Кирстен Уайт
Влизам в мрака (46)

44

Един мъж се спусна по стената зад странноприемницата.

Беше висок, с така безизразно лице и празни очи, че Раду потръпна.

— Раду — каза мъжът. Не беше въпрос, а установяване на факт.

Раду кимна. Беше оставил Амал в двореца, за да не го излага на опасност.

— Мисля, че някой ме следи.

Макар да бе дошъл тук по заобиколен път и да бе вървял с небрежна, безцелна походка, през целия път го бе следвало ехото на нечии стъпки и веднъж бе зърнал крайчеца на наметало.

Мъжът посочи скъпото вълнено наметало на Раду — беше си вдигнал качулката, за да се опази от вечерния студ. Раду разкопча наметалото и го подаде на мъжа. Последваха две бързи почуквания на една с нищо незабележима врата, мъжът уви наметалото около раменете си, промени позата и походката си в имитация на Радувите и тръгна към края на уличката. Вратата се отвори и Раду се вмъкна вътре. Николае го прегърна набързо с усмивка, която бе леко напрегната, но като цяло облекчена след дългия, тежък път.

— Ела, имам стая. — Той поведе Раду нагоре по едно стълбище, което минаваше покрай задната част на сградата. Покрай тях се мярнаха ярките светлини на огнище, долетяха звуци от приготвяне на храна, когато минаха покрай кухнята, после заглъхнаха. — Имаме часови в преддверието, да наблюдава входа.

— Бързо сте стигнали. — Раду се опита да каже още нещо, за да спре болезнената буца, която растеше в гърлото му, и пърхането в гърдите, но нищо не му дойде наум.

След малко щеше да види Мехмед.

И Лада.

Николае отвори една врата на втория етаж и го въведе в стая, която мъжете изпълваха като гъста гора. Всички като един обърнаха глави към него с ръце на оръжията си. Отпуснаха се, щом видяха Николае и вратата се затвори зад тях. Раду не виждаше никого, не забелязваше никого, толкова трескаво търсеше…

Мехмед. Беше се навел над една грубо скована маса, светлината от лампата падаше върху лицето му и караше дори очите му да блестят с мека топлина. В момента сочеше нещо върху пергамента, сложен на масата, затиснат с разнообразни оръжия, за да стои разгънат. Дългите му пръсти се движеха, сякаш разплитаха интриги и заговори във въздуха над картата.

До него стоеше Лада, свъсила вежди, най-ниската в стаята, но по някакъв начин заемаща най-много пространство. Беше облечена в женски дрехи, които й стояха някак нелепо.

Тя първа вдигна поглед. Нещо премина през лицето й и Раду инстинктивно присви рамене, сякаш се подготвяше за удар. Чак когато тя върна погледа си върху картата, без да даде друг знак, че го е познала, той успя да осъзнае какво бе видял на лицето й — ярост, последвана от тъга.

Всичко друго бе забравено, когато Мехмед се изправи и го видя. Усмивка на облекчение преобрази лицето му, докато преодоляваше разстоянието помежду им. Той прегърна Раду. Раду затвори очи и отвърна на прегръдката за един кратък миг. Боеше се, че ако продължи повече, ще се разкрие. За да не се случи това, той се отдръпна и сложи ръце върху раменете на Мехмед, за да го държи на разстояние.

— Добре ли си?

Мехмед кимна и посочи ниска пейка, разположена по цялото протежение на една от стените. Седна на нея и Раду го последва, като застана с лице към него.

— Баща ми.

— Ще се изненадам, ако доживее утрешната вечер. От три дни не е идвал в съзнание.

— С кого ще се бием? — попита Лада, която бе застанала наблизо. Бе скръстила ръце и гледаше над главата на Раду, когато зададе въпроса си.

— Силите на Халил паша са пръснати из града и наблюдават всички порти. Дворецът е пълен с пазачи както винаги. Няма да е лесно да вкараме Мехмед вътре, без да ни забележат.

Лада се намръщи още повече.

— Какво мисли, че може да постигне Халил? Той няма право на претенции към престола. Дори хората да не са сигурни, че искат Мехмед да ги управлява, няма да позволят на престола да седне един паша.

— Мехмед има брат — каза Раду.

— Той е още бебе!

— Ако с мен се случи нещо — каза Мехмед, — Халил паша може да се самоназначи за велик везир и да управлява като регент на брат ми, докато той порасне. Дори и след това ще продължи да управлява. Не познавам майката на момчето отблизо, но знам, че тя няма достатъчно власт сама да стане регентка на сина си.

— Но ако Халил паша не може да те убие, той няма алтернатива — рече Лада.

Раду поклати глава.

— Не. Ще намери друг начин.

Той се облегна на стената, затвори очи и затършува из паметта си за знаци, сочещи какъв би могъл да е планът на Халил паша. Изведнъж се сети — онази нощ, ужасната нощ със Салих. Беше видял писмо от Константинопол. Кое име се споменаваше в него? Раду сложи длан на челото си и се опита да пресъздаде думите върху пергамента, макар всичко, за което бе способен да мисли, да бе целувката, която бе искал, но не бе получил, и онази, която не бе искал, но въпреки това бе дал.

Изведнъж споменът изплува.

— Орхан! Името Орхан говори ли ти нещо? Видях го в едно писмо от Константинопол до Халил паша.

Чертите на Мехмед се изостриха.

— Той е претендент за престола. Твърди, че е наследник от друг род. Според нас нямаме роднинска връзка, но Константин го държи при себе си от години. Баща ми плаща годишна такса на Константинопол, за да не го върне Константин тук, да създава проблеми. Халил паша иска да настрои Одрин срещу мен и да доведе Орхан като султан. Ако успее да разбуни духовете достатъчно, ще установи контрол над града и ще предизвика гражданска война и в същото време ще опази Константинопол от нападение. Чудя се колко ли са платили на тази змия.

Раду пребледня.

— Толкова много османци ще загинат. Как е възможно да не се интересува какво ще струва една гражданска война?

Лада взе един кинжал от масата.

— Решението е просто. Тази нощ ще убием Халил паша. Илиас ще пристигне със своите еничари след два-три дни и градът ще бъде наш.

— Не е толкова просто — възрази Раду.

Лада изсумтя презрително, но Мехмед й обърна гръб, за да погледне Раду. Лада се сви, сякаш я беше ударил. Лицето й потъмня.

— Кажи ми — рече Мехмед. — Какво трябва да направим според теб?

Раду се зарадва. — Имам една идея.

— Винаги съм мислил, че червеното ми отива повече от синьото — каза Николае. Устата и носът му бяха скрити зад фередже. Той опипваше дългите поли на дрехата си.

— На никого няма да казваме за това. — Гласът на Мехмед приличаше повече на ръмжене. Ако някой погледнеше новите наложници отблизо, щеше да се стресне от убийствените им погледи.

Лада не каза нищо. Просто изчака и последните от отряда й да се прехвърлят през стената и да скочат в заскрежената градина на харема. Всъщност бе довела само четирима — Матей, Николае, Щефан и Петру. Раду не успя да намери повече женски дрехи, а и колкото по-малко бяха, толкова по-лесно щяха да влязат незабелязано. Останалите излязоха от града да изчакат Илиас и да му разкажат какъв е планът.

Когато всички се озоваха от вътрешната страна на стената, Лада издърпа въжето, нави го и го скри под пояса си. Макар да не му се искаше, Раду видя как Мехмед следи с поглед всяко нейно движение.

— Със сигурност наблюдават Хюма — каза Раду. Беше излъгал, че иска да се срещне с болната Хюма, за да влезе в харема, но всъщност нямаше да я замесват. Тя бе прекалено нестабилна, прекалено непредвидима и прекалено очевиден избор.

— Най-краткият път оттук до двореца е през покоите на султана. Най-добре ще е да влезем оттам. — Раду потърка брадичката си и се усмихна. — Всички знаят, че съм любимец на Мурад. Вървете след мен. И се опитайте да изглеждате като жени.

— И как да го направя? — измърмори Петру.

— Гледай Лада — предложи Матей. За щастие, фереджетата заглушиха веселото сумтене, а Лада се престори, че не е чула. Нещо в начина, по който се присвиха очите й обаче, накара Раду да се зачуди дали всичко това не я притеснява.

— Малки стъпки — каза Лада. — Разклащайте тяло, докато вървите. Отпуснете раменете, завъртете ханша. Ходете, все едно между краката ви няма нищо, което едва ли ще е проблем за Николае или Петру.

Последва още приглушен смях.

— И най-добре спрете да се смеете и да говорите — каза Раду, клатейки глава. Той тръгна напред, начело на процесията, с уверена стъпка. Когато стигнаха до затворените врати на харема, Раду кимна на пазача.

Евнухът надзърна над рамото му и вдигна вежди.

— Докторите предложиха да се опитаме да събудим сетивата на Мурад, за да се събуди и самият той. Помислих си, че… — Раду се усмихна глуповато и посочи жените.

Евнухът отвори портата и те влязоха един по един. Раду отправи безмълвна молитва евнухът да не се загледа твърде много в „жените“ или в краката им. Не бе успял да им намери чехли, а кожените им ботуши едва ли щяха да минат за обичайните обуща на жени, които прекарваха целия си живот в една сграда и градината около нея.

Следващата врата бе входът към личните покои на Мурад и пред нея стояха неколцина еничари. Раду, потящ се обилно под дрехите, им даде същото обяснение, придружено от същата многозначителна, но засрамена усмивка. Те реагираха със свиване на раменете, очевидно отегчени от ролята си на пазачи на един умиращ човек.

И после се озоваха вътре.

— Искаш ли да го видиш? — попита Раду и спря пред затворената врата към спалнята на Мурад. Той погледна неспокойно към коридора, сигурен, че еничарите всеки момент ще усетят грешката си и ще нахлуят вътре с извадени ятагани. Или ще дойде някой доктор и ще вдигне тревога. Или самият Халил паша ще ги чака някъде по пътя.

Но нямаше никого, поне засега.

Мехмед погледна вратата и поклати глава.

— Няма причина да го виждам.

Раду изпита странен подтик да влезе и да поднесе почитанията си. Какъвто и да беше, каквото и да беше извършил, Мурад бе причината всички те да са тук. А Раду не искаше това да се променя. Мурад му бе отнел много, но му бе дал Мехмед и исляма.

Раду сложи ръка на рамото на Мехмед и го стисна за миг. После поведе групичката през пищно обзаведените стаи към рядко използвана странична стаичка. Тя бе твърде тясна за обичайните развлечения в харема, а и сега, докато Мурад умираше, посетителите бяха редки и се придържаха към основните покои.

Когато вратата се затвори плътно зад тях, мъжете свалиха маскировката си, някои с особено нетърпение.

— Повече ми харесваш забулен — рече Николае на Петру, докато младежът сваляше женските си дрехи.

— А ти ми харесваш повече със затворена уста — отвърна му Петру.

Между тях цареше непринуденост, усещане за сигурност, породено от факта, че се познаваха толкова добре. Макар да не се харесваха, всички те бяха сигурни, че ако се стигне дотам, всеки ще защитава останалите с цената на живота си.

Раду се зачуди какво ли е усещането за такова приятелство — приятелство без нищо друго, без страхове, без объркани, преплетени, нежелани емоции. Кумал бе повече наставник, отколкото приятел — просто бе прекалено възрастен за равностойно приятелство. Раду вярваше на Лазар, но между тях винаги имаше нотка на неудобство, намек за желание от страна на Лазар, което караше Раду да се държи отбранително в негово присъствие. С останалите си еничари той се държеше дистанцирано, защото се боеше, че ще видят в него онова, което бе видял Лазар, което бе видяла Хюма, което бе видяла и Лада. Но не и Мехмед.

Раду не знаеше дали да чувства облекчение, или болка като от кинжал в сърцето щом Мехмед не можеше да разбере как се чувства той само с един поглед.

— И сега какво? — попита Мехмед Раду.

Раду усети как гърдите му се издуват, а гърбът му се изопва, за да заеме повече място.

— Сега ще пратя да повикат капитана на еничарите.

Лада поклати глава.

— Прекалено е рисковано.

— Рисковано е, но по-рисковано ще е да оставим еничарите, пазещи града, в ръцете на Халил паша. Ако ни види днес, може да ни предаде. Но ако не успеем да го убедим да подкрепи Мехмед, не след дълго ще се бием с хората му по улиците.

— Съгласен съм — каза Мехмед.

Не беше трудно да повикат капитана на еничарите в покоите на Мурад. Раду не каза на слугата кой го вика. Казанджъ Доган не показа никаква изненада, когато видя Раду. Бяха се срещали достатъчно често по време на обсадата и се бяха опознали. Раду се усмихна и му даде знак да го последва.

Прави чест на Казанджъ Доган, че мигновено овладя шокираното си изражение щом отвори вратата и зърна Мехмед, седнал на позлатен стол, в тъмнопурпурни одежди и тъмночервена чалма. Държеше ятагана си небрежно като перце.

— Влез — каза Мехмед.

Казанджъ Доган сведе глава покорно и влезе в стаята, като въртеше поглед наляво и надясно. Огледа мъжете с мрачни лица, които се бяха наредили покрай стените. Лада все така седеше в ъгъла, вдигнала един крак на пейката, а другия люлееше лениво. Тя довърши възела, който сплиташе, и го стегна, после пусна примката да увисне над земята, сякаш бе забравила, че държи въжето.

Раду усети толкова силен прилив на обич към нея, чувство, което потуши гнева му. Тя наистина беше великолепна понякога.

— Не бях известен, че сте пристигнал в града — каза Казанджъ Доган на Мехмед.

— Да, странно е, че никой не намери за необходимо да ми съобщи, че баща ми умира. Но предвид предстоящите промени, ми се стори, че е добре с теб да постигнем съгласие.

Казанджъ Доган не отговори.

— При предишното ми управление имахме проблем с дисциплината сред хората ти. Успя ли да го разрешиш?

Лицето на Казанджъ Доган се зачерви.

— Моите еничари правят повече за империята от всеки друг войник. Моята работа е да се грижа за тях.

— Разбира се. Припомни ми каква беше йерархията във войската.

Казанджъ Доган се намръщи и обясни, че той е командир на всички войници, че на него докладват водачите на всяка дивизия и гарнизон. Мехмед кимаше замислено.

— И султанът е единственият, пред когото ти отговаряш?

Потвърждението се отрони гладко от устните на Казанджъ Доган.

— Да.

— Но султанът не е командир. Ти си командирът.

— Да.

Мехмед кимна.

— Хубаво е, че не си свързан със спахиите и вечните им политически дрязги. Аз ценя еничарите си повече от всички останали. Кажи ми, значи, как мога да ти помогна да се погрижиш за хората си?

На лицето на Казанджъ Доган се изписа лукавост.

— Изморени сме, господарю. Обсадата срещу Скендербег бе дълга и обезсърчителна. Много от хората ми се върнаха болни и едва наскоро започнаха да възвръщат силите си. Носят се слухове, че… — Той спря, сякаш подбираше следващите си думи внимателно. — Че когато седнете на престола, може да ги пратите на друга необмислена, изтощителна обсада.

Мехмед наклони глава изненадано.

— Аз нямам никакво желание да тръгвам срещу Скендербег. Това бе амбиция на баща ми, не моя.

— Не говоря за Скендербег.

Невинното объркване, изписало се по лицето на Мехмед, почти накара Раду да се усмихне.

— И кого ще обсаждам? Вече имам империя, която се нуждае от внимание и ще имам нужда от помощ и време, за да се науча как да управлявам добре. Ще разчитам изцяло на еничарите си да ми помогнат. Това е единственият ми план за тяхното бъдеще.

Казанджъ Доган издаде уклончив гърлен звук.

— Кажи ми, мислиш ли, че баща ми управлява империята добре? — Мехмед се усмихна на тревогата, появила се в очите на Казанджъ Доган. — Хайде сега. Той умира. Не е измяна да обсъдим нещата, които можем да подобрим. Например какво мислят хората ти за заплатите си?

Казанджъ Доган се прокашля.

— Има оплаквания. Ние вършим тежка работа за империята, но виждаме как други биват награждавани по-щедро.

— Съгласен съм. Първата ми работа ще бъде да проуча финансите на държавата и да разбера къде се злоупотребява с данъците. После ще пренасоча всички налични средства към еничарите. Искам да намериш сума, която да е и справедлива, и щедра. За мен е важно хората ти и ти самият да знаете, че никой не ви цени повече и не може да се погрижи по-добре за вас от мен. — Усмивката на Мехмед се стопи и погледът му се изостри. — Никой друг не може да ви предложи това, което ви предлагам аз, а ако някой се опита, това вече ще бъде измяна.

Казанджъ Доган се поклони ниско в искрен жест на уважение.

— Очаквам с нетърпение да ви служа, след като седнете на престола като наш султан.

— Ваш баща.

— Да. Наш баща.

Мехмед кимна.

— Вярвам, че ще запазиш срещата ни в тайна. Все още не съм готов да обявя присъствието си. Бих искал да остана насаме със себе си още известно време, за да скърбя за предстоящата смърт на баща си. Ако някой ме открие, ще знам кой ме е предал.

Адамовата ябълка на Казанджъ Доган подскочи, докато той преглъщаше.

— Да, татко мой.

Мехмед се усмихна и разпери ръце.

— Нямам търпение да те видя как водиш войските си. Щом баща ми умре, ще договорим условията на увеличението на заплатите и ти ще го съобщиш на хората си.

С още един поклон Казанджъ Доган си тръгна, изпратен от Матей.

— Мислиш ли, че ми повярва? — попита Мехмед. Тревожната бръчка отново се бе вдълбала между веждите му.

Раду се строполи в един стол, освободен от напрежението, обхванало тялото му в момента, в който бе влязъл еничарският командир.

— Той не е глупак. Знае, че можеш да му предложиш повече от Халил паша. И беше искрен, когато каза, че хората му са уморени. Ще се опита да избегне битките по улиците и продължителната гражданска война. Ако се съюзи с теб, ще спечели повече.

— Съгласен съм. — Мехмед се протегна. — Щом седна на престола, ще го убием.

Раду премигна, шокиран, но Лада само кимна и затегна примката на въжето.

— Сега какво? — попита Петру.

— Сега ще чакаме баща ми да умре и Илиас да пристигне.

И двете неща се случиха на следващия ден. Амал донесе известие от крепостната стена, че Илиас е пристигнал с войските си и просто е минал през портата, когато стражите отказали да го пуснат. Мехмед наблюдаваше от кулата над спалнята на баща си как еничарите с бели шлемове маршируват във впечатляваща процесия.

— Готово ли е? — попита той.

Раду не знаеше за какво говори той, но Петру кимна.

— Баща ти е мъртъв.

— Значи, ще отида да приветствам народа си.

Той се извърна от прозореца. В чалмата му проблясваха метални нишки. Дрехите му бяха в тъмнопурпурно, традиционния цвят за римските императори. На гърдите му грееше тежък златен синджир с рубини, а по гърба му се спускаше мантия.

Излязоха на коне. Еничарите на Казанджъ Доган ги посрещнаха. Отвсякъде се стичаха още и още еничари, докато процесията напредваше към площада в центъра на града, където се срещнаха с войската на Илиас. Мехмед яздеше начело с вдигнат ятаган, под звъна на чанове, известяващи за смъртта на баща му. След като обиколи целия град, той се върна в двореца.

Халил паша чакаше в престолната зала с изражение, което говореше, че е готов да убива. Мехмед се отправи директно към него и го стисна за раменете. Лада стоеше зад Мехмед с изваден ятаган. Убийственото изражение на Халил паша в миг се смени с парализиращ страх. Това бе идея на Раду, големият план зад всичките им тайни маневри.

— Халил паша, най-довереният съветник на баща ми и най-мъдрият човек във великата ни империя. — Мехмед се обърна към тълпата придворни, събрали се в залата, някои от които все още оправяха дрехите си, облечени набързо. — Халил паша ще служи като мой велик везир, за да ми помогне да въведа империята в една нова ера на мир и просперитет за слава на османците!

Тълпата нададе радостни възгласи. Ужасът на Халил паша бе заменен първо от неверие, а после от лукавата, победоносна усмивка на лисица, успяла да открадне нечия чужда плячка. Само че лисицата не забеляза хрътките на Раду, които я бяха обградили и я водеха точно там, където те искаха.

Горката лисица, помисли си Раду.