Кирстен Уайт
Влизам в мрака (32)

30

Раду обичаше да танцува. Ритъмът, музиката — той ги усещаше с цялото си тяло, от главата до пръстите на краката, докато се въртеше из залата в съвършена хармония с останалите танцьори. Имаше нещо болезнено правилно в това съвместно движение, водено от звуците, в което всички се превръщаха в част от нещо по-голямо, отказваха се от индивидуалността си, за да създадат нещо красиво. Докато танцуваше, на Раду не му се налагаше да мисли, да чувства или да бъде нещо повече от движение. Беше почти като молитва.

Докато песните преливаха една в друга, Раду танцува с почти всички жени в двора. Ласкателна дума, очарователна усмивка, уверение, че всяка от тях е най-грациозната партньорка за танц. И разбира се, когато ги върнеше на съпрузите им, похвала за невероятния вкус и късмет на мъжа, оженил се за най-бляскавата скъпоценност в залата.

Толкова лесно беше да кара околните да го харесват и толкова приятно.

А също и полезно, помисли си той, докато се усмихваше и приемаше поканата на сина на Халил паша, Салих, да се присъедини към него за частна вечеря.

Да се разсее от тежките си мисли бе лесно — имаше толкова развлечения. През повечето време Раду успяваше да потисне отчаяното си желание да говори с Мехмед, да бъде до него, да получи уверение, че ще продължи да бъде част от живота на Мехмед, дори след превръщането му в съпруг и баща. Докато имаше с какво да се разсейва, силният, пронизителен тромпет, в който звучаха мислите му за Мехмед, се превръщаше в най-тиха, шепнеща флейта.

Една жена с пълни устни и лице, закръглено и грейнало като луната, се усмихна на Раду от другия край на залата. Тя беше млада и макар той да не я позна, й се поклони с мисълта, че в лицето й има нещо познато.

— Не ме помниш — каза тя.

— Трябва да ме нашибат с камшик, щом съм забравил такова лице.

Тя се засмя.

— Думите ти са сладки като мед и точно толкова лишени от съдържание. Аз съм Назира, сестрата на Кумал.

Раду се изправи и се огледа, развълнуван.

— Кумал тук ли е?

— Не, той мрази столицата. Тук съм с чичо си, и то само за тази вечер. Исках да видя това. — Тя обхвана с жест залата в целия й упадъчен блясък.

— Аха.

Разочарованието потуши ентусиазма на Раду. Той отдавна чакаше да получи възможност да благодари на Кумал за добрината му в онзи ужасен момент, за това, че го научи да се моли, когато си нямаше нищо друго, освен Бог. Той отново се поклони и протегна ръка.

— Би ли искала да потанцуваш?

Тя кимна и двамата се присъединиха към останалите танцьори. Раду не изпускаше от поглед Мехмед, гледаше към мястото на младоженците с крайчеца на окото, чудеше се дали Мехмед го вижда и му се искаше и той да дойде да танцува, вместо да седи.

Назира танцуваше красиво и в края на танца му благодари с тайнствена усмивка. Раду забеляза, че тя не понечи да танцува отново. Вместо това прекара остатъка от вечерта до една съсухрена старица.

Раду се готвеше да си тръгва — очакваше го вечеря със Садих и още няколко синове на влиятелни паши, когато видя едно петно неподвижност — единственото в огромната зала. Лада се беше подпряла на стената до двойни извисяващи се позлатени врати. Раду видя, че под роклята си носи не любимите си еничарски ботуши, а красиво извезани пантофки.

Не приличаше на човек, който тайно се надява да убие някого. Имаше вид сякаш не се надява на каквото и да е. Изглеждаше така, както се бе чувствал Раду, когато зърна сина на Мехмед.

Проряза го пристъп на съжаление. Беше се опитал да смекчи думите си онази нощ преди седмица, когато тя почти бе провалила всичко с шпионирането си, но Лада бе избягала, преди той да успее да я накара да се почувства по-добре. Част от него, една малка, тежка буца злонамереност, заровена дълбоко в душата му, се бе зарадвала. Нека тя да се почувства безполезна. Нека тя да си помисли, че е пълен провал. Нека види, че той може да прави неща, в които тя никога не би сполучила.

Но сега, докато я гледаше, го обгърна вълна от съчувствие. Той прекоси залата, разменяйки поздрави и обещания за танци по-късно, и стигна до нея.

— Лада?

Тя премигна и очите й бавно се фокусираха върху него.

— Какво — каза тя с равен, бездушен глас.

— Искаш ли да потанцуваш?

Челото й се набръчка, изражението й се изостри — Раду долови намек за предишната Лада.

— Толкова ли ме мразиш?

Той се засмя.

— Може да се окаже забавно.

— Да, толкова обичам да се унижавам пред стотици непознати.

— Не може да си по-лоша танцьорка от съпругата на Неби паша. Тя се движи с грацията на бременна свиня.

Лада изсумтя.

— Да, а пък аз имам грацията на пронизан с копие, умиращ глиган.

— Дори пронизан, умиращият глиган може да убие човек.

Това най-сетне извика усмивка на устните й, макар че тя бързо я сподави.

— Хайде. Помниш ли как танцувахме, когато бяхме малки?

— Помня, че те събарях на земята и навирах лицето ти в пепелта на огнището.

— Именно! А помниш ли колко време прекарваше в тренировки с еничарите?

— Да, тренировки за битка.

— Битките са същото като танците! Единствената разлика е, е след танца имам по-малко синини.

Раду протегна ръка и за негова изненада, но и радост, тя я пое.

Всъщност Лада беше необичайно грациозна танцьорка. Макар в движенията й да липсваше красота, те бяха плавни, решителни и приятни за гледане. Тя имаше инстинктивен усет за движението на тялото си в пространството — усет, който бе изострила през годините на бойни тренировки. И макар изражението на лицето й да подсказваше, че замисля убийството на партньора си, Раду бе свикнал с това.

Дори му беше липсвало.

Те се завъртяха в кръг с останалите танцьори и минаха покрай съпругата на Неби паша. Раду я изгледа многозначително и после вдигна вежди към Лада, която се изсмя рязко и почти заглуши музиката. Той едва успя да сподави собствения си смях, докато завършваха танца.

Тя опря глава на рамото му, без да спира да се смее.

— Прав беше! Наистина се движи като бременна свиня.

Раду кимна сериозно.

— Тук е пълно с представители на селскостопанския двор, а аз се въртях в кръг с всички тях.

— Кажи ми какво животно е Хюма.

— Котка с отслабнали хълбоци, твърде горда, за да се откаже от лова на мишки.

Тя се изкикоти, скрила лице на рамото му.

— А жената на Халил паша?

— Сприхава гъска с шляпащи, плоски стъпала.

— Ами скъпата невеста на Мехмед? Тя какво животно е?

— Да — прекъсна ги нисък глас. — Каква е невестата ми?

Лада подскочи и се дръпна от Раду. И двамата забиха погледи в земята, вместо да вдигнат очи към Мехмед. Раду за пръв път се оказваше близо до него от началото на празненствата. Между тях постоянно имаше преграда — или завесите на балдахина, или групичка сановници, събрани около султана, а и Мехмед не се отделяше от Сатъ хатун.

— Трябва да изкажем поздравленията си по случай сватбата ти — каза Раду.

— Спри.

Раду вдигна глава, изненадан от острия тон на Мехмед.

— Моля ви, не започвайте и вие. Не мога да понеса повече…

Той размаха ръка, за да обхване с жест залата и всички в нея.

— Не ми казвайте, че този кошмар ме е лишил от единствените ми приятели.

Лада не продума — взираше се в Мехмед с очи като горящи въглени.

Раду си позволи лека усмивка.

— Може би е пойна птичка?

Мехмед изпръхтя презрително.

— Очевидно е, че не си чувал гласа й, щом смяташ така. Не, скъпоценната ми съпруга е като мишка, притисната в ъгъла, трепереща, писукаща и напълно безполезна.

Изглежда, злонамерената буца в гърдите на Раду не беше изчезнала, защото при тези думи той се изпълни с радост.

— Но пък е прекрасна — каза той. Не беше сигурен дали го казва, за да заглуши собствената си дребнавост, или с надеждата Мехмед да оспори думите му.

— Тя е загуба на пространство. — Мехмед завъртя глава наляво и надясно, за да раздвижи шията си. Движенията му бяха изпълнени с гневна енергия.

— Искам да танцувам.

Раду погледна към подиума, където седеше съпругата на Мехмед, забравена от всички. Изглеждаше сякаш бе плакала.

— Не мисля, че Сатъ хатун иска…

— Не с нея — сряза го Мехмед. Той протегна ръка към Лада. Раду се втренчи в ръката и след няколко секунди осъзна, че Лада прави същото. Само че тя не гледаше протегнатата ръка на Мехмед объркано. Гледаше я яростно.

— Сега ли? — гласът й потрепери от усилието да говори тихо. — Сега ли искаш да танцуваш? Сега ли искаш да говориш с мен?

Въглените в очите й избухнаха в пламъци. Раду отстъпи крачка назад, подготвен за всичко, но Лада не удари Мехмед, а се завъртя на пети и избяга от залата.

— Какво направих? — попита Мехмед, свъсил вежди.

Раду потърка врата си. Не беше сигурен защо Лада бе реагирала толкова силно, но това бе първата му възможност да поговори с Мехмед от седмици и той нямаше да я пропилее.

— Ние… видяхме те. Преди да дойдем тук. В харема.

Изражението на Мехмед не се промени.

— С… детето ти.

Мехмед затвори очи и въздъхна тежко.

— А.‍ Да. Синът ми.

Той сложи ръка на рамото на Раду. Всички поздрави, всички танци, всички приятелски жестове, които си разменяха гостите, докато разговаряха, сега му се струваха като сън. Докосването на Мехмед бе като събуждане.

— Странно е, нали?

Раду грейна от облекчение. Мехмед разбираше как се чувства той, когато са заедно! Беше нормално, той споделяше чувството и можеха…

— Все забравям, че вече съм баща.

От устните на Раду се откъсна безмълвно възклицание, понесло със себе си измамното облекчение.

— Гледам бебето и ми се струва толкова чуждо, все едно съм легнал да спя в нечие друго легло. — Ръката на Мехмед падна от рамото на Раду и той вдигна и двете си ръце с дланите нагоре.

— И все пак, както би казал баща ми, това е мой дълг.

— Като Сатъ хатун.

— Да, като Сатъ хатун. Ще се радвам, когато всичко това най-сетне свърши и се приберем у дома и предишния си живот.

Раду кимна. И той искаше това. Това бе болката, нуждата, копнежът в гърдите му. Да се върнат към предишния си живот.

С кратко кимване Мехмед се отдалечи. Изглеждаше замислен. Раду го изпрати с поглед — винаги усещаше къде е Мехмед, сякаш бе слънцето в небето. Затова, когато Мехмед се измъкна през една странична врата, докато всички гледаха поета, който се готвеше да започне да рецитира стихове, само Раду го видя.

Той знаеше, че Мехмед не бива да остава сам. Никога. Но докато стигне до вратата, Раду зърна само крайчеца на пурпурното наметало на Мехмед, след като приятелят му зави зад ъгъла. Раду не беше поканен да отиде с него, а и Мехмед сигурно се нуждаеше от минута усамотение, щом се беше измъкнал така тайно. Затова той го последва, безшумно, от разстояние. Толкова се беше съсредоточил, за да не изпусне Мехмед от поглед, че не осъзна накъде върви приятелят му, докато не надзърна зад поредния ъгъл и не го видя да блъска по вратата на Лада.

— Отвори!

— Върви по дяволите!

— Трябва да говорим!

— Нищо не ми трябва от теб!

Мехмед опря глава във вратата и си пое дълбоко въздух. Когато заговори отново, гласът му бе по-мек. Раду наостри уши, за да го чуе, както без съмнение правеше и Лада от другата страна на тежката дървена врата.

— Разбрах за бебето едва когато се върнах, след като се срещнахме при езерото. И не знаех как да ти кажа. Все още не знам, нямам представа как трябва да се чувствам. Това е… дълг. Същото като да седя часове наред в съвещания с везирите, да изслушвам оплакванията на пашите и дребните дрязги между еничарите и спахиите.

Мехмед замълча, сякаш се ослушваше и после поклати глава.

— Тя е противна. И харема, аз… Той не е истински, Лада. Ходя от време на време, а там всички пърхат като призраци, като картини. Никоя от тях не е истинска. — Той отново замълча и сложи длан върху вратата. — Ти си единственото истинско нещо в живота ми.

Дъхът на Раду секна от физическата болка, която му причиниха тези думи. Но звукът на агонията му бе заглушен от отварянето на вратата. Мехмед протегна ръце и издърпа Лада навън, привлече я към себе си, притисна устни към нейните, зарови ръце в косата й, притискаше я така силно, така силно. Те с препъване влязоха в стаята и затвориха вратата.

Раду залитна напред, повлече крака към стаята на сестра си и спря пред вратата.

Искаше да е вътре. Искаше той да е единственото истинско нещо в живота на Мехмед, точно както Мехмед бе единственото истинско нещо в неговия живот.

Искаше…

Не, моля, не.

Да.

Искаше Мехмед да го гледа така, както гледаше Лада.

Искаше Мехмед да го целува така, както бе целунал Лада.

Искаше той да е Лада.

Не, не искаше. Искаше да бъде себе си и искаше Мехмед да го обича такъв, какъвто е. Въпросът на живота му, въпросът за Мехмед най-сетне бе получил своя отговор, който го прониза от глава до пети, разтрепери го, остави го бездиханен, свит на пода.

Той не искаше този отговор.