Кирстен Уайт
Влизам в мрака (35)

33

Лада си обу ботушите с въздишка на облекчение. Открай време й служеха вярно. След случката предишната седмица тя бе стояла настрани от всичко. Мехмед непрекъснато бе заобиколен от пазачи. Мурад не беше забравил напълно, че някой се бе опитал да убие сина му.

Ако именно това се беше случило всъщност.

Лада бе сигурна, че е видяла блясък на оръжие, но никой не можа да разпознае мъжа, а списъкът с гости удобно се беше изгубил. Това бе една от причините всички да изгубят интерес към случилото се. Никой не дойде да прибере убития, което показваше, че мястото му не е било в двореца, независимо от целта.

Оставаше обаче фактът, че Лада го бе убила, преди да се увери, че той от своя страна иска да убие Мехмед.

Тя се намръщи, докато връзваше пояса си върху туниката. Ако мъжът бе невинен, тя съжаляваше, но знаеше, че друг път отново би постъпила по същия начин. Какво говореше това за нея?

Тя остави на слугите да опаковат багажа й и прекоси коридора към стаята на Раду. Той, за разлика от нея, се хвърли в центъра на дворцовия живот и стана още по-голям любимец на двора. Вече не се събираше с втори синове и незначителни сановници. На пира предишната вечер бе прекарал по-голямата част от времето до Мурад, който го разхождаше наоколо като свой отдавна изгубен син. Лада междувременно бе стояла в ъгъла, а Мехмед бе затворен в копринения си затвор със Сатъ хатун.

Лада заблъска по вратата на Раду. Той я отвори, все още по нощница.

— Побързай! Тръгваме след час. Най-сетне се връщаме в Амасия. — Тя мина покрай него и се настани на неоправеното му легло. — Толкова ще се зарадвам, когато този кошмар свърши.

Раду я погледна необичайно остро. Обикновено той се усмихваше или казваше нещо смешно, за да потуши лошото й настроение. Сега обаче се взираше в нея с очакване и неприязън.

Лада се намести и навъси чело.

— Ти си този, който ме избягва. Щях да ти благодаря. Много добре се справи с Мурад. Но как смееш да казваш, че съм приела исляма! Бях готова да те убия.

Не можа да се насили да каже нищо повече, защото всъщност знаеше, че без блестящата намеса на Раду сега щеше да е мъртва. Можеше да изрази някаква благодарност, но освен благодарността, в гърдите й бушуваха раздразнение, гняв, дори ревност. Раду бе в свои води сред тези хора, а за Лада това бе съвсем чужда територия.

Изражението на Раду не се промени. Лада се изправи и вдигна ръце.

— Какво искаш?

— Знам — каза той.

— Какво знаеш?

— За теб и Мехмед. — Той произнесе името на Мехмед както винаги като молитва. Само че този път благоговението бе примесено с отчаяние и копнеж. Лада извърна глава отбранително, взе една свещ от свещника и се заигра с пламъка.

— Какво си мислиш, че знаеш?

— Ти не го заслужаваш.

Лада върна с трясък свещта на мястото й и се завъртя към Раду.

— А може би той не ме заслужава! Нищо от това не съм искала! Как смееш да ме съдиш за това, че успях да намеря някакво щастие в… — Тя спря и се взря в лицето на брат си. Най-сетне го видя ясно като звезди в безоблачна нощ. Може би открай време си беше там. Тя седна обратно на леглото — пламъкът на гнева напълно бе изчезнал.

Тя бе чувала слухове за това. Шеги и мръсни историйки, които си разказваха Николае и еничарите, за мъже, които обичат други мъже като жени. Лада никога не го бе разбирала, но пък и тя никога не беше обичала някого така, както брат й обичаше Мехмед.

Както го обичаше открай време.

С яснота като острие на нож, в гърдите й се надигна усещането за безпомощност, самотата, която бе изпитала, когато бе отведена от Влашко. Какво ли бе да чувстваш, че искаш някого така, както тя искаше нещо, и да знаеш, че този някой никога не ще те пожелае?

— Съжалявам — каза тя безизразно, защото не знаеше как да изрази онова, което чувстваше.

Страданието на Раду бе почти плътно, задушаваше я.

— Ти не го обичаш.

Лада поклати глава. Не знаеше какво е това между нея и Мехмед, знаеше само, че смекчава отчаянието й. Нямаше да се откаже от това.

— ТОЙ МИ е скъп.

— Скъп ти е начинът, по който те кара да се чувстваш. Ти не можеш да го обичаш.

Раду трепереше, юмруците му бяха стиснати, беше завладян от чувствата си. Тази любов щеше да го съсипе. Освен ако Лада не го съсипеше сега. Нямаше да е за първи път да допусне той да бъде победен, за да го защити.

Тя заговори с цялата горчивина на истината, всяка дума шибаше като камшик сърцето на Раду.

— Той никога няма да се влюби в теб. Никога няма да те погледне така, както гледа мен. Няма да го получиш, Раду.

Те впиха погледи един в друг, без да помръдват. Накрая Раду се строполи на земята, сви дългите си крака пред гърдите и закри лицето си с ръце.

— Ти нямаш любов, която да му дадеш, а аз не мога да му дам любов, която той би приел. Какво ще правим?

Лада се наведе напред и протегна ръка. После я сви в юмрук. Не можеше да го утеши, не можеше да оправи нещата. Щеше да му се наложи да стане по-силен. Това бе единственото решение.

— Стани. Спри да се самосъжаляваш. Тръгваме си и всичко ще стане както преди.

— Никога не може да стане както преди. — Раду вдигна глава към нея. Очите му бяха пусти, а истината в думите му отекна в тялото й като камбанен звън. Вярно беше. За Раду нямаше връщане назад от чувствата, които изпитваше. За Лада нямаше връщане назад след случилото се между нея и Мехмед. Може би всичко това бе една грешка.

— Обличай се! — сопна се тя, разстроена и разгневена.

— Не. — От лицето му полъхна хлад и той стисна ъгловатата си челюст.

— Няма да те чакаме.

— Няма да дойда.

Вбесена, Лада започна да вади дрехи напосоки от просторния гардероб.

— За нищо не ставаш. Какво ще правиш? Ще останеш тук ли?

— Да. — Той се изправи, по-висок от нея, после пристъпи толкова близо, че й се наложи да извие глава назад, за да го погледне в очите. Той се взря в нея, наклонил глава, и малкото братче, което бе влачила след себе си през живота, окончателно изчезна.

— И двамата сте толкова заети да изучавате тактики и битки, че не успявате да видите истината — къде се печелят и губят престоли. Това става в слуховете, в думите и писмата, които се разменят в тъмни ъгли, в сенчести съюзи и тайни плащания. Мислиш, че за нищо не ставам, така ли? Аз мога да правя неща, за които ти не си и сънувала.

Лада отстъпи тромаво. Думите му я удариха право в уязвимото местенце, което тя се боеше да докосне.

— Но… ние трябва да останем заедно. Имаме само себе си срещу империята.

Раду отвори вратата, гледайки над главата й.

— Грешката ти е, че приемаш, че и двамата гледаме на империята като на враг.

От устата й блъвнаха ярост и отвращение.

— Не може да говориш сериозно. Ние сме румънци.

— Ти си румънка. Аз съм у дома. Махай се.

Лада не можа да измисли какво друго да каже. Искаше да го удари, да го прикове към земята, докато той не се предаде, както правеше в детството им. Но това не беше детето, което тя бе познавала. Тя не познаваше този мъж. Беше изгубила Раду някъде по пътя, довел до този момент, и не знаеше как да си го върне.

Тя мина сковано покрай него и вратата почти я удари в гърба, когато той я затръшна.

Напълно зашеметена, час по-късно тя откри, че седи върху кон. Мехмед, който бе отказал пищната кола, яздеше до нея. Изглеждаше безгрижен и щастлив, сякаш някой бе свалил товар от плещите му.

Чак когато навлязоха в провинцията, той се огледа и попита:

— Къде е брат ти?

Лада си помисли как това би разбило сърцето на Раду — да разбере, че на човека, когото той ценеше най-много на света, е отнело толкова време да забележи липсата му.

— Аз нямам брат — каза тя и пришпори коня, който препусна в галоп напред, оставяйки кервана далеч зад себе си.

 

 

Лада имаше чувството, че Амасия е като чифт ботуши, които са й умалели. Контурите на нещата не бяха правилни, измъчваха я и тя усещаше кожата си твърде тясна, претрита до кръв. Всичко, което някога й бе носило покой и сигурност, бе изчезнало.

— Внимавай! — извика Николае, когато Лада удари с дървения си тренировъчен ятаган един от новоназначените еничари, сърбин, на нейната възраст. Но толкова по-незрял. Тя го мразеше заради младостта му, заради веселия му, безгрижен смях. Мразеше всички тях. Тя се завъртя и отново удари момчето. Той извика и изпусна ятагана си, после отстъпи.

— По-полека. — Николае вдигна ръце. Лада запрати ятагана си по него. Той се засмя и го улови. — Мислех, че сме се разбрали да запазиш побоя за Иван.

Войниците се засмяха. Иван ги изгледа кръвнишки и злостно срита еничаря, с когото тренираше, в ъгъла.

Лада не им обърна внимание и си тръгна с решителна крачка. Тя тренираше повече с еничарите, хвърли се в ежедневието им, но то си имаше край. Всеки ден си имаше край. Всяка вечер те се прибираха в казармата си, а тя отиваше в празната си стая.

Мехмед ходеше, където ходеше, когато не беше с нея, и никога не оставаше с нея достатъчно дълго, че да успее да я накара да се почувства по-добре.

А Раду го нямаше никъде.

Тя се изкатери по каменната стена, обикаляща крепостта, и скочи на земята, след което тръгна право към планинския склон и гората. Все още се чувстваше най-уютно тук, под тежкия аромат на боровите иглички, застлали земята, затоплената от слънцето пръст и прохладните сенки. Тя вдиша дълбоко, но в следващия миг се задави от внезапен пристъп на страх — ами ако у дома изобщо не миришеше така? Ами ако това място бе подменило спомените за родната й страна?

Тя с препъване стигна до едно дърво и седна под него, прегърна коленете си и стисна кесийката около шията си. Беше ужасена, не смееше да я отвори, за да не намери вътре само прах и нито следа от миризма. Или, още по-лошо, непозната миризма.

Може би Раду бе прав. Може би сега Амасия бе домът й и тя трябваше да приеме този факт.

Тя чу стъпките миг преди ударът да се стовари върху главата й. Светът се завъртя пред очите й и тя се просна на земята, с лице, притиснато към един остър камък и сухите, миризливи иглички. Ритник в стомаха й секна дъха, от устата й излезе скърцащ звук. Тя изпадна в паника, започна да се моли дробовете й да започнат отново да дишат, докато пред очите й плуваха ярки цветни точици.

Лада посегна към маншета си, но върху китката й се стовари ботуш и прикова ръката й към земята.

— Знам ти номерата, малка курво.

Замаяната й, болезнено туптяща глава позна гласа. Тя затаи дъх и се зарадва, че мускулите на стомаха й отново работят.

— Иван?

Фигурата му беше тъмно петно на фона на слънцето, надвесено над нея. Той коленичи, яхна я, прикова краката й между своите и вдигна ръцете й над главата. Лицето му бе толкова близо до нейното, че тя ясно виждаше белезите от шарка и тъмните корени на космите по бузите и брадичката му.

— Мислиш се за кой знае какво, а? Ти си нищо. — Той я заплю в лицето. Топлата, лепкава слюнка потече по слепоочието й към косата. — Ти си курва, а курвите стават само за едно нещо. Трябва да си знаеш мястото.

Иван я зашлеви с опакото на дланта си, стисна китките й с една огромна ръка и посегна към панталоните си.

Лада се опита да се измъкне, но тежестта на тялото му я държеше прикована към земята. Замайването от удара се смеси с неспособност да повярва на случващото. Тя не можеше да е тук. Това не можеше да се случва. Не беше възможно Иван да я надвие.

— Ти никога няма да станеш една от нас — каза той и отново приближи лице до нейното, така че тя не можеше да вижда нищо друго, докато той издърпваше туниката й нагоре и ровеше из долните й дрехи.

Тя заби чело в носа му. Възползва се от мига объркване и го блъсна, така че той загуби равновесие и единият й крак се освободи. Тя заби коляно между краката му и той зави от болка и се претърколи от нея. Скочи на крака, а Лада се метна на гърба му, уви крака около кръста му и усука ръка около шията му. Хвана китката си с другата ръка, за да стегне хватката. Иван залитна назад и я блъсна в едно дърво, но тя се държеше здраво. Той задраска по ръката й в опит да я хване и да я махне. Тя заби пета в корема му и после в слабините, три бързи, резки удара.

Накрая той се олюля и падна на колене.

— Аз не съм една от вас — каза Лада, почти допряла устни до ухото му. — По-добра съм.

Иван падна напред и Лада политна с него, без да отслабва хватката си върху гърлото му, макар мускулите й да пищяха от напрежение. Дълго след като той спря да мърда, Лада остана където беше. После се изправи и си тръгна.

Това бе третият мъж, когото убиваше.

Този път ръцете й бяха ЧИСТИ.

Тя откри Мехмед в стаята си, чакаше я. Мина покрай него, изхлузи туниката си и я хвърли в огнището. Слабите пламъци я захапаха и започнаха бавно да я поглъщат. Туниката почерня и пламна.

— В гората зад крепостта има труп — каза тя. Наблюдаваше как туниката, осквернена от ръцете на Иван, се превръщаше в пепел.

— Какво? — Ръцете на Мехмед замръзнаха във въздуха до хълбоците на Лада.

Тя се обърна към него. Пламъците в очите й бяха горящ щит срещу всичко, което виждаше.

— Освен това искам да получа свой собствен отряд еничари.