбище, което водеше към спалните.

— Лада, ако събудиш майка си, ще има…

Тя спря, остана напълно неподвижна, а по лицето й, както и по това на Богдан, се изписа страх. От дневната в предната част на къщата долитаха гласове. Ниски гласове. Мъжки гласове. Говореха на турски, езикът на онези, които нерядко им бяха врагове — османците.

Което значеше, че Влад се е прибрал. А Лада беше…

Дойката хукна по коридора и нахлу в дневната, където откри Лада, застанала в средата на стаята.

— Убивам неверници! — изсъска детето, размахало малък кухненски нож.

— Така ли? — Влад се обърна към нея на езика на саксонците, езикът, който се говореше от най-много хора в Сигишоара. Дойката не говореше саксонски особено добре, а Василиса, макар да владееше няколко езика, никога не разговаряше с децата си. Лада и Раду говореха единствено румънски.

Лада размаха ножа към него в отговор на въпроса, който не разбра. Влад вдигна вежда. Той бе увит в наметало от скъпа материя, а на главата си носеше богато украсена шапка. Почти година не се беше прибирал. Лада току-що се беше срещнала с баща си. И не го беше познала.

— Лада! — прошепна дойката. — Ела веднага тук.

Лада се изправи на късите си дебелички крачета.

— Това е моят дом! Аз съм Орденът на Дракона! Убивам неверници!

Един от тримата мъже около Влад измърмори нещо на турски. Дойката усети как по лицето, по шията и по гърба й избива пот. Дали щяха да убият дете, защото ги е заплашило? Баща й щеше ли да го допусне? Или просто щяха да убият нея, за това, че не може да държи детето под контрол?

Влад се усмихна великодушно на изпълнението на дъщеря си и се поклони леко на мъжете. Те отвърнаха на поклона и излязоха, без да обърнат внимание на дойката или на непослушната й повереница.

— Колко неверници си убила? — Гласът на Влад, сега в мелодичните тонове на румънския, бе равен и студен.

— Стотици. — Лада насочи ножа към Раду, който скри лице в рамото на дойката. — Ей този го убих сутринта.

— И сега ще убиеш мен?

Лада се поколеба и свали ръката с ножа. Взря се в баща си и най-сетне го позна — осъзнаването се разля по лицето й като мляко, капнато във вода. Бърз като змия, Влад грабна ножа от ръката й, хвана я за глезена и я вдигна във въздуха.

— И как — каза той, вдигнал обърнатото й лице пред своето — смяташе да убиеш някой по-голям, по-силен и по-умен от теб?

— Ти мамиш! — Очите на Лада горяха с пламък, който всяваше ужас в душата на дойката. Този поглед предвещаваше рани, разруха и огън. Често накуп.

— Аз спечелих. Само това има значение.

Лада изкрещя, усука тялото си и захапа ръката на баща си.

— Боже небесни!

Той я изпусна на пода. Тя се сви на топка, изтърколи се достатъчно далече, че да не може да я хване, и застана на крака, приклекнала, оголила зъби. Дойката се присви в очакване Влад да изпадне в ярост и да пребие Лада. Или да пребие нея, защото не е успяла да направи Лада кротка и покорна.

Вместо това той се засмя.

— Дъщеря ми е дивачка.

— Много съжалявам, господарю. — Дойката присви глава между раменете си и започна да прави отчаяни знаци на Лада. — Много е развълнувана да ви види отново след толкова дълго отсъствие.

— Учат ли ги на нещо? Тя не знае саксонски.

— Да, господарю. — Това не беше съвсем вярно. Лада беше научила мръсните думи на саксонски и често ги крещеше от прозореца на хората по претъпкания площад. — Знае малко унгарски. Но досега никой не се е занимавал с образованието на децата.

Той изцъка с език, а в лукавите му очи се появи замислен поглед.

— Ами този тук? И той ли е толкова свиреп?

Влад се наведе към Раду, който се беше престрашил да вдигне глава.

Раду моментално избухна в сълзи и отново скри лице в рамото на дойката, пъхнал ръка под шапчицата й, за да я хване за косата.

Устните на Влад се изкривиха в погнусена гримаса.

— Този се е метнал на майка си. Василиса! — кресна той толкова силно, че Раду от ужас млъкна. Мълчанието бе прекъсвано само от хълцания и подсмърчане. Дойката не знаеше да остане ли, или да излезе, но никой не я беше освободил. Лада не й обръщаше внимание, приковала очи в баща си.

— Василиса! — изрева Влад отново. Той посегна да хване Лада, но този път тя беше подготвена. Избегна ръката му и пропълзя под излъсканата маса. Влад почука по масата. — Много добре. Василиса!

Съпругата му влезе с препъване в стаята, с неприбрана коса, облечена само в халат. Беше изпосталяла. Скулите й опъваха кожата под потъмнелите, празни очи. Раждането на Лада почти я беше убило, а това на Раду бе изсмукало и последните остатъци живот в тялото й. Тя огледа сцената пред себе си с тъп, безжизнен поглед — разплакания Раду, Лада под масата и съпруга й, най-сетне вкъщи.

— Да? — попита тя.

— Така ли посрещаш съпруга си? Войводата на Влашкото княжество? Князът? — Той се усмихна победоносно, а дългите му мустаци се вдигнаха, разкривайки тънките му устни.

Василиса се вцепени.

— Станал си княз? Ами Александру?

— Брат ми е мъртъв.

Дойката си помисли, че Влад не изглежда особено опечален.

Василиса, най-сетне забелязала дъщеря си, я подкани с ръка да се приближи.

— Владислава, излез оттам. Баща ти се прибра.

Лада не помръдна.

— Той не ми е баща.

— Накарай я да излезе — озъби се Василиса на дойката.

— Не можеш да накараш собственото си дете да прави каквото му наредиш, така ли? — Гласът на Влад бе ясен като синьо небе в мразовит зимен ден. Озъбено слънце, така наричаха тези зимни дни.

Дойката се присви още повече и се поотмести така, че да скрие поне Раду от погледа на Влад. Василиса се огледа с вид на подгонено животно, но нямаше как да избяга.

— Искам да си ида вкъщи — прошепна тя. — В Молдова. Моля те, пусни ме да си ида.

— Падни на колене.

Тънкото тяло на Василиса потрепери. После тя се свлече на колене, наведе глава и взе ръката на Влад в своята.

— Моля те. Моля те, умолявам те. Пусни ме да си ида вкъщи.

Влад протегна другата си ръка и погали тънката, мазна коса на Василиса. После я сграбчи в шепа и изви главата й настрани. Тя извика от болка, но той дръпна още по-силно, принуждавайки я да се изправи. Допря устни до ухото й.

— Ти си най-слабото създание, което някога съм виждал. Пропълзи обратно в дупката си и се скрий там. Пълзи!

Той я хвърли на земята и тя запълзя през сълзи навън.

Дойката не откъсваше очи от изкусно тъкания килим, който покриваше каменния под. Не каза нищо. Не направи нищо. Молеше се Раду да продължи да мълчи.

— Ти. — Влад посочи Лада. — Излез. Веднага.

Тя излезе, загледана във вратата, през която бе излязла Василиса.

— Аз съм баща ти. Но тази жена не ти е майка. Твоята майка е влашката твърд. Твоята майка е земята, за която заминаваме, земята, на която съм княз. Разбираш ли?

Лада вдигна глава и погледна баща си право в очите, хлътнали под надвисналите вежди, обрамчени от бръчки след годините, прекарани в кроене на планове и вършене на жестокости. Тя кимна и протегна ръка.

— Дъщерята на влашката земя си иска ножа.

Влад се усмихна и й го подаде.