Кирстен Уайт
Влизам в мрака (45)

43

Лада лежеше по корем на леглото на Мехмед, свела глава.

Скочи от леглото и грабна мастилницата и перото. От едната страна на тесния пролив се издигаше кулата, построена от прадядо му Баязид, крайната точка на Османската империя пред византийските земи. Сега Мехмед нарисува още една кула със същите размери на другия бряг на Босфора — византийския бряг. После прокара линия през водата между двете кули.

Лада плесна с ръце. Острият звук отекна в стаята.

— Лиши ги от помощи. Пресрещни ги и на суша, и на вода. Накарай ги да се бият с теб на няколко фронта — разпръсни силите им навсякъде — и рано или късно веригата ще се скъса. Почукай на всяка врата — достатъчно е и една да ти отворят.

Усмивката на Мехмед се стопи, ръцете му замряха със страхопочитание върху картата. Понякога докосваше Лада така и сега тя изпита ревност, че той гледа един град със същата смесица от страхопочитание и жажда.

— Ако не успея — каза той, — това ще бъде краят ми.

Лада се засмя.

— Тогава изобщо не опитвай, агънце. Гледай си стадото. Пази си границите. Никой не е казал, че трябва да превземеш Константинопол. Това е само сън.

В очите на Мехмед горяха пламъци, когато ги вдигна към нея.

— Това не е просто сън.

Тя извъртя очи.

— Да, зная всичко за скъпоценното видение на твоя пророк.

— Не говоря за това. Цялата ми страна е създадена заради един сън. Преди по-малко от двеста години сме били просто едно племе, бягащо от монголите, без собствен дом. Но водачът ни, моят предтеча Осман Гази, мечтаел да бъдем нещо повече. Веднъж сънувал как една луна изгрява от гърдите на велик шейх и влиза в неговите. От пъпа му израснало дърво, чиито клони се разпрострели по целия свят. Той знаел, че наследниците му, скитащият се, бездомен негов народ, ще управлява света. Това, че вече сме стигнали толкова далеч, не е ли доказателство за истинността на видението му? Това е моето наследство, Лада. Това е зов, видение, на което не мога да противостоя. Аз трябва да пръсна клоните на дървото по света. Трябва.

На Лада й се прииска да му се присмее, да започне да спори, но душата й не го позволи. Тя разбираше идеята за нещо по-голямо от самия теб, за нещо, изпълващо цялата ти вселена, нещо, на което не можеш просто да обърнеш гръб. Тя знаеше, че Мехмед никога няма да се почувства завършен без града, който трябваше да завладее, точно както тя знаеше, че никога няма да бъде завършена без родната си страна.

Мехмед се наведе към нея.

— Ще се справя. Ние ще се справим. Заедно.

— Не може винаги да получаваме каквото искаме, колкото и да го искаме — прошепна тя.

Той разбра настроението й погрешно и скочи на леглото. Потърка лице в гърдите й и спусна ръка към корема й. Както винаги, тя хвана пръстите му и ги изви, докато той не нададе вик от болка и не се отказа от опитите си.

— Жестока си — каза той, премятайки кичур от косата й през лицето й като фередже.

— Наистина ли искаш да говорим за това точно сега?

Двамата бяха открили нещо като решение на проблема с харема, бяха сключили нещо като примирие. Лада се преструваше, че той не съществува, а Мехмед никога не го споменаваше. И все пак тя отказваше да му даде онова, което той искаше. Запазването на целомъдрието й бе единственият начин, за който Лада се сещаше, да се защити. Единственият начин да опази сърцето си от пълно отдаване на Мехмед.

Освен това се страхуваше, че ако го допусне до себе си, той ще спре да гледа на нея като на Лада и ще я презре така, както презираше майката на сина си. Още повече, Лада се страхуваше от възможността да роди дете, да бъде прекършена отвътре. Тя не искаше нищо да се променя. Искаше да живеят както в момента през мразовитите зимни дни, да се гушат един в друг пред вечерния студ, да си бъдат свое собствено тайно общество. Но не можеше да отрече, че с всеки изминал ден й става все по-трудно да го кара да спре.

Тя напусна топлия пашкул на леглото му, обхваната от внезапна паника, че ако не се освободи веднага, на момента ще се превърне в съвсем различен, непознат човек.

— Къде отиваш? — Мехмед протегна ръка да я улови, но тя му се изплъзна.

— Да тренирам.

— Вече имаш най-смъртоносния отряд в еничарската войска. Какво още би могла да искаш да свършиш днес?

Тя не отговори. Втурна се навън и побягна към казармата. Там завари Николае, приклекнал на пода, да играе на зарове с Петру, чието изражение подсказваше, че не печели.

— Аха — рече Николае, щом вдигна очи от играта. — Тя ни удостои с присъствието си! На какво дължим честта?

— Така ли се обръщаш към командира си? — Думите й изплющяха във въздуха и Петру застана мирно. Изправи се, изопна тяло и наведе глава.

Николае се изправи, без да бърза, разгъвайки дългото си тяло постепенно.

— Не съм разбрал, че си издала заповед да те последваме някъде.

Гласът му звучеше безгрижно, но подтекстът прониза Лада в сърцето. Той бе готов да избяга с нея. А тя беше решила да остане, без да помисли за него. Оттогава нещата между тях се бяха променили, но тя си запълваше времето с Мехмед и се преструваше, че нищо не се е случило.

— Когато реша да тръгнем някъде — каза тя, без да сваля очи от неговите, вирнала брадичка, — ти ще си първият, който ще искам да ме последва.

Той въздъхна и вдигна една белязана вежда.

— Надявам се.

— А сега можем…

Мехмед нахлу в бараката задъхан, следван по петите от момче с ужасено изражение.

— Кажи й — нареди той на момчето.

Момчето, което имаше голяма глава и тънко вратле, заговори:

— Мурад няма да преживее седмицата. Халил паша планира да обърне Одрин срещу теб, преди да дойдеш да предявиш права над престола. Тръгни веднага, вземи със себе си само хора, на които напълно вярваш. Влез в града, без да те забележат. Той наблюдава портите. Ще чакам момчето да се върне с новини. Ръцете ми са издрани от розовите храсти. Искрено твой, Раду.

Мехмед се втренчи в нея.

— Какво означава последната част?

— Веднъж се случи човек, представящ се за Раду, да ме заблуди с писмо. Но за това никой няма да разбере, освен нас. Посланието е без съмнение от Раду. — Лада замълча. В гърдите й се надигна внезапен болезнен копнеж да види брат си. — Събери хората. Тръгваме веднага. Пригответе допълнителни коне, за да не спираме по пътя.

— Ами Илиас? — попита Мехмед.

— Вярваш ли му?

— Да.

Лада кимна.

— Войската му е прекалено голяма. Трябва да те вкараме в двореца, без никой да те забележи. Ще му кажа да ни последва с хората си два дни след като тръгнем за Одрин. Засега ще пътуваме бързо, без да спираме, само с моя отряд.

— Ще играем „Нападни града“ срещу Одрин ли? — попита Петру и очите му светнаха.

Лада не успя да сподави една ответна усмивка пред ентусиазма му, разкривайки всичките си малки, остри зъби.

— Да. Ще навлезем незабелязано в столицата.

— Но ако се разделим — каза Матей и приклекна пред огъня, на който се печаха зайците, хванати от Щефан, — ще сме по-уязвими. Мехмед не е точно непознат. Трябват ни всички очи и оръжия на едно място.

Петру, Николае, Щефан и Матей като първенци на отряда участваха в подготовката на плана. Останалите от отряда бяха налягали между дърветата в гората и се опитваха да поспят в светлината на ранния следобед. Дотук бяха пътували бързо, яздеха най-вече през нощта, избягвайки градчетата и селата, нанизани покрай пътя.

— Не можем да влезем в града като еничари. — Николае свали шлема си. — Ще ни спрат, ще ни разпитват. И никой няма да пропусне да забележи отряд еничари, командвани от жена.

Лада изръмжа и ритна земята.

— Защо трябва да съм жена?

— Да, защо, наистина? — попита Мехмед. В гласа му прозвуча веселие.

— Аз никога не мисля за теб като за жена — каза Петру, което предизвика изблик на смях от Мехмед.

— Щефан, дай ми нагръдника си.

С безизразно както винаги лице, Щефан бавно си разкопча нагръдника. Макар повече от тях да носеха ризница, за да се движат по-лесно, Щефан предпочиташе пълен метален нагръдник.

Лада го взе и го пристегна над гърдите си. Взе една пръчка от огъня, изчака да изстине и натърка с овъгления й край мястото над горната си устна и линията на долната челюст.

— Ако влезем в града под прикритието на нощта, ще мога да мина за мъж.

— Но ще си останеш еничар — отбеляза Николае.

Амал, дребничкият слуга, който се въртеше край тях от началото на пътя, заговори толкова тихо, че Лада едва го чу.

— Никой не вижда слугите.

Лада отвори уста, за да заспори, но осъзна, че през целия път не го беше поглеждала. Дори конят му беше стар и незабележим. Нищо чудно, че Раду бе избрал него вместо някой по-силен или бърз. Амал бе най-незабележимият, най-безопасен пратеник, който човек можеше да си представи.

Мехмед се намръщи.

— Значи, ще вляза в собствената си столица като слуга?

Усмивката на Николае бе добродушна както винаги, но Лада го познаваше достатъчно добре, за да види, че в нея липсваше обичайната топлота.

— Какво е султанът, ако не слуга на поданиците си?

Лада върна бронята на Щефан и се обърна към Амал.

— Колко бързо можеш да ми откраднеш подходящи дрехи?

Той се усмихна свенливо и се втурна към гората и към пътя отвъд нея.

След като се нахраниха, мъжете свалиха униформите. Оставиха еничарските си шлемове на купчина, която хвърляше бледа светлина в полумрака като куп черепи. Бяха си донесли допълнителни дрехи, дрехи, които не бяха еничарски. На главите си завързаха прости чалми. В тъмното щяха да минат за слуги. Стига някой да не ги погледнеше отблизо или да не ги докоснеше, та да открие неочаквана броня под дрехите.

Лада обаче не притежаваше други дрехи, освен униформата си и абсурдната рокля, която бе използвала, за да се промъкне в харема преди толкова много месеци. Беше оставила роклята в Амасия. Нямаше никакво желание отново да изиграе онази роля, дори за да защити Мехмед.

Тъкмо се готвеше да се откаже и да започне да крои планове за прехвърляне през стената, когато Амал се върна задъхан, стиснал някаква проста кафява дреха.

— Браво на теб — каза Лада и покри бронята си с простата рокля, завързана с пояс. После си сплете косата и я скри под шал, дръпнат ниско над очите.

Николае се закашля, за да прикрие смеха си.

— Няма да е зле да се обръснеш.

Тя се намръщи, но после се сети за следите от въглен, които беше забравила да изчисти от лицето си.

— Предполагам, че брадата жена би привлякла вниманието — сухо каза тя и избърса въглена.

Докато всички се приготвят, притъмня. Бяха установили лагера си на около два километра от града и щяха да тръгнат оттам на групи по трима или четирима и да се срещнат в една странноприемница, която всички знаеха. Лада гледаше как войниците й се отдалечават на групи, докато накрая останаха само Щефан, Николае и Мехмед. Амал бе тръгнал напред, за да извести Раду, че идват. За да е сигурен Раду, че известието идва от Лада, Амал трябваше да му напомни, че само едно магаре би използвало щит за шейна.

— Чувствам се като крадец — каза Мехмед, докато се промъкваха под дърветата покрай пътя — стараеха се да отложат момента на излизането на открито колкото могат повече.

— Ние сме крадци — отвърна Лада. Тя спря, щом зърна стените на града. — А сега ще откраднем града ти.