Кирстен Уайт
Влизам в мрака (40)

38

1451 г.‍, Круя, Албания

Раду предполагаше, че с новата си броня и оръжия, плюс личен слуга, шатра, хранителни запаси и един великолепен кон е по-богат от всякога, след годините, през които бе живял, без да притежава нищо. Само че му се искаше това новопридобито богатство да беше резултат от нещо различно от факта, че отива на война с Мурад.

Раду също така знаеше, че някъде между десетките хиляди мъже наоколо Мехмед се движеше към същата цел като него.

Ако беше останал в Одрин, щеше да се чувства самотен, след като всички паши, пашазадета, еничари и приятелите, с които се бе сближил в столицата, заминеха да се бият със Скендербег в Албания. Щеше да има прекалено много време за мислене, лишен от възможностите за интригантстване, кроене на планове и празните приказки. Щеше да мисли единствено за Мехмед.

Но и настоящият вариант не беше за предпочитане. Раду се улови, че непрекъснато оглежда безкрайното море от лица и се чуди, копнее, надява се да зърне поне за миг лицето на приятеля си.

Но войските на Мурад и Мехмед бяха в различни краища на процесията и Раду и Мехмед бяха на разстояние един цял ден един от друг. Организацията по придвижването на толкова много хора и амуниции беше изумителна. След войниците се нижеше керван от каруци с храна и животни, заедно с няколкостотин жени, които пътуваха с войниците и предлагаха разнообразни… услуги.

Мурад изглеждаше доволен, когато Раду пребледня при едно предложение да се възползва от жените.

— Ти наистина си отдаден на Аллах — бе казал.

Раду не знаеше дали да се засмее, или да се разплаче от похвалата.

На три дни от Круя, целта им, Раду препусна напред с Лазар и съгледвачите под негово командване. По безкрайните меки зелени поля покрай пътя започнаха да се появяват следи от цивилизация. Раду спря кобилата си, потупа я по дългата, черна шия и зачака Лазар да го настигне.

— Какво е станало тук? Тук ли са се били преди? — Раду огледа огромните площи земеделска земя, изгорена и вече безполезна.

Лазар поклати глава.

— Не дай Боже. Това е подарък за добре дошли от Скендербег. Оттук до града никъде няма да намерим храна.

— Изгорил е собствената си земя? — Раду не можеше да повярва колко посеви са били унищожени. Сега бе разгарът на пролетта и това значеше, че Скендербег бе пожертвал цялата реколта, оставяйки хората си без зрънце жито за жътва.

— Сигурно е отровил и кладенците и езерата за всеки случай.

— Ами народът му? Те какво ще правят, когато свърши обсадата?

Лазар сви рамене.

— Не е наш проблем.

Той пое обратно към кервана, за да докладва какво са открили. Раду смушка коня и продължи бавно напред, без да откъсва поглед от унищожените земи наоколо. Това със сигурност щеше да затрудни и тях. Бяха разчитали по пътя да има добитък и храна, с която да си попълват обоза. Сега щеше да е много по-сложно, щеше да има недостиг на провизии и щеше да се наложи да се организират конвои за обоза. Освен това цената на обсадата щеше да хвръкне още по-високо.

Една картина обаче остана с Раду до края на това приключение — картината на каменна основа на нещо, което някога е било къща, с обгорени до въглен дървени греди, очертаващи силуета й. Тяхната армия нямаше да изгори къщите на хората. След като завземеха града, щяха да оставят всички поданици на Скендербег да продължат да живеят както досега, да изповядват религиите си и да им донесат мир и просперитет.

Раду се зачуди колко е готов да жертва и унищожи Скендербег, за да защити народа си.

Докато стигнат стените на Круя, Раду се беше изморил и физически, и душевно. Установяването на лагера отне почти седмица. Градът се виждаше от лагера, но оръдията му не можеха да го достигнат. Хората на Раду вдигнаха шатрите си съвсем близо до огромната шатра на Мурад, който се бе разположил в центъра на лагера, защитен от няколко десетки хиляди души от всяка страна. В момента османският лагер имаше по-голямо население от кой да е град на няколко дни път оттук, включително Круя.

Раду командваше пограничен отряд. Работата им беше да изтощават врага с постоянни нападения, да грабят покрай границата, а не да участват в обсада. Той помагаше с организацията на лагера, когато можеше, и стоеше настрана, когато нямаше с какво да помогне, но най-вече гледаше със смесица от гордост и ужас как могъщата им армия се готвеше да обсади предателя Скендербег.

Пет пъти на ден Раду вадеше рогозката си и се молеше, отправяйки към Аллах надеждата, че обсадата ще приключи бързо.

Раду обхождаше периметъра на лагера. От пристигането им бяха минали три седмици, но за това време не бяха постигнали кой знае какво. Бяха пращали съгледвачи да открият откъде градът се снабдява с вода и да прекъснат подаването, но без резултат. Бяха се опитали да подкупят градоначалника, но той бе отказал. Стените се извисяваха над лагера, непоклатими, сякаш им се подиграваха.

— Това е обсада — казваше Лазар и свиваше рамене. — Игра на чакане.

Раду не се интересуваше от игри. Досега неговите хора не бяха свършили почти нищо — бяха конвоирали един обоз и даваха наряд две нощи от всеки седем. Отначало се бе страхувал да участва в обсада, но вече беше просто отегчен. Цялото това чакане можеше да побърка човек.

Той въздъхна и се отдалечи от лагера достатъчно, та огньовете да не пречат на нощното му зрение. Можеше да си остане в шатрата, но щом хората му бяха тук, навън, значи и той щеше да отиде. Така беше справедливо.

Недалеч от него един млад еничар на име Язид зашепна на някого, докато вървеше.

— Какво е това, което виси покрай бедрото на мъжа и иска да се пъхне в дупка, в която се е пъхало много пъти преди?

Събеседникът му изпусна раздразнена въздишка. Лазар изсъска на Язид да млъква. Раду се изчерви, благодарен, че никой не го вижда. Вече си беше създал репутация като твърде плах по тези въпроси и се чудеше какво ли говорят хората зад гърба му.

Сега някакво странно прещракване привлече вниманието му. Той примижа в мрака.

— Залегни! — Лазар го блъсна и го събори на земята. Нещо прелетя над тях, по-скоро намек за звук, отколкото истински звук.

Раду изпълзя изпод Лазар, замаян и стреснат. Ако не беше Лазар, сега щеше да е мъртъв. Първият му и най-силен импулс бе да побегне. Не беше роден за това. Ако Лада беше тук, тя щеше…

Не. Той бе командирът. Щеше да поведе хората си.

— При мен! — извика той. — Арбалети! Щитове горе, застанете в редица!

Той вдигна щита си пред гърдите, напрегнат като струна в очакване някоя стрела да го уцели. Лазар стоеше до него, притиснал щита си в неговия. С бързина, която го накара да се почувства горд, и останалите се наредиха до тях. Като един всички тръгнаха напред, отмерено и уверено, в посоката, от която невидимите им врагове все още стреляха по тях.

Не срещнаха никого.

Хората на Скендербег вече бяха изчезнали в мрака, след като отрядът на Раду бе попречил да постигнат целта си, каквато и да бе тя. Еничарите предпазливо се отдалечиха един от друг, наострили уши и очи.

— Ключ — измърмори Язид и отчупи стрелата от арбалет, забита в щита му. — Отговорът беше ключ. Макар че сигурно и стрела щеше да е добър отговор.

Лазар остана до Раду, но това не успокои Раду. Всички останали изглеждаха толкова спокойни, примирени с реалността на битката, в която живееха. На Раду му стана студено от потта, която го беше обляла, сърцето му все още биеше бясно. От самото начало знаеше, че ще ги нападнат, но само теоретично. Не беше осъзнал какво всъщност значи да те нападнат.

Той закрачи напред, усещайки ясно всяка част от тялото си, сякаш бе гол. Отново се почувства твърде малък, твърде слаб, като момчето, ужасено от непредвидимите изблици на жестокост на Мирча. Само че сега нямаше замък, в който да се скрие, и завеси, зад които да застане.

Освен това отговаряше не само за собствения си живот.