Кирстен Уайт
Влизам в мрака (33)

31

Макар на Мехмед да се наложи да си тръгне прекалено бързо, за да не открият отсъствието му, Лада все още помнеше допира на ръцете и устните му.

Тя не знаеше какво значи това и какво бяха започнали. Но Хюма се бе оказала права в края на краищата. Защото начинът, по който я погледна Мехмед, преди да си тръгне, я накара да се чувства по-могъща от всякога.

Щяха да се видят отново на късната вечеря. Дотогава мъжете щяха да бъдат на баня, а жените се събираха за по-интимна вечеря.

Лада нямаше намерение да ходи, но изведнъж стаята й се оказа твърде тясна, дори кожата й стягаше. Трябваше да направи нещо, за да не избухне. Последното място, на което й се ходеше, бе при Николае и еничарите, а Раду го нямаше в покоите му. Затова тя отиде на женската вечеря и седна редом с другите жени, с тайната си, обвита около сърцето й като броня.

Когато видя Сатъ хатун начело на масата, дребна и съвършена, и съвсем нещастна, Лада почти се засмя. Съперницата й бе смалена, не заслужаваше дори презрение. Лада зърна познато лице и седна на възглавницата до Мара. Мара се намръщи замислено и после се усмихна.

— Владислава. Пораснала си.

Лада имаше чувството, че само през този следобед е пораснала с години, че е станала много по-зряла. Тя изкриви уста надолу, обви в нея спомените си.

— Да. Изглеждаш добре. Къде е Халима?

Лада се огледа, но не я откри. Пред вратите на стаята стояха евнуси, тъй като на вечерята присъстваха повечето съпруги и наложници на Мурад.

Едно присвиване в стомаха напомни на Лада, че има твърде голяма вероятност поне няколко от жените тук да са на Мехмед.

Не, тя отказваше да мисли за това. Дори да бяха тук, тези жени бяха като Сатъ хатун — дълг, наложен на Мехмед. Не избор, не желание. Не като нея.

Мара се усмихна, макар в усмивката й да нямаше радост.

— Не си ли чула? Халима роди дете преди два месеца. Все още не може да излиза.

Лада не успя да сподави рязкото поемане на въздух.

— Новият син на Мурад е от Халима?

— О, да. Много й беше лошо през всички девет месеца, докато го носи и накрая едва не умря, докато го раждаше. Той е най-грозното новородено, което съм виждала. Не спира да плаче. Халима е по-щастлива от всякога.

Лада изпръхтя весело.

— Горката щастлива Халима. А ти? Ти щастлива ли си?

Мара отпи глътка вино. Повече от жените наоколо не пиеха, но тя го правеше съвсем открито.

— В Сърбия цари мир. Съпругът ми нито моли, нито настоява за присъствието ми. Добре съм. Ти също.

Лада се изчерви, сведе поглед и зарови из храната. Нима следите от докосването на Мехмед бяха толкова очевидни?

— Какво искаш да кажеш?

— Не си онова нещастно, ужасено създание, с което се запознах някога. Спряла си да се бориш.

Думите на Мара я пронизаха дълбоко и Лада се насили да ги оспори. Но беше вярно. Лада погледна към празното пространство около Сатъ хатун, начинът, по който всички жени около нея говореха, без да казват нищо. Дори заобиколена от хора, Сатъ хатун бе сама. Беше изтъргувана от баща си. Лада потисна краткия изблик на съжаление. Това правеха бащите. Работа на дъщерите бе да намерят начин да оцелеят с каквито и да е средства.

Тя се обърна към Мара и й каза истината.

— Вече не знам срещу какво да се боря.

Мара вдигна чашата си.

— Желая ти да намериш някакво щастие след поражението. — Тя отпи голяма глътка. — Желая го за всички нас.

Редица костенурки със свещи, залепени за черупките, вървяха в процесия из градината. Малките кладенчета светлина пълзяха бавно и осветяваха различни групички като откъслечни разговори, дочути в движение. Цветята около процесията, черни в мрака на нощта, внезапно избухваха в цветове, преди отново да се превърнат в силуети.

Докато една от костенурките пристъпваше тежко покрай нея, Лада изпита усещането, че изплува от мрака, пламнала като факла. Отвътре гореше още по-ярко, защото знаеше, че Мехмед е наблизо. Беше пила твърде много вино на вечеря, притеснена от въпросите на Мара. Тази вечер не искаше въпроси. Искаше нещо простичко. Нещо физическо. Нещо истинско.

Започна нова песен. Певецът разказваше историята на Ферхат и Ширин.

Застанала сама встрани от глъчката, неподвижна като планина, Лада остави свещта да подскаже на Мехмед къде е. Беше се взряла в мрака, в мястото, откъдето усещаше Мехмед да я наблюдава, макар вече да не го виждаше. После на устните й изплува усмивка при спомена за докосването на неговите устни и тя пристъпи назад в сенките, все по-навътре към тайните кътчета на градината, където бавната процесия от костенурки все още не бе стигнала.

Дори музиката звучеше приглушено в тъмнината, долиташе до Лада на тласъци, разсеяна и изкривена от вятъра до намек за звуци. Тя се почувства сама. Това чувство вече не бе съчетано с отчаяние, а с очакване. Мехмед щеше да излезе от павилиона, който делеше със Сатъ хатун, и щеше да я открие. Тя не се съмняваше и за миг. Беше глупаво и безразсъдно, и това го правеше още по-сладко. Лада не искаше предпазливи размисли за бъдещето. Тази вечер бъдещето щеше да трае точно толкова, колкото отнемеше на Мехмед да я последва.

Тя откри закътано местенце под едно дърво с огънати надолу клони, които се бяха превърнали в заслон около ствола, и се настани под тях. Изпита удоволствие от допира на дървесната кора до кожата си. Макар да бе свикнала да използва тялото си като оръжие, досега не бе оценявала кожата си, не и истински.

— Лада — повика я Мехмед. Тежкият нощен въздух донесе дрезгавия му шепот, последван от шум от тъпчене на цветя.

Тя го видя — силует, очертан в далечните светлини на градината. Той завъртя глава на една страна, после на друга. Търсеше я. През тялото й мина тръпнеща омая, щом го видя как отчаяно се опитва да я намери.

Споменът за последните няколко седмици бе все така свеж върху езика й, свеж като вкуса на Мехмед, затова тя не каза нищо. Нека почака, нека потърси, нека постои сам. Тя щеше да иде при него, когато тя решеше, така както по-рано в спалнята си му беше позволила да я докосва само там, където тя искаше.

Но тогава главата му се завъртя към нея и той тръгна напред с колебливи стъпки, нащрек, търсещ. Протегна ръка през клоните и докосна лицето й.

— Как разбра къде съм? — попита тя, едновременно разочарована и развълнувана.

Мехмед се засмя беззвучно.

— От тактическа гледна точка това е най-добрата част на градината. Гърбът ти е защитен, но имаш изглед към всичко пред себе си, като оставаш невидима. Разбира се, че ще си тук.

Лада се намръщи недоволно от предсказуемостта си, но устните на Мехмед изтриха бръчките, впивайки се лакомо в нейните. Той притисна тяло в нейното, гърбът й се залепи за дървото. Тя го хвана за раменете, завъртя го и го прикова към ствола. Той се усмихна, без да откъсва устни от нейните, а тя захапа долната му устна, достатъчно силно, че да го сепне. Той зарови пръсти в косата й, притисна я по-близо до себе си, устните му се отлепиха от нейните и намериха шията й. Навсякъде, където я докоснеше, тя пламваше в трескав пожар, болезнен и нежен. Той обви пръсти около китките й, после спря.

— Какво е това? — измърмори с уста на шията й и опипа кожените маншети под ръкавите й.

Сърцето й биеше толкова шумно, колкото бе дишането й, затова тя затвори очи, за да се успокои и да се съсредоточи върху…

Зад себе си чу звук. Тя затисна устата на Мехмед с ръка, за да заглуши тежкото му дишане. Обърна се, притиснала гръб към тялото му и надникна навън.

Към тях пълзеше сенчеста фигура. Тялото бе извито под хищнически ъгъл, което изключваше възможността да е слуга. Слугите се движеха с покорна, отпусната снага. Този мъж се прокрадваше, протегнал ръце напред в готовност. Случаен лъч светлина попадна върху нещо метално в една от ръцете.

Лада извади двата си кинжала от маншетите. Ловецът бе точно пред тях, приведен напред в опит да види по-надалеч в мрака под дървото.

Лада изскочи навън, с една ръка блокира ръката, в която врагът държеше кинжала, а с другата заби своя кинжал в тялото. Оръжието влезе в целта с влажен шепот. Ловецът застина за миг, продължил цяла вечност, от устата му към нощното небе се понесе агонизиращ писък и той се строполи на земята. Лада застана над него, докато животът изтичаше на тласъци от шията му. Той потръпна два пъти и на земята остана да лежи труп, там, където допреди малко бе имало човек.

Едва когато Лада осъзна, че вижда доста ясно колко е червена кръвта на жертвата й, тя вдигна очи. Една по-упорита костенурка най-сетне се бе добрала до тази част на градината. Лада бе осветена цялата — кинжал, блещукащ палаво, ръка, плувнала в кръв, Мехмед, застанал зад нея.

— Лада? — повика я той. Беше се втренчил в трупа.

Всичко останали гости обаче, включително самият Мурад, се бяха втренчили с ужасени очи в Лада.