Кирстен Уайт
Влизам в мрака (41)

39

Три месеца след като всички останали еничари заминаха, хората на Лада най-сетне имаха какво да очакват — доставка на товар барут. При други обстоятелства, това нямаше да е тяхна работа. Но сега всички бяха отишли при обсадата на Круя и отговорността какво да се прави с барута бе оставена на тях. Отговорното решение щеше да е да го приберат и да чакат Илиас да се върне. Той без съмнение вече имаше предвид определени войници, които да обучи в употребата на барут.

Само че Илиас го нямаше.

А и след като Раду бе далеч, зает с тънки политически ходове, на Лада й се прииска да гръмне това-онова.

Тя чакаше край портата на крепостта, когато каруцата забави ход и спря пред нея. От капрата слезе жена със свъсени вежди, изгърбени като тялото й.

— Къде е командирът?

— Аз съм командирът.

Макар че гърбът й никога повече нямаше да се изправи, веждите на жената се изправиха.

— Ти. — Погледът й се разходи по униформата на Лада и се застоя с неизказан въпрос на гърдите и.

Лада устоя на подтика да скръсти ръце.

— Не си каквото очаквах.

Лада сви рамене и отвърна:

— И аз мога да кажа същото за теб.

Жената се усмихна и разкри няколко дупки от липсващи зъби.

— Във война сме. Отново. Спахията все вика мъжът ми и синовете да служат. Ние имаме незаменими умения.

— Ние?

— Знам за барута колкото всеки мъж.

— И въпреки това не са те взели на война. — Лада се намръщи и пристъпи напред, за да погледне буретата, наредени в каруцата. — Това не те ли ядосва?

— Разбира се, че ме ядосва. Така за мен остава цялата работа, която вършат мъжът ми и тримата ни синове.

— Не, имам предвид, че и ти можеш да се биеш точно като тях. Не би трябвало да те оставят тук, все едно нищо не струваш.

— Ба! И ние носим товара си заради империята точно като мъжете. Кой друг да движи нещата, докато мъжете ходят да си мерят ония работи?

Лада се засмя пряко волята си.

— Това не би го казала пред мен, ако бях мъж.

— Аз превозвам барут и уча глупаци как да не се убият с него. Говоря каквото си искам пред когото си искам.

Николае се присламчи към тях с почти танцова стъпка, развълнуван.

— Какво ще гръмнем първо?

Очите му блестяха така ярко, че можеха да подпалят барута и без пламък.

Жената въздъхна.

— Казвам се Тохин. По-добре да се запознаем, защото май ще прекарам повече време от нормалното тук, докато обуча твоите глупаци да не се убият с барут.

— Тохин, радвам се, че си тук. — Лада с изненада откри, че говори напълно искрено.

Тохин напомняше на Лада за дойката й, само дето дойката не бе имала пръсти, чиито върхове бяха обгорени до дебели мазоли, и да беше специалист по използването на барут в битка. У тази жена имаше някакво качество — прямота, граничеща с брутална враждебност, която напомняше на Лада как дойката й си мърмореше под носа, когато мислеше, че никой не я чува. Освен това, в очите на Тохин се появяваше одобрителен блясък, докато гледаше как Лада командва хората си, и този блясък напомняше на Лада как някога седеше пред огъня, а дойката решеше косата й.

Де да можеше тази жена да си доведе и един Богдан.

Или Раду.

След няколко дни обучение с малки количества барут — как да го опаковат, как да приготвят фитила така, че да имат време да се отдалечат, преди барутът да избухне, и как да го съхраняват, хората на Лада бяха готови за истински урок. Качиха се на планината, после слязоха в една тясна клисура, далече от всякакви следи от човешки живот. Всеки еничар носеше малка доза барут и всички се изредиха да зареждат невероятно тежкото, макар и малко оръдие, което бяха донесли. Работа, пропита с пот, чието темпо отмерваха ругатни.

Лада си представи как се изкачва към бойното поле, за да се бие редом с Мехмед. После пък си представи как насочва оръдието към сърцето му.

Не знаеше коя представа я кара да се чувства по-добре.

Когато стигнаха до целта си, те поставиха оръдието на земята.

— Арбалетите повече ги харесвам — каза Петру сърдито и разтърка ръце.

Тохин го плесна по тила.

— Мисли по-мащабно, идиотче такова.

Планът беше прост. Срещу тях, от другия край на клисурата, се спускаше армия. Те трябваше да изстрелят колкото могат повече гюлета от оръдието, за да спрат въображаемите прииждащи войници.

Лада знаеше, че ефектът от това упражнение ще е най-вече психологически. Артилерия, достатъчно лека, че да се пренася без особени усилия, би причинила на една вражеска армия не повече щети от любимите арбалети на Петру, но пък шумът и необичайният вид на оръдията можеха да се използват като тактика за всяване на страх у противника, за да го извадят от строя и да го обърнат в бяг.

И все пак беше страшно много работа за сравнително малка отплата. Тя отстъпи встрани, докато Матей и Щефан нагласяха ъгъла, под който трябваше да се вдигне оръдието под наставленията на Тохин. Стените на клисурата бяха стръмни и високи, а самата клисура тясна — нямаше никакво прикритие. Ако насреща им идваше армия, те можеха единствено да продължат напред и да се врежат във врага или да отстъпят, за да пробват отново по-късно.

Лада вдигна глава и огледа ръбовете на клисурата, отбелязвайки си острите скали, щръкнали над тях. Ами ако нямаше къде да избягат?

— Спрете — каза тя. — Мога да извадя от строя цяла армия с два взрива.

Тохин издиша раздразнено.

— Вие войниците винаги надценявате щетите. Няма достатъчно барут и освен това ще загинете, ако останете твърде близо до оръдието, за да го запалите под приближаващата армия.

— Не под армията. — Слънцето блесна през една скална цепнатина над главата й и я заслепи. — Над нея.

Тохин и Лада седнаха една до друга върху купчината камъни, срутили се от скалите, които напълно бяха запушили клисурата.

В истинска битката нещата щяха да са много по-сложни. Оръдието трябваше да гръмне в точно определен момент. Щеше да им се наложи да чакат дълго цялата вражеска армия да навлезе в клисурата. И щеше да е жизненоважно да се движат в пълна тишина — само един изстрел към двамата войници, оставени да запалят фитила на оръдието, щеше да провали всичко.

Но беше станало. Използваха барута, за да взривят две скали от двете страни на клисурата и да запушат пътя и напред, и назад. С помощта на стръмните скали и липсата на укритие, малкият отряд на Лада можеше да избие няколкостотин души, хванати в този капан, без особени усилия.

— Имаш умна глава — каза Тохин. Еничарите вече бяха започнали да се готвят за тягостния, тежък труд по влаченето на оръдието, което досега не си бяха направили труда да употребят, надолу по планината и към крепостта от другата й страна.

— Нужни са много специфични условия, за да сработи такъв план.

— И все пак. Да използваш земята около себе си като оръжие не е идея, която би хрумнала на повечето хора. Нали чу идиотчето, онзи дето главата му е по-дебела от тази скала. Единствената му мисъл беше за оръжие, което може да хване в ръка.

— И въпреки блестящия си ум, аз се бия срещу въображаема войска в клисура зад крепост, която никой никога няма да се опита да превземе.

— Да не предпочиташ да си пред Круя? Да хвърляш хора по стена, която не пада? Да ги гледаш как изгниват до смърт?

Пристъп на паника прониза Лада. Почти не се бяха получавали известия от бойното поле. Тя беше решила, че това значи, че всичко върви добре.

— В лагера има болести ли?

— В толкова голям лагер? Винаги има болести.

— Имаш ли новини от своите?

Тохин кимна.

— Мъжът ми и единият ми син ми писаха. Няма напредък, а болестта убива хората по-бързо от очакваното.

— Ами… — Лада спря. Не можеше да спре да си представя Мехмед, легнал на походно легло, немощен, вглъбен в себе си. През цялото време досега си го бе представяла с ятаган в ръка да командва хората си, да постига велики неща и нито веднъж да не чувства желание или нужда тя да е до него. Само че болестта не беше сред враговете, които бе очаквала.

Лада се прокашля в опит да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

— А други новини има ли?

— Никакви. Ще се опитват да превземат крепостта, докато тя не поддаде или не дойде зимата. Тогава ще се върнат. И да победят, и да загубят, резултатът ще е същият. Мъжете се връщат у дома и аз имам по-малко работа за вършене, но повече гърла за хранене.

— Защо си правят труда? За какво им е притрябвала Круя? Наистина ли е толкова ценна за империята, че да си струва риска? — Лада се изправи и закрачи напред-назад. Остави страха, който бе изпитала за Мехмед, да запали фитила на гнева й. — Проклети глупаци!

— Не е въпросът в Круя — рече Тохин.

— Разбира се, че не е. Въпросът е в гордостта на Мурад! Не може да понася мисълта, че любимецът му го е предал, и затова рискува живота на Мехмед… — Лада спря и си пое дълбоко дъх. — Рискува живота на хиляди мъже, за да си отмъсти на един.

— И в Скендербег не е въпросът. — Тохин вдигна ръка, за да спре протеста, който трептеше на устните на Лада. — Да, Мурад иска да превърне Скендербег в пример за назидание, да го накаже. Но какво, мислиш, ще се случи в другите погранични градове, ако Мурад не завземе Круя?

— Ще се върнат в ръцете на законните си владетели! Той прекалява. Няма работа в Албания.

— А какво ще стане, ако остави Круя на мира? Какво ще стане, ако даде на всички васали свобода, ако върне Османската империя в границите отпреди тя да започне да изяжда Европа?

— Не разбирам въпроса ти.

— Къде ще спре? Ще се наложи ли да напуснем всички градове и да се върнем в пустинята на изток? Да се върнем към живот на коне?

— Разбира се, че не.

— Значи оставаме тук. Ти ще ни позволиш да задържим завладените вече територии, колко благородно от твоя страна. Мислиш ли, че Хунияди ще бъде доволен? Мислиш ли, че Византия ще ни благодари и ще заживее щастливо на късчето земя, което й е останало? Мислиш ли, че папата ще спре да свиква кръстоносни походи?

— Не мисля…

— Кога изобщо границите са оставали непроменени? Собственият ни народ бе прогонен от изток, избяга от унищожението. Хората ни видяха градове и крепости и ги поискаха за себе си. Покориха ги. Ако не го бяха направили, щяха да загинат. И някой друг щеше да дойде и да покори градовете.

— Ами защитете вашето! Защо трябва всичко да се превръща в завладяване?

— Круя е наша. Скендербег е наш. Ако не настъпвахме непрекъснато, ако не се биехме, за да опазим онова, което е наше, и не протягахме ръце към онова, което още не е, някой друг щеше да стори същото на нас. Така върви светът. Можеш да бъдеш агресорът, да се биеш с кръстоносците на тяхна територия, а можеш и да си стоиш вкъщи и да изчакаш те да дойдат при теб. А те ще дойдат. Ще дойдат с огън, с болести, с мечове, кръв и смърт. Слабостта е неустоима примамка.

Лада си спомни как Хунияди бе влязъл в столицата на баща й сякаш я притежаваше. Баща й бе слаб и заради това, че бе такъв, заради това, че се опитваше единствено да поддържа каквото има и да избягва сблъсъците, пострада Влашко.

Тохин продължи.

— Мурад воюва извън границите на империята, за да можем ние тук да се занимаваме с живота. Разрастваме се, защото ако не го направим, ще умрем. Мурад носи отговорността да продължим да живеем.

Лада гледаше втренчено блокираната клисура.

— Изглежда, цената на живота е смърт.

Тохин се изправи със силно скърцане в ставите.

— Точно затова човек става продавач на смърт. Поднасяш на смъртта колкото можеш повече хора, за да е нахранена и доволна и да не посяга на теб.

Продавани на смърт. Лада се върна обратно в крепостта с този израз на езика, опитваше вкуса му. Граници и агресия, обсади и болести. Продавачи на смърт.

Помоли се Мехмед да не се окаже сред тези, с които трябва да се нахрани смъртта, за да стои настрана от Османската империя.