Елена Звездная
Как да надхитриш принца на Хаоса (8) (Урок шести)

8

Не беше за учудване, че след такава сцена, пристъпих към блещукащата стена така, сякаш се приближавах към светилището на самата Бездна. И в момента, в който преминах призрачната преграда, чувството за докосване до нещо свещено, ме обхвана напълно! Това явно беше лабораторията на Риан. Присъствието на магистъра тук се улавяше във всичко — в реда, който цареше в това огромно квадратно помещение с равни каменни стени, в надписите с ясен, уверен почерк, които се виждаха на черната дъска и на листовете по бюрото… В схемите, които тук бяха начертани даже на стените.

— Личният ми кабинет — с едва забележима насмешка, по-скоро над самия себе си, произнесе влезлият след мен магистър.

— Това се чувства — отвърнах аз, осъзнавайки, че по устните ми се плъзва усмивка, въпреки че дори не осъзнавам на какво именно се усмихвам.

А след това забелязах най-горния надпис на дъската, бавно се приближих и прочетох: „Ардам, шести етап“.

— Шести? — кой знае защо, зададох въпроса шепнешком.

Риан се приближи, прегърна ме, притискайки гърба ми към гърдите си, стисна ме в обятията си и тихо отвърна:

— Спомни си, веднъж аз ти признах, че съм смъртно уморен… Аз наистина съм уморен, сърце мое, от безкрайните борби за спасението на трона на империята… Това, което се случва сега е вече шестият по ред опит да се свали от власт императора. Шестият! И аз за пореден път трябва да разгадая замисъла, да неутрализирам изпълнителите, да минимизирам загубите и да съхраня в общественото съзнание вярата в непоклатимите устои на империята.

И толкова горчивина имаше в думите му… Аз изведнъж осъзнах, че магистърът отдавна вече не изпитва този хазарт и това въодушевление, което ни обземаше нас с Юрао, по време на поредното разследване…

Завъртайки се в обръча на ръцете му, аз се надигнах на пръсти, бързо го целунах и весело съобщих:

— Това е за първия отговор!

Риан се разсмя, прегърна ме силно, подържа ме така няколко секунди, след това ме пусна, насочи се към бюрото, седна, отметна косата си на гърба, скръсти ръце пред гърди и предложи:

— Продължавай.

Само това и чаках! Приближавайки се на няколко крачки, започнах с най-важното:

— На теб известно ли ти е, че из империята се ширят слухове за предстоящия преврат и за това, че да свалите от власт императора планирате Алитерра и… ти?

Аз очаквах удивление, гняв, поне нещо, но погледът на черните, едва мъждукащи очи стана тъжен, горчива усмивка опъна устните му и той ми отговори с едносричното:

— Да.

Неочаквано осъзнах, че не е зле да седна, просто, да стоя след подобно нещо се оказа доста проблематично, невъзможно, просто… Аз се приближих още към бюрото, приседнах на крайчеца, погледнах магистъра. Риан протегна ръка, хвана ме за китката, дръпна ме към себе си, намести ме на коленете си и ме прегърна.

— Това го знаем още от момента, когато ти разкри инкогнитото на Алитерра в Ардам. Всъщност, не е съвсем така, кронпринцесата я разпитваха, разпитваха я доста жестоко. За съжаление, в момента, когато се разкри цялата информация за готвещото се сваляне от власт на императора, аз… — Тежка въздишка. — Аз вече ти бях направил предложение.

И Бездна от съжаление в думите му.

— Ако само знаех преди това, ако само бих могъл да предположа в какво въвличам единственото момиче, което обикнах. Ако само знаех, Дея…

Мълчаливо чаках продължението и то последва:

— Навярно, никога няма да осъзнаеш напълно в какво се превърна ти за мен, сърце мое… Отначало, това беше просто интерес, силен, свързан с банално привличане. След като ти произнесе проклятието — страст, почти неконтролируемо желание… Никога дотогава не бях и предполагал, че у мен има толкова много от огнените ми предци — с теб, аз го усетих с пълна сила… И страх, див ужас, при мисълта, че мога да те загубя… — Риан гледаше разсеяно, като че ли в нищото, и с глух, отчужден глас, добави: — Аз бях готов да убия Мерос само за това, че се беше осмелил да те докосне… И най-страшното е това, че аз и сега с усилие се сдържам.

— Риан — предпазливо промълвих аз.

— Да, ние не говорихме за това. — Тежка въздишка. — Ставаше дума за заговора…

Той се усмихна, докосна дланта ми, погали пръсти те ми, прокара пръст по онази скромна халка, която беше сложил на пръста ми в рибарското градче, а усмивката му стана една такава, добра, а погледът му просветля.

— На магията на Алитерра беше наложен печат — продължи магистърът. — Също така, кронпринцесата беше поставена под домашен арест и моментално сгодена за принца на кралството на гоблините… Императорът умее да наказва. Но проблемът беше в това, че тези действия не успяха да сложат край на заговора.

Пауза, този път доста дълга, но аз мълчах и чаках да чуя останалото, просто знаех, че сега е най-добре да не се намесвам.

— Когато артефактите започнаха стремително, един след друг, да се намесват в живота ти, аз се изплаших за теб. Просто, да открия на гърдите на любимата си девойка отдавна изгубен и пълен със сила магически предмет на собственото си семейство беше… стъписващо, поразяващо. Но когато се вгледах в ситуацията, аз видях връзка. Връзка с предишните пет опита да бъде свален от власт императора.

Ето сега, аз затаих дъх.

— Лорд Арсио Нкер, майстор-артефактор, вече двайсет години се считаше за загинал — продължи Риан. — И изведнъж, толкова неочаквано изникна в Ррадак… Разбираш ли, през всички тези години, артефакторът нито веднъж не беше използвал дори капка магия, просто работел като обикновен ковач, и само мога да предполагам какво му е струвало да не допусне нито един магически изблик, нито една грешка. И всичко това, само и само да съхрани тайната на местонахождението си и местонахождението на артефактите. Изясни се, че маг-артефакторът лорд Нкер, гномът-кожар Рут и тъмният маг Ардаур Лейс са били свидетели на убийството на предишната императрица, а гномът-кожар предотвратил опита да бъдат откраднати артефактите на рода Тьер. За съжаление, пълната информация за чутото владеел именно майстор Рут, именно на него му се отдало да избяга с артефактите и подчинявайки се на аргументите му, лорд Нкер и лорд Лейс напуснали столицата, а не отишли при императора. Както съобщи Нкер, гномът постоянно повтарял: „Вие не разбирате, вие просто не разбирате, те са предвидили всичко, те използват магия от съвършено друг порядък, ние просто няма да успеем да се доберем до императора“. И те му повярвали. През същата нощ и тримата избягали от столицата. Рут и Нкер останали да живеят в Тъмната империя, а магът Ардаур Лейс успял да прекоси границата и се установил в Третото кралство.

— А защо са откраднали и Късметчето? — побързах да попитам аз.

— Духът на Златния дракон сам по себе си бил артефакт — поясни магистърът. — Не всеки може да отдава енергия в необходимото количество във всеки отделен момент, Дея. Наавирр, в образа на златна статуетка на дракон, се намирал в спящо състояние, докато Нкер не усетил опасността, тогава, той разбудил дракона и го освободил. Духът усетил теб, активирал търсещо заклинание, използвайки за цел годежния ти пръстен, а по-нататък, ти и сама знаеш. Между другото, аз самият съм поразен как мълниеносно драконът си възвърна формата, и независимо от това, че сега той може да борави едва с една десета част от предишната си сила, това е сила, с която се налага да се съобразяват дори висшите лордове. И ако той сега не подхранваше със сила лейди Анриссия, то би могъл просто да забрави за котешката си форма.

Аз изведнъж си припомних какъв котарак е Късметчето и побързах да вметна:

— Струва ми се, че на него му харесва да е котарак.

Нежна усмивка, леко докосване до дланта ми и той продължи:

— Неочаквана за нас беше появата на скаените. Проклятийник, излязъл на лов за дроу, това е едно, а скаените… Заклинателите са фанатици, те си поставят цел и крачат по трупове към нея. Тяхната намеса означаваше, че се касае за пряка заплаха за безопасността на империята.

Спомняйки си как магистърът разпитваше един от жреците, аз неволно настръхнах, но продължих да слушам много внимателно.

— Помниш ли какво се случи в таверната? — попита Риан, аз мълчаливо кимнах. — Дер Браос, този лорд, на чиито разпит те отмъкна Еллохар, е бил куриер, който предавал съобщения на скаените. Еллохар прегледа спомените на жреца и отбеляза факта, че куриерът няколко пъти несъзнателно и по особен начин потърквал рамо. Проверка показа, че денонощие преди срещата със Заклинателя, Браос участвал в магически дуел, където му повредили рамото… — Пауза, след това, уморено: — Струваше ми се, че съм хванал следа, но разпит след разпит — и нищо. Браос беше виновен и в същото време мълчеше, въпреки всичко. От СБИ го изпратихме в „Школата за Изкуството на Смъртта“, аз чаках някакъв резултат — и пак нямаше нищо. Освен това се водеше и разследване за покушението на лорд-харг Норг, помниш ли посланика на гоблините, когото ти спаси?

Аз отново кимнах.

— Проблемът е в това — Риан тежко въздъхна, — че на империята й е необходим брака на Алитерра с наследника на кралството на гоблините, действително й е необходим, те фактически са нашият щит между западната ни граница и Хаос.

Аз загрижено попитах:

— А нима между империята и Световете на Хаоса не царят мир и съгласие? На мен ми се стори, че повелителят Арвиел е…

— На първо място владетел. — Магистърът ме гледаше с леко снизходителна усмивка. — Знаеш ли защо доскоро бях персона нон грата на териториите на Хаос?

Отрицателно поклатих глава и продължих да слушам със затаен дъх.

— Тъмните орки — поясни магистърът. — Несметни племена от номади, чергари, на които вече им е тясно в пясъците на Хаоса. И на Арвиел му е най-лесно да ги насочи към Тъмната империя. Орките понасят огромни загуби, ние също отслабваме, а Адът се отървава от проблема с чужди ръце. Всичко е просто и разбираемо, но предишната вълна на настъплението на скитническите племена, на мен ми се отдаде да я спра, просто насъсквайки едно от племената срещу друго. Разгоря се междуособна борба, наложи се Арвиел и Конниците на Хаоса да се намесят и загубите бяха за тяхна сметка, а не за сметка на нашите гранични войски. Честно казано, аз оцелях само благодарение на намесата на Еллохар. Рен буквално влезе в конфликт с дядо си и ме изнесе полумъртъв от териториите на Хаос. След това ми беше забранено да се появявам в Ада, на Еллохар строго му наредиха да се върне в двореца, но на магистъра на Смъртта, както винаги, просто не му пукаше за исканията нито на баща му, нито на дядо му.

— О, Бездна — прошепнах аз.

— Да — потвърди Риан. — От тези събития изминаха повече от десет години и доколкото ми е известно, практически неконтролируемите орди се множат. На властителя на Хаоса не му е изгодно да ги унищожава — орките са жив щит и за него, те стоят между Ада и Бездната, а случва се от нея такива неща да се измъкнат, че понякога за една нощ цели племена гинат. Така че орките са нужни на Арвиел, а проблемът с увеличаването на популацията им до критични стойности, той предпочита да решава за наша сметка.

— Да се въздейства с магия на тъмните орки е практически нереално, по сила те са равни на по-голямата част от тъмните лордове, единствено демоните леко ги превъзхождат, но дори един силен демон, не може да устои против шест-седем орки, така че, на нас ни е необходим съюз с кралството на гоблините. И работата не е толкова в загубите ни, колкото в статуса на Тъмната империя — ако на запад започнат да ни разкъсват номадските племена, човешките кралства ще предприемат настъпление от изток. Човеците не са толкова опасни като чергарите, но те са значително повече и техните стремежи са още по-алчни. В тази ситуация, ние не можем да допуснем да се стигне до война — ако ни нападнат те, други ще последват примера им. Освен това, в Седмото кралство тече многогодишна война с маговете Отстъпници, а те са доста по-опасни и от скаените, те също не биха се отказали от нови и богати територии. И като се има предвид цялата тази враждебна обстановка, ние сме длъжни да поддържаме образа на силна, цялостна и единна империя.

Риан помълча и глухо добави:

— Ето защо, информацията за опита за държавен преврат се държи в такава строга тайна.

Без да казвам нищо, просто се взирах в магистъра и разбирах колко е уморен. Наистина е уморен от всичко това.

— Да, на мен са ми известни имената и на деветимата лордове, които участват в заговора, но да се провеждат масови арести в дадената ситуация е просто върхът на глупостта — продължи той. — И ето заради това, ние просто отстраняваме изпълнителите. Само тях. Засега.

Той внимателно ме изгледа, явно очаквайки поне някаква реакция, и аз казах:

— Всичко е толкова сложна…

— Всъщност, не е. — Риан се протегна, нежно ме целуна. — Всичко е много просто. Първостепенната задача е да се сключи договора с гоблините, а за това, бракът на Алитерра е просто необходим.

— Защо?

— Изискване на Гарнад. — И забелязвайки недоумението ми, поясни: — Техният крал. Ако трябва да сме честни, доскоро императорът не би си и помислил да им подари своята дъщеря, високородна тъмна лейди, но… Но той просто не прости на принцесата си убийствата на момичетата в Ардам. Императорът наистина умее жестоко да наказва и когато за случилото се в Приграничието стана известно, съдбата на кронпринцесата беше решена.

— И кронпринцесата се съгласи да се омъжи? — уточних аз.

— Императорът наложи печат на магията й — обясни магистърът. — При жреците на Яреня тя не се е пренасяла сама, използвала е Ндоран. А извън териториите на Тъмната империя, тя е способна едва на най-прости силови удари, затова и се намираше под домашен арест през цялото това време.

— Излиза, че кронпринцесата е избягала? — досетих се аз.

— Повече няма да може да бяга — мрачно отвърна магистърът.

Известно време ние седяхме безмълвно, а след това, все пак попитах:

— И какво ще правим?

— Ние? — уточни Риан, след това се усмихна и с някаква интригуваща интонация, повтори: — Ние… — усмивката му стана по-широка. — Трябва да направим всичко възможно сватбата на Нейно Височество и наследния принц Нгорад да премине както се полага. За тази цел, ще се постараем да идентифицираме всички изпълнители, които биха могли да се опитат да попречат. Заради това ви изпратих в Императорската банка — нужни са ми имената на всички, които са били свързани по един или друг начин с ардамските сметки, които ти ми предостави.

— А ти…

— Моята намеса в това дело ще привлече ненужно внимание. Никой от моите сътрудници, без официално искане няма да бъде допуснат до банковата информация, но ти и Юрао, с вашите способности, сте напълно в състояние да се справите.

— А след това… — Нежна целувка и веселото: — Признавам си и се разкайвам, едва се сдържах да не се надсмея над моите, когато се изясни, че именно вие сте открили Дукт.

Всичко това беше много забавно, но:

— Върни ми пръстена.

Тежък поглед и раздразненото:

— Дея.

Аз помислих, помислих и реших да го заплаша:

— Ще те прокълна.

Черните очи в миг се присвиха, устните се стиснаха.

— Риан, същите тези изпълнители са длъжни да знаят, че ти никога няма да се ожениш за Алитерра, защото… — Аз вдишах и честно си признах: — Защото сега всички са убедени в обратното!

Магистърът невъзмутимо отвърна:

— Нека, значи няма да са толкова бдителни.

Гледайки в упор Риан, аз търсех правилните думи, подбирах доводи. Но единственото, което със сигурност можех да кажа за лорд Тьер беше, че за него е значимо отношението ми към него. И адептката на „Академията на Проклятията“ прибягна до старинната женска хитрост:

— Искам всички да знаят колко ме обичаш! — заявих уверено, гледайки в черните му, леко блещукащи очи. — Ти нали ме обичаш?

Лицето на магистъра се вкамени. Погледът стана леден и Риан произнесе пресипнало:

— Подло, Дея.

Очите ми се насълзиха. Брадичката ми затрепери, но се сдържах. Скачайки от коленете му, се отдръпнах, а след това… и защо веднага „Подло“?!

— Обяснете ми… — Аз се обърнах. — А какво стана с „И всички ще разберат, че ти си моя и само моя, нали, Дея?“

Риан безмълвно скръсти ръце пред гърди и продължи втренчено да се взира в мен.

— Това не беше ли подло? — Аз почти крещях. — Разпитът на кораба не беше ли подъл? Или може би думите ти за това, че от страст ще си загубя главата и ще забравя както за гордостта си, така и за жизнените си приоритети, също бяха нормални?! Тоест, всичко това не беше подло?! А моето искане да ми върнеш пръстена, за да могат поне вампирите да се убедят, че ти не участваш в заговора — това е подлост?!

Чувствах как по бузите ми потекоха горчиви сълзи от обида, заради несправедливостта на случващото се.

— Значи, ти може да се безпокоиш за мен, а когато го правя аз, това е „подло“?!

— Дея.

Без да обеля дума, се обърнах и просто излязох от лабораторията на лорд Риан Тьер. На прага се спрях, размислих, върнах се. Магистърът продължаваше да седи, взирайки се в мен настойчиво, а аз… се приближих към бюрото, взех изписаните с почерка на магистъра купчинки листове, отидох до дъската, откъснах всичко, което успях да докопам, и притискайки до гърдите си дебелата купчина документи, си тръгнах, този път, окончателно.

В лабораторията, зад своята работна маса седеше лорд Тьер-старши. Виждайки ме, извади кърпичка и ми я протегна.

— Благодаря. — Издърпах от пръстите му късчето плат, изтрих мокрото си лице, а след това попитах: — Къде е онази пластина с описанието на ритуала и къде е… Унар?

В отговор на думите ми, се появи онази същата малка черна червеноока змия. Аз неволно се усмихнах… и напразно. Змийчето веднага запълзя по роклята ми и се разположи върху купчинката листове, които държах. След това, неочаквано, се усука във въпросителен знак. Убеждавайки се, че това също е донякъде Унар, аз помолих:

— Ще ми трябва бюро или работна маса, и прозорец да има, тоест, да е по-светло.

Змийчето кимна, показа ми направлението на движение и изведнъж посочи с опашчица някъде зад гърба ми. Но аз не успях да се обърна:

— Моля те, нека да се опитаме да избегнем две неща между нас — шантажа и съжаленията. — Обмисли нещо и добави: — по отношение на мен.

И тъй като лорд Тьер-старши продължаваше да седи зад работната си маса, старателно изучавайки нещо, аз имах възможността да проследя, как на аристократичната му физиономия пробяга не просто удивено, направо недоумяващо изражение, но той така и не вдигна глава, продължавайки да си дава вид, че него тук просто го няма. Мен това напълно ме устройваше, но думите на Риан — не.

— Тоест, по отношение на мен жалостта и шантажът са допустими? — мрачно се поинтересувах аз.

Глух стон.

С рязко движение на раменете се избавих от ръцете му, обърнах се, решително се взрях в черните очи и просто не се сдържах:

— Ти и до ден-днешен не можеш да ми простиш, че тогава не те пуснах в кантората! — Това не беше въпрос, а твърдение.

Лорд-директорът стоеше и продължаваше да ме гледа. Беше късно обаче, аз бях изгубила самообладание:

— Ти всеки път не ми позволяваш нищо да направя! Постоянно! Ние с Юрао намерихме ли дървената пластина с описанието на ритуала? Намерихме я! Достатъчно беше обаче ти да се появиш на хоризонта, и достъпът ни до нея беше затворен! Лорд Тьер и Юрао се бяха уговорили заедно да я разшифроват, и какво? Нищо! Не намерихме ли ние Логер? А аз повече не му видях очите! А къде са книгите, които ми дадоха влъхвиците? Също ги няма. Искаш да кажеш, че ти е жал за мен?! Това не е съжаление, Риан, това си е гавра!

Той премълча. Аз — не:

— Ти всичко решаваш сам, винаги. От самото начало. Ти дори с пръстена беше решил всичко сам, свързвайки ме още преди да отговоря със съгласие! Ти…

Риан ме прекъсна с глухото:

— Кой ти каза за пръстена?

Активно не даващият до този момент признаци на живот лорд Тьер-старши, подхвърли:

— Твоят драгоценен Еллохар.

— Тате.

Това беше казано много тихо и прекалено спокойно, но лорд Тьер-старши мигновено стана и излезе от лабораторията, оставяйки ни насаме… със змийчето.

— Вън! — изсъска Риан.

Змийчето, обидено изхлипвайки, запълзя след бащата на Риан. Когато вратата след тях се затвори, магистърът повтори въпроса си:

— Кой ти каза за пръстена?!

В отговор на въпроса му, аз се поинтересувах:

— Мен тук изобщо чува ли ме някой?!

Лорд Риан Тьер стремително се обърна с гръб. Няколко минути просто стоя така, чуваше се само шумното му дишане, а след това самообладание изгуби вече той:

— Не те пускам ли? Да! — Той се отдалечи на няколко крачки, обърна се и сега се взираше право в мен, без да мига. — А ти нещо друго ли очакваше? Аз вчера упокоих двама магистри на Тъмното изкуство, Дея. Те бяха едни от най-силните магове! Опитни, на достатъчна възраст, че да са се сдобили с едно толкова важно качество, каквото е предпазливостта! И двамата бяха Безсмъртни, сърце мое! И двамата! — На красивото му лице започнаха да се очертават черните вени. — Ироган, онзи инкуб, когото ти вече познаваш, съобщи, че те са изчезнали от лабораторията в Гарската тайна гора. Братята от ордена не бяха открили никакви следи и се обърнаха към мен. И аз ги намерих, Дея, след шест часа ги намерих, отначало единия, а след около час — и другия.

В лицето на магистъра имаше нещо такова, което не ми позволи дори да се осмеля да го попитам, как именно бяха загинали тези магистри на Тъмното изкуство.

— Наложи ми се да упокоя и двамата — с неестествено безжизнен глас, продължи Риан. — Ние се опитахме да ги върнем. Безсмъртните имат допълнителни ресурси за възвръщане към живот. И аз се мятах в отвъдното, опивайки се да мярна поне сянка, поне проблясък… Нищо. А те бяха едни от най-силните, Дея! Нямаха равни в Тъмното изкуство.

Той замълча, отмести поглед и вече значително по-тихо каза:

— Когато Агранр, главата на ордена, ме призова, връщайки ме в света на живите, в дъното на душата си, аз му бях благодарен. Аз не бих могъл да си тръгна сам. Това е все едно да изгубиш приятел в океана. Гмуркаш се отново и отново, чувстваш, как губиш сили, а не можеш да се спреш, защото надеждата, че гмуркайки се следващия път, ще можеш да го намериш, да го спасиш… да го върнеш към живота… И ето, аз се върнах, само за да разбера за твоето изчезване! — Вените се проявиха по-отчетливо. — А ти даже не си Безсмъртна, Дея, да върна теб, аз няма да имам и най-призрачния шанс! И знаеш ли какво?! — Той изведнъж заплашително тръгна към мен, хвана ме през кръста, вдигна ме на равнището на лицето си и изрева: — Пазих те, пазя те и ще продължавам да те пазя, сърце мое!

С ужас се вглеждах в магистъра.

— И ще продължа да се старая да те предпазвам дори от самата теб! — Ръмжене.

Трепнах, но премълчах.

— И пръстенът няма да ти го дам — успокоявайки се изведнъж, прошепна той, пусна ме да стъпя на крака, стисна ме в прегръдките си и съвсем тихо добави: — Каквото и да става в Тъмната империя, каквото и да се случи с мен, ти няма да се превърнеш в тяхна приоритетна жертва, защото, сърце мое… аз не съм уверен, че ще мога да те защитя.

Слушайки как мощно бие сърцето му, размислях над чутото и попитах:

— Там използвали ли бяха проклятие?

Тих отговор:

— Не.

Само една сричка. Явно Риан не искаше да говори за това, но аз не можех да мълча:

— А защо са го направили?

Отдръпвайки се леко назад, магистърът ме погледна и честно отвърна:

— Явно, за да не успея да се намеся навреме в събитията в Третото кралство. Това е като размяна на пешки, Дея. На мен ми подхвърлиха кост в лицето на загиналите магистри, а самите те, в това време, са се заели с маговете от Третото кралство.

С известно съмнение попитах:

— А защо им е било нужно това?

Риан ме хвана за ръката, дръпна ме обратно в своята лаборатория. Там, слагайки ме да седна на собственото му място, докато аз все така притисках към гърдите си листовете, заобиколи бюрото, застана, опрял в плота му могъщите си ръце и се опита да обясни:

— Подозирам, че са имали желание да опитат да създадат отново „Гневът на слънцето“. — Аз престанах да дишам. — На самите човешки магове, това е било обяснено като опит за сваляне от власт на омразния тъмен лорд, който унищожил Ковъна. Но като се има предвид, че те знаеха, че аз най-вероятно ще се върна, а ако не аз, то тези, които жестоко ще отмъстят за мен, маговете вероятно са планирали удар, който с един замах би унищожил нещо значително, най-вероятно, императорския дворец. Най-малкото, схемите и плановете на двореца, които намерихме в столицата им, потвърждават тази теория. Самите магове при разпита съобщиха, че им била поставена задача да съберат магически надарените, да изолират двореца от нахлуване отвън и да се подготвят за създаването на заклинанието. За случай, че аз се появя, били подготвени тези капани, които ти имаше възможност да видиш.

— Ето защо хората бяха изплашени от появата ти! — възкликнах аз.

— О, да, и се опитваха да ме спрат по всички достъпни начини, дори моя наместник оживиха, само и само да приспят бдителността ми.

Слагайки най-накрая листовете на бюрото, аз взех перото, започнах да го въртя с пръсти, разглеждайки го. След това попитах:

— Значи, не са знаели, че Савен е умъртвие?

— Никой не го знаеше — потвърди Риан. — Те го „убили“ и го хвърлили в мазето, предполагайки, че е вече труп. Савен би се свързал с мен и по-рано, но кръвта… нужна му е била кръв, поне няколко капки.

Само мен ли ме интересуваше въпросът откъде умъртвието се е снабдило с кръв?

— Риан, а… кръвта къде я е намерил?

— Хванал плъх — безразлично отвърна магистъра. — Кръвта със сигурност не беше човешка. Човешката много по-точно предава информацията.

Аз се замислих и тихо промърморих:

— Забавно…

— Какво е забавното? — Риан наклони глава към лявото си рамо, гледайки ме внимателно.

— Забавно е това — аз оставих перото обратно на бюрото, — че някой много се е старал да не допусне появата ти в Третото кралство в определен момент, направо всичко възможно е направил за тази цел, даже двама магистри е убил, а това явно съвсем не е било лесно, а ти просто се появяваш, разкъсваш защитното им поле, унищожаваш капаните им, спираш маговете и разбиваш плановете му на пух и прах… Започвам да разбирам защо рисунката, която намерих беше издраскана с гневен надпис „Мразя те“.

Скръствайки ръце на гърди, аз помислих и добавих:

— И при морските вещици… Някой бе планирал това жертвоприношение. Беше убил Салмея, девет души бяха вселени в телата на вещиците, готвеха се да принесат нови жертви… Наистина се бяха готвили, спомни си, жреците знаеха за предстоящото и момичетата ги водеха като на заколение… А ти отново се намеси и им провали замисъла…

Помислих още малко и добавих:

— И с влъхвиците… Знаеш ли, никого другиго не би развълнувала съдбата на служителките на Забравения, а ти се намеси, успя да видиш каква е истинската ситуация и пак плановете им се сгромолясаха в Бездната. А те повече от година се бяха готвили.

Риан отново заобиколи бюрото, приседна на ръба му, скръсти ръце на гърди, повтаряйки моят жест, и гледайки ме от височината на своя ръст, мрачно съобщи:

— Мен друго ме тревожи, сърце мое.

— Например? — не можах да попитам.

— Алитерра беше заповядала на Ллалие да й намери пръстена на метаморфите и да го направи без да предизвиква подозрения. И тя би успяла. Прокълнатата лейди Аешесси би загинала, обвинена в стореното злодеяние и дори не би останал никой, който да съобщи за липсата на пръстена. Но се намеси ти, доказа, че Аешесси е била прокълната, и нея я спасиха.

Сдържайки усмивката си, меко напомних:

— Ти я спаси…

— Не това е важно — рязко ме прекъсна Риан.

Аз се усмихнах. След това, просто станах, целунах го, и докато той се опитваше да дойде на себе си от целувката ми, седнах обратно.

— За какво? — пресипнало попита магистърът.

— Не това е важно — продължавайки да се усмихвам, отвърнах аз. — Та за какво говорехме?

А той продължаваше да ме гледа, внимателно и с нежност в погледа, жалко само, че без да казва и дума.

— Риан — извадих го от вцепенението му.

— Говорехме за това, че ти разруши замислите им, сърце мое. — Той тръсна глава, като че ли, за да се отърве от някаква упорита мисъл, и продължи, вече по-бързо и по-рязко: — И тогава, с Ллалие, и когато хвана практически за ръката Алитерра, и след това, в Ррадак, когато намери лорд-артефактора, и преди ваканцията, когато вие с Юрао не само, че намерихте втория медальон, но и открихте пластината с описанието на ритуала. И всеки път вие разкъсвахте паяжината на техните дългогодишни интриги. Дългогодишни, Дея. А след това, ти дойде случайно с мен в таверната „Драконовото яйце“… — Той замълча за миг, за да добави тихичко: — Този капан за двама безсмъртни те го бяха готвили в течение на две години и половина, сърце мое, но не бяха предвидили такъв фактор, като присъствието на талантлив проклятийник.

Той беше казал „талантлив“?! Стана ми много приятно. Просто, безкрайно приятно.

— И това, което се случи с Тесме… — Риан замълча за момент, но все пак продължи: — Най-вероятно, когато ти свали проклятието от лорд-харг Норг в ресторацията „Златната арфа“, те се заинтересували от магистъра, осъзнавайки, че освен него, няма кой друг да те е научил на тези заклинания за противодействие.

Изтръпнах цялата.

— И да, не си заслужава повече да споделяш информация с Тесме. — Усмивката на магистъра беше тъжна.

Аз разбирах — като специалист нашият преподавател беше великолепен, но да се доверяваш на този, чиито мисли могат да прочетат, беше доста рисковано занятие. Но това, което никак не разбирах, беше историята с пръстена.

— Риан, а ако нападнат на Лирран?

— Тя е с майка ми — спокойно отвърна магистърът. — Освен това, по време на сватбата, Лира ще бъде на територията на Вечния Лес, при това в най-затворената елфийска държава.

Това беше добре, но:

— А пръстенът ще бъде на нея?

— Дея, ти си невероятно упорита! — без да скрива раздразнението и яда си, изсъска Риан.

Аз наведох глава, помълчах, а след това попитах:

— Кажи, кое е последното нещо, което ти би направил с този пръстен? — И продължих да се взирам в пода.

— Аз при никакви условия не бих го сложил на пръста ти — весело отвърна магистърът. — О, аз ще ти го дам, не се съмнявай, но едва след като Алитерра и младоженецът напуснат столицата.

Сега вече, аз го погледнах косо и едва сдържайки усмивката си, тихичко го заковах:

— Именно това те и очакват от теб, Риан.

Внимателен поглед на суровите черни очи.

— Ти самият каза, че те са се готвили години наред, а значи са имали на разположение години, за да те изучат — уверено продължих аз.

Риан премълча, но целият му вид изразяваше несъгласие и душевна борба. Тогава добавих:

— Аз се научих да пиша за едно лято, знанията, които притежавам, ги получих за четири години, но дори година за изучаване на нещо е повече от достатъчен срок. Те добре те познават, Риан, те се досещат как ще постъпиш, те са се готвили прекалено дълго…

Лорд-директорът дълго и втренчено ме изгледа…

Изви се адски пламък.

 

 

— Раз, два, три, четири, завъртане… Лирран!

Гласът на свекромонстъра беше първото, което чух, когато пламъкът затихна. И второто, което чух също беше нейното:

— Риан, Дея, каква изненада.

— Мяу — каза някой и аз едва успях да подхвана стремително катерещата се по роклята ми Царапка.

И когато вече бях прегърнала котето и го галех по гръбчето, огледах мястото, в което ни беше пренесъл магистърът. Ние се намирахме до стена прорязана от високи тесни прозорци, в огромна зала с натъркан до блясък паркетен под. Освен нас, тук присъстваха няколко млади тъмни лейди, включително Лирран, лейди Тьер, която стоеше до вратата, през която, очевидно, току-що беше влязла, десетина музиканти и един много нещастен Наавирр.

— Дея — възкликна драконът. — Спаси ме!

Беше казано просто патетично.

— Готов съм отново да бъда крастав дракон! — изви Късметчето.

Аз се усмихнах и му кимнах. В следващия миг, великолепният сиятелен лорд се превърна в грамаден риж котак и препусна към мен. Кросът на котака завърши със скок, така че се наложи и него да го подхвана на ръце. А той беше тежък.

— Дея, сложи лорда на пода, където му е мястото, трябва още два танца да репетираме! — нареди лейди Тьер.

Огромните зелени очища на Късметчето ме гледаха с неописуема молба и надежда. Аз хвърлих поглед към Риан — лорд-директорът беше суров и невъзмутим, а освен това, явно беше против. Само Царапка, която се беше покатерила на рамото ми в момента на епичния скок на Късметчето, явно също го съжаляваше.

— Знаете ли, котето трябва да се нахрани, а тя е още мъничка и ловува само с Късметчето, така че… Риан, върни ги в академията, моля те.

Мрачен поглед, демонстративно скръстени на гърдите ръце и явно нежелание да прави каквото и да било за Късметчето.

— Царапка е мъничка, тя трябва да расте — укоризнено напомних аз.

— Ще я нахранят! — възкликна лейди Тьер.

Игнорирайки свекромонстъра, гледах магистъра и едно такова жално-жално:

— Моля те…

Изви се адски пламък.

Късметчето се изсули от ръцете ми, превъплъти се обратно в лорд, откопчи ноктестите лапички на Царапка от рамото ми, гушна я и прекрачи в огъня с думите:

— Браво, мъниче, гордея се с теб!

Пламъкът угасна. Аз, под кръстосания огън на високородните погледи, тихо споменах Бездната, но все пак:

— Царапка наистина трябва да яде по-често — се опитах да се оправдая, гледайки виновно магистъра.

Риан се усмихна и нещо в тази усмивка изобщо не ми хареса, но след това кимна и заповяда:

— Лирран, ела тук.

Лейди Тьер, която днес беше цялата в черно, уморено поклати глава и изкомандва:

— Момичета, почивка. Олбран, при мен! Риан, стой където стоиш. Дея, с теб ще си имаме особен разговор!

На мен изведнъж ми се стори, че в тази зала за танци, някак изведнъж се сгъсти сумракът. И някак съвсем неосъзнато, се притиснах към лорд-директора — до него ми беше определено по-спокойно.

Тъмните лейди в белоснежни рокли, приклекнаха в реверанс, и хвърляйки кокетни погледи към магистъра, напуснаха залата. Музикантите изведнъж бяха скрити от погледите ни с черна завеса, и тя явно не беше от плат, тъй като сега откъм оркестъра не се донасяше и един звук. Високият чернокож демон, когото изобщо не бях забелязала преди, неочаквано да се отдели като сянка от стената, с движението си ме накара да трепна стреснато. Демонът се придвижваше странно — така плавно, като че ли плуваше, а не правеше поредната крачка. И когато се приближи до лейди Тьер, се наведе, изразявайки готовност да слуша.

— Алетарът е добре, ваерът — не е зле, в елементите на каесото те се препъват като патета в кълчища или като неопитен отряд по време на марш-наскок. Да се отработи!

— Да, милейди — покорно се съгласи демонът.

— А как върви сватбения танц?!

— Нейно височество не се чувства много добре…

— В Бездната лошото й самочувствие! Доведете я незабавно! — Коварна усмивка и мързеливото: — Между другото, колко там лорда я охраняват?

— Шестима, милейди — отвърна все така склоненият Олбран.

— Прекрасно, ще заменят лорд краставия дракон. Живо при кронпринцесата!

Демонът се поклони още по-ниско и се разтвори във въздуха. Отвори се вратата, влезе един от очакващите ме по-рано пред СБИ лордове, кимна в знак на приветствие, кой знае защо, именно на мен и се обърна към свекромонстъра:

— Милейди, принуден съм да ви напомня, че ви очакват.

— Да, помня аз! — изсъска лейди Тьер.

И тръгна към нас. Бърза, стремителна, разгневена и плашеща.

— Чуй ме, сине — още в движение започна тя, святкайки с тъмните си очи. — Аз всичко мога да разбера, любов, чувства, внимателно отношение към годеницата, но… Аз не мога да позволя бъдещата ми снаха да се мотае из императорския двореца в евтина рокля!

И по необясним начин, без дори изобщо да забележа как, се озовах зад гърба на магистъра, но това, което още повече ме изненада беше, че там вече се спотайваше Лирран.

— Тъмни — прошепна ми момичето.

— Кошмарни — отвърнах аз.

— Виж колко е добре, че гърбът на вуйчо е толкова широк, за всички има място — Лира се изкиска, кимна към черната завеса и предложи: — Дай и музикантите да викнем, ще се крием заедно.

Аз се усмихнах и си помислих, че и двете племенници на Риан са много мили — и онова дребосъче и тази висока, удивително красива зеленоока и тъмнокоса елфийка в ослепително бяла рокля.

— По-лесно ще е ние при тях да се скрием — прошепнах аз.

— Ти да не би да се съмняваш в широкостта на вуйчовия гръб? — Лира се засмя с глас.

И напразно.

— Лирран! — изсъска свекромонстърът.

Девойката с тежка въздишка напусна убежището си.

— Дея!

А аз, например, останах да стоя на място. На мен и тук си ми беше добре. Наистина, имаше един момент:

— Тази рокля, между другото, вие ми я купихте — подхвърлих дръзко, но все пак продължих да стоя зад Риан.

— Тя не е за двореца! — Съскане с пробиващо се ръмжене. — Тя е за Ардам, аз специално подбрах няколко такива, в които да не се открояваш много на общия фон. Но да се носи подобно нещо в двореца е направо неприемливо, Дея!

Зад гърба на магистъра беше спокойно, но не можех да стоя така цял живот.

— Лейди Тьер — все пак предпазливо първо надникнах, — аз не съм през цялото време в двореца… Ние с Юрао водим разследване, да се появявам в нещо прекалено скъпо или красиво, да кажем дори в същия онзи гномски квартал, е просто глупаво.

И свекромонстърът млъкна. След това замислено ме изгледа и каза:

— Добре, но новите рокли и ИнСин те чакат в градската къща на Риан, това първо, и второ — поглед към магистъра, — сине, аз, разбира се, съм гениална и възхитителна, но дори аз не бих могла да заменя Дея на пробите на балната рокля. Трябва да дойдете при мен, може и двамата, тази вечер, в седем. Не закъснявайте, иначе аз… — Съскане. — Аз не знам какво точно ще направя, но и на двамата няма да ви хареса!

— Ще дойдем — спокойно отвърна лорд-директорът.

Свекромонстърът веднага си възвърна мирното разположение на духа, дори се заусмихва, но се оказа, че това е била само маневра за отвличане на вниманието, тъй като последва:

— Дея, скъпа, ти умееш ли да танцуваш?

— Свършено е с теб — като че ли без да се обръща към никого, прошепна Лирран.

— Лира! — изрева лейди Тьер.

Риан уморено въздъхна и тихо, спокойно и абсолютно равнодушно произнесе:

— Майко, хайде веднага да се разберем за танците. Дея няма да танцува с никого, освен мен.

Не зная какво толкова значеха тези думи, но и свекромонстърът и Лирран във вцепенение се втренчиха в магистъра, като че ли отказвайки да вярват в казаното. Тръсвайки глава, от което високата прическа се изкриви на една страна, лейди Тьер изсъска:

— Какво?!

Риан, който на ръст превишаваше майка си, се наведе и повтори:

— Дея ще танцува с мен и само с мен. И на алетар и на ваер мога и сам да я науча, там няма нищо сложно, колкото до всички останали танци, включително и каесо — не!

Лирран продължаваше в свещен ужас да се взира във вуйчо си, свекромонстърът, неясно защо, погледна към мен, при това, мрачно и неодобрително. След това каза на сина си:

— Това е просто… неприемливо.

— Без коментар — последва хладният отговор.

Мълчание… напрегнато мълчание, недоволен поглед и тихо:

— Та ти разбираш прекрасно, че Дея ще влезе в нашия род и като дебютантка на рода Тьер, именно тя ще открива бала с императора. Първият танц е техен каквото и да се случи, Риан.

— Лирран е дебютантката на рода Тьер — уверено възрази лорд-директорът. — И на нея се пада честта да открие бала с императора. Дея вуйчо няма и с пръст да я докосне.

Лицето на лейди Тьер се изкриви от яростна гримаса, след това, тя едва чуто просъска:

— Това е висша степен на недоверие, Риан! Висша! Такова нещо не се прощава! Ти…

— Аз казах, каквото имах да кажа — спокойно, уверено и хладнокръвно произнесе магистърът. — Няма да си променя решението.

Притваряйки очи, лейди Тьер няколко секунди просто стоя мълчешком, стараейки се да запази спокойствие, а след това произнесе:

— Добре, да допуснем, че ни се отдаде да загладим този момент на първия бал, но на сватбеното тържество Лирран няма да я има, Риан. Какво тогава?

Магистърът премълча.

— Дея е годеница на наследника на рода, Риан — продължи лейди Тьер. — Ти осъзнаваш колко важно е положението й! Аз съм първата лейди и не мога да допусна такова нарушение на традициите, аз…

— А аз съм мъж, майко — спокойно възрази лорд-директорът. — И като мъж, не мога да допусна да бъде причинена вреда на годеницата ми. Дея ще танцува само с мен, традициите с целия двор могат са се разкарат в Бездната. И този въпрос е закрит! Ако имаш желание да поговориш — отивай при баща ми.

Свекромонстърът беше в ярост, но дамата все пак премълча, въпреки че фиксираше сина си с едва сдържана ярост. Магистърът това изобщо не го притесняваше — обръщайки се към племенницата си, той меко произнесе:

— Дай си лявата ръка.

Лирран мълчаливо я протегна. Познатият и даже някак роден пръстен проблесна с яркия си червен камък. Риан внимателно го свали от дългия пръст на елфийката, отпусна дланта й и взе моята… дясната. Там, на безименния пръст лъскаво проблясваше скромната халкичка, която магистърът ми беше надянал на пръста в тихото рибарско градче, за да поддържа легендата ни за съпружеска двойка. Колкото и да беше странно, нито аз, нито той бяхме свалили тези халки. Ласкаво поглаждайки пръстите ми, Риан пусна дясната и хвана лявата ми ръка и бавно ми сложи годежния пръстен… Червеният камък като че плисна огнени езици и изведнъж, просто пред очите ни, стремително и бързо започна да се запълва с тъмнина. След миг, на пръста ми се кипреше пръстен със святкащ черен диамант.

— О-о-о — прошепна потресената Лирран.

— Изумително… — Аз мълчах изключително и само заради този момент, но все пак, недоволството в гласа на лейди Тьер беше по-малко от възхищението. — И все пак, Риан, ето сега ти подлагаш Дея под удар!

Магистърът нищо не отвърна, той гледаше мен, аз тънех в черните му като самото Тъмно изкуство очи. Просто тънех, бавно и безвъзвратно…

— Между другото, забелязахте ли, че камъкът е станал много по-ярък? — отново заговори лейди Тьер.

Желанието да хвърля поглед към камъка ме посети и изчезна като порив на пролетен вятър, а ние продължавахме да стоим и да се взираме един в друг…

— Да, той като че ли свети — потвърди Лирран.

„Нека да иде в Бездната“ — помислих си аз, без да откъсвам поглед от Риан. Магистърът се оказа прав — сега той се беше превърнал в главен приоритет на живота ми… Всичко останало бавно, но уверено губеше значение, губеше смисъл…

— А-у-у-у — проточи лейди Тьер. — Дечица-а-а… Ох колко е сложно всичко. Ето, Лирран, запомни, докато някой мъж не те погледне по този начин, и не мисли да се омъжваш!

Тихият мелодичен смях на елфийката и възторженото:

— Бабо, а тате гледал ли е мама така?

Отвори се вратата. Този път, аз трепнах и откъснах поглед от магистъра, защото вратата се отвори с такъв трясък, че не ставаше ясно дали нея са я отворили или просто са я разбили. Както се оказа — бяха я избили. И на прага, в облак прах и парченца камък, се появи принцеса Алитерра… в пижама. Пижамата беше розовка, украсена с изображения на черни скелетчета и се състоеше от тънка къса блузка и къси, почти миниатюрни шорти.

Друга дреха отгоре си, Нейно Височество не носеше.

— Тъмни, лельо! — Дрезгавото изръмжаване на принцесата ме сепна.

След това, погледът на Алитерра се метна от лейди Тьер към Риан и тя бавно, но гъсто се изчерви, и в един момент лицето й съперничеше по цвят със собствените й коси. Магистърът просто се извърна към прозореца. Смутената кронпринцеса яростно удари рамката на вратата, обърна се и си тръгна. Касата се пропука и парчетата й се сгромолясаха на пода.

— В твое присъствие тя винаги се е държала прилично — с мъка в гласа се обади лейди Тьер.

Риан отново хвърли поглед към вратата, уморено поклати глава и мрачно произнесе:

— Али никога не е умеела да губи с достойнство. Дея, връщаме се в управлението.

— Тъмни, лейди Тьер, тъмни, Лирран — вежливо се сбогувах аз, докато Риан ме водеше към вратата.

— Тъмни, вуйно Дея — весело отвърна девойчето.

Свекромонстърът премълча.

 

 

Ние вървяхме из двореца, но аз вече не се зазяпвах по интериора — той така или иначе, беше широко известен. Диплянките с изображения бяха безброй, всеки, на когото му е било интересно, вече ги беше разгледал. Така че аз просто вървях, обмисляйки думите на магистъра: „Никога не е умеела да губи с достойнство“.

— За какво се замисли? — приближавайки се към стълбището, попита Риан.

— А-а-а… — Крачка на първото стъпало. — За най-различни неща… — Още две стъпала. — В дадения момент, за твоето „да губи достойно“.

Слизахме без да бързаме, огромното стълбище от бял камък, която се виеше по спирала надолу, беше пусто, и аз вървях, плъзгайки ръка по перилото, украсено с рунически надписи.

— Риан?

— М?

— Как мислиш, умението да се губи с достойнство, това добро качество ли е? — Спрях и го погледнах в очакване.

Магистърът слезе още три стъпала по-надолу, държейки ръката ми, обърна се и се опита да обясни:

— По-голямата част от тъмните лордове са потомци на огнените демони. Вътрешната ни същност е всеизгарящият първичен огън. И затова на нас са ни присъщи такива черти като избухливост и стремеж да постигнеш целта си. Ние не умеем да губим. Да не постигнеш победа в нещо, колкото и да е малко то, ни довежда до ярост. Да съумееш да сдържиш себе си, своите емоции, своите желания — това вече е постижение. Така че, да, сърце мое, умението да губиш, това е достойнство, присъщо на малка част от нас.

На езика ми пареше въпроса, дали това достойнство влиза в списъка на личните качества на магистъра, но забелязвайки как на устните му заигра хитра усмивка, реших да си премълча.

— Аз не губя — произнесе проницателният лорд Тьер.

— Досетих се. — Стараех се да не се усмихвам.

От тук нататък слизахме в мълчание. Риан ми хвърляше по някой и друг скришен поглед, аз се преструвах, че не се усмихвам и че дори не правя опити да се усмихна. На последното стъпало се усмихвахме вече и двамата, аз просто весело, той — някак светло и нежно.

Но едва влязохме в хола, и дочух:

— Госпожо Риате.

Светкавично се завъртях и забелязах отделилия се от стената вампир, който нерешително гледаше към магистъра. Издърпвайки дланта си от ръката на лорд-директора, припряно се приближих до представителя на „Клана на Нощта“ и на мен без думи ми протегнаха свитък. След това вампирът се поклони и отново се сля с черната стена — отстрани беше много трудно да го забележи човек.

— Благодаря — прошепнах.

След това, скривайки хартията в джоба на роклята, се върнах при Риан.

— Ти нали всичко ще ми разкажеш? — с мъничка доза ирония се поинтересува той.

— И дори ще ти покажа — уверих го аз.

— Между другото… — Мен отново ме хванаха за ръка, поднесоха дланта ми към устните си, много нежно я целунаха и все още без да отмества пръстите ми от устните си, Риан, хвърляйки ми хитри погледи, съобщи: — Някой днес ще нощува в дома ми… — Пауза, коварен блясък в очите. — И същият този някой ще плаща за всички мои отговори на въпросите си…

Предполагам, че в следващия момент, можех да съпернича по цвят на лицето с кронпринцесата.

 

 

В управлението на Службата за Безопасност на Империята, аз се втурнах като фурия, и пускайки ръката на Риан, побързах да се отправя към седналия зад моето бюро Юрао.

— Вампирите срещнаха ли те? — меланхолично се поинтересува той, когато ме видя.

— Да. — Аз даже не спрях.

— О, познато пръстенче. — Дроу подпря брадичка на юмрука си, внимателно ме изгледа и мрачно заяви: — Никакви сватбени маневри преди да подпишеш брачен договор, Дей, и да не си посмяла сега тук да ми се възмущаваш, с крачета да тропаш и да вещаеш за безграничната си любов. Казах, договор, и точка. Сега по делото — помниш ли Игарра Блатиста?

Със сигурност нямаше никакъв смисъл да се възмущавам. Приближавайки се към бюрото, аз преместих стола си, седнах до Юрао и го подканих да продължи:

— И?

— Спомняш ли си този охранителен амулет, който не охраняваше?

И при най-добро желание, нямаше начин да забравя когато и да било как трескаво разгадавахме анаграмата от проклятия в мазето на същата онази нечиста. Но бяхме успели да спасим Логер и това беше главното.

— Помня — потвърдих аз.

— Отлично. — Юр ми подаде лист с изображението на кристал, който си приличаше с онзи, който осветяваше тогава мазето със синя светлина, като две капки вода.

— Да, същият е — съобщих аз.

Дроу удовлетворено кимна и произнесе:

— А помниш ли, че когато разшифровахме посланието от проклятия и аз се реших да махна кристала, той почти избухна в светлина?

Мълчаливо кимнах.

Юр пъхна измъкналия се от опашката му кичур коса зад ухото, тръсна глава и продължи:

— Там тогава такъв миш-маш започна, тоя твоя бесен Тьер…

— Оставаше и да не се бях вбесил! — произнесе, както се изясни, стоящият над нас, магистър.

— Не пречете на разследването — нагло заяви Юрао и отново към мен: — Та значи, в цялата тази тарапана — Тьер, Шейдер, всички наши, Логер във вид на недоупокоено умъртвие, някак не обърнах внимание…

— Внимание на какво? — нетърпеливо попитах аз.

— На светлината! — Юр посочи кристала. — Светлината не беше магическа, Дея.

Юрао изразително ме гледаше, очаквайки реакцията ми. А каква би могла да бъде тук реакцията ми? Размислих, добре, светлина, хубаво, не е магическа… а какво представляваше тогава този кристал? И се осмелих да предположа:

— Светилник?

— Партньор, ти си чудо! — тържествуващо възкликна Юрао. — Това реално си беше банален светилник!

Без да се поддава на еуфорията на Юрао, лорд Тьер мрачно се поинтересува:

— И какво?

Но ние не обърнахме внимание на въпроса му, аз просто седях и мислех… тъй като:

— Но ти каза, че това е охранителна магия, забрани ми даже да гледам към него — напомних му аз.

— Аз го усещах като артефакт от охранителна магия! — Юр тикна с пръст в рисунката. — Аз го виждах като охранителен кристал, и знаейки, че такива се използват в богатите къщи, веднага те предупредих. Но работата не е в това — този кристал беше просто светилник, прикрит с илюзия. Истинският охранителен кристал струва и майка си и баща си, а това беше скъпо, но фалшиво копие! И знаеш ли кое е най-интересното?

— Кое? — предпазливо попитах аз.

— Когато ти отпраши да си устройваш личния живот — неодобрително-укоризнен поглед, — аз тук си побъбрих с Оруг и той ме светна за последните новини. Оказа се, че примерно преди година са се загубили следите на една двойчица кентаври — стъклар и илюзионистка. А те се специализирали, между другото, именно в създаването на светилници, изпълнени във вид на кристали!

Независимо от присъствието на Риан, дори от това, че сега всички гледаха към нас, аз гневно се вторачих в партньора и проточих:

— Ю-у-у-ур!

— Да, аз взех поръчката — призна си наглият ушат гном.

— Юрао! — Струваше ми се, че започвам да се ядосвам сериозно.

— Между другото, ще получим гарантирани безплатни превози на каквито и да било разстояния от целия табун на Острокопитните. — И най-важното, нямаше дори капка разкаяние в очите му.

— Юрао Найтес! — побеснях аз.

— Защо се ядосваш? — възмути се дроу. — Аз само като чух „кристали-светилници“, веднага си спомних онази светлина и съпоставих. Освен това кентаврите-майстори са толкова редки, че всеки от тях трябва да се охранява от закона, и когато ги намерим, след Императорската банка, естествено, те ще ни кажат…

— „Благодаря“? — Да, иронизирах, признавам си.

— За кого и колко светилници са били изготвени! — кресна ми дроу.

— Офицер Юрао Найтес, не ми ги разправяй тия, ти отначало си взел поръчката, съблазнен от пожизнения безплатен превоз, а след това си видял връзката с кристалите! — Да, аз бях възмутена до дъното на душата си. — Гном си ти, Юр, жалко само дето си се родил дроу!

Тогава решихме да прекратим представлението за управлението на СБИ, аз измъкнах от джоба свитъка, предаден ми от вампира и прочетох, при това на глас:

— „Открийте си сметка. Оформете я при майстор Куртан. Моите хора ще ви наглеждат и при необходимост, ще се намесят.“

Замислено погледнах към Юрао, той, просиявайки с доволна усмивка, покровителствено каза:

— Връзки, Дея, връзки. Това именно е тяхната сила, както ти казвах. И, между другото — той весело ме перна по носа, — тази поръчка ти също не искаше да я взимаме, помниш ли?! Така че ставай, позволявам ти да се възхитиш от проницателността ми и да отпрашваме да громим архивите на императорската банка!

И тогава отзад се чу:

— Седнете.

И това беше казано с такъв тон, че Юрао даже не се осмели да се възмути. А аз, просто отметнах глава и разказах всичко от честно, по-честно:

— Тъй като не можеше да се получи официално информация от Императорската банка, ние отидохме при един от старейшините на столичната община на гномите, майстор Молес. Той призна, че въпреки че се явява един от акционерите в банката, притежава само малък пакет, а основният се намира у лорд Витори.

От дълбините на помещението прозвуча въпросът на потресения демон:

— Главата на „Клана на Нощта“?

— Да. — Кимнах на Ултан. — Той изкупил акциите приблизително преди една година. Тогава ние се отправихме към резиденцията на лорд Витори…

— И вас… ви приеха?!

— Нас навсякъде ни приемат — не без превъзходство и гордост вметна Юрао.

— Веднъж изпълнихме много важна за лорд Витори поръчка, затова, да, той ни прие, и както виждате, е готов да ни съдейства, за което ние сме му много благодарни.

В помещението увисна плътна тишина. Наруши я лорд Тьер:

— Аз разбирам всичко, освен едно — какво значи: „Моите хора ще ви наглеждат и при нужда ще се намесят“?!

Тъй като да гледам към Риан от седнало положение беше доста неудобно, аз станах и честно отвърнах:

— Банката не се контролира нито от гномите, нито от вампирите. Нас веднага ни предупредиха, че опитът да прегледаме сметките може да бъде опасен за живота ни, и че Витори не гарантира, че ще сме в състояние да напуснем банката живи.

Тежка въздишка и лорд-директорът явно се канеше да изтърси нещо от рода на: „Никъде няма да ходиш!“, но аз го изпреварих с пределно разумното:

— Ако към сметките проявиш интерес ти, тях могат просто да ги изгорят. И тогава ние ще си останем без нужната информация, а самият ти каза, че се налага да се отстраняват изпълнителите. А на изпълнителите обикновено им плащат. На нас ни трябват сметките и сумите.

Магистърът замислено кимна и спокойно каза:

— Отива само Найтес.

Мълчаливо се вторачих в Риан.

— Дея!

Не, не можеше да се поставят условия на тъмните лордове, аз това вече си го бях изяснила, а затова честно, откровено и много логично започнах да разсъждавам на глас:

— Върху мен е твоята защита, защитата на лорд Еллохар, твоят амулет за призив, пръстена, който, доколкото си спомням, трябва просто да се премести от лявата ръка на дясната, и да, с мен идва офицер от Нощната стража, а Юрао е силен маг, който има само едно слабо място — проклятията. Затова пък, както самият ти се изрази, аз съм талантлив проклятийник. Освен това, в случай на нужда ще се намесят подчинените на лорд Витори, така че…

— Отиваме заедно — завърши мисълта ми Юрао, ставайки и припряно побутвайки ме към изхода. — Тъмни на всички!

Излизането ни беше съпроводено с пълно мълчание.