Кирстен Уайт
Влизам в мрака (8)

6

Раду, единадесетгодишен и все още дребен за възрастта си, ритна снега, покрит с твърда ледена кора. Беше му студено, беше му скучно и беше ядосан. Лада и Богдан префучаха покрай него с възторжени крясъци, седнали върху стар метален щит, който едва ги побираше. Спуснаха се по хълма, паднаха от щита и се плъзнаха към брега на реката, където най-сетне спряха. Беше им отнело цели векове да се качат тук, влачейки тежкия щит, който бяха откраднали. Макар Раду да им беше помогнал във влаченето, те не му дадоха да се пързаля.

Лада и Богдан понесоха щита нагоре по хълма, бърборейки на тайния си език. Все още мислеха, че Раду не може да ги разбере.

— Погледни го — през смях каза Богдан. Глупашките му уши бяха яркочервени от студа. — Мисля, че ще се разплаче.

— Той все плаче — отвърна Лада, без дори да си прави труда да поглежда Раду.

От това, разбира се, очите на Раду се напълниха със сълзи. Той мразеше Богдан. Ако този простак го нямаше, Раду щеше да се пързаля по хълма с Лада. Раду, с когото тя имаше общи тайни.

Той закрачи тежко през снега под ослепително яркото слънце. Ако видеха сълзите в очите му, той щеше да каже, че са от слънцето. Но те щяха да разберат истината. Край речния бряг водата бе замръзнала докъдето му стигаше погледът. Наблизо играеха деца, някои от тях на негова възраст. Той пристъпи към тях, стараейки се да изглежда сякаш случайно върви в тази посока.

Искаше те да му предложат да поиграе с тях.

Толкова много го искаше, че душата го болеше повече от премръзналите му пръсти.

— Който успее да стигне до средата на реката първи, ще получи медена питка — заяви най-голямото момче. Краката му, лишени от обувки, бяха увити в парцали, но главата си държеше вдигната високо като болярски наследник.

— Лъжеш — рече едно дребно момиченце, чиито дълги плитки се подаваха изпод шала, увит около главата му. — Ти никога нямаш храна, Костин.

Момчето вирна брадичка и стисна устни от гордост и гняв.

— Мога да отида по-далеч от който и да е от вас. Предизвиквам ви. Кой има достатъчно смелост?

— Аз — каза Раду. Моментално съжали за думите си. Раду беше по природа предпазлив, боеше се да не го наранят и избягваше рискованите постъпки. Това бе едно от нещата, за които най-много му се подиграваха Лада и Богдан. Никога не би ходил по замръзнала река по свой избор.

Почти се отказа, когато чу радостния вик на Богдан зад гърба си. Но вместо това пристъпи напред.

Децата впериха очи в него. Чак сега го бяха забелязали. Костин присви очи, оглеждайки дрехите на Раду. Задържа поглед върху кожените му ботуши. Раду искаше да му бъде приятел. Дори повече от това, по начин, който Раду не разбираше, той искаше да бъде Костин. Искаше да може да гледа всички открито в лицето, без страх, без срам, дори да е бедняк.

Горната устна на Костин се вдигна и Раду бе обхванат от внезапен страх, по-голям от страха, който изпитваше пред замръзналата река. Уплаши се, че Костин няма да му обърне внимание или ще му каже да се маха. Уплаши се, че децата ще го погледнат и ще осъзнаят, че не си струва да си губят времето с него.

— Ако стигнеш по-далеч от мен, ще ти дам ботушите си — избърбори бързо отчаяният Раду.

Костин вдигна вежди, а лицето му придоби лукаво изражение.

— Заклеваш ли се?

— Във всички светии.

Децата изглеждаха едновременно поразени и впечатлени от безочливата му, неуместна клетва. Това бе много сериозна клетва — във Влашко имаше повече светци, отколкото Раду можеше да запомни. Той знаеше, че не е редно да се кълне в тях за нещо толкова дребно, но изпъна рамене, имитирайки предизвикателната поза на Костин.

— Ами ако ти отидеш по-далеч от мен? — Тонът на Костин подсказваше, че той смята това за невъзможно.

Раду се усмихна, без да противоречи на очевидната лъжа на Костин.

— Получавам медената питка.

Костин кимна и двамата стъпиха върху леда. Толкова близо до брега ледът беше мътнобял, върху него бяха разхвърляни камъчета. Раду местеше крака внимателно и се стараеше да предугади накъде ще се хлъзнат ботушите му.

Костин със смях се плъзна напред върху обвитите си с парцали крака, сякаш го беше правил стотици пъти. И сигурно наистина го беше правил.

Без да изпуска Костин от очи, Раду също се плъзна напред. Започна да се движи малко по-бързо, макар все още да изоставаше доста. Това не беше проблем. Раду не искаше да победи момчето, тъй като бе сигурен, че Костин няма медена питка. Раду беше открил, че когато хората не можеха да изпълнят нечии очаквания, те или се засрамваха, или се ядосваха. Подозираше, че Костин е от онези, които биха се ядосали, а той искаше да стане приятел на Костин, не негов враг.

И без това у дома имаше още един чифт ботуши. Дойката щеше да му се кара, но нямаше да каже на баща му. Освен това, след като му се накараше, винаги ставаше мила и нежна.

Бяха преминали няколко човешки боя навътре в реката, когато наоколо отекна силен пукот. Раду замръзна.

Костин погледна през рамо, с блеснали тъмни очи и вирната брадичка.

— Средата е насам, страхливецо.

Той направи още няколко крачки и с трясък падна във водата.

— Костин! — извика Раду, плъзгайки се към дупката. Момчето изскочи обратно на повърхността и се опита да се вкопчи в леда. Раду легна по корема и се приплъзна напред. Почти достигна ръцете на Костин, когато чу как леда под него пука.

Някой го хвана за глезена и го дръпна назад.

— Чакай! — изкрещя той и протегна ръка към Костин, който бе успял да се изтегли върху леда до кръста, но не можеше да си извади краката от водата. И той посегна към Раду, но беше твърде късно. Очите на Костин се разшириха от ужас, а лицето му пребеля като леда, докато гледаше как влачат Раду назад.

— Чакай, чакай, трябва да му помогнем!

Раду се опита да се изправи на крака, но друга ръка го хвана за другия глезен и го натисна надолу. Брадичката му се удари в леда и той си прехапа езика до кръв. В следващия момент се озова изхвърлен на брега на реката, а Лада го зашлеви.

— Какви ги мислеше? — изкрещя тя.

— Трябва да му помогнем!

— Не!

— Ще се удави! Пусни ме!

Тя го хвана за яката, вдигна го и го разтърси.

— Можеше да умреш!

— Той ще умре!

— Той е нищо! Твоят живот струва колкото сто живота като неговия, разбираш ли? Никога, никога не рискувай живота си за някой друг.

Тя продължаваше да го разтърсва, главата му се клатеше и той не можеше да види реката, да види дали Костин е успял да излезе, или не. Чуваше другите деца да викат, но гласовете им звучаха далечно и неясно, заглушавани от биенето на сърцето му. Раду най-сетне погледна Лада, очаквайки да види ярост, но вместо това тя изглеждаше… познато. Очите й бяха пълни със сълзи, за които би му се подигравала, ако бяха в неговите очи.

— Никога не го прави отново.

Тя се изправи и го издърпа да стане. Богдан го хвана за другата ръка и двамата го повлякоха обратно. Раду се опита да погледне назад, но Лада го хвана за врата и го принуди да обърне глава напред. Той очакваше, че тя ще върви пред него по целия дълъг, мразовит път към къщи, или че ще му крещи. Но тя вървя до него, без да продума.

— Той е добре — каза тя накрая, след като няколко минути слуша подсмърчането на Раду. — Излезе от водата.

— Така ли? — В гърдите на Раду трепна надежда. Целият трепереше.

Лада посочи щита.

— Сядай.

После накара Богдан да дърпа Раду. Наричаше Богдан с толкова много думи за магаре, че Раду забрави за лицето на Костин и се катурна в снега от смях. Същата вечер тя седна плътно до него, докато вечеряха край огъня, и не спря да му прави забележки и да се суети около него по своя си начин.

Когато реши, че е заспал, тя се промъкна в стаята му. Раду не спеше много — все се будеше и се притесняваше от нещо. Но сега той остана неподвижен и се постара да диша равномерно, любопитен какво ще направи Лада.

Тя дълго седя до леглото му. Накрая сложи ръка на рамото му и прошепна: „Ти си мой“.

Раду се замисли за тона на Лада, когато му каза, че Костин се е спасил от реката. В този тон липсваше острота. Почти сигурен бе, че го е излъгала. Заспа, обгърнат от сигурността на тялото й до неговото, докато вината заради щастието, което бе изпитал този ден, го гризеше. Все още се чувстваше щастлив.