Кирстен Уайт
Влизам в мрака (23)

21

И Хунияди избягал — каза Лада, която яздеше редом с Николае.

— Като заек от ястреб.

Тя кимна замислено.

— След смъртта на унгарския крал всичко се обърква. Може дори Хунияди да седне на престола.

— Мислиш ли, че иска да управлява Унгария?

Лада изсумтя.

— Не, иска да защитава Европа от най-искрена любов към християнството. Естествено, че иска да управлява.

Тя се облегна назад в седлото и притвори очи заради слънцето. Доволна беше, че еничарите се бяха върнали. Докато се биеха на бойното поле, тя се притесни, че ще изгуби разума си от безделие. Не знаеше и на какъв изход от битката да се надява. Победа за османците? Триумф за Хунияди и омразния Мирча?

Вече нямаше значение, защото всичко беше решено. И след смъртта на няколко важни личности Илиас бе повишен в ръководител на по-голяма група, включително еничарите, които бяха дошли с Мехмед от Амасия. Из империята бяха пръснати няколко хиляди еничарски подразделения, а постоянно разквартируваните еничари в Амасия с Мехмед бяха едва двеста. Повишението бе добра новина за Илиас, но Лада знаеше, че е предопределен за по-големи неща.

— Ще ми се и аз да бях там — каза Лада.

Николае се изсмя мрачно.

— А на мен ми се ще да не бях отивал. Но ако беше там, драконче, на чия страна щеше да се биеш?

— На своята.

— И коя е твоята страна?

Баща им беше убил Лада и Раду два пъти — първо, като ги остави тук и след това, като развали договора, който гарантираше живота им. Тя не би се била за него. И определено не би се била за Мирча, презрения червей. Хунияди би убила щом го зърнеше.

Не. Тя завъртя глава наляво и после надясно, за да раздвижи схваналата се под твърдата яка шия. Не само Хунияди носеше вина, че баща й бе отслабил Влашко толкова, че Хунияди се загнезди в него и принуди баща й да се обърне за помощ към султана.

Мехмед тогава? Той бе неин съюзник в свят, който нямаше търпение да я види мъртва. Смях, блясък в черните очи, подръпване за косата. Той й беше приятел.

Беше и владетел на страната, в която тя бе пленница.

Тя впери черните си очи с натежали клепачи в Николае.

— Моята собствена.

Тя завърза коня си, докато еничарите — хората на Илиас и още няколко отряда, тренираха с конете си, упражняваха различни формации. Лада никога не я канеха да участва в тези упражнения — от участието й нямаше да има полза.

Тренировките с оръжие и учебните двубои развиваха индивидуални умения, но в обучението на няколкостотин мъже да се движат и да реагират като един тя нямаше място. Тя се настани сред корените на едно дърво в края на плаца, под сянката на листата, с гръб към войниците.

— … не звучи зле — каза някакъв мъж, минаващ наблизо.

— Повече ми харесва от последния командир. Той беше българин. Не мога да понасям българите.

— И аз съм българин, помияр такъв.

— Аз и теб не мога да понасям.

Мъжете се засмяха, после първият заговори отново:

— Наистина ли ще оставят малкия глезльо на престола?

Лада се опита да види говорещите, но дървото й пречеше.

Първият й импулс беше да се изправи и да защити Мехмед. Но какво щеше да каже? Че Мехмед й е приятел? Съмняваше се, че онези двамата ще приемат това като доказателство за качества на владетел.

— Доколкото знам, да. Мурад се е върнал към почивката си.

— Едва-що е седнал на престола и вече се бихме с едни кръстоносци. Още колко ще трябва да победим, за да го защитим?

— Не ни плащат достатъчно да пазим глезльото.

— Изобщо не ни плащат достатъчно. Миналата седмица Исмаил открито заговори за протести пред самите телохранители на султана.

— И те какво казват?

— Нищо не казват. И не пречат на никого да казва каквото ще. Ако успеем да привлечем няколко по-висшестоящи на наша страна, ще можем…

Те се отдалечиха и Лада пропусна края на разговора. Оплакванията им не бяха нови, макар сега да й се стори, че са по-широко разпространени и приемани, отколкото бе допускала. Еничарите бяха привилегирована класа, образоваха ги и им плащаха, но въпреки това си оставаха роби. Тя се зачуди доколко сериозно говореха онези двамата и доколко думите им бяха празни оплаквания.

По някое време Николае се върна при нея. Яздеха най-отзад, след всички останали войници, приключили тренировките за деня. Той остави коня си да забави ход и да изостанат.

Когато заговори, в гласа му липсваше обичайната веселост.

— Живея тук, откак навърших седем години. Обучавал съм се редом с братя от всяка страна под сянката на османците. Бием се, кървим и умираме за страна, която не е нашата, за религия, която позволява да бъдем поробени, защото не сме се родили в нея.

Той замълча за миг. Копитата на конете им чаткаха неравномерно.

— Въпреки това животът ми тук е по-добър, отколкото щеше да е, ако бях останал у дома. Образован съм и съм обучен по-добре от всекиго, с когото се срещам на бойното поле. Имам достатъчно за ядене, дрехи на гърба и възможности да напредна. Докато не ме смачкат пред стените на град, който би трябвало да е на моя страна, или не умра от острието на меч в ръката на братовчед, когото никога не съм срещал. Ние сме най-ценната сила на тази империя и съществуваме, защото всъщност не сме част от тази империя. През повечето дни си мисля, че дължа живота си на османците. На бойното поле край Варна осъзнах, че не искам да си дам живота за тях. Но в сърцето си съм войник и не искам да се занимавам с каквото и да било друго нещо.

Той поклати глава и въздъхна тежко, вдигнал ръце във въздуха с дланите нагоре.

— Ще ми се да бях сигурен като теб, Лада, коя е моята страна.

Тя погледна дланите му, открити, готови да получават.

— Кажи ми, сърцето ти, там, където си войник, на какъв език тупти?

Николае сведе поглед, лицето му омекна и стана далечно.

— Румънски.

Тя протегна ръка и я сложи върху неговата, длан в длан.

— Значи сме на една страна.

Той обви пръсти около нейните, отвори очи и се усмихна сухо.

— Най-добре да не казваме на никого, значи, тъй като се намираме дълбоко във вражеска територия.

Лада издърпа ръката си и хвана поводите.

— Засега.

Тя смушка коня и той препусна в галоп покрай войниците. Косата й се развя, докато летеше към къщи. Към Одрин, поправи се Лада и безмълвно прокле предателския си ум. Може би в края на краищата не беше толкова сигурна на чия страна е.

Въпреки отстъпките, които правеше Илиас, офицерите бяха станали по-строги в Одрин, отколкото бяха в Амасия, и на Лада не й позволяваха толкова често да тренира с хората на Николае. Тя влезе с тежка стъпка в покоите си и се сепна, когато откри там Раду, потънал в задушевен разговор с Молла Гурани, когото не бе виждала през трите месеца, откакто бяха пристигнали тук.

Брат й вдигна поглед и по лицето му се изписа гузно изражение, сякаш слънцето се скри зад облак.

— Лада! Мислех, че си с еничарите.

— Пак ли ще ни принуждават да търпим уроците му?

Тя се навъси. Откакто бяха пристигнали, заради войната и постоянните ангажименти на Мехмед, двамата с Раду не бяха учили редовно. Макар да искаше отново да учи история, логика и стратегия, Лада никак не държеше да се подложи отново на нетърпимите, досадни уроци на Молла Гурани за исляма.

Веждите на Молла Гурани се вдигнаха бавно, натежали от презрение.

— Тук съм по молба на брат ти. Ти си свободна да отидеш другаде.

— Какви ги говори? — сопна се Лада, преминала на румънски, за да не я разбере учителят.

Раду вдигна рамене, наклонил глава на една страна, сякаш бе хванал нещо между рамото и ухото си.

— Опознай врага си?

Изненадана, Лада се засмя остро.

— Този враг ще трябва да го опознаеш и за двама ни.

Тя се поклони подигравателно на учителя и влезе в своята малка стая. Макар това да я спасяваше от тежкия като блатна вода глас на Молла Гурани, тук тя нямаше какво да прави и къде да избяга.

Тя се тръшна на леглото и от скука клепачите й натежаха. Сънува Амасия, как плува в езерото с Раду и Мехмед и как около тях се въртят и горят звезди. Когато се събуди, на езика й тежеше името на Мехмед — отсъствието му от нейния живот й причиняваше осезаема болка.

Тя бързо излезе от покоите, които делеше с брат си, преди Раду да успее да я попита къде отива, преди да се наложи да му признае — да признае и пред себе си колко копнее за няколко мига с Мехмед като неин приятел, не като султан.

По коридорите на двореца тя се чувстваше невидима. Тук имаше толкова малко жени. В Търговище жените бяха много по-видимо присъствие, не толкова отделени от двора. Тя се чудеше понякога какъв щеше да бъде животът й, ако майка й не беше избягала. Щеше ли да има съюзник? Приятел? Щеше ли майка й да спре баща й да ги изпрати тук?

Сигурно не. Майка й не беше достатъчно силна да остане с тях, камо ли да ги опази.

Но може би Лада щеше да се чувства по-силна, ако вървеше из тези коридори с друга жена до себе си. С вечно усмихнатата Халима или мрачната Мара. Може би те двете имаха на какво да я научат все пак. Мъжете тук или гледаха покрай нея, сякаш не съществуваше, или я гледаха така втренчено, че беше ясно, че съвсем не виждат нея. Всичко това я караше да копнее за оръжие, за корона вместо прическа от плитки, дори за брада. За всичко, което би ги накарало да я виждат такава, каквато е.

А може би, докато гледаха право в нея и не виждаха нищо, те разбираха напълно в какво се е превърнала.

Не беше сигурна дали пазачите ще я пуснат да види Мехмед. Никога не бе идвала при него без покана. Ако не я пуснеха, тя не знаеше какво ще прави. Но само след няколко удара на сърцето, те я пуснаха.

Мехмед вдигна поглед от писалището си и очите му светнаха, докато се изправяше. Лада усети напрежението и ужаса от невидимостта й да се оттичат от тялото й.

За Мехмед тя имаше значение.

— На какво дължа честта? — попита той и й се поклони дълбоко, с размах.

— Не ме карай да ти събарям чалмата. — Тя мина покрай него, седна на мястото му и започна да разглежда документите на писалището, за да не види той колко се радва на компанията му, колко е благодарна, че е тук. Не му трябваше още някой да подхранва егото му — Раду вършеше това достатъчно добре и за двамата Дракула. Лада вдигна няколко листа, пълни със записки, колонки с числа и карти. Подробни списъци на войски и продоволствие, еничарски отряди, коне, каруци, оръжия. Списъци с всякакви приходи и разходи. Карти на… Константинопол.

Тя почука с пръст върху една карта.

— Доста си зает.

Той се надвеси над нея и с благоговение прокара пръст по ръба на една от картите.

— Аз съм султанът, Лада.

— Забелязах.

Той се ухили и лицето му изгуби насиленото царствено изражение, което се опитваше да си придаде с честото мръщене.

— Баща ми се върна към почивката си. Не мислех, че съм готов, но въпреки това престолът е мой. И аз ще се покажа достоен за него.

Лада сви рамене, отдръпна се от напрегнатата стойка на Мехмед, от енергията, която излъчваше тялото му, толкова близо до нейното. Единствената причина да усеща присъствието му така силно бе, че през последните три месеца се бяха виждали рядко. Или може би защото нямаше как да не забележи, че се е източил, разхубавил се е и… не. Трябваше да мисли за нещо друго.

— Константинопол? Толкова скоро?

Той се отдалечи от нея и започна да крачи напред-назад.

— Сключихме петгодишен мирен договор с Унгария и Хунияди. Границите ни са по-сигурни от всякога. За това съм тук. За това съм се родил.

— И баща ти започна управлението си с опит да превземе Константинопол и това не му донесе нищо друго, освен проблеми.

Между тънките вежди на Мехмед се оформи бръчка.

— Той беше зает с прекалено много неща. Братята му се опитваха да завземат онова, което му принадлежи, опитваха се да заграбят земи. Той си имаше проблеми и у дома.

— Съветниците ти подкрепят ли те?

Бръчката се задълбочи.

— Не, не всички. Но аз съм султанът. Те трябва да ме слушат.

— Султан, който повика баща си да води първата му война.

По лицето на Мехмед се разрази буря.

— Това беше твоя идея! Ако ти…

Лада чу звука, преди да си даде сметка, че нещо не е наред. Имаше инстинкт, развит след всички онези дни в гората, когато Богдан я преследваше, и тяло, тренирано в целенасоченост от отчаянието и самотата. Сега изпита внезапно усещане за нещо нередно, което не можеше да пренебрегне.

Тя се хвърли напред и събори Мехмед в мига, в който над тях профуча кинжал, насочен към мястото, където допреди миг бяха гърдите му. Кинжалът поряза рамото й, преди да звънне в стената и да падне на пода. Лада и Мехмед се стовариха тежко на пода. Мехмед простена. Лада се претърколи, взе кинжала, обърна се и го хвърли в мига, в който зърна движещата се мишена.

Мъжът избегна фаталния удар — кинжалът го закачи отстрани. Лицето му бе скрито зад черен плат, черти не се виждаха. Дрехите му бяха обикновени.

Нападателят извади друг кинжал, приклекна и запристъпва настрани, за да си открие достъп до Мехмед. Лада ритна приятеля си към писалището.

— Скрий се зад него! — изсъска тя.

Мъжът прехвърли кинжала от едната в другата си ръка с бавно, лениво движение, докато Мехмед отстъпваше зад писалището и викаше пазачите си.

Убиецът не изгледаше притеснен.

Очите му се присвиха насмешливо, когато погледна Лада. Насочи кинжала към нея, после погледна Мехмед. Лада се хвърли напред и се блъсна в него с цялата инерция, която бе успяла да събере. Мъжът бе силен, гъвкав и подвижен, тя пък бе набита и по-близо до земята. Удари го точно в корема и въздухът напусна дробовете му със свистене, преди той да се строполи назад. Хватката му върху кинжала отслабна и оръжието издрънча на пода и се плъзна извън обсега и на двама им.

Убиецът бе замаян, но бързо щеше да се възстанови. Лада го удари в лицето, после отново и отново, но ъгълът на ударите не бе най-добрият и тя не успяваше да вложи толкова сила в тях, колкото искаше. Той я сграбчи за китките и я дръпна настрани. Лицето й се озова на сантиметри от неговото, ръцете му бяха прекалено силни, за да успее да се освободи. Тя удари чело в носа му и после впи зъби в бузата му, там, където платът се беше развързал.

Той изкрещя и пусна ръцете й. Тя се претърколи, намери кинжала и се завъртя, докато убиецът се изправяше на крака. Той избегна първия удар и се завъртя около нея в танц, който тя многократно бе упражнявала на плаца с Николае. Танц, чиито стъпки и двамата познаваха. Макар и окървавен и замаян, противникът я превъзхождаше.

А помощ не идваше.

Уменията й изневеряваха, противникът предугаждаше движенията и ударите й и отбиваше смъртоносните й атаки. Рано или късно щеше да я хване за китката и да й вземе кинжала, а после щеше да убие и нея, и Мехмед.

В гърдите й се надигна отчаяние. Победоносният поглед превърна очите на мъжа в предвестници на смърт. Той знаеше точно какво ще направи тя. Достатъчно беше да издържи по-дълго от нея. Тя беше момиче, дете. Той бе по-силен, по-бърз и…

С яростен крясък Лада захвърли заучените движения и целенасочената подготовка. Нахвърли се на убиеца като глиган, превърна се в бяс и животински инстинкти. Той не знаеше кой удар да отбие, защото тя сипеше удари безразборно, движеше се без всякаква грация. Тя замахна към лицето му с кинжала и когато той я хвана за китката, тя го захапа по ръката, стисна челюсти и зъбите й проникнаха до костта. Тя продължи да стиска челюсти, докато той се опитваше да я събори от себе си, и го прониза с кинжала отстрани на тялото, отново и отново, без да отпуска захапката си, докато той не падна, за да се освободи от нея. Тя остана върху него, без да спира да забива ножа в тялото му, без да я е грижа къде попадат ударите й, без да се стреми да нанесе внимателен, обмислен удар. От гърлото й излизаха животински крясъци, заглушени от ръката на убиеца.

— Лада!

Трепереща, задъхана, тя премигна, за да прочисти очи от мъглата, която се бе спуснала над тях. Челюстите й отказваха да се разделят, мускулите бяха стиснати толкова силно, че тя се зачуди дали няма завинаги да остане с ръката на този мъж в устата си. Накрая, с болка, която проряза цялото й лице, тя успя да раздалечи зъби достатъчно и ръката падна от устата й. Едва тогава усети вкуса на кръвта, изпълнила устата й, едва тогава осъзна, че е на пода, седнала върху мъжа.

Върху трупа.

Тя се изправи несигурно на крака, после отново падна и пропълзя по-далече от обезобразеното тяло.

Мехмед сложи ръка на лицето й и го обърна към своето.

— Ранена ли си?

Тя поклати глава, кимна, после пак поклати глава. Не знаеше дали е ранена. Всичко в нея трепереше, всичко беше изтръпнало. Тя сведе поглед към ръцете си, покрити с кръв. Не ги чувстваше.

— Лада. Лада. Лада.

Тя отново изви очи към Мехмед. Той бе единственото нещо в тази стая, върху което тя успяваше да съсредоточи вниманието си, единственото, което й се струваше реално.

— Пазачите ми така и не дойдоха.

Тя знаеше, че това е важно, знаеше, че и преди е знаела, че е важно, преди… това. Преди кръвта. Колко много кръв.

— Мислиш ли, че са мъртви? — Мехмед направи крачка към вратата. Не трябваше да излиза навън. Тя знаеше, че не бива и се опитваше да проумее защо.

Изведнъж всичко си дойде на мястото.

— Спри! Трябва да се махнем оттук. По друг път. Пазачите са или мъртви, или участват в заговора.

Мехмед поклати глава.

— Те са еничари. Никога не биха…

— И този беше еничар.

— Какво?

С тракащи зъби Лада свали маската от лицето на мъжа. Не го позна и това я изпълни с дълбока благодарност. И все пак знаеше какъв е, макар да не знаеше кой е.

— Начинът, по който се биеше, го разкри. Тренирала съм двубои с десетки като него. Обучавал се е като еничар. Трябва да се махнем оттук веднага и да се скрием, докато не научим на кого можем да вярваме.

Мехмед също се беше разтреперил.

— На кого мога да вярвам? — прошепна той.

Лада протегна ръка. Той я хвана.